Тейлър Адамс
Без изход (5)

Часът на вещиците

3:33 часа

Ед изкрещя:

— САНДИ…

Светът около Дарби потъна в кръв. Сякаш някой плисна киселина в очите й. Роговиците й сякаш засъскаха, едновременно горещи и леденостудени. Все едно белина под клепачите. Изтласка всичките й мисли от главата.

Падна на колене на пода със стиснати клепачи и задра с нокти по лицето си, за да отстрани от него капките химия. Малки пръстчета задърпаха лакътя й. Чу гласа на Джей:

— Дарби. Изтъркай си очите…

— Санди, какво, по дяволите, правиш?

— Еди, съжалявам. Много съжалявам…

Гласът на Джей, малко по-силен:

— Търкай си очите.

Дарби я послуша и яростно запъшка от болката. Замачка ги, докато започна да чувства очните си ябълки като смазани в орбитите им. Насили се да отлепи клепачи, а усещането бе сякаш ги дере от очите си с нокти. Видя мъглява супа от червени и оранжеви петна, премрежени от езерата сълзи. Съзря очертанията на плочките на пода. Стаята се въртеше около нея като панаирна въртележка. Разкашля се, защото гърлото й се бе изпълнило с огромен сопол, който я давеше. Видя как някакви тъмни капки падат на пода пред нея. Носът й бе прокървил отново.

— Не мърдай — каза Джей и вдигна нещо тежко.

Дарби се зачуди какво ли е това, когато върху лицето й се изсипа вълна от топла вода. Осъзна, че това е от каната. Умно момиче.

Бесни сенки обикаляха около нея. Някой тропаше с крака.

— Дарби — дръпна я Джей за лакътя, този път по-силно, като при движението ръката й се усука в рамото. — Дарби, хайде. Пълзи, пълзи.

Послуша я. На колене и ръце по студения под, полусляпа и мокра. Джей я насочваше с подръпвания и побутвания. Гласовете зад тях отново се усилиха и загърмяха из стаята.

— Санди. Обясни ми какво става тук…

— Мога да те спася.

— Не докосвай вратата…

— Моля ти се, нека те спася — изпъшка Санди и се замоли. — Еди, скъпичък, мога да спася живота ти тази нощ, но само си затвори устата и прави каквото ти кажа…

Дарби чу как зад нея се разнесе маталическо „щрак“. Звукът й беше познат, но не се сещаше точно откъде. Тази вечер го бе чувала няколко пъти, достатъчно, за да събуди усещането за дежавю. През пелената от болка осъзнаването дойде като светкавица и мозъкът й закрещя: „Резето, резето, резето…“.

Санди току-що бе отключила входната врата.

Дръжката се завъртя в ръката на Ашли съвсем лесно, което го изненада. Докосна вратата с върха на пръстите си и натисна леко, което малко по малко разкри пред погледа му вътрешността на основното помещение на място за отдих Уанапани. Първо видя Санди Шефър, застанала на прага с пламтящи бузи.

— Хванах ги — задъхано започна тя. — И двете, в тоалетната са…

И двете?

Ашли изпита облекчение.

— Джей е тук, нали?

— Че защо да не е?

— Дълга история.

Санди направи гримаса.

— Да, да, разбира се…

— Всичко е под контрол.

— Под контрол? Наистина ли? Защото току-що ми се наложи да удрям човек…

— Благодаря ти за което.

— Тази вечер от вас се очакваше просто да не правите нищо — закашля се Санди от изпаренията на лютивия спрей и потърка носа си. — Искам да кажа… Боже милостиви, как допуснахте да се случи всичко това? Как позволи нещата да стигнат чак дотук?

На Ашли му писна да говори. Влезе вътре и очите му се насълзиха от отровния въдух. Санди отстъпи притеснена, защото си бе дала сметка за тона, който се бе осмелила да му държи. Думите заседнаха в гърлото й. Бе видяла пистолета за пирони в ръката му.

Божичко, той направо обичаше това нещо.

— Всичко е под контрол — увери я той. — Всичко е наред.

Ларс също влезе, а платът на бебешко синьото му яке плющеше на вятъра. Държеше „Бератата“ в ръка.

— Вие сте ненормални — изсъска жената и направи крачка назад. — И двамата се абсолютно луди. Не трябваше да я наранявате…

— Импровизирахме.

— Бях права за вас. И за двама ви…

— О, така ли? — каза Ашли и потупа Ларс по гърба. — Слушай сега. Това ще е добро.

— Знаех си, че сте само двама боклуци от провинцията…

— Ох, Санди, нарани чувствата ми.

— Все едно се стараехте да бъдете разкрити.

Жената се изплю, докато говореше, и струйка слюнка се стече по брадичката й, докато отстъпваше, а те двамата крачеха срещу нея с оръжия в ръцете.

— Каза ми… Каза ми, че ще й сменяте дрехите всеки ден. Че ще съблюдавате хранителния й режим. Че ще й давате книги. Обеща ми, че и косъм няма да падне от главата й…

— Формално погледнато, е вярно. С косата й всичко е наред.

— И това според теб трябва да е смешно ли? Ще изгниеш в затвора. Ти и малкият ти увреден…

Щеше да успее да довърши изречението си, ако Ашли не я беше блъснал.

Не беше ядосан.

Всичко е под контрол, нали знаеш?

Побутването обаче се оказа малко по-силно, отколкото бе възнамерявал. Санди се запрепъва заднешком, обувките й заскърцаха по пода и големият й задник се удари в барплота. Радиото се заклати и антената му затрака. Ужасната й коса падна върху лицето й и тя се хвана за ръба на барплота, викайки:

— Развалихте всичко…

Ларс се прицели с беретата.

— Ей.

Досега Ашли не бе видял Ед, но ето го и него. Брадатият бивш ветеринар, когото бе размазал на „Гледай си работата“, който мразеше продуктите на Apple и чийто най-голям страх беше да се изправи пред отчуждилото се от него семейство в Аврора тази Коледа, стоеше пред тоалетните и държеше във вдигната си ръка гаечен ключ, готов да нанесе удар.

— Не мога да ви позволя — каза Ед. — Не мога да ви позволя да се доближите до тях.

— Санди — тихо каза Ашли, — моля те, кажи на братовчед си да пусне това нещо.

— Това е гаечен ключ, тъпанар такъв.

— Ед, прави каквото ти се казва.

Мъжът обаче не помръдна. Гърбът му бе опрян във вратите към тоалетните. По челото му се стичаше пот. Гаечният ключ трепереше в ръката му.

Ашли не откъсна поглед от неговия и леко заотстъпва, за да даде шанс на брат си да се прицели по-добре.

— Санди — спокойно продължи той, говорейки с крайчеца на устата си, — искам да съм съвсем ясен. Ако братовчедът Ед не остави гаечния ключ на пода веднага, ще умре.

— Еди, моля те, моля те, направи каквото казва Ашли.

Ед избърса потта от очите си с ръка и я погледна с нарастващ ужас в очите. Няма начин да не го бе осъзнал досега, но като че ли реши да се вкопчи в темата точно в този момент:

— Боже мой, откъде… Откъде познаваш тези хора? Какво се случва тук?

Санди потръпна.

— Нещата се усложниха…

— Какво правите с това малко момиче, Санди?

— Пусни го — повтори Ашли и направи крачка напред. — Пусни го и няма да пострадаш. Обещавам ти.

Вдясно от него Ларс прилежно зае стрелкова поза, точно както Ашли го бе научил. Ръцете една върху друга, палците вдигнати, показалецът около спусъка. Ашли обаче знаеше, че брат му няма да стреля. Не и докато не получи разрешение. Послушно чакаше да му бъде позволено да екзекутира Ед, като кодовата фраза можеше да придобие най-различни форми, включително споменаване на спорта бейзбол.

 

Капка пот падна на пода.

— Обещавам ти, че няма да пострадаш — повтори Ашли. — Честна дума.

— Еди, моля те — гласът на Санди омекна. — Пиян си. Свали го и ще ти обясня всичко.

Трябваше да му се признае, че не се поддаде. Стоеше стабилно, като дори не погледна пистолета в ръцете на Ларс. Погледът му се бе забил в Ашли и само в него, сякаш само той съществуваше на света. Твърд поглед, сякаш предизвикващ го да продължи. Гаечният ключ потреперваше от адреналина в кръвта му. Когато най-накрая проговори, от устата му излезе чисто ръмжене:

— Знаех си, че има причина да те мразя.

— Сериозно? — каза Ашли. — Аз пък те харесах.

— В секундата, в която се запознах с теб тази вечер, когато се здрависахме, просто… Просто знаех.

Старият ветеринар се усмихна тъжно.

— Сякаш за секунда ми проблесна какъв си. Зад „Кръга на истината“, зад нескопосаните шеги и игрите с карти. Ти си събирателен образ на всяко човешко качество, което винаги съм мразел у хората. Ти си самодоволен, досаден, прекалено много говориш и не си дори наполовина толкова умен, за колкото се мислиш. И какво остава? Ти си чистото зло.

„И теб никакъв те няма“, за малко да каже Ашли.

След това обаче Ед въздъхна и нещо се пречупи в него, сякаш най-накрая бе осъзнал безсмислието на ината си. Вдигна двете си ръце в знак, че се предава. Гаечният ключ издрънча на пода и отскочи. В стаята се разнесе ехо и Ашли се ухили.

Ларс свали пистолета.

— Благодаря ти — издиша Санди със сълзи в очите. — Благодаря ти, Еди, че…

ТУМП.

Ед леко изду бузи като човек, който изненадващо дори за себе си се е оригнал. За секунда погледът му се преплете с този на Ашли, точно като допреди малко. Този път обаче очите му бяха изпълнени с паника и търсеха…

— Обаче забрави — каза Ашли, — че съм и лъжец.

И свали пистолета за пирони.

Очите на Ед го проследиха, а в тях се четеше ужас. Устните му се стиснаха, сякаш се кани да проговори, но се случи нещо неестествено — челюстта му не помръдна. Нито със сантиметър. Гласът му си намери път през ноздрите му и оттам се разнесе приглушен стон. Рядък червен балон от слюнка, сгъстена с кръв, се наду през предните му зъби и падна на пода.

Ашли отстъпи, за да не оцапа обувките му.

Санди се разкрещя. Звукът бе толкова силен, че сякаш щеше да спука тъпанчетата на присъстващите.

— Ларс — щракна с пръсти Ашли и я посочи, — овладей я, моля те.

Ед хвана гърлото си с две ръце в явен опит да извика, но тялото му не позволи. Устата му бе закована, в буквалния смисъл, със стоманен пирон, който бе пробил долната му челюст под ъгъл и приковал езика към небцето. Ашли си го представи как се врътка вътре като кървава змиорка. Наистина изпитваше любопитство колко ли дълбоко е проникнал 9-сантиметровият пирон. Дали острото му връхче не гъделичкаше основата на мозъка на Ед?

Бутна мъжа с крак. Ед се подпря на картата на Колорадо и се свлече по стената, тихо ридаейки в шепите си, а в тях се събираше кръв и капеше по пода на петна, големи колкото монета.

— Седни си. Еди, трябва да знаеш, че наистина много мразя пияниците…

Санди бе изпаднала в истерия. Изкрещя отново като хиена, а от брадичката й висеше нова лъскава ивица сопол. Ларс навря дулото на беретата в лицето й и тя млъкна на секундата.

— Промяна в плановете — обяви Ашли и потупа Ларс по рамото, а в същото време флуоресцентните лампи над тях примигнаха. — Мое малко братче, оставили сме в тази малка къщурка цял тон доказателства и нямаме нито достатъчно белина, нито време да почистим всичко. Затова ще трябва да действаме творчески, ако разбираш накъде духа вятърът.

Ларс кимна веднъж. Кодовото послание бе получено.

Ашли продължи, като прекрачи нарастващата локва от кръвта на Ед:

— Що се отнася до Дарби и…

Чакай малко.

В този момент той осъзна нещо.

— Чакай, чакай…

Сграбчи Санди за лакътя, а с другата си ръка извъртя лицето й към своето.

— Погледни… Погледни ме. Каза, че… Че си хванала Дарби и Джей в тоалетната, нали така? В мъжката тоалетна ли?

Тя подсмръкна, погледна го с кръвясали очи и кимна.

Не.

Ларс го погледна с неразбиране. Ашли обаче бе разбрал всичко.

Не, не, не…

Запрати Санди на пода, изтича покрай нея и Ед в посока на тоалетните, след което с лакът нахлу в мъжката, за да види… Празна стая. През триъгълния прозорец на стената влизаха снежинки.

 

Ларс го гледаше.

Ашли Гарвър отстъпи назад и яростно блъсна вратата.

— Направо ми писна от този шибан прозорец…

Дарби завъртя ключа и пикапът на Санди запали. Рев на дизелов двигател раздра тишината на паркинга.

Джей се покатери на седалката до шофьора.

— Ами ако Ашли чуе?

Дарби хвана скоростния лост.

— Вече е чул.

Вече бе почистила част от снега на предното стъкло, за да има през какво да гледа, и бе изгребала по няколко шепи пред всяка от задните гуми. Колкото да оформи ледени наклони, по които да набере скорост. Санди със сигурност бе дошла подготвена. Този F-150 беше истински звяр с гуми с дълбоки грайфери, вериги и 45 сантиметра просвет над пътя. Ако някоя от колите, паркирани тук, можеше да слезе от планината, щеше да е тази. Ако не… Е, Дарби си спомни тъпата шегичка на Ашли „Фъшкия Отвсякъде, Ръждясва и Друса“.

Да се надяваме, че няма да ни остави на пътя.

Потърка все още парещите си от лютивия спрей очи. Лицето й още беше мокро от водата от каната, а топлата влага бързо изстиваше по кожата й.

— Всеки тук е лош — прошепна Джей.

— Аз не съм.

— Да, но всички други са…

Дарби се опита да не мисли за това. Още й се виеше свят. Ашли първо се бе представил за неин съюзник, а после я беше предал. Сега пък Санди бе разкрила участието си в отвличането. Представа си нямаше къде е мястото на Ед в целия този хаос, но се надяваше все още да е жив.

Ако допуснем, че е на наша страна.

Надяваше се да е, но с всяка изминала секунда Уанапани ставаше все по-враждебно място. Найлонова торбичка около главата. Постоянно намаляващ брой съюзници. Постоянно увеличаващ се брой врагове. Конспирацията придобиваше главозамайващи размери.

— Какво прави тук шофьорката на училищния ни автобус? — попита Джей.

Дарби сграбчи здраво волана.

Моментът на истината.

Натисна газта и фордът помръдна няколко сантиметра върху кишата, гумите забуксуваха и започнаха да изхвърлят зад себе си цели парчета твърд лед. Постоянен натиск върху педала. Нито прекалено силно, нито прекалено слабо. Можеше да буксува, можеше да поднася, но пикапът все пак се придвижваше малко по малко.

— Хайде. Хайде, хайде…

— Колко надалеч е полицията? — попита Джей.

Дарби си спомни последното комюнике на метеорологичната служба, което Ед й бе преразказал. За преобърнатия камион в началото на прохода.

— Дванадесет, може би тринадесет километра.

— Това не е много, нали?

Дарби завъртя малко волана и пикапът на Санди заора във вдлъбнатините и леко се извъртя на юг. Надолу по склона, по отбивката и в насрещното платно, където надали имаше какъв-то и да било трафик. Потърси бутона за фаровете и ги включи. Ашли и Ларс вече със сигурност бяха чули ръмженето на двигателя, така че нямаше нужда от повече криене. В момента идваха към тях.

— Ти открадна камиона й — прошепна Джей.

— Тя ме напръска с лютив спрей. Вече сме наравно.

Момичето се засмя и гласът й прозвуча крехък като стъкло, а в същото време стъклото отзад се освети в оранжево. Вратата на постройката се бе отворила. Сноп светлина и на нейния фон слаба фигура.

Ларс.

Плъха. Целият една черна сянка. Силуетът вдигна дясната си ръка толкова небрежно, сякаш държи дистанционно за телевизор и инстинктивно Дарби разбра какво ще последва. Сграбчи рамото на Джей и я блъсна надолу към ледената кожа на седалката.

— Наведи се…

ПРАС.

Дясното стъкло на колата се пръсна. Парчета затракаха по предното табло. Джей изписка и закри лицето си.

Дарби се приведе под пороя хвърчащи стъклени осколки. Изстрелът прозвуча като пиратка в разредения въздух. Тялото й настояваше да остане приведена колкото се може по-дълго, ниско под линията на обстрел на Плъха, но разумът й знаеше рационалната истина: Идва към нас. Точно в този момент. Тръгвай, тръгвай, тръгвай…

Нацели педала на газта с крак и го натисна до долу. Пикапът подскочи напред, двигателят изръмжа мощно и ги прилепи в седалките им. Светът се разтресе. Багажът отзад се разпиля. Дарби се нагласи в кожената седалка, леко наклонена встрани от волана, колкото да вижда с едно око, само няколко сантиметра, и насочи пикапа към пътя.

Джей сграбчи китката й:

— Дарби…

— Стой наведена.

— Дарби, той стреля по нас…

— Да, забелязах…

ПРАС.

Един куршум мина през предното стъкло и Дарби потръпна. Отляво нахлу леден въздух. Стъклото на вратата й вече го нямаше. Вътре влитаха снежинки и жилеха бузата й.

— Преследва ни — каза Джей. — Карай по-бързо…

Дарби се опитваше. Усили натиска върху педала на газта и пикапът поднесе, но започна да се ускорява. Гумите изхвърляха водопади от ледени парчета зад себе си, а вятърът ги подемаше и ги връщаше в кабината. Всичко вътре започна да се покрива с леден прах. Ларс стреля отново. ПРАС. Страничното огледало експлодира. Джей изпищя.

Дарби я натисна надолу със свободната си ръка.

— Дръж си главата приведена. Всичко е наред…

— Не, не е.

— Няма да ни хване…

ПРАС. Още една дупка се появи в предното стъкло и оформи над главата на Дарби пукнатини с формата на звезда. Този път обаче изстрелите на Ларс звучаха някак по-различно. По-кухи, по-тихи заради увеличаващото се разстояние помежду им.

— Да — каза тя и сърцето й се изпълни с надежда. — Да, да, да…

— Какво става?

Караха по страничната отбивка и набираха скорост благодарение на ускорението, гравитацията и увеличаващия се наклон. Дарби отново даде газ. Още едно изръмжаване на двигателя. Светът се наклони напред и парчетата калено стъкло се затъркаляха около тях като чакъл.

— Видя ли? Казах ти…

Ларс отново стреля. ПРАС. Този път изобщо не уцели пикапа. Беше прекалено далеч. Фигурата му изчезваше в мрака. Оранжевата светлина на Уанапани също и всички познати очертания в снега се загубиха в тъмнината, за радост на Дарби. Все едно се пробуждаше от кошмар, цялата обляна в пот, копнееща никога вече да не го сънува отново. Никога. Майната му на това шибано място.

Джей надникна иззад седалката си и се загледа през надупченото задно стъкло как тичащата фигура на Плъха изостава от тях.

— И си стой там.

При тези думи тя вдигна юмруче с един изправен пръст. Безименният.

На Дарби й потрябваха няколко секунди, за да разбере жеста.

— Хммм… Вдигнала си грешен пръст.

— Тъй ли — каза Джей и се поправи. — Така по-добре ли е?

— По-добре е.

— Благодаря за уточнението — каза седемгодишното момиче, размятващо среден пръст през надупченото от куршуми задно стъкло на откраднатия пикап, което накара Дарби да избухне в смях.

Стана неволно и дробовете й конвулсивно се свиха като от силна кашлица. Просто не можеше да се спре.

Боже мой, успяхме.

Избягахме.

Оставаха само още 12 — 13 километра. Извади iPhone-а си от джоба и го подметна на Джей.

— Гледай екрана, ясно? Ако видиш, че е уловил сигнал, веднага ми го дай…

— Почти нямаш батерия.

— Знам.

Караха надолу по хълма и гумите деряха снега както воденица загребва вода. Отпусна педала на газта дотолкова, колкото фордът да продължава да се движи. Да кара почти по инерция. В момента всичко се бе превърнало в движение по инерция. Нещо като да караш по магистралата между два щата със стомах, пълен с Red Bull и ибупрофен, опитвайки се да пребориш мъглата в мозъка, причинена от кофеина, докато четеш мистериозното съобщение на Девън от екрана на телефона, тресящ се в ръката ти („В момента е добре“), и всичко това докато се опитваш да изпревариш Снегокалипсиса през клисурата. Напред, напред, напред.

Не спирай.

Не-спирай-не-спирай…

Вече се намираха на Път 7 и дългите светлини на колата прескачаха високите преспи навят сняг. Тук Дарби възнамеряваше да поеме на север. Усети как въодушевлението запърха като пеперуда в гърдите й. Всичко това бе истина. Бе успяла. Наистина бяха избягали.

Дарби обаче все още се тревожеше. Ами ако братята изровят вана си от снега, успеят да го подкарат и да ги подгонят по магистралата? Последва поредната тръпка от задоволство, когато си помисли:

Ашли не знае къде са ключовете за „Астро“-то.

Не ме видя как ги хвърлям през прозореца на тоалетната.

Да, да, да. Всичко бе прекалено хубаво, за да е истина.

— Дръж ми телефона вдигнат — каза тя и посочи. — Направо го подай през прозореца.

Джей я послуша и коленичи върху пътническата седалка, за да се протегне през прозореца. Дарби обаче внезапно си представи как й се налага да натисне рязко спирачката и как в такъв случай горкото момиче щеше да се подмята из колата като тестова кукла. Това вече щеше трудно да го обясни на родителите й.

— Закопчай си колана — добави тя. — Моля.

— Защо?

— Защото законът е такъв.

— Ами ако трябва да излезем бързо и да бягаме?

— Тогава… Оф, боже. Тогава ще се откопчееш.

— Твоят не е закопчан…

— Ей — Каза Дарби и се ухили зловещо, като се опита да наподоби гласа на ядосан баща. — Не ме карай да обръщам колата и да те връщам там.

Джей закопча колана с метално „клик“ и посочи седалката, на която седеше Дарби.

— Почти те уцели.

Дарби докосна облегалката за главата зад опашката си. Пръстите й се натъкнаха на разкъсаното място, откъдето бе излязъл куршумът и откъдето стърчаха малки парченца жълт дунапрен. Куршумът на Ларс бе минал на 2–3 сантиметра над главата й, вероятно плъзгайки се по косата й, преди да пробие предното стъкло. Чист късмет. Разсмя се дрезгаво.

— Супер, че съм под метър и шестдесет, нали?

— Да — отвърна Джей, — защото си те харесвам.

Дарби насочи пикапа на Санди към магистралата и пустите й насрещни платна. В нормални условия това щеше да е чисто самоубийство. Инстинктивно подаде десен мигач и в същия момент се почувства тъпо. Ръцете й още трепереха. Настана неловка тишина и тя се прокашля, преди да се опита да я разсее с думите:

— Значи… Санди кара училищния ви автобус, така ли?

— Мисля, че се казваше г-жа Шефър.

— Добър човек ли е?

— Отвлече ме.

— Като изключим това.

— Не бих казала — повдигна рамене Джей. — Беше заместничка за кратко. Едва я помня.

Но тя със сигурност те е запомнила, помисли си Дарби. Запомнила е теб, хубавата ви къща и разписанието на богатите ти родители. От автобусните шофьори стават идеални наблюдатели за организиране на отвличане, а Ашли и Ларс са били грубата сила в операцията. Защо обаче Санди е рискувала да се среща с Бийвъс и Бътхед на живо, при това чак тук? В далечно място за отдих през два щата.

Загледа се в заснежената магистрала пред себе си и усещаше как кръвта се завръща в крайниците й, докато леденият вятър бръсне лицето й през счупените прозорци. Чак сега започна да осъзнава смешната страна на цялата ситуация — лошия й късмет и лошите й преценки. Несъзнателно се бе доверила на похитител цели два пъти за една нощ. Ами каната, която бе възнамерявала да ползва за оръжие? Джей я бе изляла в лицето й, от което кожата й още смъдеше от изгарянията. Нищо не се бе развило по план. Не можеше да се спре и продължаваше да бръщолеви:

— Кълна се в бога, Джей, следващия път, когато някой тук ти заприлича на друг човек… Например ако първото ченге ти се стори като зъболекаря ти в Сан Диего, моля те, кажи ми, ясно?

— Всъщност зъболекарят ми живее в Лос Анджелис.

— Лос Анджелис?

— Аха.

— Хващате самолета всеки път, за да отидете на зъболекар?

Джей очевидно се смути.

— Понякога.

— Сериозно?

— Ами… Родителите ми наистина много го харесват…

— Ай стига, бе. Да не би те да са изобретили Гугъл или нещо от този род?

— Подиграваш ми се.

Дарби се ухили.

— Май закъснях с идеята да те отвлека.

— Може и да не си — й върна усмивката Джей. — Ти си тази, която кара открад…

Рязък удар.

Целият свят се закова на място. Предната част на колата потъна в някаква огромна пряспа, фаровете се заровиха толкова надълбоко в нея, че настана мрак. Два тона желязо преминаха от състояние на движение в пълен покой. Празната бутилка от „Гаторейд“ изхвърча от поставката. Парчетата строшено стъкло се раздрънчаха. Дарби си удари челюстта във волана и прехапа езика си. Точно за една микросекунда те отново бяха в капан, а радостта и облекчението се превърнаха в жлъч. Кръвта обагри зъбите й и железният й вкус изпълни устата й.

О, не.

Не, не, не…

Джей я погледна.

— Добре че ме накара да си сложа колана.

 

 

3:45 часа

— Мамка му.

Дарби превключи на задна скорост. Опита се отново. Натисна по-силно педала на газта, отново и отново. Не, нищо не помогна, а гумите се въртяха на място, докато в купето не замириса на изгоряло.

Пикапът бе заклещен в най-дясното насрещно платно на Път 7, точно срещу синия знак „МЯСТО ЗА ОТДИХ НАПРЕД“. Изви глава назад, за да погледне през натрошеното задно стъкло. Казано направо: бяха изминали някъде около 15 метра по пътя. Разстоянието от мястото за отдих Уанапани? Максимум 500 метра. Бегло виждаше оранжевата светлина на лампите над паркинга през чепатите ели. Реално нямаше значение дали щяха да си намерят ключовете, защото Ашли и Ларс чисто и просто можеха да дойдат пеша до тях.

— Мамка-му-мамка-му-мамка-му.

Удари по волана и случайно натисна клаксона.

Джей също погледна назад.

— Могат ли да ни настигнат?

Да, да, да, гарантирано…

— Не — каза на глас Дарби. — Прекалено сме се отдалечили. Въпреки това обаче стой вътре.

Отвори шофьорската врата, при което отвън се посипаха парченца стъкло, и се плъзна в дебелия сняг. Чувстваше се стара и уморена. Дори костите я боляха. Очите й още смъдяха от лютивия спрей.

— Какво правиш?

— Ще ни изкопая.

Обиколи предната броня на форда и примижа от процеждащата се светлина от фаровете. Стомахът й се сви при гледката на буцата сняг, оформила нещо като огромна снежна топка пред решетката на пикапа. Сигурно тежеше 50 килограма, че и повече, плътен и безнадеждно непреодолим като бетонов блок.

Почти припадна, като го видя. Беше нещо грамадно.

Тогава погледът й падна върху малкото момиче зад напуканото предно стъкло, намиращо се на ръба на Адисонова криза. Тиктакаща бомба, на един стрес разстояние от припадък, кома или нещо по-лошо.

Затова Дарби падна на одраните си колене и започна да копае.

— Да ти помогна ли? — попита Джей?

— Не. Не трябва да се претоварваш. Само гледай телефона, моля те. Кажи ми, ако се появи сигнал.

Вдигна една снежна буца и я избута настрани. Голите й пръсти се вцепениха от студа.

Тринадесет километра, помисли си тя, докато гледаше надолу по склона.

Тринадесет километра до преобърналия се камион. Дали бе изпълнимо? Представи си местопроизшествието, пълно с аварийни екипи, светлини и суматоха. Червено-сините буркани на полицейските коли. Екипи по поддръжка на пътя в светлоотразителни жилетки. Парамедици, мушкащи интубатори в гърла. Зашеметени пострадали, извозвани на носилки.

И всичко това само на тринадесет километра надолу по този тъмен път. Не, не беше изпълнимо.

Тринадесет километра.

На мястото, където се удариха в снега, Път 7 беше стръмен и с остри завои. Иглолистните дървета бяха съвсем малко, а земята — камениста и на места почти отвесна. През деня в ясно време панорамата тук сигурно беше зашеметяваща. Сега обаче това бе мястото по целия Път 7, където вероятността да хванеш сигнал на телефона си бе най-малка. Сигнала покрай Кошмарните деца, за който Ашли бе говорил, беше пълна глупост. Впоследствие осъзна, че това несъмнено е била една от поредните му лъжи. Поредният капан, който да я принуди да изтощи батерията си.

Поредният порив на вятъра накара клоните на дърветата да заскърцат, ръкавите й да заплющят, а вдигнатите вихрушки от снежен прах поеха по пътя като преминаващи призраци.

— Ей, Джей — започна тя задъхана от копаенето, най-вече за да наруши зловещата тишина, да повдигне духа с нещо приятно и непринудено. — Каква… Каква искаш да станеш, като пораснеш?

— Няма да ти кажа.

— Защо?

— Защото пак ще ми се подиграваш.

Дарби се наклони покрай фаровете на форда, за да погледне дали няма да види на фона на лампите на паркинга приближаващите се фигури на Ашли и Ларс. Засега нямаше признаци, че са тръгнали насам.

— Хайде, Джей. Длъжница си ми. Заради теб ме напръскаха с лютив спрей в очите.

— Не беше заради мен. Целеха се в теб.

— Знаеш какво имам предвид…

— Палеонтолог — отговори момичето.

— Какво?

— Палеонтолог.

— Дето… Дето копаят за динозавърски вкаменелости?

— Аха — каза Джей. — Това правят палеонтолозите.

Дарби обаче не я слушаше. Забеляза, че едната гума на пикапа изглежда странно плоска, от което кръвта замръзна във вените й. Загреба поредната шепа сняг и видя метално кръгче на страничния й борд. Глава на пирон. Сега чу и тънкото змийско съскане. Въздухът излизаше от гумата.

Пропълзя до другата гума. Два други гвоздея.

Боже мой, значи това е бил резервният план на Ашли през цялото време.

Удари по снега.

— Мамицата му.

Обездвижил е всичките коли, в случай че успеем да се измъкнем с някоя от тях…

В това обаче нямаше смисъл. Защо щеше да пробива гумите и на пикапа на Санди? Нали е част от плана? Защо, след като са си дали толкова зор да се срещат тук, горе, по билото на замръзналите Скалисти планини?

Джей надникна от вратата.

— Какво има?

— Нищо — каза Дарби, довлече се до предната броня на пикапа и продължи да копае двойно по-усърдно.

Сърцето й препускаше, блъскаше се в гърдите й, а тя се опитваше да се преструва на спокойна.

— Джей, я ми кажи. Кой… Кой ти е любимият динозавър?

— Харесвам ги всичките.

— Ясно, но все трябва да си имаш любим. Тиранозавърът ли е? Или рапторът? Да не е трицератопсът?

— Еустрептоспондилусът.

— Представа… Представа си нямам за какво говориш.

— Затова го харесвам.

— Опиши ми го, моля ти се.

Дарби само искаше да поддържа разговора, докато гребе снега с пълни шепи и мислите й се прескачат една друга.

Идва за нас. Точно сега. Настига ни и носи пистолета за пирони…

— Хищник е — започна момичето. — Върви изправен на двата си задни крака. От юрския период. По три пръста на всеки крак, нещо като раптора…

— Значи можеше направо да кажеш, че е раптор.

— Не. Това си е еустрептоспондилус.

— Звучи ми като скапан вид динозавър.

— Дори не можеш да му напишеш името — каза Джей, след което млъкна. — Опа. Телефонът ти хвана сигнал…

Дарби скокна и се затича към дясната врата на пикапа, пресегна се през счупеното стъкло и изтръгна iPhone-а от пръстите на Джей. Не вярваше, докато не го видя сама — една чертичка. Мигаща тревожно.

— Твой ред е да копаеш — каза тя.

— Батерията е на един процент…

— Знам.

Вратата изскърца и от нея се посипаха стъклени парченца, когато Джей изскочи навън. Дарби държеше телефона с почервенели пръсти и набираше 911 с палец. Той обаче извибрира в ръката й и я стресна. Балончето „НОВО СЪОБЩЕНИЕ“ блокира тъчскрийна. Понечи да го отметне настрани, но когато видя подателя, се спря.

911.

Отговор на нейното съобщение, което се бе опитала да изпрати няколко часа по-рано и което явно сега бе успяло само да се изпрати: „Отвличане на дете във ван с регистрационен номер VBH9045 на Път 7 при място за почивка Уанапа край изпратете полиция“.

Нима това бе отговорът?

„Скрийте се на сигурно място. След 30 ще пристигне полицай.“

Дарби почти изпусна телефона си. „След 30 ще пристигне полицай.“

30 трябва да е минути, нали така? Не би могло да е часове или дни…

Тридесет минути.

— Работи ли? — попита Джей задъхано, докато не спираше да копае.

Дарби не можеше да повярва. Струваше й се, че халюцинира. Примигна, уплашена, че съобщението може да се изпари яко дим, но буквите си стояха на екрана и леко помръдваха в изтръпналата й трепереща ръка. Есемесът е бил успешно изпратен в 03:56 часа. Отговорът на дежурния оператор бе получен в 03:58 часа. Буквално преди няколко минути.

Слава богу, ченгетата ще са тук след тридесет минути…

Гърдите й се надигаха от задъханото дишане. Сякаш някой пусна ток по костите й. Имаше въпроси. Тонове въпроси. Като за начало искаше да разбере как всичко това се връзва със снегорините? Те на тридесет минути от тях ли бяха? Първо те ли щяха да пристигнат? Всички заедно ли се придвижваха по прохода Бекбоун, полицаи и снегорини, под формата на един голям конвой? Не знаеше и честно казано, не й пукаше, стига полицаите да дойдат и да застрелят Ашли в самодоволната му физиономия.

— Джей — прошепна тя, — иде ми да те разцелувам…

Момичето изписка:

— Дарби, спри.

— Какво?

Джей се бе обърнала към нея и стоеше до ръба на фара на форда. Не мърдаше и по раменете й се трупаха снежинки.

Дарби се опита да прозвучи спокойно:

— Джей, не разбирам какво…

— Не мърдай.

— Какво има?

Момичето прошепна:

— Зад теб е.

Ашли точно дърпаше спусъка на Paslode-а, за да забие един 9-сантиметров пирон в основата на черепа й, когато Дарби се обърна с лице към него.

Кестенявите кичури погалиха брадичката й, докато се завърташе, а очите й се стрелнаха нагоре. Бледата й кожа изглеждаше нежна и мека под бялата светлина на луната. Белегът не се виждаше, защото това се случваше само когато тя се мръщи или усмихва. Като актриса, изпълняваща ключово за сюжета действие, ликът й изпълни обектива на камерата точно както когато Ева Грийн се среща с Даниел Крейг в „Казино Роял“.

Просто едно обръщане.

Но какво обръщане, за бога!

Виждаше великолепните форми на тялото й под якето и дънките. Раменете й. Устните й. Гърдите й. Искаше му се да улови този момент, този образ на отнемаща дъха красота и да го запази завинаги. Също като най-чистите форми на изкуството, човек не разбира какво чувства в самото начало, докато не анализира чувствата си по-късно. Той лично имаше толкова много неща да анализира. Искаше му се нещата да са прости като възбудата, защото възбудата лесно се удовлетворява в Pornhub, но откакто я целуна в онази гнусна тоалетна, чувствата му към Дарби се усложниха далеч над това ниво.

— Здрасти, Дарбс — каза той и се насили да се усмихне. — Дълга нощ, а?

Тя не отговори нищо.

В очите й нямаше страх. Дори не потрепери.

Червенокоската от Университета на Боулдър в Колорадо само го изгледа от горе до долу с преценяващ поглед, сякаш бе очаквала тази среща от часове насам и имаше план за нея, което бе невъзможно, разбира се. Тази нощ представляваше ураган от изненадващи обрати на късмета и случайността. Дори магьосник като Ашли не би могъл да предвиди всичко.

Въпреки това обаче, помисли си той, ми се искаше да не се бе обръщала. Така правиш нещата по-трудни.

Отново вдигна пистолета с пирони. Освободи предпазителя пред дулото му с лявата си длан и започна да стиска спусъка, прецизно прицелил се в лявото й око…

Дарби дори не трепна.

— Ще направиш голяма грешка.

— Какво?

— Не би искал да ме убиваш.

— Така ли? И защо?

— Скрих ключодържателя ти — каза тя. — Знам къде са ключовете за „Астро“-то и ако ме убиеш, никога няма да ги намериш. След като пикапът на Санди е заседнал тук, а ти застреля хондата ми, сам падна в капана. Ванът е единственият начин ти и брат ти да избягате от това място тази нощ.

Тишина.

Тя вдигна ръка, сякаш пуска микрофона на сцената.

От предната част на пикапа на Санди Ашли чу някакво странно цвърчене. Звук, който не бе чувал досега.

Джей се смееше.

 

 

4:05 часа

Тридесет минути.

Тридесет минути.

Оцелей през следващите тридесет минути, докато пристигнат полицаите.

Това си повтаряше Дарби наум, докато крачеха обратно към постройката. Ашли й бе заповядал да върви отпред, Джей до нея, а той държеше пистолета за пирони насочен към гърбовете им. Освен това носеше iPhone-а й.

Беше го грабнал от ръката й, преди тя да успее да изтрие есемеса от 911. Сега ровеше из него, докато вървяха, и дисплеят осветяваше лицето му в призрачно синкаво. Тя се опитваше да се подготви за апокалиптичната му реакция, когато разбере истината — че ченгетата пътуват към него в този момент.

Обаче не се бе случило нищо. Вървяха обгърнати от тишина. Чу го как облизва устните си, как наглася захвата на пистолета за пирони, докато рови из телефона и чак сега разбра: Не чете есемесите ми.

Явно не му бе хрумвало, че би могла да пише на полицията. Само преглеждаше списъка с обажданията й, опитвайки се да разбере дали е успяла да се свърже с 911. Естествено, че тя се бе опитвала да го направи десетки пъти, както около 21, така и около 22 часа. Проверяваше часа на набиранията.

— Неуспешно набиране — четеше той. — Неуспешно набиране. Неуспешно набиране. Неуспешно набиране…

Представа си няма.

Прииска й се да се разсмее, но не можа.

Държиш го в ръката си.

— Добре, добре — каза той и гласът му издаде, че се е успокоил.

Тя стисна здравата ръка на Джей и каза тихичко:

 

— Не се страхувай. Не може да ме убие, защото знам къде са ключовете за колата му…

— Така е, Дарбс — прекъсна я Ашли. — Обаче мога да те нараня.

Така ли? — дощя й се да го попита. Имаш само половин час да го направиш, задник такъв.

Отчаяно се надяваше тридесет минути да са реалистична преценка на диспечера за срока за пристигане на полицията, а не само предположение на сляпо. Освен преобърнатия камион и бурята, съществуваха още безчет усложнения, които можеха да възникнат. Седналият на топло служител изобщо не би могъл да се сети за тях. Ами ако минутите не са тридесет, а четиридесет? Ами ако е час? Ами ако са два?

Ашли я пребърка, докато вървяха. Пистолетът за пирони бе опрян в гръбнака й, а пръстите му тършуваха из джобовете, както предните, така и задните. По краката й. В ръкавите.

— Просто проверявам — издиша той във врата й.

Търсеше си ключовете.

Единственото нещо, заради което съм все още жива, е глупавият му ключодържател.

Представи си го в снега някъде под прозореца на мъжката тоалетна, през който го бе хвърлила. Изчезващ бавно, снежинка по снежинка.

— Просто ми кажи какво си направила с ключовете — прошепна той. — Ще бъде далеч по-лесно и за двама ни.

Един дълъг момент Дарби не разбра съвсем точно какво имаше предвид той с тези думи. Бавно започна да схваща и мисълта му сякаш започна да изплува от дълбините и да приема чудовищната си форма.

Когато се върнеха в помещението, Ашли щеше да я измъчва. Това бе сигурно. Първо щеше да й покаже жълт картон, или направо червен, или нещо по-лошо, докато накрая тя не признаеше къде са ключовете. В секундата, в която го направеше, той щеше да я убие. Усещаше как сърцето бие в гърлото й като на хванато в капан животно. Хрумна й да побегне, но той просто щеше да й забие пирон в гърба. Освен това бе прекалено силен, да се сборичка с него.

Сградата приближаваше и силуетът й започна да се оформя под лунната светлина. Изглеждаше измамно спокойна, сякаш бе фигурка в преспапие. Видя колите — „Астро“-то, своята хонда, затрупания контейнер за смет, който преди бе объркала с автомобила, с който хипотетично бе пристигнал Ашли. Заледеният пилон, изправил се като игла. Бронзовата групичка на Кошмарните деца. И бавно изплуващ от мрака, полузаровен от снега, с изгоряла лампа над входа и барикадиран — центърът Уанапани.

Чието име означаваше Големия дявол.

Ашли даде команда:

— Завий, завий…

Тръгнаха по пътеката от паркинга към входната врата. Последните петнадесет метра.

Вече спасих Джей, напомни си тя. Информирах полицаите. Те идват и носят оръжия. Ще се погрижат за Ашли и Ларс.

Само трябва да оцелея дотогава.

Предположи, че дългата разходка им бе отнела десет, може би петнадесет минути. Значи бе успяла наполовина.

Още толкова.

Докато се влачеха бавно към сградата, Дарби осъзна нещо — вече не я беше страх. По-скоро бе превъзбудена, опиянена от напрежението. Вече бяха стреляли по нея, бяха я напръскали с лютив спрей, бяха я душили с найлонова торбичка, а като упорита хлебарка тя бе оцеляла след всичко, което Ашли и Ларс, че дори и Санди, бяха запратили срещу нея. Въпреки всичко Дарби още бе в играта. Нещата бяха станали лични. Осемчасов психологически дуел с Ашли, обратите, малките победи и поражения. А сега щеше да стане свидетел на ужасяващия шах и мат, който го очакваше. Искаше да е там, когато това се случи. Да види шока, изписан върху лицето му, когато види синьо-червените светлини на първата пристигнала полицейска кола. Това я възбуждаше по един мрачен начин, който не можеше да опише.

Ти ме нарани, Ашли. Нарани ме много. Тези последни петнадесет минути съм твоя, но после?

После ти си мой.

И си нямаш никаква представа…

— Я чакай малко — каза Ашли и спря. — На магистралата… Получи някакъв есемес.

Синята светлина се завърна. Бе отключил телефона й и четеше нещо.

Дарби се паникьоса. Явно от 911 бяха изпратили второ съобщение.

Естествено.

Добронамереният оператор нямаше как да знае, че Дарби е застрашена и че телефонът й е в ръцете на убиеца.

— От… — започна Ашли и примижа. — Някой си на име Девън.

Обърна напукания iPhone към нея и когато погледът й се фокусира, всичко, което бе останало цяло от света й, се разпадна с гръм и трясък.

„Случи се. Мама умря.“

— Опа — каза Ашли. — Кофти работа.

Счупи телефона й през средата и заповяда:

— Продължавай да вървиш.

Входната врата се затръшна като от изстрел.

Джей закрещя, когато видя Ед. Ашли се ухили с белите си зъби, сграбчи я за яката и я накара да гледа.

— Готино, нали?

Ед Шефър се бе свлякъл на пода под картата на Колорадо, а предницата на якето му Carhartt лъщеше от кръв. Приведе глава към тях, когато влязоха в помещението и устните му леко потрепериха, сякаш се опитваше да проговори.

— Не мърдай, Еди.

Санди бе клекнала до него и се опитваше да превърже дясната му страна с бинт. Аптечката за първа помощ стоеше отворена на пода, а съдържанието й бе разпръснато около нея.

— Не мърдай, опитвам се да ти помогна…

Очите на Ед се насочиха над треперещите й ръце и погледът му се заби в Дарби. Разпозна я и отново се опита да каже нещо, но успя само да изгъргори нечленоразделно. През стиснатите му зъби се процеди кръв, в която се точеха змиеподобни съсиреци, и пльосна в скута му.

Джей се разплака и се опита да погледне встрани, но Ашли не й позволи.

— Виждаш ли? — каза той право в ухото й. — Ето това е червен картон.

От другия край на стаята Ларс ги гледаше като някакво бостанско плашило с 45-милиметровия в едната ръка и тубичка белина в другата. Писъкът на Ед се разнесе в затвореното пространство.

Дарби почти не обръщаше внимание на целия този ужас.

Тя не беше там. Не и в ума си. Беше някъде другаде, а реалността около нея бе някак хлъзгава. Светлините бяха размазани. Чувстваше тялото си като студена обвивка, а пулсът и дишането й се бяха забавили до някакъв ритмичен автоматизиран процес. Представи си своята същност като миниатюрно създание, което дърпа ръчки и наблюдава света през камера някъде дълбоко в черепа й. Имаше нещо подобно в един филм, „Мъже в черно“. Спомни си, че го гледа с майка си на DVD преди години, седнали на дивана в мазето, покрили се двете заедно с одеялце със Снупи. „Харесвам Уил Смит“, бе казала майка й и бе отпила някаква напитка с мирис на праскови. „Ще се оставя да ме спаси по всяко едно време.“

Дарби осъзна, че нея вече я нямаше на този свят.

Тялото на Мая Торн се намираше в някаква болница в Прово, щата Юта, но малкото същество, което бе обитавало главата й, вече не съществуваше.

Ашли стисна дясната й ръка, преплете ледени пръсти с нейните, все едно са тийнейджъри, излезли на среща, и я поведе през стаята. Мина покрай Ед и Санди, покрай каменния барплот и покрай кафемашините. Не я интересуваше къде я води. Машинално отбеляза, че десният й крак оставя кървава следа. Явно бе минала през локвата кръв, която Ед бе направил на пода. Искаше само цялото това нещо да приключва, все едно беше кошмар.

Моля те, нека свършва.

Извъртя глава и погледна часовника с Гарфийлд, който висеше на стената. Показваше 5:19 часа. За да получи зимното време, тя извади един час.

Значи 4:19 часа.

Беше получила есемеса от 911 в 3:38. Връщането бе продължило двадесет и една минути. Извадени от тридесет, това показваше, че остават девет минути до пристигането на полицията. Девет кратки минути.

Оцелей още само девет минути.

Това е всичко.

Ашли грубо я спря пред вратата на склада на чистачката. Полуотворен, както го бе оставила, след като го отключи. Нежно я завъртя, все едно танцуват бавно танго, и я натисна към стената.

— Седни — каза й той.

Тя не се подчини.

— Седни, моля те.

Тя поклати глава и по пода закапаха сълзи. Боляха я синусите.

— Няма ли да седнеш?

Тя отново поклати глава.

— Не си ли уморена?

Изтощена беше. Нервите й бяха съсипани, мускулите й — парчета месо. Мислите й блуждаеха. Някак обаче знаеше, че седне ли, край с всичко. Волята й щеше да се изпари. Никога вече нямаше да се изправи.

За секунда се изкуши да се разприказва за всичко, да сподели неща, след които нямаше връщане назад:

 

 

Ашли, хвърлих ти ключовете през прозорчето на мъжката тоалетна и сега са там, в снега. Може би някъде на 4–5 метра от стената.

Вече можеш да ме убиеш. Всичко ми омръзна.

Джей ридаеше в другия край на стаята. Плъха клекна до нея и се опита да я успокои:

— Не гледай към Ед. Не го гледай, разбра ли? Той е добре…

Ед пое поредна измъчена глътка въздух през носа, докато Санди продължаваше да увива бинта около челюстта му, след което издаде странен звук, все едно се оригва през течност. Белият бинт почервеня.

— Добре е, Джей. Искаш ли да поиграем на „Кръга на истината“?

— Всички ще… — Санди въздъхна и избърса кръвта на Ед от панталоните си. — Всички ще лежим в затвора до края на дните си. Наясно сте с това, нали?

Ашли не й обърна внимание. Беше се превърнал с черна сянка, надвесена над Дарби. Изучаваше я. Още стискаше китката й и я притискаше пред полуотворената врата на килерчето. Очите му шареха нагоре-надолу по тялото й.

Тя гледаше към пода и маратонките си Converse, 39-и номер, целите надрани от леда и покафенели от калта и кръвта. Преди десет дни ги бе извадила нови от кутията.

— Беше ли… — започна Ашли, но спря, за да прочисти гърлото си и след това продължи. — Беше ли близка с майка си?

Тя поклати глава.

— Не?

— Не особено.

Той се наведе към нея?

— Защо?

Дарби не отговори нищо. Опита се да освободи китката си с другата ръка, на което пък той внимателно се съпротиви с пистолета за пирони в корема. С пръст върху спусъка. Цветът му, който наподобяваше оранжев пастел, караше инструмента да прилича на свръхголяма детска играчка.

Повтори въпроса си и горещият му дъх загъделичка врата й:

— Защо, Дарбс?

— Бях… Бях ужасна дъщеря.

Гласът й потрепери, но тя се стегна. После нещо в нея се прекърши и думите се заизливаха като водопад:

— Възползвах се от нея. Манипулирах я. Наричах я с ужасни имена. Изчезвах, понякога с цели дни, без да й казвам нито къде съм, нито с кого съм. Сигурно е получила язва от мен. Когато… Когато постъпих в колежа, дори не се сбогувахме. Просто се качих в хондата си и потеглих към Боулдър. На заминаване откраднах бутилка джин от шкафчето й.

Спомни си как я изпи сама в стаята в общежитието. Щипещото парене по гърлото под мрачните тапети от гробове на непознати хора, имена и дати, катраненочерни сенки от пастели и восък.

Ашли кимна и помириса косата й.

— Съжалявам.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Лъжеш…

— Честен съм — каза той. — Наистина съжалявам за загубата ти.

— Аз нямаше да съжалявам — изсъска Дарби през зъби, — ако това беше твоята майка.

Усети как сълзите понечват да потекат и да намокрят раздразнените й очи, но успя да ги спре. Не можеше да си позволи да заплаче. По-късно. По-късно, по-късно, по-късно. След като ченгетата нахлуят през вратата и натъпчат Ашли и Ларс с куршуми, след като Санди се окаже в белезници, когато Дарби и Джей са в безопасност в линейката, сгушени под вълнените одеяла. Тогава и само тогава щеше да позволи на мъката да я завладее.

Ашли сбръчи вежда.

— Как открадна кола с връзка за обувки?

Не отговори. Незначителна история. Субаруто на майка й се бе оказало под прицел веднъж и тъпият крадец бе успял да запали колата с отвертка. По принцип трябваха два ключа — един за вратата и един за запалването. Дарби бе прибрала единия, но бе забравила другия.

„Шибана малка пачавра“ я бе нарекла майка й от верандата, докато гледаше как субаруто й изчезва надолу по улицата в 3 часа през нощта.

Шибана малка пачавра.

— Аха… — събра две и две Ашли. — Така си вляза във вана, нали?

Тя кимна и една сълза капна на пода.

— Еха. Сякаш е било писано тази нощ да се случи по този начин — каза той и отново се ухили. — Винаги съм вярвал, че всяко нещо си има причина да се случи, ако това ще те успокои по някакъв начин.

Не я успокои.

Предполага се, че смъртта те променя от физически съществуваща личност в идея. За Дарби обаче майка й винаги е била само идея. След осемнадесет години съвместен живот в малката двустайна къщичка в Прово, след осемнадесет години ядене на една и съща храна, гледане на една и съща телевизия, седене в един и същи диван, тя никога не бе успяла да разбере каква е Мая Торн всъщност. Не и като човешко същество. Не и като личността, която тя би била, ако Дарби я нямаше на този свят. Ако не бе стомашният вирус в живота на майка си.

Божичко, мамо, съжалявам.

Почти се прекърши. Не можеше да си го позволи, не и пред него. Затова потисна болката в гърдите си, преглътна я като топка мокра хартия, тъпа болка в душата.

Съжалявам за всичко…

Ашли я загледа. Още едно замислено издишване. Потта му вонеше. Чу как езикът му се движи зад зъбите, все едно се бори с думите, които не би могъл да изрече. Когато най-накрая проговори, гласът му прозвуча различно, изпълнен с някаква емоция, която тя не успя да разпознае.

— Ще ми се да беше моя приятелка, Дарби.

Тя не отговори нищо.

— Толкова много ми се иска ти и аз… Да се бяхме запознали при други обстоятелства. Това, това тук, не съм аз. Разбираш ли? Аз не съм лош човек. Дори нямам досие. Никога не бях наранявал човек до тази нощ. Не пуша и не пия. Просто дребен бизнесмен, който се е забъркал в нещо, а то се е сговнило. Сега се опитвам да оправя нещата, за да защитя брат си. Разбираш ли ме? А ти си застанала на пътя ми. Затова те моля още веднъж, преди нещата да са станали сериозни — къде са ми ключовете?

Тя го погледна със стоманен поглед и не каза нищо.

Над рамото му виждаше часовника. Числата върху него. Оранжевият Гарфийлд още поднасяше розите на оранжевата Арлийн. Замъгленият й поглед се спря върху стрелката за минутите. Почти вертикална. 4 часа и 22 минути.

Пет минути до пристигането на полицаите.

— Чу ли ме, Ашли? — каза Санди, докато се изправяше. — Откачи ли? С ключове или без, всичко свърши. Всички отиваме в затвора.

— Не, не отиваме в затвора.

— И защо мислиш така?

Ашли не отговори. Вместо това тъмният му силует се извърна обратно към Дарби и захватът върху китката й се промени. Пръстите му запълзяха по кожата като гъвкави пипала на октопод, подредиха се в нова формация и стиснаха здраво. Започна да вдига ръката й, малко по малко да я плъзга по стената…

Санди повиши тон:

— Какво правиш с нея?

Дарби изви глава нагоре, за да види. Той държеше дясната й ръка пред вратата на килерчето. Точно срещу пантите. Притисна пръстите й към златистите им челюсти, където месингът се бе оцапал от стара смазка и кафяви петна ръжда. Видя нокътя на кутрето си, боядисан в яркосиньо, уязвимата плът промушена през ръба точно като под гилотина.

Пет минути.

Погледна обратно към Ашли и я обзе паника.

Бе хванал пистолета за пирони под мишница и се пресягаше към дръжката на вратата със свободната си ръка.

— Може да не си спомняш, Дарбс, но по-рано тази вечер ти се подигра с моята фобия от панти на врати. Помниш ли? Помниш ли как ме нарече?

Тя затвори очи и през клепачите й се процедиха парещи като киселина сълзи. Искаше й се всичко това да не се случва…

Какво? Това? Няма такова нещо…

Обаче се случваше. Случваше се наистина, сега, и нямаше връщане назад. Деликатните й пръсти на творец щяха да бъдат премазани от безчувствения метал.

Санди ахна.

— Божичко, Ашли…

— Не го прави — замоли го Джей и се нахвърли върху него. — Моля те, недей…

Високата сянка на Ашли Гарвър обаче не ги слушаше. Тя се наведе над Дарби, облиза устните си и тя усети някаква сладка миризма да се носи от устата му, на бактерии, на разложение, на гниещо месо.

— Не ми оставяш избор. Ако ми кажеш, обещавам да не те нараня, разбираш ли? Честна дума. Къде? Са? Ми? Ключовете?

Петминути-петминути-петминути…

Насили се да отвори очи, да примигне и сълзите да се махнат от тях, да успокои дишането си, да погледне в зелените очи на чудовището. Нямаше да се хване в капана. Нямаше да се подчини и да играе играта му, защото в секундата, когато научеше къде са ключовете му, той щеше да я убие. Друг вариант не съществуваше. Ашли Гарвър беше много, много неща, но най-много от всичко беше патологичен лъжец.

— Моля те, Дарбс, кажи ми, за да не се налага да те наранявам. Защото ако не ми кажеш, ме принуждаваш да затръшна тази врата.

Той приклекна до нея и тя видя болката в очите му. Знаеше, че е преструвка. Поредната глава на хидрата. Тези преговори не бяха нищо повече от поредната му роля, на които се бе нагледала тази вечер, просто друга маска на Ашли, която той щеше да носи за малко и след това да захвърли, точно както змията се изхлузва от кожата си.

Цялата стая притихна в очакване на отговора й.

Вдишай. Преброй до пет. Издишай.

— И да ти кажа — прошепна тя, — пак ще тръшнеш вратата.

Очите му потъмняха.

— Умница.

И затръшна вратата.

 

 

4:26 часа

Докато пътуваше, патрулен полицай ефрейтор Рон Хил на два пъти попита дежурния да уточни подробности относно кода 2-0-7, който бе получил, но допълнителна информация нямаше. Без име. Без предистория. Само едно превозно средство (сив ван), регистрационен номер (VBH9045) и приблизително местоположение, получени на 911 с SMS. Без последващ контакт. Без обаждане. Всички опити за обратна връзка с подателя се бяха провалили, най-вероятно заради недоброто покритие на телефонната мрежа и чупещата рекорди буря.

Звучеше като шега.

Най-ужасните случаи в началото ти се струват шеги.

Колата пое по нагорнището, цилиндрите заръмжаха, отдолу се чуваше тракането на разоравания чакъл и пясък. На теория аварийната служба бе получила нареждания да извърши поддръжка на пътя — изриване на снега, изстъргване на леда, опесъчаване, след това насипване с луга, но явно екипите им бяха излезли в коледна ваканция. Цялото упражнение приличаше на опит да натикаш октопод в мрежа, като в същото време го бодеш с игла от другата страна. Докато сканираше работните им честоти, той си спомни една дума, с която старият им командир описваше ситуацията, в която морските пехотинци се разпръскват и рискуват да попаднат под вражия огън: „осиране“.

Рон беше на тридесет и шест години, с бебешки черти на лицето, със съпруга, която учеше за графичен дизайнер, но се бе задоволила с ролята си на домакиня, и с петгодишен син, който искаше да стане ченге, като порасне. Майка му мразеше това му желание. Рон беше на два пъти порицаван за заспиване по време на патрул и веднъж за нещо, което в доклада бе дефинирано като „неоснователна вербална агресия“. Според Рон това беше оксиморон.

Преди да започне смяната му в 19 часа тази вечер, той бе намерил куфара на жена си в килера.

Изправен и наполовина пълен.

Докато мислеше за това, той почти пропусна синия знак, който се появи вдясно, целия обрамчен със сняг, светнал на високия стълб:

„ДВА КИЛОМЕТРА ДО МЯСТО ЗА ОТДИХ.“

— Хей — прозвуча глас и пред лицето й изщракаха пръсти. — Изчезна за секунда.

Чувстваше дясната си ръка сякаш я е потопила във вряща вода.

Първо изобщо не болеше, усети само повея на изтласкания въздух и топовния гръм от затръшващата се до дясното й тъпанче врата. Болката дойде секунда по-късно. Разтърсваща, зашеметяваща. Едновременно премазваща и пронизваща. Съзнанието й сякаш бе насила изхвърлено от тялото, дори от целия свят. В един пълен с мрак момент Дарби беше никъде, а в следващия — в малката си родна къща в Прово. Беше отново на шест години и тичаше нагоре по скърцащите стълби, за да се метне в топлото одеяло в леглото на майка си, търсейки убежище от среднощния кошмар. „Спокойно, тук съм“, прошепна майка й, докато палеше нощната лампа.

„Само си сънувала, миличка.

Само си сънувала.

Тук съм…“

Образът на спалнята избледня като стара картина и Дарби се върна в малката постройка в нищото на Колорадо, при нейните флуоресцентни лампи и застояло кафе. Дяволското място, от което не можеше да избяга. Беше се свлякла на земята, когато бе загубила съзнание, с гръб, опрян на вратата. Нещо в гърлото й горчеше. Страхуваше се да погледне дясната си ръка. Знаеше какво се е случило. Знаеше, че вратата е затворена и поне два от пръстите й са били премазани, направени на пихтия от безмилостните месингови челюсти…

„Тук съм, Дарби…“

— Земята вика Дарбс — отново щракна с пръсти Ашли. — Трябваш ми в съзнание.

— Ашли — изсъска Санди. — Ти си луд. Загубил си си ума…

Събра смелост и погледна ръката си, като запримигва, за да изхвърли от очите си сълзите. Безименният пръст и кутрето й изчезваха в пантите, заклещени между двете им половинки. Нямаше ги. Потрепери и й се догади. Тялото й просто свършваше там. Не бе възможно това да е нейната ръка, но беше. Не можеше да си представи на какво приличат пръстите й във вратата. Разкъсана кожа, премазана тъкан, костите натрошени на малки парченца. Оголени сухожилия, преплетени като сноп кървави спагети. Кръвта бе далеч по-малко, отколкото очакваше — само дълга лъскава струйка, стичаща се по касата на вратата.

Проследи я с поглед как измина още два сантиметра надолу.

— Ашли — излая Санди. — Изобщо слушаш ли ме какво ти говоря?

Дарби посегна към дръжката на вратата със здравата си ръка. Не я уцели на два пъти, но когато успя да сключи безчувствените си пръсти около нея, за да освободи осакатения си крайник и да разкрие ужасяващите увреждания, които са му били нанесени, установи, че тя не се завърта. Копелето я бе заключило.

Ашли прекоси стаята, като в същото време пусна ключа в джоба си и я остави прикована там.

— Добре, Санди. Дойде моментът да се разберем с теб.

— Охо, дойде ли най-сетне? След като направи всичко това?

— Санди, нека ти обясня…

— Разбира се — каза тя и хвърли аптечката към него, но той я блъсна встрани, и тя затрака по пода. — Обеща ми, Ашли. Никой не трябваше да пострада по време на…

Той се приближи до нея.

— Трябва да ти призная нещо.

— Така ли? Какво?

Той говореше бавно, отчетливо, като хирург, който съобщава лоши новини.

— Срещата ни не беше с цел да намерим дискретно място, където да ми дадеш ключа за склада. Да, разбирам, че това беше твоят план, и сигурно ще използвам инжекциите да поддържам Джей жива, докато свършат…

Очите на Санди започнаха да се разширяват от ужас.

— Само че трябва да ти кажа, че аз също имам план — продължи да се приближава към нея той. — Оказва се, че твоят план е само частичка от моя.

Санди отстъпи с още една крачка, парализирана от гледката на настъпващите му широки рамене и самото му присъствие. Флуоресцентните лампи над главите им примигнаха.

Тишина.

— Честно ти казвам… — вдигна рамене Ашли, — наистина смятах, че в този момент вече ще си побегнала.

Тя се опита.

Само че той беше прекалено бърз.

Сграбчи лакътя й със сила, която Дарби знаеше, че притежава, и с някакво завъртане от айкидото запрати Санди на пода. Една от обувките й изхвърча във въздуха. Докато падаше, другият й крак изрита вендинг машината и стъклото й се покри с пукнатини. Ашли вече се навеждаше над нея и слагаше коляно върху гърба й.

Ед се опита да тръгне към тях, но Ларс насочи към него пистолета с думите:

— Не си го и помисляй.

Ашли хвана жената за скалпа и двата му юмрука потънаха в черната й коса, късо подстригана на черта, след което започна да изтегля главата й назад към коляното си.

— Нарече… Санди, може и да не си спомняш, но по-рано тази вечер ти каза някои много гнусни неща за Ларс и състоянието му. Нещо за избора, който е направила майка му, докато е бил ембрион. Това честно ли е? Хайде, Санди. Знаеш, че обичам малкото си братче…

Тя закрещя в ръцете му.

— Вземи си думите назад, Санди — каза той и издърпа главата й още по-назад. — Вземи си думите назад.

Тя закрещя. Чуха се само гласни букви.

— Опитай пак. Не те чувам…

Тя се задави:

— Взимам си… Думите…

— Добре, много мило от твоя страна — каза Ашли и погледна към Ларс. — Е, малко братче? Приемаш ли извинението на Санди?

Ларс се ухили, наслаждавайки се на силата, предоставена в ръцете му, и поклати глава отрицателно.

— Моля те. Моля те…

Ашли намести ръцете си по-удобно в косата на Санди, изтегли крака си по-нагоре между лопатките й (за по-удобен лост, осъзна Дарби) и задърпа още по-силно.

В крайна сметка вратът на жената се прекърши. Не беше нито бързо, нито безболезнено. Санди крещя, докато не остана без дъх, лицето и стана мораво, очите й изскочиха от орбитите, драскаше с нокти и риташе с крака. Ашли поспря веднъж, за да хване още по-здраво, преди да задърпа още по-силно, и още по-силно, и по-силно, докато главата й се изправи на 90 градуса спрямо гръбнака, и най-накрая прешлените изскочиха от местата си с ясно доловимо мокро „пук“. Все едно си изпукваш кокалчетата на пръстите. Ако Санди все още е била в съзнание, вероятно бе изпитала вцепеняващия ужас как изведнъж спира да усеща тялото си. Бавен, тромав и мъчителен процес, който продължи около тридесет секунди, преди жената най-накрая да умре.

След това Ашли пусна главата й, която тупна на плочките, а вратът се състоеше от вече напълно отделени една от друга кости. Изправи се, а лицето му се бе зачервило.

Ларс аплодираше с белязаните си ръце и се кискаше от възбуда, сякаш бе видял някакъв номер с карти от най-висока класа.

Току-що станах свидетел на убийство, унило констатира Дарби. Пред очите ми. Санди Шефър, шофьор на автобус от Сан Диего, съучастник в отвличане, бе достигнала края на житейския си път. Един човешки живот, една душа, угасена като свещ. Дали става въпрос за панти на врата, или за алкохолното увреждане на Ларс в ембрионален стадий, каквото и да не се харесаше на Ашли Гарвър, независимо колко далеч в миналото, той нито забравяше, нито прощаваше. Водеше си бележки наум. И по-късно следваше разплатата.

— Ей, малко братче — каза той, след като успя да възстанови дишането си, и посочи още топлото тяло на жената. — Искаш ли да ти кажа нещо смешно? Не че вече има значение, но тази религиозна откачалка каза ли ти за какво смята да похарчи своя дял от парите?

— За какво?

— За женски приюти. Да дари шестцифрена сума на всички подобни институции в цяла Калифорния, все едно е някаква Майка Тереза, номер две. Можеш ли да го повярваш?

Ларс се разсмя гърлено.

Дарби погледна часовника с Гарфийлд, но всичко пред погледа й бе замъглено от гъстите като слуз сълзи. Може би още само три минути до пристигането на полицията? Две? Нямаше представа. Остри бръсначи танцуваха по мозъка й. Отново затвори очи и отчаяно се замоли пак да е на шест години. Искаше й се всичко това да е поредният среднощен кошмар, рожба на часа на вещиците, от който се е събудила. Всичко това да е преди гимназията, близките срещи с коктейлите „Смирноф Айс“, вечерния час, курабийките с марихуана, вътрематочната спирала, преди всичко в живота й да стане сложно. Да я прегърнат ръцете на майка й, да избършат сълзите, докато тя бездиханно описва жената призрак с двойните стави на краката, която е прекосила спалнята й…

„Това е било само сън.

Спокойно, тук съм. Било е само сън.

Вдишай. Преброй до пет…“

Ашли разтресе вратата на килерчето. Като шкурка по оголени нерви, болката прониза китката й със силата на електрически удар. Закрещя с глас, който досега не бе чувала да излиза от гърлото й.

— Съжалявам, Дарбс. Беше започнала да се отнасяш — каза той и избърса потта от челото си. — Повярвай ми, идеята беше всичко това да премине напълно безболезнено. Трябваше да вземем Джей от къщата й, да караме дванадесет часа до един склад в Мууз Хед, където Санди беше скрила известно количество пари, ключовете за хижата и тъпите инжекции на Джей, всичко това зад фалшиво име и 5-цифрена комбинация на ключалката: едно-девет-осем-седем-две. Щяхме да вземем всичко, да се скрием в хижата на Санди и да прекараме там седмица-две в преговори за откупа. Всичко по ноти, разбираш ли?

Той отново разтресе вратата и болката я прониза като кресчендо на цигулка.

— Но мелодията тръгна фалшиво. След като изненадващо „осиновихме“ Джей и бяхме преполовили пътя през Мохаве, разбрахме, че в тъпия склад, където беше клетката на Санди, е имало пробив в сигурността и всички кодове са станали явни. Схващаш, нали? Затова всички трябвало да ползват оригиналните си ключове, а нашият беше в Санди, която беше чак в Калифорния. После идва проблем номер две. Господин Нисен повика полицията, макар изрично да го бяхме инструктирали да не го прави. Санди бе подложена на какви ли не проверки, защото била шибаният шофьор на училищния им автобус, и била видяла Джей. В същото време ние сме тук, в Скалистите планини, без да има къде да отседнем и с това болно хлапе във вана, което повръща като невидяло. Какво да правим? А?

Посегна напред, уж да разтресе пак вратата, при което Дарби потръпна, но я съжали и не го направи.

— И така, Санди измисли в последната минути някакво семейно коледно събиране в Денвър като прикритие за пред полицията, за да се срещне с нас и да ни даде ключовете за склада, където са лекарствата на Джей и нашите неща. Което ни води към проблем номер три — каза Ашли и посочи навън. — Чудесното време навън.

В ума на Дарби всичко си дойде на мястото:

Снегокалипсисът ги е приклещил всички тук заедно. А горкият Ед е неволен свидетел.

След което се появявам и аз.

Мащабът на всичко това я накара да се почувства толкова незначителна, че главата й се завъртя. Гнездото на пепелянки, в което тя цъфва в 19 часа, изтощена и със стомах, преливащ от Red Bull. Загледа се в дългия наниз капки от кръвта си, спускащ се по вратата. Бе стигнал почти до пода.

— Не съм тъп — каза Ашли. — Достатъчно филми съм гледал, за да знам, че всичко оставя зад себе си следа във виртуалното пространство. След като вече и полицията е замесена, получаването на откуп от мама и тати става почти невъзможно. Ченгетата са по следите и на Санди. Тя е откраднала инжекциите кортизол на Джей от медицинския кабинет преди няколко месеца, а това съвсем скоро ще лъсне. След което тя ще ни изпее, поради което се превръща в бреме. Така че дойдохме тук, за да я убием, след като ни даде ключа. Щяхме да го нагласим като грабеж, който се е усложнил, нещо от рода на изстрел в лицето. Не очаквах обаче да има подобна буря или пък тя да дойде с братовчеда Ед. И съвсем очевидно не съм очаквал теб.

И отново всичко се навърза едно с друго и зловещата логика стана очевидна. Като изключим последното неизвестно, което изгаряше мозъка на Дарби със своята значимост.

— Тогава… След като няма да има откуп, какво ще правите с Джей?

— А, не — щракна той с пръсти пред лицето й за пореден път. — Първо ти отговаряш на моя въпрос, ясно? Къде са ми ключовете?

— Какво ще правите с нея?

Той се усмихна виновно.

— Ако разбереш, ще станеш по-неотзивчива на желанията ми.

— Така ли? Че как другояче съм се държала цялата тази вечер?

— Повярвай ми, Дарбс. Просто ми повярвай този път — каза той, изправи се, вдигна оранжевия пистолет за пирони и закрачи из стаята. — Защото, алелуя, най-сетне те разбрах каква си. Мога да тръшкам вратата върху всеки един от пръстите, докато изгрее слънцето, докато от тях не остане кървава кайма за кюфтета, но пак няма да ми кажеш това, което искам да разбера, защото просто не си такъв човек. Ти си герой, чувствителна душа. Цялата схема отиде по дяволите, защото ти отвори ван, за да спасиш напълно непознат човек. И знаеш ли какво? Ето го твоя шанс да спасиш още един.

Той клекна до Ед и притисна дулото на пистолета за пирони към челото му. Клепачите на почти изпадналия в несвяст възрастен човек се отвориха наполовина.

— Сега, Дарбс — започна Ашли, — ще броя от пет назад. Ще ми кажеш къде си скрила ключовете ми или ще убия Ед.

Тя поклати глава от ляво надясно в безпомощно отрицание. На стената Гарфийлд от часовника показваше 5:30 (т.е. 4:30) часа.

Изминали са тридесет и две минути. Полицията закъснява…

Ашли повиши тон:

— Пет.

— Не… Не мога…

— Четири.

— Моля те, Ашли…

— Три. Хайде, Дарбс — каза мъжът и така грубо натисна дулото на пистолета за пирони в челото на Ед, че го одра. — Погледни го.

Ед погледна към Дарби с пълни със сълзи очи. Горкият Ед Шефър, бивш ветеринар с отчуждено семейство, което го очаква в Аврора, Колорадо. Човек алиби. Неволната жертва на плана на Санди. Отново мърдаше устните си, задавен от кървавата марля, опитващ се да изрече думи с прикован към небцето език. Тя можеше да усети погледа му, който я молеше да каже на Ашли това, което той иска да чуе.

„Моля те, кажи му.“

— Ако отговоря на Ашли — прошепна му тя, — ще убие и двама ни…

Това бе самата истина, но тя всъщност искаше да му каже нещо друго, една далеч по-значима истина, да го успокои: „Полицията е почти тук. Закъсняват само с няколко минути. Всеки момент ще изритат тази врата, ще нахлуят и ще застрелят Ашли и Ларс…“.

— Две.

— Не мога… Не мога да ти кажа — повтори тя и погледна към Ед, защото знаеше какво означава това, и ридание се отрони от устните й. — Божичко… Толкова много съжалявам…

Ед бавно кимна, разбрал какво ще последва и поредните кървави мехури се отрониха в скута му. Бе невъзможно, но все пак бе разбрал.

Искаше й се да закрещи: „Всеки момент, Ед. Полицаите идват и ще ни спасят. Моля те, господи, нека дойдат навреме…“.

Търпението на Ашли се изчерпи и това си пролича по гласа му:

— Едно.

— Десет двадесет и три. Приближавам постройката пеша.

Ефрейтор Рон Хил закачи радиостанцията на рамото си и в същия момент се препъна в снега. Залитна и се подпря с ръка, облечена в ръкавица. Ледът бе твърд като камък, буквално като излят от бетон. Беше само на няколко крачки от постройката в Уанапа.

Пресегна се към входната врата, стоейки под голямата лампа над нея. Не бе получил никаква допълнителна информация за съобщението за код 2-0-7, което бе много отчайващо.

Почука по вратата с фенерчето си.

— Магистрален патрул.

Зачака за отговор.

След малко извика малко по-силно и дрезгаво:

— Полиция. Имали някой вътре?

Технически погледнато, това бе обществена сграда, но въпреки това той посегна с дясната си ръка към своя „Глок“ 17, докато с лявата хващаше дръжката. Отстъпи крачка назад в скърцащия сняг, за да използва тухлената стена за прикритие.

По време на ученията вратите винаги бяха наричани „фуния на смъртта“, защото съвсем естествено бяха във фокуса на вниманието на защитниците. Няма как да ги заобиколиш, освен ако не събориш стената. В буквалния смисъл се навираш в очите на лошия. Ако наистина в тази постройка протичаше 2-0-7, то извършителят щеше да наблюдава вратата иззад дулото на пушка, вероятно приклекнал зад заложниците като човешки щит.

Или празна и безобидна стая. Диспечерът не знаеше.

Силният вятър задърпа якето му Gore-Tex и запрати сухи снежинки срещу вратата. Ефрейтор Хил не знаеше какво чака. Сара да си напълни проклетия куфар ли? Майната й.

Завъртя дръжката.

Вратата изскърца и се отвори.

— Нула — каза Ашли.

Дарби обаче не го слушаше, защото точно в този момент бе осъзнала нещо. Гледаше покрай него към картата на Колорадо на стената, овесена зад Ед. Сърцето й потъна под тежестта на ужасяващата истина. На нея Път 7 беше начертан като дебела синя линия, гърчеща се през сложния планински терен, а местата за отдих бяха отбелязани като червени кръгчета. Уанапа, Уанапани, Колчук, Нискал.

Тук беше Уанапани. Големия дявол.

А не Уанапа.

Тя бе пуснала есемеса до 911 по-рано вечерта, някъде около 21 часа, преди да разбере разликата между двете. Беше се върнала вътре, бе огледала картата повторно и бе разбрала грешката си — че е разменила две сходни, звучащи почти идентично индиански имена, и двете споменаващи дявола.

В съобщението ми до полицията пише грешното място.

Съвсем различно от правилното, тридесет и два километра надолу по прохода Бекбоун. От другата страна на катастрофиралия камион. Полицията изобщо не идваше насам. Бяха на километри оттук, заблудени и насочени в погрешна посока. Никой не идваше да арестува Ашли и Ларс. Никой не идваше да спаси тях.

Прииска й се да изкрещи.

Подпря се на заключената врата и усети как премазаните й пръсти се усукват в капана си. Пореден прилив от кошмарна болка. Изпита безтегловност, сякаш пропадаше свободно в някаква неописуема бездна. Искаше й се всичко това да приключи.

Никой не идва да ни спаси.

Сами сме.

Всички ще умрат заради мен…

Ашли въздъхна раздразнено като разочаровано дете, удари темето на Ед с дулото на пистолета за пирони и започна да стиска спусъка…

— Спри — прошепна Дарби. — Спри. Ще ти кажа къде са ключовете, ако… Ако обещаеш да не го убиваш.

— Обещавам — заяви Ашли.

Тя знаеше, че това е лъжа. Естествено, че беше лъжа. Ашли Гарвър беше социопат. Думите и обещанията нямаха никакво значение за него. Със същия успех човек можеше да преговаря с вирус. Тя обаче се предаде и заговори. Всички в стаята мълчаха и между стените й се разнесе накъсаният й шепот:

— В снега… Пред прозореца на тоалетната. Хвърлих ги някъде там.

Ашли кимна. Първо погледна Ларс, а после Джей. След това погледът му се върна върху Дарби, а устните се извиха в момчешка усмивка.

— Благодаря ти, Дарбс. Знаех, че ще ми кажеш — заяви той, докато вдигаше пистолета за пирони към челото на Ед.

ТУМП.

 

 

4:55 часа

— Не я убивай, докато не се върна с ключовете — нареди Ашли на брат си. — Трябва да сме сигурни, че е казала истината.

Плъха кимна, докато изливаше бензин върху телата на Ед и Санди. Напояваше ги, дрехите им потъмняваха, косата им се слепваше и струйките бензин, смесен с кръв, плетяха червени панделки по пода. Дразнещи изпарения започнаха да изпълват въздуха. Той пое към Дарби, като оставяше след себе си бълбукаща бензинова следа, дишаше през устата и вдигна тубата нависоко с двете си ръце.

Тя затвори очи и се приготви да посрещне неизбежното.

Няколко литра се изляха едновременно отгоре й, първо в основата на врата, разплискаха се по раменете и залепиха косата по лицето й. По вратата зад нея пръснаха капчици, а около коленете й се образуваха изненадващо студени локви. Бензин в очите, в устата, с отвратителен вкус. Изплю се на пода.

Ларс се отдръпна към средата на помещението, държейки Джей за рамото. Остави на пода тубата с бензин, от вътрешността на която се дочу плискане, явно беше останала наполовина пълна. Точно до няколко хавлиени кърпи и вече познатата й тубичка с белина. Всичко си идваше на мястото.

Белина, за да заличат ДНК-то си. Кърпи за избърсване на отпечатъците. Огън за всичко останало.

Нещо бяло висеше от задния джоб на Ларс, когато се наведе да забърсваше барплота. Позна го — камъка-в-чорап, който Ашли бе хвърлил преди няколко часа на паркинга, сега послушно намерен от Ларс. Братята се бяха превърнали в чистачи и се бяха заели със зловещата задача да унищожат всички улики, които биха могли да ги асоциират с касапницата тук.

Ето защо ключовете са толкова важни, унило осъзна Дарби. Ето защо Ашли не може да си тръгне без тях.

Защото са доказателство.

Най-лошото от всичко? Нейният наивен и тъп оптимизъм. Братята не бяха никакви криминални гении. Точно обратното. Дори да опожаряха всеки квадратен сантиметър от тази сграда, дори да я превърнеха в пепел, полицията на Колорадо все щеше да намери нещо. Косъм. Люспица кожа. Нещо специфично в гумите на „Астро“-то. Отпечатък върху някои от стоманените гвоздеи на Ашли. Някой страничен детайл относно Санди, който да я свърже с тях. Нещо, което бяха пропуснали в бързината да я ликвидират. Бяха невнимателни. Цялото отвличане беше наивно и глупаво, почти сигурно обречено на провал, но не и преди да коства живота на невинни хора, включително и този на Дарби, което всъщност беше най-обидната част от всичко.

Отлепи мазен кичур коса от лицето си. Потънала в бензин, на минути от пламтящата смърт, тя знаеше, че би трябвало да е ужасена, да крещи, да изпадне в истерия, но нямаше сили за това. Бе просто уморена.

Входната врата изскърца. Ашли излизаше. Оставаха само няколко секунди. Щеше да отиде зад сградата, да намери ключодържателя си в снега, след което животът на Дарби щеше да стане толкова ненужен, колкото тези на Ед и Санди. Пирон или куршум в главата, ако имаше късмет, или запалена клечка, ако нямаше. Което и от двете да се случеше, щеше да умре тук, с едната ръка заклещена във вратата, а костите й щяха да почернеят в огнения й гроб, докато Ашли и Ларс бягат с Джей. Горящата постройка щеше да е чудесно отвличане на вниманието, докато властите не откриеха три скелета сред отломките. Дотогава братята Гарвър щяха да имат часове преднина. Достатъчно време, за да изчезнат по света.

Оставаше едно неизвестно.

Последният дразнещ я въпрос.

Какво ще правят с Джей?

Ашли е планирал да се срещне тук със Санди, да я убие и да прекъсне връзките, които биха го свързали с нея. Ами Джей? Ако не е за откупа… Тогава за какво?

Джей се приближи към нея.

— Не. Не се доближавай — каза Дарби и отново се изплю. — Има бензин по мен.

Момичето обаче продължи въпреки думите й. Малките й крачета набраздиха повърхността на тъмната локва. Седна на коляното й и зарови лице в пуловера Boulder Art Walk. Дарби прегърна със здравата си ръка това дете на непознати хора и двете се вкопчиха една в друга, треперещи над отраженията си на пода, а стъпките на Ашли заглъхваха отвън.

— Не ми каза, че майка ти е умряла — прошепна Джей.

— Да. Съвсем скоро.

— Съжалявам.

— Няма проблеми.

— Тя лошо ли се държеше с теб?

— Не. Аз се държах лошо с нея.

— Но въпреки това се обичахте, нали?

— Ами… Нещата са сложни — каза Дарби.

Това бе най-добрият възможен отговор и сърцето й прокърви от него. Нещата бяха сложни.

— Ти… Пръстите ти наред ли са?

— Прищипани са от врата. Значи не са наред.

— Боли ли?

— Хайде да говорим за нещо друго.

— Боли ли, Дарби?

— Вече по-малко — излъга тя, докато гледаше как надолу по вратата започва да се стича втора струйка кръв, по-гъста от първата.

Бензиновите изпарения замъгляваха мислите й, караха ги да се преливат една в друга като водни боички.

— Не може ли… Ей, искаш ли малко да си поговорим за динозаври?

— Не — поклати глава Джей. — Не искам.

— Хайде, де.

— Не, Дарби…

— Моля те, разкажи ми за любимия си, оня естрепо-нещо-си…

— Не искам…

Сега Дарби се разплака, в най-лошия възможен момент. Дълбоки и разтърсващи ридания като гърчове. Извърна се. Не искаше Джей да я гледа така.

Джей се размърда и Дарби си помисли, че момичето се наглася в скута й, докато не усети нещо да докосва лявата й длан. Нещо малко, метално и леденостудено.

Швейцарското й ножче. Съвсем беше забравила за него.

— По-късно — прошепна Джей. — После ще ти разкажа за него.

Дарби я погледна и разбра всичко в рамките на една-едничка секунда. Стъклените сини очички я молеха:

„Ето ти ножчето.

Не се предавай, моля те.“

Беше обаче прекалено късно, защото 5-сантиметровото ножче бе по-полезно в ръцете на Джей, отколкото в нейните. Със или без нож Дарби щеше да умре в тази стая. Беше в капан, а ръката й бе натрошена и заклещена във вратата, освен това Ашли се връщаше, за да я довърши. Всеки момент.

— Задръж го — каза тя на Джей. — Нямам… Нямам полза от него. Ти ще се спасиш. Разбираш ли?

— Не мисля, че мога да…

— Вече всичко зависи от теб — примигна Дарби, за да прогони сълзите.

Затършува из мозъка си, за да си спомни разположението на „Астро“-то, след което зашепна, за да не я чуе Ларс:

— Така… Значи… Ти си повредила клетката, значи, най-вероятно ще те завържат на задната седалка, някъде под прозорците. Опитай се да разхлабиш някой от стенните панели и когато успееш, скъсай всяка жица, която видиш. Някоя от тях може да е за спирачките. Когато не им работят спирачките, полицаите може да ги спрат…

Джей кимна.

— Добре.

Идеи и предположения, базирани на други идеи и предположения. Планове, базирани на отчаяние. Евентуалната Адисонова криза правеше Джей нестабилна като ръчна граната. Всеки стрес можеше да доведе до гърчове. Дарби обаче не можеше да си позволи да загуби надежда. Мислите й препускаха, думите се лееха:

— Ако… Ако станат невнимателни, опитай се да намушкаш някой от тях в лицето. Най-добре в очите, ясно? Подобни рани се нуждаят от лекарска намеса, така че ще трябва да отидат в болница…

— Ще се опитам.

— Каквото и да ти струва. Обещай ми, Джей.

— Обещавам.

Очите на малкото момиче плуваха в сълзи. То се втренчи нагоре към премазаната от вратата ръка на Дарби, неспособно да отклони погледа си от нея.

— Всичко е по моя… Аз съм виновна, че те ще те убият…

— Не е вярно.

— Вярно е. Всичко това се случва заради мен…

— Джей, вината не е твоя — каза Дарби и се насили да се усмихне. — Искаш ли да ти кажа нещо забавно? Аз дори не съм добър човек. Обикновено не съм. Бях лоша дъщеря и възнамерявах да прекарам Коледата сама. Когато забременяла с мен, майка ми помислила, че е хванала някакъв чревен вирус. Опитала се да се излекува от мен с антибиотици. Понякога ми се иска да беше успяла. Тази вечер обаче, на това място, аз съм нещо добро и не мога да ти опиша колко се радвам от това. Сигурно аз съм твоят ангел хранител, Джей. Скоро ще си тръгна и всичко ще зависи изцяло от теб, затова трябва да продължиш да се бориш. Разбираш ли?

— Да.

— Никога. Не се. Предавай.

За секунда изпаренията се разсеяха и в мозъка на Дарби изплува една кристалноясна идея. До най-малките подробности.

Погледна нагоре към кошмарно изглеждащата си дясна ръка. Към първата фаланга на безименния си пръст, премазана от пантата. Към кутрето, което вече не приличаше на пръст. Към броениците от капки кръв, опасали пантата, точно както червено желе изскача от поничката, когато я захапеш. Знаеше, че нещата може да изглеждат безнадеждни, но имаше едно последно нещо, което би могла да опита. Сигурно не беше на себе си от бензиновите пари. Може би идеята бе прекалено фантастична. Може би, но ако…

Аз не съм в капан.

Само два от пръстите ми.

Щеше да бъде ужасно. Отвратителен акт, жест на отчаяние и безизходица, който вероятно би болял повече, отколкото можеше да си представи, но когато погледна тъмната фигура на Ларсън Гарвър и тъпата му „Дедпул“ шапка, който тъкмо бе приключил с бърсането на отпечатъците и стоеше в средата на стаята със своя 45-и калибър, насочен към нея и Джей, се закле през стиснатите си зъби:

Ще те нараня повече от това, Плъх. Ще ти взема пистолета.

След това ще убия и Ашли с него.

Това момиченце ще се върне у дома си.

Още тази нощ.

— Имам една идея — прошепна тя на Джей, като скриваше швейцарското си ножче в здравата си длан. — Една последна идея. И ще ми трябва помощта ти.

Ларс ги видя, че си шепнат.

— Ей — каза той и вдигна беретата. — Млъквайте.

Дарби прошушна нещо в ухото на Джей и малкото момиче кимна веднъж. След това се изправи и пристъпи далеч от нея. Дарби се загледа в него със стоманен поглед.

— Престани да ме гледаш.

Тя не спря.

— Извърни си главата. Гледай към пода.

Раздруса беретата, за да прозвучи по-авторитетно, но тя не помръдна. Пистолетът вече не я плашеше. Беше се превърнал в сценичен декор. Не й вдъхваше страх.

Ларс се прицели, но се беше прицелвал в нея през цялото време. Как да го направиш да изглежда по-страшно? Опита се да дръпне петлето с палец, както го правят по филмите, но то вече бе вдигнато. Бе готов да възпроизведе изстрел, защото тази нощ вече бе стреляно с него. Пет пъти. По нея.

Дарби продължи да го гледа, от което го присви под лъжичката. Имаше нещо в очите й. Нещо се бе променило. Бавно, бавно тя се приплъзна напред, събра колене и се изправи, а осакатената й ръка се извъртя зад гърба й. Косата й залепна по лицето на черни кичури, докато се изправяше, също като в един страшен филм, който бе гледал, където някакъв капещ японски дух се появяваше от пода.

Той се подвоуми и погледна назад към вратата.

— Ашли — извика той навън. — Намери ли… Намери ли вече ключовете?

Не получи отговор.

По-големият му брат бе прекалено далеч, за да го чуе. Зачуди се дали да не отиде до мъжката тоалетна и да извика през счупения прозорец, но това означаваше, че трябва да им обърне гръб.

— Ашли — извика отново той, вървейки заднешком, докато се блъсна в напуканата вендинг машина. — Нещо… Става нещо. Тя ме гледа.

Искаше му се да отиде и до входната врата, ала и в този случай щеше да му се наложи да обърне гръб на Дарби. Страхуваше се да го направи. Тя беше в капан, беззащитна, с пръсти, заклещени във вратата, но нещо го караше да се изпълва със страх при мисълта да я изгуби от погледа си. В момента тя се пресягаше със здравата си ръка към нещо. Малко пластмасово капаче в стената, на което той не бе обръщал внимание цялата вечер до този момент…

Ключът за лампите, си даде сметка той в секундата, в която стаята потъна в тъмнина.

— Ашли — потрети той с треперещ глас.

Пълен мрак.

Ларс коленичи на пода и затърси фенерчето на брат си. Пръстите му попаднаха на него до тубата с бензин, при което го бутнаха и то се затъркаля. След като го настигна с туптящо в гърдите сърце, той натисна копчето и насочи синьо-белия лъч към вратата на килера.

За негово успокоение Дарби още беше там, както и Джей. И двете стояха на пътя на лъча и примижаваха срещу него. Естествено, че така щяха да правят. Защо изобщо се бе уплашил? Писна му. Дощя му се да застреля Дарби още на момента. В същата тази секунда. Да подпали това тъпо място с Ашли, да сложи край на тази адска вечер, да отиде при чичо Кени и да убие няколко ларви в Gears of War.

— Ашли — започна той с дрезгав глас, — може ли да я убия?

Отговор не последва.

Отвън се чуваше само вятърът.

— Ашли, моля те, кажи ми, може ли да…

Джей се раздвижи светкавично и го стресна. Тя се премести в тъмния ъгъл на стаята, а Ларс насочи и беретата, и фенерчето към нея, докато тя минаваше покрай телата на Ед и Санди, след което подмина и барикадирания прозорец.

— Джей… Какво правиш?

Тя го игнорира и се спря на прага. Сграбчи дръжката на вратата.

И я затвори.

— Джей, спри.

Извърна се назад към Дарби и я освети с фенерчето. Вниманието му бе разделено между двете момичета в тъмната стая — Дарби вляво, Джей вдясно. Можеше да осветява само една от тях.

Това не му харесваше. Изобщо.

Чу изщракване зад себе си и рязко се обърна с фенерчето в ръка — Джей се бе изправила на пръсти и дърпаше резето. Заключваше вратата. Когато се обърна с лице към него и примижа срещу светлината, той видя на лицето й изписан същия ужас, който имаше и на лицето на Дарби. Явно двете в момента разиграваха някаква шега, която той не схващаше. Това не го учуди. Ларс никога не схващаше шегите. Освен това през повечето време бяха за негова сметка.

Присвиване под лъжичката му подсказа, че и тази е от същия вид. Също както когато Ашли го попита: „Ей, малко братче, искаш ли да видиш комета?“ в секундата преди да хвърли Ивичко в лагерния огън.

— Джей — повтори той.

Реакция не последва.

— Джей, да знаеш, че… Ще получиш червен картон, когато Ашли се върне — каза той, загледан към входната врата, а лъчът на фенерчето му се прехвърли върху Дарби…

Която не беше на мястото си.

Лъчът освети само вратата. И кръвта. Нещо червено и размазано висеше от пантата като сочно съдържание на полуопечен хамбургер. На съзнанието на Ларс му трябваше половин секунда, за да констатира, че то бе наистина това, на което приличаше, и да разбере какво се е случило и какво предстои да се случи…

Дарби силно се блъсна странично в Плъха и фенерчето отлетя в сенките. Нямаше време за страх. Крещеше от болка и адреналин, грубо, мрачно, животински.

Мушна се под дясната му ръка, под пистолета и го удари така, че той изхвърча от дланта му и изтрака в етажерката с брошурите. Беше й се отворил един-единствен шанс, а в лявата си ръка държеше швейцарското ножче, подарък от баща й („Честито завършване на колежа!“). Острието може и да се беше изтъпило от прерязването на решетката на кучешката клетка, но оставаше достатъчно остро. Удари с върха му Ларсън Гарвър в гърлото, точно в адамовата ябълка.

Ножът потъна като в масло.

Кръв изригна в лицето й. Напълни очите и устата й. Имаше вкус на топло желязо. Ларс замаха с ръка към нея и острите му нокти одраха бузата й, но се оказа, че всъщност е посягал към собственото си гърло. Опитваше се да ограничи кървенето.

Другата му ръка също се движеше. Полузаслепена от кръвта на Плъха, тя мерна само някаква размазана сянка. Пистолетът.

Джей се разпищя.

Черният 45-и калибър. Изпаднала в паника, Дарби си даде сметка, че Ларс изобщо не го е изпускал. Предметът, който бе изхвърчал от ръката му и тя бе чула да дрънчи, е бил фенерчето. В стиснатата си ръка той все още имаше оръжие, чието дуло в момента се извърташе към корема й…

Пистолет-пистолет-пистолет…

Ашли клекна, за да вдигне ключовете от снега, когато чу изстрел откъм вътрешността на сградата. Като приглушено пляскане с ръце, едва пробило си път през стените и вратите. Не можеше да повярва.

Сериозно?

Въздъхна.

Дяволите да те вземат, малко братче.

Бързо освети ключодържателя с джобното си фенерче. Да, тук бяха. Тъпият ключ за клетката на Санди в „Сентри Сторидж“ — сребрист, объл и с щампован надпис А-37, иначе с нищо незабележим. Намери ключодържателя полузаровен в снега на мястото, където бе паднал — на десетина метра от прозорчето на тоалетната.

Малко или много, Дарби бе казала истината.

Беше й благодарен за това. Ако бе излъгала и Ларс току-що й бе пръснал мозъка, щяха да оставят след себе си златна мина от улики за следователите, включително и свои отпечатъци в идеално състояние. Нямаше да могат да вземат инжекциите със стероиди за Джей, от което следваше, че малкото момиче щеше да умре много преди да са достигнали крайната си дестинация. И в крайна сметка всичко това — шибаната касапница тук, издирването им в Калифорния, в което най-вероятно вече се бе включило и ФБР, убийствата на Ед, Санди и Дарби, всичко това щеше да е нахалост, след като нямаше да получат и пукнат цент. Само защото скъпият му сладур Ларс нещо се е изнервил и е застрелял Дарби, без да получи разрешение.

Слава богу, че ми е казала истината.

Натика ключодържателя в джоба си, вдигна пистолета за пирони от снега и се затича обратно към предната част на сградата.

— Ларсън Джеймс Гарвър — изсумтя той, докато бягаше и от устата му ядосано излезе голям облак пара, — току-що си спечели оранжев картон…

Дарби се бореше за пистолета.

Плъха се защитаваше и отстъпваше, залитайки, а от югуларната му вена шуртеше кръв в бесния ритъм на собственото му сърце. Опитваше се да се отърси от нея, да спечели дистанция, за да може да използва беретата.

Дарби не му позволяваше. Държеше се за оръжието и хлъзгавите й пръсти стискаха неговите. Завъртя се и смени посоката, след което се задърпа обратно на часовниковата стрелка, като извъртя пистолета срещу кокалчетата на пръстите му. Ларс беше по-висок и силен, но Дарби беше по-умна и знаеше как да използва собствената му инерция срещу него…

Чу как пръстът му изхрущя, приклещен от желязото около спусъка.

Като морковче.

Той изкрещя през стиснатите си челюсти. Чу се и нещо като изсвирване, защото въздухът излизаше и през дупката в трахеята му. Разхвърчаха се кървави балончета. Двамата се въртяха във вихрено танго, ръцете им, сключени върху оръжието, блъснаха се в ръба на барплота, събориха столовете, стреляха в тавана — БУМ, БУМ, БУМ, и от него върху главите им се посипаха пластмасови отломки, а флуоресцентната лампа експлодира, а накрая патроните свършиха и спусъкът остана в дръпнато положение.

Удариха се и в картата на Колорадо, все още вкопчени в беретата.

Ларс пръв я пусна, след като си даде сметка, че пълнителят й е празен.

Дарби не, защото знаеше, че все още може да й свърши някаква работа. Използва го, за да удари Ларс през зъбите. Той се олюля и отстъпи от нея, държейки врата си, но се спъна в телата на Ед и Санди. Сега Дарби беше отгоре на Плъха и удряше ли, удряше, удряше… Блъскаше го с алуминиевия край на ръкохватката. Успя да нанесе един особено сполучлив удар и усети как скулата му се чупи с плътно изхрущяване.

Той я ритна и най-накрая се разделиха.

Дарби зарита назад по хлъзгавия под, а беретата в ръката й потракваше по него. Опита се да се изправи, но се подхлъзна. Навсякъде имаше бензин. Ръцете й шляпаха в него, а тя самата едва виждаше, защото все още имаше кръв в очите. Тубата с бензин се бе прекатурила по време на схватката и сега се изливаше с ритмични бълбукания. До нея Дарби видя швейцарското си ножче със затъпеното острие.

Сграбчи го.

Ларс се отдалечаваше пълзешком от нея в посока на заключената врата. Не достатъчно бързо. Ломотеше нещо отчаяно, но се давеше в сълзите и кръвта си:

— Ашли… Ашли… Убий я… Убий я…

Няма да стане тази работа.

Не и тази нощ.

— Убий я, моля те…

Тя го настигна и вдигна острието високо над тила на Ларсън Гарвър. То проблесна, когато попадна под лъча на LED фенерчето. Припомни си думите от по-рано вечерта, които прозвучаха като ехо в главата й: Ако се наложи, лично ще му прережа гърлото… Обърна се и погледна Джей, застанала в другия край на стаята.

Момичето я гледаше, обзето от възхищение.

— Джей — задъхано каза Дарби, — не гледай.

Ашли завъртя дръжката на вратата. Заключено.

— Ларс — едва извика той, останал без дъх. — Отвори вратата.

Отговор не последва.

Погледна през предния прозорец, но той все още беше препречен от масата, която Ед бе преобърнал пред него. Не можеше и да се влезе. Надникна през пролуката и видя само тъмнина. Явно лампите бяха изгасени. Изнервен, той се върна пред вратата, но докато се препъваше през купчините сняг, едва не изпусна пистолета за пирони.

— Ларс — извика той и потеклата от устата му слюнка веднага започна да замръзва по брадичката му. — Моля те… Малко братче… Ако си жив, кажи нещо.

Нищо.

— Ларс.

В съзнанието му още ечаха последователните изстрели, бързи и панически. Защо Ларс ще стреля по този начин? Това не бе контролирана стрелба, това бе акт на отчаяние. „Гърми и се надявай да уцелиш“, му викаха на това. Какво се е случило там вътре?

Още никой не отговаряше.

Отстъпи назад и изрита вратата. Касата изпука, но резето устоя. Започна да се притеснява.

— Ларс. Не съм ядосан. Разбра ли? Просто ми отговори…

Прекъсна го един глас.

Не на брат му.

На Дарби.

— В момента не може да ти отговори — изрече тя, — защото му прерязах гърлото.

Ашли отново изрита вратата, този път по-слабо. В един кратък миг мозъкът му даде на късо и той забрави за резето. Завъртя дръжката.

— Ти… Лъжеш. Знам, че лъжеш…

— Искаш ли знаеш какви бяха последните му думи?

— За теб е по-добре, ако лъжеш…

— Извика името ти, преди да го убия.

— Дарби, кълна се в бога, ако наистина си убила брат ми там вътре, ще режа месо от Джей, докато стигна до малките й кокали…

— Няма да я докоснеш — каза Дарби твърдо. — Пистолетът е в мен. Ти си следващият.

Ашли удари по вратата.

Прерязваща болка експлодира в юмрука му. Част от нея се разпростря и по предмишницата. Това беше грешка, при това огромна. Сви юмрук и задиша през стиснатите си зъби. Облачетата на дъха му се заиздигаха във въздуха, а очите му се изпълниха с горещи сълзи.

Счупи я. Ако не, то поне я разтегна зверски.

Изкрещя. Сам не разбра какво. Започна с името на Ларс може би, но след това премина в нечленоразделен звук. Искаше му се да блъска по вратата отново и отново, да счупи и другата си ръка, да блъска челото си, да се самоунищожи в този непоклатим предмет. Това обаче нямаше да реши нищо.

По-късно. Ще страда по-късно.

Наведе се към вратата и докосна ледения метал с челото си, успокои дишането си. Всичко беше наред. Битката не бе приключила. В здравата си ръка още стискаше пистолета за пирони. В кръглия пълнител все още имаше предостатъчно стоманени 9-сантиметрови гвоздеи, купени втора ръка и старателно почистени от всякакви пръстови отпечатъци. Готови да влязат в употреба. Студеното време все още не бе изтощило батерията. Лампичката светеше в зелено.

Добре, Дарби.

Ти загуби майка си, аз загубих малкия си брат.

Имаше някаква опияняваща симетрия в тазвечерните им страдания. Две наранени души, всяка опитваща се да се съвземе от загубата, всяка с по една осакатена ръка, обединени от първичната болка…

Това е нашият танц. Ти и аз.

Още усещаше устните й върху своите, когато я бе целунал в тоалетната. Никога нямаше да забрави тази целувка. Сладостта от Red Bull-а, горчивината на кафето, бактериите по зъбите й. Унижението да си красиво момиче с миришеща уста.

Ние сме котките върху часовника.

Аз съм Гарфийлд. Ти си моята Арлийн.

Дръж се здраво, защото това е нашият главозамайващ зловещ танц.

Стегна се, събра си мислите, макар и нервите му да жужаха от напрежение.

— Добре, Дарбс. Искаш война ли? Ще получиш война. Ще вляза там вътре, по един или друг начин, и ще получите червени картони. А, и още едно нещо, кучко…

Пое си дъх, преди да продължи.

— Броих изстрелите. Пистолетът ти е празен.

По ръба му пишеше 45 AUTO FEDERAL. На патрона, който Дарби носеше в джоба си цялата нощ, откакто Джей й го даде във вана. Държеше го сега и го търкаляше по нервно треперещата си длан.

Натика го с палец в затвора на пистолета на Ларс, както го държеше с една ръка, и остави метала да щракне напред със силата на натегнатата в него пружина.

Джей я гледаше.

Пистолетът беше зареден. Петлето бе дръпнато назад. Готов да стреля. Не знаеше откъде е толкова уверена, просто беше. Оръжията обострят интуицията. Просто го усещаше.

— Ларс — извика Ашли отвън. — Малко братче, ако още си жив там, вътре, моля те, много те моля, убий я…

Дарби се приплъзна по мокрия под до Джей и здраво я прегърна.

— Всичко почти свърши — каза тя. — И нощта почти свърши.

Единият брат ликвидиран, остава още един.

Джей беше пребледняла и я гледаше с ужас в очите.

— Ръката ти…

— Знам.

— Пръстът ти…

— Наред е.

Още не бе поглеждала към дясната си ръка. Нямаше куража да го направи. Сега се осмели, само за частица от секундата, след което насила откъсна очите си от гледката, загубила дъх…

О, Боже.

Погледна втори път с премрежени от сълзи очи. Палецът, показалецът и средният й пръст бяха наред. Безименният беше одран до живо месо. Нокътят висеше и се клатеше. Кутрето й го нямаше. Всичко от първата фаланга нагоре. Нямаше, отсъстваше, откъснато, вече не беше част от Дарби. Някъде вътре във вратата в другия край на стаята, премазано и неразпознаваемо…

О, Боже, о боже, о боже…

Най-странното беше, че самото му изрязване от ръката й не бе боляло. Бе се освободила с две бързи замахвания по посока на часовниковата стрелка. Бе усетила някакво мъгляво чувство на дискомфорт, явно подтиснато от адреналина. Сега обаче бързо губеше кръв, която цвъркаше и се стичаше на тънка топла струйка надолу по китката й, а след това капеше на пода. Прикри я с другата си ръка. Не можеше да гледа повече.

Както Ед бе казал преди няколко часа: „Когато смъртта те гледа в очите, какво толкова са няколко кокалчета и сухожилия?“.

В мозъка й се обаждаха и други гласчета, които припомняха:

Знаеш ли как да разрежеш момиче на две половинки?

Аз съм истински магьосник, братко Ларс.

Образно казано, моята филия винаги пада с намазаното нагоре…

Главата й се замая и тя започна да разглежда аптечката на пода, като оставяше лепкави кървави отпечатъци върху спринцовките и бинтовете. Търсеше дебела марля, но нямаше. Санди я бе използвала цялата.

— Възможно ли е… — колебливо започна Джей.

— Кое да е възможно?

— Сещаш се… Да зашиват обратно пръсти?

— Да. Възможно е — каза Дарби, като се опитваше да звучи спокойна.

Чудеше се колко ли кръв е загубила и колко още може да си позволи да загуби от тук нататък.

Отказа се да търси марля, но до белината откри нещо дори още по-добро — изолирбандът на Ларс. Изтегли дълга лента и я скъса със зъби, след което я уви около дясната си ръка. Стегна трите пръста заедно, като остави палеца си свободен.

Това щеше да свърши работа срещу кървенето. Обаче щеше да й се наложи да стреля с беретата с лявата ръка. Досега никога не бе стреляла с пистолет и беше деснячка. Надяваше се, че ще уцели. Имаше само един патрон.

Джей продължаваше да гледа раната й с мрачно страхопочитание, а Дарби отчете, че лицето на момичето е кошмарно бледо. Сиво като тяло на удавник, престояло във водата.

— Ами ако… Ако не могат да извадят пръста ти от вратата? Защото е прекалено премазан…

— Ще ми поникне нов — каза Дарби, като скъса със зъби последната ивица изолирбанд.

— Сериозно?

— Аха.

— Не знаех, че може да ти порасне нов пръст.

— Растат, растат — каза Дарби и докосна челото на Джей по същия начин, по който майка й я проверяваше за температура.

Кожата на момичето бе ледена. Лепкава като восък. Опита се да си спомни какви симптоми бе изброил Ед по-рано. Ниска кръвна захар. Гадене. Слабост. Припадък, кома, смърт. Изреченията му звучаха накъсано: „Ще я заведем в болницата. Само това можем да направим…“

— Да-а-арби-и-и.

Входната врата се разтресе в касата си и резето изтрака.

ДОВЪРШВАМЕ ЗАПОЧНАТОТО.

— Той е… — сви се Джей. — Много ни е ядосан…

— Добре — каза Дарби, подпря се на стената, вдигна пистолета с лявата си ръка и се прицели във вратата.

— Не пропускай.

— Добре.

— Обещаваш ли?

Пистолетът потрепери в протегнатата ръка.

— Обещавам.

Един патрон в цевта. Като знак на съдбата, тя го бе носила в джоба си цялата нощ и сега бе дошло времето да го използва.

Вратата отново се разтърси от ритника на Ашли. Дарби потръпна и пръстът й нетърпеливо понечи да се свие върху спусъка. Искаше да стреля още сега, през вратата, но знаеше, че това бе рисковано. Знаеше го къде е и горе-долу колко е висок, но не можеше да се надява куршумът да пробие вратата и да му остане достатъчно енергия, за да убие и човека зад нея. Не можеше да пропилее единствения си изстрел.

Трябваше да чака. Трябваше да изчака Ашли Гарвър да събори вратата и да влезе в стаята, за да го застреля от упор, право в очите, от разстояние, от което не би било възможно да пропусне…

— Стреляла си с пистолет и преди, нали?

— Да — излъга тя.

От касата на вратата изскочиха трески. Парче летва падна на пода. Ашли изкрещя отвън и заудря с юмруци като бясно животно.

— Ама с такъв пистолет… — продължи Джей. — Стреляла си и с такъв, така ли?

— Аха.

— Добър стрелец ли си?

— Аха.

— Дори без един пръст?

— Джей, престани с тези въпроси…

ТУМП. Прекъсна я рязък звук от пневматично устройство.

Стъклото на барикадирания прозорец се разтроши зад масата и остри парчета се посипаха по пода. Видя как нещо помръдна пред десетина сантиметровия процеп между масата и касата. Като оранжево, едро и тъпо животно, но се опитваше да промуши клюна си вътре. На Дарби й трябваха няколко секунди, за да разбере какво е това.

Ама, разбира се.

Бутна Джей на пода и прикри лицето си.

— Наведи се, наведи се…

ТУМП. Стъклото на вендинг машината се раздроби на малки бели късчета. Торбички с бонбони се изсипаха по пода.

Дулото на Paslode-а се премести. Първите два пирона на Ашли бяха насочени прекалено нависоко, затова той сменяше прицела. Проба-грешка. Същата пролука, през която Санди бе гледала преди, сега бе използвана срещу тях.

— Мразя го — прошепна Дарби, докато се претъркулваше по корем и махаше полепналата коса от лицето си. — Толкова много го мразя…

— Какво прави?

— Нищо.

— С пирони ли стреля по нас?

— Няма проблеми — каза тя, хвана Джей за китката и я изправи. — Хайде, хайде…

Мушнаха се зад Espresso Peak и барплота. Последваха ТУМП, ТУМП, ТУМП, няколко шрапнела прорязаха въздуха и заотскачаха от пода, стените и тавана. Витрината със сладкишите се разтроши. Пластмасовите чашки се разпиляха. Една от каните изкънтя като гонг и падна на пода зад тях, като разля гореща вода. Плотът и шкафовете обаче образуваха нещо като укритие под ъгъл 45 градуса и ги предпазваха от преки попадения.

— Видя ли? — каза Дарби и потупа Джей, за да я провери за рани. — Всичко ни е наред.

— Каза, че стрелял по нас с пирони…

— Добре де, излъгах те.

ТУМП-ТУМП. Две директни попадения в стената над тях. Нещо одраска врата на Дарби. Като ужилване от пчела, след което потече гореща кръв. Тя приклекна и с тялото си прикри Джей от нови рикошети. Видя сълзи в очите на малкото момиче.

— Недей. Не, Джей. Всичко е наред. Не плачи…

ТУМП. Един пирон се заби в рамото на Ед Шефър и накара тялото му да помръдне. Джей запищя ужасена.

Дарби я прегърна, игнорирайки раната на бузата си, започна да милва тъмната коса на момичето и отчаяно се опита да запази самообладание.

Господи, това е краят. Няма да може да понесе повече напрежение. Безпомощно ще я гледам как колабира и си отива…

— Моля те, Джей, не плачи…

Момичето заплака още по-силно, задиша учестено и се задърпа в ръцете на Дарби.

— Моля ти се, довери ми се…

 

 

ТУМП. Един пирон отскочи от шкафа до тях и ги обсипа с дървени стърготини.

— Джей, чуй ме. Полицията идва — каза тя. — Забавили са ги, но идват. Ще проверят всяко местенце по този път, особено тези със сходни имена. Ще ни спасят. Само още няколко минути, разбра ли? Ще издържиш ли още няколко минути?

Думи. Само думи.

Джей продължи да плаче със стиснати очи, събирайки сили за следващия писък, когато… ТУМП. Касовият апарат се наклони и падна до тях, а бутоните на клавиатурата му се разпиляха наоколо като избити зъби.

Дарби продължи да гушка 7-годишното момиченце насред целия този ужас, опитваше се да предпази лицето му от шрапнелите, да уталожи паниката му. Беше сигурна, че това наистина е краят — бе невъзможно нервната система на Джей да се справи с кой знае колко още стрес. Спомни си нещо. Нещо изплува от спомените й. Нежният глас на майка й в ухото:

„Спокойно, тук съм, Дарби.

Само си сънувала, миличка. Само си сънувала.

Трябва само да…“

— Вдишай — каза тя на момичето. — Преброй до пет. Издишай.

ТУМП. Часовникът с Гарфийлд експлодира на стената и отгоре им се изсипа дъжд от пластмасови парченца. Дарби махна отломките от косата на Джей, докосна бузите й и каза тихо:

— Просто вдишай. Преброй до пет. Издишай. Ще го направиш ли заради мен?

Джей пое въздух. Задържа. Издиша.

— Видя ли? Лесно е.

Момиченцето кимна.

— Отново.

Вдишване. Издишване.

— Точно така — усмихна се Дарби. — Продължавай да дишаш и ще…

— Да-а-арби-и-и — извика Ашли, ритна масата и я отмести няколко сантиметра по пода.

От прозореца паднаха стъкла. Мъжът пуфтеше, докато буташе.

— Можеше да ми станеш приятелка.

Дарби се изправи на колене, замаяна от бензиновите пари, бутна настрани пластмасовите чашки и се прицели с черния пистолет на Ларс над барплота. Подравни мушката с пръст на спусъка.

— Обикновено не съм такъв — зави Ашли отвън. — Не разбираш ли, Дарбс? Нямаше да те убия. Дори не… Искам да кажа, та аз дори не пия и не пуша…

Джей потръпна.

— Той… Ще успее да влезе вътре.

— Да — каза Дарби, затвори дясното си око и се прицели с беретата. — Разчитам на това.

— Можеше да отидем в Айдахо. Заедно.

Ашли изрита масата отново, като я отмести още 2–3 сантиметра, оставяйки след себе си няколко отчупени трески. Гласът му забоботи в затвореното пространство:

— Не разбираш ли? Можеше да отидем в Ратдръм. Да наемем апартамента над гаража на чичо ми. Аз щях да работя във Fox Contracting. Ти щеше да си моето момиче, щяхме да загърбим родните си места, двамата с теб. Щях да ти покажа реката, покрай която съм израснал, моста…

— Дали говори истината? — попита Джей.

Дарби въздъхна.

— Мисля, че дори самият той не знае.

Ашли Гарвър, горкото създание с многото маски, което не знае как изглежда под всички тях. Може би в момента сърцето му се късаше от болка, осъзнал, че все пак има сърце. Или бяха само думи.

— Можеше да си моето момиче — виеше той, — но провали всичко, мамицата ти…

Дарби се прицели с беретата, когато масата отново помръдна. Все още обаче не можеше да стреля. Трябваше да изчака. Трябваше да дочака момента, в който Ашли Гарвър се вижда, когато успее да отмести масата и премине през счупения прозорец. Тогава и само тогава тя…

Не.

Замръзна насред движението, с наполовина натиснат спусък. Петлето дръпнато, на половин секунда от изстрела. Сети се нещо друго, нещо ужасно.

Не, не, не…

Отвратителната воня на бензина залютя на езика й. Преобърнатата туба вече бе празна и целият под бе покрит с цял сантиметър гориво. Парите му изпълваха въздуха и кондензираха по стените.

Ако стрелям с пистолета на Ларс, ужасена осъзна тя, огънят през дулото би могъл да запали изпаренията във въздуха. Верижната реакция би могла да подпали цялата стая. Тук бяха излети двадесет литра бензин. Подът щеше да се превърне в езеро от огън, все едно някой е метнал най-големия коктейл „Молотов“ в света. Никакъв шанс да се спасят. Пуловерът й бе прогизнал. Същото важеше и за палтото на Джей. Двете щяха да изгорят живи.

Изстрелът щеше да е равностоен на самоубийство.

Дарби сведе пистолета.

— Мамка му.

— Вместо това ти уби брат ми — каза Ашли и отново изрита вратата.

Издиша тежко, сякаш изръмжа вълк. Масата се отмести още няколко сантиметра и стигна до отпуснатия глезен на Санди. Мястото почти стигаше да си провре тялото.

Дарби едва не захвърли пистолета от яд.

— Мамка му, мамка му, мамка му…

Джей я докосна по рамото.

— Какво има?

— Аз… — започна Дарби, изтри кръвта от очите си, докато правеше преоценка на ситуацията и съставяше нови планове. — Знаеш ли какво? Няма значение. Той никога повече няма да те докосне. Кълна се в бога, Джей, аз съм твоят ангел хранител и Ашли Гарвър никога няма да те нарани, защото ще го убия.

— Аз ще убия теб — изрита вратата Ашли. — Шибана курва…

Дарби се изправи и изтри бензина от ръцете си.

— Слушай сега, Джей. Няма да чакаме полицията. Няма да чакаме да ни спасят. Чакам цяла нощ и никой не е дошъл да ме спаси. Почти всеки, на когото съм повярвала тази вечер, ме е предал. Ние сме спасението. Кажи го, Джей. Ние сме спасението.

— Ние сме спасението.

— По-силно.

— Ние сме спасението.

Джей се изправи на нестабилните си крачета.

— Можеш ли да тичаш?

— Мисля, че да. Защо?

Дарби имаше още една идея. Която беше повече от отчаяна. Грабна наръч кафяви салфетки и ги натика в тостера за гевречета. Натисна копчето „старт“. То цъкна като дръпнат затвор на пистолет и скритите реотани започнаха да се нагряват.

Джей я гледаше.

— Какво правиш?

Знаеше, че има десет, може би двадесет секунди, преди реотаните да станат огненочервени.

Ние сме шибаното спасение.

Грабна недоизпита чаша черно кафе, вероятно на Ед, и я изпи в движение, докато стискаше пръстчетата на Джей и заедно тичаха към тоалетната. Ръка за ръка. Към малкото прозорче.

— Не спирай, Джей. Не спирай…

— Сигурна ли си, че пръстите порастват наново?

— Аха.

Ашли нахлу вътре. Прехвърли се през касата на прозореца, като се подпря на здравата си ръка и внимаваше да не се пореже на натрошеното стъкло. Разкашля се от отвратителната воня вътре. Леле, че силна беше. Сигурно тубата с бензина се бе разляла и смесила с белината и лютивия спрей на Санди. Само такава комбинация би могла да създаде тази истински отровна атмосфера.

Потърка смъдящите го очи, докато се изправяше и вдигаше пистолета за пирони, след което се огледа наляво и надясно. Първо видя скупчените тела на Ед и Санди до картата на Колорадо. Краката, разкрачени в похотливото безсрамие на смъртта. Кръвта им, примесена с разлелия се по пода бензин, рисуваща засукани панделки.

А до тях брат му Ларс.

О, Ларс.

Легнал по корем. Главата му извъртяна настрани в червения океан, косата му разрошена, очите полуотворени. През гърлото — широк разрез. Югуларната вена прерязана до кокал. Приличаше на човечето — играчка от бонбонки Pez.

Мършавото хлапе, което носеше войнишка каска и кубинки в прогимназията, което обичаше чеснов сос върху хамбургерите си, което изгледа касетата на „Звездни рейнджъри“ толкова много пъти, че накрая от видеокасетофона излязоха само черни лентички. Вече го нямаше. Завинаги. Никога нямаше да играе новия Gears of War на Xbox One. Само защото бе въвлечено в тъпата идея на една шофьорка на автобус за отвличане и откуп. Само защото цялата последна седмица се бе прецакала заради сменени ключалки, ченгета и снежна буря.

Всеки един от тези проблеми щеше да бъде решен, ако не беше Дарби.

Дарбс. Дарбо. Пламенната червенокоска от университета на Боулдър в Колорадо, която влезе във вана им с помощта на връзка от обувка, която даде нож на Джей и подпали искрата на и без това взривоопасната им нощ. Заподозря, че целият му живот го е водел към това противопоставяне. Както й нейният. Тя беше неговата съдба, той бе нейната.

В една по-добра вселена можеше да се ожени за нея. В тази обаче му се налагаше да я убие. И за съжаление, трябваше да го направи по изключително болезнен начин.

О, Ларс, Ларс, Ларс.

Ще оправя нещата.

Обещавам ти, ще оправя…

Чу някакво у-у-уф отдясно и се извъртя, като в движение вдигна пистолета за пирони, очаквайки да види Дарби и Джей скрити зад барплота. Там обаче нямаше никого. Пирони, бензин, разпилени чашки и пластмасови боклуци, но не и хора. Не бяха там.

Забеляза тостера, натъпкан с кафяви салфетки.

Какво бе чул?

Облак сив дим се издигаше над светещите реотани на тостера. Една от салфетките се запали. Ашли прокара език по горната си устна, усети бензиновите пари и всичко си дойде на мястото.

— Стига бе…

От триъгълното прозорче на тоалетната изригна огнен пламък и изпепеляваща взривна вълна. Дарби скочи навън половин секунда преди взрива, отскочи от една от масите и падна тежко на земята, като си изкълчи левия глезен.

Чу ужасяващо изпукване.

Джей беше на няколко крачки пред нея, но се извърна.

— Дарби!

— Добре съм.

Но знаеше, че не е. Глезенът й пулсираше в кошмарна болка. Веднага спря да усеща пръстите на крака си, вместо това сякаш някой сложи в обувката й смес от игли и стъкло и миниатюрни пръсти започнаха да щипят всеки нерв в крайника й.

— Можеш ли да вървиш?

— Добре съм — повтори тя и в същото време през прозореца над нея се подаде нов огнен език, чийто рев заглуши думите й. Втората взривна вълна я събори на колене в снега.

Сградата зад гърба й изригна в пламъци и над нея се издигна огромна колона черен дим. Стигна до небето — вихрено торнадо от пламтяща жарава. Размерите и близостта му бяха съкрушителни. Усещаше горещината с гърба си, а въздухът стенеше от силата, с която бе засмукван от огъня. Замириса на въглени. Снегът бе озарен от оранжевата му светлина и дърветата започнаха да хвърлят чепати сенки.

Джей стисна ръката й.

— Хайде. Ставай.

Дарби се опита, но глезенът й увисна безпомощно. Пореден прилив от зашеметяваща болка. Запрепъва се напред.

— Мъртъв ли е? — попита Джей.

— Не се и надявай.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не е.

Дарби издърпа пистолета на Ларс от дънките си. Не можеше да е сигурна дали Ашли е бил вътре в сградата, когато парите са се възпламенили, но се надяваше импровизираната й бомба поне да му е опърлила веждите. Да е мъртъв обаче? Не. Едва ли беше мъртъв, защото все още не го беше убила собственоръчно. Щеше да се успокои чак когато изстреляше откраднатия куршум 45-и калибър в самодоволната му физиономия. Не и по-рано.

— Надявам се, че си успяла — каза Джей, а адът се разгаряше зад тях и изпълваше света с пушек.

Луната вече я нямаше. Дърветата се бяха превърнали в ръбати призраци насред дима. Големият дявол запази формата си дори по време на пожара, клетка огън в епицентъра на задушаващата жега.

Малките късчета жарава, изтеглени в небето, сега се спускаха надолу като светулки около Дарби и Джей и меко кацаха в снега. Изсъскваха, когато го докоснеха, стотици малки метеори, изчезващи в облачета водна пара. Прекалено бързи, за да им избягаш.

— Джей. Свали си якето.

— Защо?

— Защото по него има бензин.

Дарби свали пуловера си и го запрати някъде в снега. Секунди по-късно го докосна една искра и той изригна в синьо-оранжеви пламъци като лагерен огън.

Джей видя това и светкавично свали якето си.

— Видя ли? Казах ти.

Огънчетата продължаваха да падат около тях, светулки, понесени от вятъра, а Дарби правеше една болезнена крачка след друга. Не можеше да спре. Косата й все още бе прогизнала с бензин. Трябваше й само една случайна искра, а тя бе стигнала прекалено надалеч и се бе борила прекалено упорито, за да се остави да бъде убита от една шибана искра.

Отлепи един мокър кичур коса от лицето си.

— Паркингът. Стигаме до Синичък и…

— Кой е Синичък?

— Колата ми.

— Дала си име на колата си?

— Ще запаля двигателя, за да ти е топло. И докато ти…

Гласът на Дарби заглъхна, докато се тътреха през задимения мрак, като остави последната си мисъл неизречена:

И докато ти седиш до шофьорското място в Синичък, аз ще намеря Ашли и ще го застрелям в лицето.

За да сложа край на всичко това веднъж и завинаги.

Джей извъртя глава и се загледа през рамо в пламъците, сякаш очакваше Ашли да се покаже изпод руините.

— Ти… Ти уби брат му.

— Да, така е.

Дарби все още не можеше напълно да осмисли факта, че да, днес уби човек. Беше наръгала друго човешко същество в гърлото, беше счупила пръста и скулата му и бе прерязала гърлото му. Колкото и тъпо и нащърбено да беше, швейцарското ножче го бе намушкало, все едно реже месо (технически погледнато, това си беше месо). „Нищо лично, само си вършех работата.“ Освен това знаеше, че преди да свърши нощта, ще й се наложи да убие още само един.

Джей настоя:

— Той обича брат си.

— Обичаше. Минало време.

— Хич няма да ти се зарадва…

— Мисля… — започна Дарби, но се задави от смях. — Мисля, че вече е късно да се притесняваме за това.

Още само един.

Вече убих Бийвъс, остава Бътхед.

На петдесетина метра зад тях Големият дявол ръмжеше като чудовище, което се върти насън, черните му ребра пукаха и се наместваха в огнения ад. Топящият се сняг приличаше на вълна от пара, спускаща се от покрива.

Чак след това… Чак след това ще мога да си почина.

Стигнаха до Кошмарните деца, десетината разръфани деца, навеки застинали в апокалиптична игра, заровени до кръста в снега. Джей спря и посочи с пръст нещо надолу по склона.

— Виж. Гледай, гледай!

Дарби избърса кръвта на Ларс от очите си и също видя.

Фарове.

Към отбивката за мястото за отдих Уанапани по пътя се приближаваше нещо. Огромни стърчащи железа с изкривена сребриста плоскост, изхвърляща дъга от лед и сняг. Първият снегорин най-после бе тук.

Джей примижа.

— Това… Той за нас ли идва?

— Да. За нас.

Гледайки машината Дарби си припомни, че отвъд това място е светът. Там, далеч, истински, населен с порядъчни хора, които могат да им помогнат. Със зъби и нокти почти бе успяла да се измъкне от този кървав кошмар. Почти бе спасила Джей. Почти.

Коленете й поддадоха и тя се свлече на земята. Започна да плаче и да се смее едновременно, мускулите на лицето й конвулсивно се свиваха и белегът й лъсна като на билборд. Не й пукаше. Краят бе толкова близко. Гледаше как жълтата светлина на фаровете се приближава през мрака все повече и повече, като два газови фенера. Чу рева на двигателя.

— Благодаря ти, господи. Благодаря ти, господи…

Беше загубила телефона си, но знаеше, че наближава 6 часът. Бяха изминали почти девет часа, откакто за пръв път бе видяла това момиче в заключена кучешка клетка, воняща на урина, самљ в заключен ван. Слънцето щеше да изгрее след около час.

Пътните екипи изпреварват графика си.

Или са получили специални указания от полицията, след като тя е взела под внимание съобщението й, а името на мястото тук е досущ като онова, което бе написала…

— Дарби — каза Джей и сграбчи китката й, а в гласа й се четеше истинска паника.

— Какво?

— Виждам го. Преследва ни.

 

 

5:44 часа

— Да-а-арби.

Да, Ашли Гарвър вървеше след тях, разярен силует на фона на бушуващите пламъци. Носеше пистолета за пирони в лявата си ръка. Дясната бе наранена и я държеше под мишницата си. На около петнадесетина метра зад тях, тътреща се фигура с димящи дрехи, вдигаща здравата си ръка да избърше устата си.

Прекалено далеч, за да стреля.

Точността на мерника на Дарби също беше под въпрос, а и тя не можеше да си позволи да прахоса единствения си патрон. Затова скри пистолета на кръста си, а зад гърба й светлините на снегорина продължаваха да се приближават.

Убиец зад гърба им и помощ пред тях. Изборът би трябвало да е лесен.

Джей я задърпа.

— Да тръгваме…

Дарби осъзна, че изборът, който трябва да направи, наистина е лесен.

— Дарби, хайде. Трябва да тичаме…

— Не.

— Какво?

Тя кимна към глезена си.

— Само ще те забавя. Тичай.

В очите на Джей се изписа тревога.

— Какво? Не…

— Джей, чуй ме. Трябва да го спра. Не мога да тичам. Бягам от него цялата нощ, цялата проклета нощ и вече ми писна.

Светлината на фаровете се усили и проряза тунели през пушека, а по снега заиграха груби сенки. Заслепиха очите й. Сянката на Ашли Гарвър зад тях приближаваше и вече беше на двадесетина крачки. Все още не достатъчно близо. Тя стисна беретата още по-силно.

— Трябва да бягаш.

— Не.

— Бягай — извика Дарби и гърлото й се напълни с пушек. — Бягай към фаровете. Кажи на шофьора да обръща и да те кара в болницата.

Бутна я, но Джей се съпротиви. Разписка се, заби пети в земята и се опита да удари Дарби по рамото, но всичко премина в една прегръдка. Трепереща, изпълнена с болка под наближаващите светлини…

— Ще се върна — прошепна Дарби в косата на момичето и я залюля. — Ще се оправя с него и ще се върна при теб.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, Джей…

— Пак ме лъжеш…

— Кълна се в кутрето си — каза тя и вдигна увитата си в изолирбанд дясна ръка.

Джей потръпна.

— Не е смешно.

Нещо прелетя във въздуха между тях и отнесе шепа от косата на Дарби. Първата й мисъл беше, че е някакъв шрапнел, но след това разбра. Беше пирон, остро желязо, профучало покрай черепа й. Ашли бавно, но сигурно ги доближаваше, но не беше достатъчно близо, за да рискува единствения си патрон.

Още не.

Избута момичето в посока на фаровете.

— Бягай.

Джейми Нисен направи две несигурни крачки в снега и погледна назад с насълзени очи.

— Не пропускай.

— Няма — каза Дарби.

След което се обърна с лице към Ашли.

Няма.

Ашли остана изумен, като видя, че двете се разделят. Джей хукна към приближаващия снегорин, а Дарби се извърна към него.

Помежду им оставаха някъде около двадесет крачки.

Десният му юмрук пулсираше, сякаш бе торбичка с чакъл. Кожата по бузите и челото му бе опъната и го гъделичкаше като след слънчево изгаряне. Устните му бяха напукани и слюнката му течеше по тях към брадичката. Смърдеше на опърлена коса и кожа и тежката миризма се носеше от него на плътни талази. Якето му North Face се бе стопило на гърба му и сега висеше на разтопени нишки.

Обаче, дяволите да го вземат, беше жив. „Злото никога не спи“, нали така? А тази нощ той се чувстваше особено зъл. Беше прекършил врата на жена с голи ръце, беше убил невинен човек с пирон в главата. От случилото се щеше да излезе страхотен епизод на Forensic Files^[1]. Нужен беше дяволски късмет, за да можеш да оцелееш след скок през прозореца на експлодираща сграда, като понесеш изгаряния само от втора степен. Наистина филията за него винаги падаше с намазаното нагоре.

Забеляза, че Дарби се влачи към него. По-далеч от светлините на спасението. По-далеч от бягството.

Към него.

Задави се от смеха, който прозвуча като лай. Може би… Може би леко е откачила от ненормалните събития през цялата тази нощ. Не можеше да я вини. Не беше сигурен дали би могъл да я намрази. В мозъка му бушуваше същински коктейл от объркани чувства по адрес на тази упорита кучка. Като оставим чувствата настрани обаче, трябваше да й покаже червен картон за това, че уби брат му, така че вдигна пистолета за пирони към Дарби, примижа през дима и стреля отново.

Празно изщракване.

Какво?

Отново дръпна спусъка, отново изщракване. За негов ужас батерията на Paslode-а тревожно примигваше в червено. Изцедена от студа. Най-накрая се бе случило.

— Мамицата му…

Погледна назад. Дарби продължаваше да се приближава към него като ангела на смъртта, накуцваща, но нечовешки спокойна. Забеляза и друго. Носеше нещо в ръката си, скрита зад бедрото, нещо ъгловато…

Беретата на Ларс.

Не, запротестира мозъкът му. Не, това е невъзможно…

Джей се затича срещу светлините, махайки с ръце.

Снегоринът спря, големите му гуми поднесоха леко, докато спирачките изтормозено пищяха. Светлината я окъпа и подпали снега под краката й по-ярко от слънчев ден. Не виждаше нищо друго. Само тези две заслепяващи слънца.

Изпищя, но после не си спомняше да го е правила.

Двигателят кихна. Вратата на кабината се отвори. Шофьорът бе по-стар от баща й, имаше брада, корем и носеше шапка на Red Sox. Скочи и се затича към нея, задъхан и крещящ нещо.

Дъхът не й стигаше и просто падна на колене върху леда. Той стигна до нея, тромава черна сянка на фона на високите железа, а в тази секунда двигателят отново кихна. Като немската овчарка на леля й. Мъжът я хвана за раменете и навря мустакатото си лице в нейното. Миришеше на Dr. Pepper^[2] и я заля с въпроси.

— Добре ли си?

Нямаше дъх да му отговори. Не можеше да продума.

— Какво се е случило?

Нагоре по склона покривът на горящата постройка поддаде и се срина, а пропадналите дървени греди само изстреляха още светулки в небето. Той примижа, след което върна погледа си върху нея и погали бузите й с груби длани.

— Вече си на сигурно място…

Тя искаше да му разкаже за Ашли, за Дарби, за пистолета за пирони, за битката на живот и смърт, провеждаща се малко по-нагоре. Само че в гърлото й не бяха останали думи. Не можеше да събере мислите си. Умът й се бе превърнал в каша. Само заплака, а той я взе в обятията си, гушна я и светът се разпадна.

Шепнеше й:

— Спасена си. Спасена си. Спасена си…

Искаше й се да промълви: „Дарби. Дарби не е спасена…“

След това я видя. Пулсиращи сини и червени светлини осветяваха дърветата. Зад снегорина, броня до броня, се намираше една полицейска кола. На светлината на задните габарити на снегорина тя разчете надписа на страничната врата.

МАГИСТРАЛЕН ПАТРУЛ.

Ашли Гарвър затича като луд.

Невъзможно. Броих изстрелите.

Беретата е празна.

Повтаряше си го отново и отново, но не бе достатъчно смел, за да се обърне и да се изправи срещу блъфа на Дарби. Вместо това се затича към паркираното „Астро“, където знаеше, че има резервна батерия, въргаляща се някъде в кутията на Paslode-а. Най-малкото можеше да презареди, след което да реши какво да прави при така стеклите се нови обстоятелства.

Спъна се в снега и потръпна в очакване на куршума в гръбнака, който така и не дойде.

Пресегна се към вратата на „Астро“-то. Беше отключена. Отвори я. Заровичка вътре, пресегна се под мястото на пътника, като събори тъпия пластмасов модел на Warthog A-10 на Ларс от таблото и опита да отвори двете заключалки на твърдото куфарче на Paslode-а с треперещите си пръсти.

Знаеше, че е чул как Ларс произвежда четири изстрела по време на боричкането. Беше сигурен. Едно-две-три-четири. Плюс петте, които той бе отправил в посока пикапа на Санди. Общо девет. Беретата беше с едноредов пълнител за осем патрона, плюс един в цевта. С каква магия Дарби бе създала нов 45-калибрен патрон? От пода на вана вероятно. Спомни си, че Ларс бе преобърнал кутията Federal и петдесет патрона се бяха изсипали на пода…

Най-накрая отвори куфарчето. Капакът му се удари в жабката.

Първата кутия за батерии беше празна, затова грабна другата. Разкъса опаковката. Изсипа си я в ръката си. Отвори панела на Paslode-а. Изсипа изтощената…

И замръзна.

Не беше чул нищо, но някак си знаеше. Нещо в начина, по който космите на врата му настръхнаха и го загъделичкаха сякаш от статично електричество…

Зад мен е.

Точно в този момент.

Обърна се бавно, бавно, бавно и да, Дарби беше там.

Беше го настигнала и стоеше точно пред отворената шофьорска врата на „Астро“-то. В стиснатите си ръце държеше насочена към него „Берета Кугър“. Беше купил този пистолет преди шест месеца за подарък на Ларс, а сега той сочеше към сърцето му. Баси невероятната работа. А момичето, което се бе опитал да удуши с найлонова торбичка преди шест часа, обзет от бясна омраза, стоеше пред него. Деветпръст ангел на смъртта с черни криле. Беше дошла за него, окъпана в кръвта на брат му и с огън, отразяващ се по потната й кожа.

— Какво щеше да направиш с Джей? — попита тя. — Кажи ми.

— Какво? Сериозно ли?

Тя се прицели малко по-нагоре, от гърдите в лицето му.

— Сериозно.

— Добре — каза Ашли и седна в седалката, като криеше пистолета за пирони зад гърба си. — Просто… Знаеш ли какво? Добре. Искаш ли да разбереш? Нищо особено. Имаме чичо в Айдахо. Викаме му Дебелия Кени. Той ми беше казал, че ще ми плати десет хиляди за здраво бяло момиченце, плюс 10 процента. Държи едно специално място в укритието си срещу бури за шофьори извън щата. Едри мъжаги, които карат големи камиони, по 24 дни в месеца, далеч от жените си… Мъже с… Разбираш ме… Апетити.

Дарби дори не примигна. Държеше беретата насочена към него. Белият белег на челото й контрастираше с тъмната й вежда. Извит като сърп.

— Да, знам, отвратително е, не си падам по подобни неща, но човек трябва да си вади хляба някак си.

Ашли продължаваше да говори, да печели време, докато дясната му ръка тихо опипваше седалката за резервната батерия. Щеше да я зареди в пистолета и да изненада кучката с един 9-сантиметров в лицето.

— Да, излъгах те, Дарби, когато ти казах, че нещата не включват секс. Трябваше да бъде обикновено отвличане, но когато ченгетата погнаха Санди, трябваше да променя плана, затова той стана абсолютно, категорично, сто милиона процента свързан със секса. Съжалявам.

Пръстите напипаха батерията за Paslode-а зад гърба му. Само още милиметър. Готово. Стисна я здраво.

— Как се казва? — попита Дарби.

— Кени Гарвър.

— Къде живее?

— Ратдръм.

— Адрес?

— Улица „Блек Лейк“, номер 912.

Ашли мушна батерията в гнездото на пистолета за пирони, бавно и внимателно, за да не се чуе изщракването. Усети, че се усмихва, дори под прицела на огнестрелното оръжие в ръката й. Стисна инструмента зад гърба си и се приготви внезапно да го вдигне и да стреля.

— Искам да кажа, Дарби, по дяволите, хвана ме. Печелиш. Предавам се. Да изиграем един „Кръг на истината“, докато чакаме ченгетата да пристигнат…

— Не искам — каза Дарби и натисна спусъка.

БУМ.

 

 

6:01 часа

Ашли потръпна от изстрела. Не очакваше да бъде жив, за да го чуе. Човек никога не чува изстрела, който го убива.

Само че той го бе чул.

Значи беше жив.

Какво се случи?

Дарби нещо се двоумеше зад шофьорската врата на „Астро“-то и лекичко се олюляваше. Свали беретата на Ларс и погледна към Ашли, а в очите й се четеше неподправен ужас. Чак тогава той забеляза нещо точно под дясната й ключица. Върху черната риза. Разширяващо се лъскаво кръгче. Кръв.

— Казах да го пуснеш!

Видя някакво движение в страничното огледало за задно виждане. Обърна се и видя някакъв рейнджър или шериф, или каквото там беше, да стои зад „Астро“-то, подпрян с една ръка на задния фар. Носеше шапка с мечока Смоуки и едва си поемаше дъх.

Мъжът извика отново:

— Момиче, казах да го пуснеш!

Дарби се извъртя, за да погледне полицая в очите и устните й се раздвижиха. Опитваше се да каже нещо. Тогава „Беретата Кугър“ тупна в снега, все още с патрон в цевта, и коленете й поддадоха. И просто така, изобретателната, бойна смела Дарби Торн се свлече като торба боклук на покрития със сняг паркинг.

Долната челюст на Ашли увисна.

А стига бе. Няма начин.

Това не е истина.

Супер.

— Не ставай — заповяда полицаят и посегна към радиостанцията на рамото си. — Стрелба, повтарям, стрелба. Десет — петдесет и две…

Приведен над седалката, Ашли събра две и две — полицаят бе пристигнал и разсеян от пожара, бе направил първото нещо, което правят полицаите. Бе видял обляната в кръв Дарби да държи пистолет и да преследва невинна жертва, която накрая успява да приклещи във ван. Спасява жертвата половин секунда преди да бъде екзекутирана. И така, Капитан Америка няма избор и стреля. Трябва да я застреля. Така се правят нещата. Идеално. Направо идеално.

Времето, липсата на късмет. Да, Ашли винаги е бил специален. Под закрилата на свръхестествени сили. Ето така родените магьосници бягат от капаните.

Ченгето се приближи с вдигнат пистолет, изрита беретата далеч от Дарби и изви ръцете й назад, за да й сложи белезници. Действаше грубо, като кълчеше ръцете й като пилешки крилца, но ако се съди по локвата кръв на снега, тя вече провеждаше интервю с оная с косата. Белезниците щракнаха с металически звук и на светлината на огъня Ашли успя да разчете табелката с името на полицая: „Ефр. РОН ХИЛ“.

Ченгето погледна нагоре.

— Господине, покажете ми ръцете си…

— Разбира се — отговори Ашли и вдигна пистолета за пирони.

ТУМП-ТУМП.