Тейлър Адамс
Без изход (4)

Полунощ

00:01 часа

Двама срещу един.

Оказа се права за това.

Ашли е замесен в отвличането. Беше я излъгал, че е пристигнал с другата кола, че не познава Ларс, за всичко. Беше си играл с нея в тоалетната. Беше пъхал езика си в устата й. Беше се държал толкова естествено, толкова убедително по човешки уплашен. Беше му се вързала. Беше му разказала всичко. Целия си план, всичките възможности, мислите си, страховете си.

Беше му дала всичко. Включително и новото си оръжие.

Извърна се към Джей.

— Преди не ми каза, че са двама.

— Мислех, че знаеш.

— Откъде бих могла да знам?

— Извинявай…

— Мама му стара, защо не ми каза?

— Съжалявам — каза Джей и гласът й потрепери.

Дарби осъзна, че крещи на 7-годишно момиченце, чиято длан съвсем скоро е била продупчена със стоманен пирон. Какво значение имаше? Вината беше нейна. Огромен фатален пропуск, заради който сега бяха двама срещу един, а те двете с Джей спокойно можеха да се смятат за мъртви. Или нещо по-лошо.

Единият от силуетите се запъти към тях.

Сърцето й заблъска.

— Добре. Къде е пистолетът за пирони?

— Не знам.

— Отпред или отзад?

— Не знам — подсмръкна момичето.

Трябваше да го намери, при това бързо. Може би под предните седалки? Въпросната оранжева кутия трябваше да е голяма, така че нямаше много места, където да може да се скрие.

Втурна се към шофьорската врата, а краката й потъваха в снега, сякаш вървеше през плаващи пясъци. Светкавично погледна през рамо — приближаващата се фигура бе преполовила разстоянието. Оставаха 6–7 метра, а мъжът крачеше с широки крачки. Разпозна слабоватата фигура и провлачената походка. Ларс. За секунда светлината падна върху мяткащата му се дясна ръка и тя видя някакъв ъгловат предмет.

Пистолетът.

— Джей — изсъска Дарби, — затвори очи…

— Какво ще се случи?

— Просто затвори очи — каза Дарби.

Пресегна се към шофьорската врата на „Астро“-то, блъсна я с две ръце, а съзнанието й крещеше:

Намери пистолета за пирони.

Убий копелето.

Вземи му пистолета и застреляй онази лъжлива змия Ашли…

Дръпна дръжката на вратата. Заключено.

Нещо я присви под лъжичката.

Защото… Защото Ларс я бе заключил. Естествено, че ще я заключи. Той последен беше вътре. Заключено, заключено, заключено.

— Ти… Ти си поискала от брат ми да ме убие? — долетя до нея гъргорещият глас на Ларс, докато се приближаваше към нея. — Това… Това вярно ли е?

Те двамата били братя.

Мамка му, мамка му, мамка му.

Стъпките скърцаха, сякаш трошаха черупките на яйца, и се чуваха все по-близо и по-близо.

— Казва… Казва, че си поискала от него да ми разбие главата.

Гласът вече беше опасно близко. Дрезгав, кънтящ в чистия въздух, влагата в него кондензираше в бяла пара.

Дарби можеше да забрави за шофьорската врата на „Астро“-то. Докрета до задната част на вана и се хвана за отворената му врата, за да запази равновесие, след което погледна в тъмното превозно средство. Видя очите на Джей, пълни с отчаяни сълзи, отразяващи светлината отвън. Видя зачервените й бузи. Видя малките й нокти.

Чу как я моли:

— Бягай…

Стъпките на Ларс приближаваха.

Дарби натика швейцарското си ножче в протегнатите ръце на малкото момиче, а докато го правеше, едва не го изпусна.

— Ползвай това — каза тя и докосна назъбеното острие. — Все едно стържеш, ясно? За да прережеш решетката…

— Той идва.

— Направи го, Джей. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Режи. Не спирай. Така ще се измъкнеш.

— А ти какво ще правиш?

Дарби отстъпи и затръшна задната врата, което изсипа поредната порция сняг на земята. Не беше отговорила на въпроса на Джей, най-вече защото нямаше отговор за него.

Представа си нямам.

— Защо… Защо бягаш? — извика Ларс.

Дарби газеше през снега. Извън утъпканата пътечка беше дълбок до кръста и тя се чувстваше така, сякаш се опитва да излезе от басейн. Дишаше тежко. Нещо сякаш я стискаше за гърлото. Прасците й горяха.

— Ей. Искам само да си поговорим…

По ясния начин, по който чуваше гласа му, Дарби заключи, че Ларс е на не повече от три метра зад нея. Преследваше я. Продължаваше да диша през устата, но вече съвсем тежко. Дълбоко, гърлено, като вълк. Лявата й обувка, все още без връзка, се изхлузи и остана в снега. Грабна я и продължи на бос крак, докато той сумтеше зад нея. Знаеше, че я настига. Още няколко крачки и щеше да я сграбчи за глезена…

— И без това… И без това ще те хвана…

Звук на метал. Пистолетът в ръката му.

Знаеше, че пистолетът е само за заплаха. Ако наистина искаше да я застреля, Ларс отдавна щеше да го е направил. Това обаче щеше да ги разкрие пред Ед и Санди, затова Ашли най-вероятно е заповядал на брат си да я настигне и убие дискретно, например да я удуши или да счупи врата й…

Брат му.

Шибаният му брат.

Дарби подмина голия пилон и погледна назад. Ларс я следваше като сянка. Беше загубил „Дедпул“ шапката си. Видя рядка руса коса, почти млечнобяла на приглушената светлина, и олисяващо чело. Огромните облаци пара, излизащи от устата му при всеки дъх. Беше спрял да й вика от умора. Газенето през дълбокия сняг беше прекалено изнурително. Кошмар на бавни обороти.

Дарби знаеше.

Ще ме хване.

Вече изнемогваше. Мускулите й трепереха. Ставите поддаваха.

Ще ме повали точно тук, ще ме стисне за врата и ще ме души, докато умра…

Беше точно зад нея. Можеше да усети соления мирис на потта му. Беше изгубила предимствата си, както и двете си оръжия — камъкът-в-чорап бе дала на Ашли, а ножчето — на Джей. Сега имаше само патрон в джоба и обувка номер 39-и в ръката. Понечи да я хвърли по Ларс, но това щеше да е напълно безсмислено. Той щеше да я избегне дори без да забавя крачка.

Нямаше къде да избяга. Ашли хитро бе преградил входната врата. Ключовете за колата не бяха в нея, така че нямаше как да се заключи в Синичък. Бягането също не беше опция, защото във всички посоки се простираха километри камениста колорадска тайга, замръзнала и негостоприемна. Бодливи иглолистни дървета, рехава трева и смъртоносни урви, скрити под снега. Колко би издържала, преди да се предаде на бялата смърт?

Не мога да продължавам да бягам.

Помисли си дали да не спре, да се обърне и да се сбие с Ларс. Шансовете не бяха в нейна полза.

— Обърни се — пуфтеше той зад нея. — Хайде… Да поговорим…

Трябваше да реши. Ако спреше сега, щеше да има на разположение няколко секунди, за да си поеме дъх преди битката. Ако продължеше да бяга и той я събореше, щеше да е уморена и шансовете се смаляваха още повече…

Или…

През ума й пробяга скицата на сградата в Уанапани. Стени, ъгли, слепи места. Макар входната врата да бе все още блокирана от Ашли, в постройката можеше да се влезе през още едно място. Малките триъгълни прозорчета на тоалетните. Беше видяла това в мъжката тоалетна. Беше не по-голямо от вратичка на кучешка колиба. Виждаше се и оттук. През ледените висулки пред него леко се процеждаше оранжева светлина и осветяваше струпаните маси за пикник.

Чантичката й беше в тази тоалетна. Вътре в нея бяха телефонът и ключовете за колата.

Значи.

Катеря се по масите, чупя прозореца и влизам.

Смени посоката, в която тичаше.

Ларс забеляза и попита:

— Къде… Накъде си тръгнала?

Нямаше план какво ще прави, когато влезе. Просто реши и пое натам. Защото, както Санди бе казала, вътре е много по-хубаво, отколкото отвън. Ед и Санди бяха вътре, затова Ашли и Ларс нямаше да посмеят да я убият пред двама очевидци.

Дали?

Нямаше време да разсъждава върху това.

Масите за пикник бяха струпани на купчина под онзи прозорец и покрити със сняг, така че тя ги изкачи като огромна стълба. Първо, второ, трето стъпало… И купчината отдолу започна да се клати под тежестта й. Въпреки всичко успя и удари с протегната ръка триъгълното прозорче. Матирано стъкло, цялото в лед, през който вътрешното осветление едва се процеждаше. Прекалено дебело, за да го счупиш с лакът. Обаче се отваряше навън на панти, които бяха порядъчно ръждясали, освен това изглеждаше сякаш се клати, така че тя го хвана за ръбовете с изтръпналите си пръсти и…

Ларс се засмя.

— Какво правиш там горе?

Четвъртметрова висулка се отчупи от покрива и падна на масата до нея. Тя примижа, стисна зъби и продължи да дърпа, забила нокти в гуменото уплътнение на прозореца…

— Ей, момиченце…

Дърпай… Дърпай…

Още една висулка падна и се разтроши, като я обсипа с ледени отломки. Усещането по бузите й беше като от стъкло.

— Ей, момиченцеее… Падна ли ми…

Отляво и отдясно паднаха още две висулки и проечаха като изстрели в ушите й. Масата за пикник под нея се разклати, защото Плъха бе тръгнал да се катери след нея, придвижвайки се на колене и лакти като животно, но тя се бе концентрирала само върху прозореца пред себе си. Върху топлата светлина зад стъклото, толкова изкусително близка. Върху вкопчените си пръсти, копнеещи да отворят този…

Дърпай.

Дърпайдърпайдърпай…

Механизмът се счупи. Прозорецът се отвори.

Тя го остави да падне и да се счупи върху масата. Ларс вдигна ръка, за да предпази лицето си от микроскопичните шрапнели (Боже мой, точно зад мен е) и това сякаш обозначи последната секунда, през която Дарби би могла да предприеме нещо. Тя се хвърли с главата напред в едно отчаяно гмуркане през малкия отвор…

Ледени пръсти сграбчиха глезена й.

— Хванах те…

Тя ритна и се освободи.

 

 

00:04 часа

Падна от два метра височина и се приземи върху тоалетна чиния.

Първо си удари кръста в порцелана. Извъртя се и изрита ролката тоалетна хартия от стената, като движението завърши с изблъскване на вратата на кабинката. Черепът й издрънча върху плочките на пода. Искри засвяткаха под клепачите й.

Водата на тоалетната потече.

Изправи се, удряйки се отново във вратата, и светкавично се извъртя към празния прозорец. Триъгълник мрак. През отвора нахлуваха снежинки. Вероятно бе прекалено тесен за Ларс, че да се опита да я последва, но не можеше да разчита на това. Освен това Ашли беше някъде наблизо.

Отстъпи от него по дължина на правоъгълното помещение, покрай кабинките, покрай „ПЕЙТЪН МАНИНГ Е ПЕДАЛ“, покрай опиканите писоари, чак докато удари натъртения си кръст в мивката. Поредна светкавица от болка. Беше си оставила чантичката тук. Заровичка в нея, удовлетворена от окуражителното подрънкване на ключовете за хондата. И присъствието на iPhone-а.

Три процента.

Притаи дъх и се заслуша. Можеше да чуе стъпките на Ларс отвън под прозореца и свистящото му дишане на фона на стоновете на вятъра. Явно бе в безизходица — нито искаше да рискува да се покатери и да си пореже кльощавия задник, нито искаше да остави малкия прозорец без надзор и да тръгне към предната част на сградата. Зловещ момент. Беше се отказал и да й говори. Само сумтеше и пуфтеше като животно.

Размърдай се, Дарби.

Чу гласове откъм помещението. Приглушени от затворената врата. Вероятно Ед и Санди бяха чули шума от падането й. Разпозна и механичния говор по радиото. Явно метеорологичната служба бе обновила бюлетина си. Кога щеше да пристигне помощта? На сутринта, нали? След шест часа? Седем?

Не мисли за това. Продължавай да се движиш.

Ашли беше наблизо, но никой не подозираше какъв всъщност е той и това я ужасяваше. Нещо по-лошо, тя вече нямаше оръжие. Надяваше се Джей да успее да пререже пръчките на кучешката клетка с назъбеното острие на ножчето, иначе всичко беше напразно. Трябваше да осигури на малкото момиче достатъчно време, за да го направи (ако приемем, че оцелееше следващите няколко минути в едно помещение с двама убийци) и след това да отпътува с нея към някое безопасно място (ако приемем, че Синичък успее да си проправи път през Снегокалипсиса). Всичко на всичко, три грандиозни „ако“.

Малко вероятно звучеше прекалено оптимистично.

Не, Синичък беше затрупан от снега, който вече беше толкова дълбок, че…

Ами пикапът на Санди?

Гуми с вериги, голяма подемна сила… С него имаше шанс.

Сви юмрук около ключовете си, като остави острите им върхове да стърчат между пръстите й. Така можеше да нанесе щети на лицето на евентуалния си нападател или дори да му извади окото, ако е късметлийка. Ключът за стаята й в Драйдън Хол беше особено остър, буквално като малък нож за филетиране.

Чу някакъв шум отвън. Замръзна на място и се заслуша. Нещо тежко се движеше и стържеше, след което се чу тупване, причинено от голямо количество сняг. Маса за пикник. Знаеше, че Ларс се опитва да се качи по клатещата се купчина маси за втори път, за да я последва вътре. Още секунда и дребното му лице можеше да цъфне на прозореца със слабоумната си усмивка…

Време е да се махам оттук.

Дарби обу лявата си обувка. Върза връзката на двоен възел. Преметна чантичката си през рамо с ръка, от която все още стърчаха върховете на ключовете, и влезе в общото помещение на център за отдих Уанапани.

Ед се занимаваше с антената на радиото, промушил ръка през щорите. По лицето му се изписа изненада, че я вижда, и тя знаеше защо. Беше излязла от сградата преди двадесет минути, а сега се връщаше откъм тоалетната. Санди дремеше с присвити крака на пейката зад него, сложила разтворената книга върху лицето си.

— Хвана ли сигнал — попита той.

Дарби не отговори. Гледаше покрай Espresso Peak машината към входната врата. Там стоеше Ашли и с широките си рамене блокираше изхода. Гледаше право в нея. Невротичното астматично потреперване отпреди час вече го нямаше, зарязано като ненужна преструвка, каквато си беше. Новият Ашли стоеше спокойно и самоуверено, с бдителен поглед. Изгледа я от горе до долу. По коленете й имаше сняг, бузите й горяха, челото й лепнеше от пот, в юмрука си стискаше ключовете от хондата. След това погледна масата, сякаш й нареждаше да седне точно там.

 

Тя отвърна на погледа му със стиснати зъби и направи отчаян опит да изглежда храбра. Непокорна. Като смел герой, обкръжен от силите на злото.

Вместо това едва не се разрева.

Сега вече бе напълно убедена — тази вече ще намери смъртта си.

— Ей — започна Ед и се наведе към нея, като си личеше, че се опитва да си спомни името й. — Добре ли си, Дара?

За бога, името ми е Дарби.

Преглътна и гласът й прозвуча като цвърчене на мишленце:

— Добре съм.

Само дето не беше. Усещаше хлиповете, стаени в гърдите си, спазмите, които заплашваха да изскочат на повърхността. Гърбът я болеше там, където се бе ударила в тоалетната чиния. Искаше й се да скочи, да хване Ед за раменете и да изкрещи в лицето на приятния застаряващ ветеринар и братовчедката му: „Бягайте. За бога, бягайте на секундата“.

Да бягат, обаче къде?

Ашли отново кимна към масата, този път по-настоятелно.

Към стола й.

Забеляза кафяв предмет, сложен почти в средата на седалката му. Разпозна в него кафява салфетка. Същата, която бе използвала по-рано, когато още вярваше, че е неин съюзник.

Приближи се и я вдигна. Ашли още гледаше към нея, а едната му устна се изви в лека усмивка. Наченка на присмехулна гримаса, незабелязана от Ед и Санди.

Разгъна салфетката с изтръпнали безчувствени пръсти.

„АКО ИМ КАЖЕШ, ЩЕ ГИ УБИЯ И ДВАМАТА.“

 

 

00:09 часа

Ашли се приближи към масата и седна точно срещу нея. Беше прекосил стаята напълно безшумно и когато се настани срещу нея, разположи двете си ръце с дланите надолу. Бяха огромни и загрубели от мазоли.

Дарби сгъна салфетката и я сложи в скута си.

Радиото изпращя.

— Писна ми от „Гледай си работата“ — рязко започна той. — Какво ще кажеш за нещо друго?

Тя не отговори.

— Например… — провлачи той. — Сетих се! Какво ще кажеш за „Война“?

Тя погледна към Ед и Санди…

Ашли изщрака с пръсти.

— Ехо, тук пред теб съм, Дарби. Не се притеснявай за правилата. Играта е наистина много елементарна. Дори повече от „Гледай си работата“. Тестето се цепи надве и се редуваме да даваме по една карта, след което се гледа чия е по-голяма. Тя печели, взима другата и се връща в своята половина. Защото всяка война се печели битка по битка.

Той се ухили, явно доволен от остроумието си, разцепи тестето надве и умело размеси картите пред нея. След това ги огъна на обратно и шумът от подреждането прозвуча като прокарване на трион по дърво.

— Накрая победителят има пълно тесте.

След тези думи я погледна в очите и допълни:

— А загубилият ли? Загубилият няма нищо.

Зад нея Ед натисна помпичката на каната за „КЪФЕ“, за да допълни чашата си, а тя отново издаде гъргорещия си писък. Като бели дробове, пълнещи се с вода. Нещо в него я накара да потръпне.

— Лоши новини, приятели — каза Ед и разтърси щорите. — Кафето свърши.

Очите на Ашли се ококориха в престорен ужас:

— Какво? Вече нямаме кофеин?

— Страхувам се, че не.

— Значи ще започнем да се избиваме един друг.

Ашли разцепи картите за последно. Дарби бавно осъзна, че това опърпано тесте най-вероятно изобщо не е било намерено тук, в място за отдих Уанапани. Етажерката за брошури беше завинтена към пода, радиото и кафемашината бяха затворени зад щори. Трябва да са на Ашли. Защото е палав злодей, очарован от игрите и закачките. Ловък в ръката, любител на изненадите и заблудите.

„Аз съм истински магьосник, братко Ларс.“

Всички знаци са били пред очите й. Просто не ги беше видяла.

— Трябва да си починеш — каза Ашли. — Изглеждаш уморена.

Дарби усещаше гърлото си като минато с шкурка.

— Добре съм.

— Така ли?

— Така.

— Злото никога не спи, а? — Той се ухили. — Нали така?

— Нещо такова.

— Колко си спала снощи?

— Достатъчно.

— Достатъчно? Колко е това?

— Ами… — започна тя, но гласът й изневери. — Час, два…

— О, това не е достатъчно — каза Ашли и се наведе напред.

Столът му изскърца, докато разделяше картите помежду им. Тя остана изумена колко смразяващо бързи бяха пръстите му.

— Човешкото тяло има нужда от шест до девет часа сън всяка нощ — каза той. — Аз спя минимум по осем. Това не е препоръка, скъпа моя, това е биология. По-малко от това и мозъкът ти започва да функционира по-зле. Говорим за всичко — рефлекси, емоционална стабилност, памет. Дори интелектът ти.

— Значи тъкмо ще сляза до твоето ниво — подметна тя.

Ед се захили, докато се връщаше към мястото си.

— Ха така, наритай му задника. Моля те.

Тя обаче не взе раздадените й карти. Не го направи и Ашли. Тихо се гледаха през масата, докато воят на вятъра отвън набираше сила. През счупения прозорец на мъжката тоалетна нахлу леден въздух, който разтресе вратата на пантите й. Температурата в стаята спадаше, но никой досега не бе повдигнал въпроса.

— За твой късмет — започна Ашли, — „Войната“ зависи изцяло от късмета. Не е като при истинската война.

Дарби изучаваше очите му. Големи, изумруденозелени с кехлибарени пръски. Затърси в тях някаква човешка емоция — страх, предпазливост, самоосъзнаване, но не откри нищо.

Случайно бе научила, че очните ябълки се намират в края на зрителния нерв. През ноември, по време на изложба в една галерия. Беше забравила името на художника, но той се бе смесил с тълпата, отпиваше от бутилката Dos Equis^[1] и жизнерадостно обясняваше, че е интегрирал реални снимки от аутопсии в творбите си. Формата на човешкия зрителен нерв изглеждаше на Дарби притеснително насекомоподобна, нещо като антенка на градински охлюв. Нещо в нея караше по кожата й да пробягват тръпки. Представи си как големите очи на Ашли висят, извадени от орбитите си, но продължават да изпращат електрическите си сигнали към гънките на мозъка му. Той беше чудовище, извънземна купчина нервни окончания и плът. Абсолютно нечовешки.

Чудовище, което продължаваше да я гледа.

— Не е като при истинската война — повтори той.

Картите лежаха забравени помежду им на две купчинки. Въпроси пърхаха из главата й като птици в клетка, въпроси, които искаше да зададе на глас, но не можеше. Не и докато Ед и Санди можеха да я чуят.

Защо го правиш?

Защо си отвлякъл това дете?

Какво смяташ да правиш с нея?

Пълните с тайни зелени драконови очи продължаваха да я гледат. Блестяха като скъпоценни камъни, изучаваха тялото й, премерваха го, крояха планове и преценяваха варианти. Ужасяващо интелигентни по същия онзи начин, по който очите на Ларс бяха ужасяващо тъповати. Интелект, но хладен и пресметлив.

Имаше и други въпроси:

Колко си бърз? Колко си силен? Ако раздера лицето ти с ключовете на Синичък, дали ще успея да те ослепя? Ако хукна към входната врата, ще успееш ли да ме настигнеш?

Вратата се отвори. Леден повей на вятъра нахлу в стаята.

Ед погледна натам.

— Привет, Ларс.

Ашли се ухили.

След пронизително изсвирване на вятъра през процепа на затварящата се врата, Ларс зае поста си до нея с ръка в джоба на якето, здраво стиснал дръжката на пистолета. Беше го видяла вече, дори на два пъти, докато я бе преследвал. Не разбираше много от оръжия, но този явно беше с пълнител, тоест имаше повече от 5 или 6 патрона, както е при револверите. Едва разпознаваше очертанията му под синята тъкан на дрехата, както и издутината на дясното бедро, но само защото знаеше какво да търси.

Ед нямаше да го види.

А Санди спеше.

Дарби отново бе обкръжена. Ашли на масата, Ларс до вратата. Била е обкръжена през цялото време, като явно цялата вечер двамата са разпределяли постовете си, но тя искрено вярваше, че с гмуркането си през прозореца на тоалетната ги е изненадала. Това бе спасило живота й за поне още…

— Дара — каза Ед и думите му я стреснаха. — Ти така и не отговори на въпроса.

— Какво?

— Знаеш за какво говоря. От „Кръга на истината“. Най-големият ти страх — поясни той и завъртя пластмасовата си чашка върху масата. — Аз ви описах моя. Ашли разказа за историята с пантата. Санди мрази змии. Ами ти?

Всички очи се насочиха към нея.

Тя преглътна. Още стискаше здраво в скута си сгънатата салфетка с „АКО ИМ КАЖЕШ, ЩЕ ГИ УБИЯ И ДВАМАТА“ от Ашли.

— Да — подтисна усмивката си Ашли. — Кажи ни какво те плаши, Дарбс.

Думите заседнаха в гърлото й.

— Не… Не знам.

— Оръжията? — подсказа й той.

— Не.

— Пистолети за пирони?

— Не.

— Някой да не те убие?

— Не.

— Не знам. Да те убият си е бая страшничко…

— Провалът — прекъсна тя Ашли и погледна право в зелените му очи. — Най-големият ми страх е да направя погрешен избор, да се проваля и да позволя някой да бъде отвлечен или убит.

Тишина.

Санди се размърда насън върху пейката.

— Това е… — повдигна рамене Ед. — Добре де, странничко е, но все пак ти благодаря.

— Тя е… — започна да казва нещо Ашли, но сам се спря.

Ед не забеляза, но за разлика от него на Дарби й направи впечатление и това я обнадежди. Ашли за малко не се изпусна да каже нещо. Но какво?

Тя е…

Тя е Джей Нисен? Малкото момиче от Сан Диего във вана отвън, чийто живот виси на косъм?

Малка грешка, частица от изречение, но тя доказа на Дарби, че е успяла да хване врага си със свален гард. Може би Ашли и Ларс са я подценили. Нея, 50-килограмовата студентка по изящни изкуства от университета в Боулдър, която случайно се бе натъкнала на техния план за отвличане на дете. Нямало е как да очакват хитрото й спасение през прозорчето на тоалетната. Гордееше се с това.

Надяваше се да е започнала да ги изнервя.

Не искат да ме убиват пред свидетели.

Защото след това щеше да им се наложи да убият Ед и Санди, а това определено беше най-крайният вариант. С едно убийство биха могли да се справят далеч по-лесно, отколкото с три. Добре би било дискретно да я убият или обезвредят отвън, но тя ги беше надхитрила. Беше се хвърлила презглава през малкото прозорче, беше си натъртила гръбнака на ръба на тоалетната чиния и бе спечелила десетина минути живот.

Които вече почти изтичаха.

Вдишай, припомни си тя. Преброй до пет. Издишай.

Трябваше да диша бавно и спокойно. Не можеше да си позволи да изпадне в криза. Не и сега.

Вдишай. Преброй до пет. Издишай.

Ашли погледна през рамо към брат си и леко, но заповеднически му кимна. Несъмнено той бе лидерът. Ако Дарби успееше да убие някого от тях тази нощ, трябваше да е с него.

Зачуди се кое от казаното от него изобщо е истина. Затрупаната под снега кола със сигурност не беше неговата. Дали наистина следваше счетоводство в Солт Лейк Сити? Дали наистина едва не бе намерил смъртта си във въглищна мина в Орегон с премазан от ръждива панта палец? Ашли явно се възбуждаше от лъжите, от играта на роли, които да го представят в различна светлина. Като дете, което участва в шоу за илюзионисти.

Минаваше полунощ. Дарби трябваше да избута някак си още шест часа, докато снегорините дойдеха на сутринта и отвореха пътя й за бягство. Много 10-минутни интервали. Щеше да се опита да оцелее през всеки един от тях.

Не знаеше за какво се е отнасяло кимването на Ашли към брат му, но Ларс остана до вратата. На Дарби това изобщо не й харесваше. Двамата братя отново бяха направили хода си срещу нея и бе неин ред да играе в защита.

Докато Ед и Санди са тук, тези двамата няма да ме убият.

Погледна към часовника на стената и за частица от секундата си помисли колко много време остава до изгрева. Колко мрачна и студена е нощта. Как я превъзхождат по численост и груба сила. Как биха могли да убият всекиго в тази стая. Може би дори планираха как да го направят. Може би заплахата в салфетката беше само някаква извратена игра.

Ашли се ухили, сякаш бе прочел мислите й.

Тази патова ситуация няма да продължи дълго.

— Добре, слушайте всички — весело започна той. — Явно играта на „Война“ с Дарбс няма да се получи. Кой е навит за още един „Кръг на истината“?

Ед повдигна рамене.

— Аз съм „за“.

— Тогава нека темата да е… Първата работа? Не. Давайте да видим кои са любимите ни филми.

Ашли огледа стаята с поглед, пълен с ентусиазъм, сякаш беше водещ на телевизионно шоу.

— Нещо против аз да започна пръв?

— Щом настояваш.

— Добре. Всъщност нямам един любим филм, защото е по-скоро цял жанр. Съгласни ли сте да е така?

Ед махна с ръка, сякаш казваше: „На кого му пука“.

— Филмите с чудовища — каза Ашли, а погледът му се стрелна през масата към Дарби. — Ама не дребни като върколаците или нещо от рода. Говоря за огромните като 20-етажни сгради, Годзила или Родан^[2]. Филми кайджу, както им викат в Япония. Сещате се, нали? Когато нещо гигантско застрашава цял град, мята коли наляво-надясно и други подобни.

Ед кимна, но си личеше, че изобщо не го слуша. Беше надигнал чашката си с кафе и се опитваше да улови последните скъпоценни капки.

Това нямаше значение, защото докато говореше, Ашли гледаше само Дарби, а устните разкриваха снежнобелите му зъби:

— Божичко, наистина обичам кайджу филмите. Ще ви кажа кое е най-вълнуващото в тях. Хората, например Браян Кранстън и оня лигавият сержант от версията на Годзила от 2014 година, са просто пълнеж. Зрителите изобщо не им обръщат внимание. Нима тези нищожни човешки същества могат изобщо да повлияят на сюжета?

Направи ненужно дълга пауза, през която всички трябваше да осъзнаят реторичността на въпроса му.

— Категорично не — каза най-накрая той. — По никакъв начин. Ролята им в историята е просто да реагират на събитията. Годзила, Мотрам, всички мутанти, това са истинските герои, те се бият и си уреждат сметките един с друг, а хората не могат да направят нищо, за да спрат кръвопролитието. Разбирате ли ме какво имам предвид?

Дарби не отговори.

— Колкото и да се опитваш, чудовищата ще правят това, което си поискат.

Ашли се наведе напред, столът му пак изскърца и тя усети миризмата на влажния му дъх, който долетя до нея в дрезгав шепот:

— Разбираш ли, чудовищата ще се бият, ще сравняват със земята небостъргачи и мостове, а всичко, което ти можеш да направиш, е да се пазиш от тях, иначе ще те смажат.

Тишина.

Дарби не можеше да отклони погледа си. Все едно гледаше освирепяло животно.

Дъхът му я обгръщаше. Смесица между сварени жълтъци, нискокачествено кафе и някакъв месен привкус. Преди шестдесет минути езикът му бе пълзял из устата й като горещ охлюв. Сега обаче момчешката му усмивка се бе завърнала, сякаш си бе нахлузил хелоуинска маска и за секунда се бе превърнал отново в бърборкото, с когото се бе запознала по-рано.

— Е, кажи ти, Дарбс. Кой е любимият ти жанр филми? Ужаси? Духове? Садо-мазо порно?

— Романтични комедии — отговори тя.

Ларс се изхили откъм входната врата и дрезгавият му смях й заприлича на бензинова резачка на празен ход. Ашли размени по един поглед с брат си и устните му се повдигнаха леко нагоре. Снегът отвън се засилваше.

— Тази нощ… Тази нощ ще стане наистина весело.

Може и да стане, помисли си Дарби, докато го гледаше право в очите.

 

 

Обещавам ти обаче, че хич няма да ти е лесно.

— Признавам си обаче — каза Ашли, докато търкаше очите си с престорена сънливост, — че бих убил за чаша кафе.

— Всъщност… — започна Ед, — сега се сещам, че имаме кафе в пикапа. Разтворим евтиндожс е, дето хората го вземат по пикници и излети. Само му се долива гореща вода. Има вкус на речна утайка, но все пак е кафе. Някой иска ли?

— Кой ще желае кафе? — грейна Ашли като златотърсач, натъкнал се на богата жилка.

Явно го бе планирал предварително, защото отбеляза:

— Супер ще е.

— Санди го мрази.

— За наш късмет в момента тя спи.

— Е? Мераклии? Добре — каза Ед, докато си нахлузваше дебелите черни зимни ръкавици, вървейки към вратата. — Връщам се след секунда…

— Не се притеснявай — каза Ашли и усмивката му стана дори още по-широка. — Не бързай, амиго.

Дарби се опита да измисли какво да каже, например: „Чакай, спри, не излизай“, но беше като в ступор. Мигът отлетя и след една вцепеняваща секунда Ед вече бе излязъл. Вратата се затвори, но не съвсем.

Ларс я натисна. Щрак.

Двамата братя първо се спогледаха, а после погледнаха към Дарби. За секунда атмосферата в стаята се промени. Тримата бяха сами. Колко ли време щеше да му е необходимо на Ед да отиде до пикапа на Санди, да се порови из багажа, да намери разтворимото кафе и да се върне? Шестдесет секунди? Може би.

А сега… Единствената причина Дарби да бе все още жива, беше Санди.

Която дори не беше будна. Хъркаше на синята пейка като мъркаща котка, ръцете й — скръстени върху корема, книгата — прецизно сложена върху лицето й. И най-лекият повей на въздуха щеше да наруши баланса и тя да падне на една страна. За първи път от началото на вечерта Дарби успя да зърне заглавието й: „Късметът на дявола“. През следващите шестдесет секунди животът на Дарби зависеше от това колко леко спи тази жена на средна възраст.

— Романтични комедии. Сладко — промърмори под мустак Ашли.

— По-добре, отколкото „Годзила“.

— Слушай сега, Дарбс, писна ми да увъртаме — започна Ашли тихо, докато наблюдаваше Санди с ъгълчето на окото си. — Ще ти кажа какво ще се случи. Ще ти направя предложение.

Дарби се заслуша, но същевременно броеше секундите, сякаш държи хронометър. Шестдесет секунди, през които Ед ще отиде до пикапа на братовчедка си и ще се върне.

Вече са петдесет секунди.

— Предложението ще е валидно само веднъж, Дарбс, след което ще се е изпарило завинаги. Никакви втори шансове. Така че те моля да си помислиш добре, преди да вземеш решение…

— Какво ще правите с малкото момиченце?

Той облиза устните си.

— В момента не говорим за Джей.

— Ще я убиете ли?

— Това не е важно.

— Да, обаче за мен е важно…

— Дарби — каза Ашли и си пролича, че започва да се изнервя, може би защото устните закриха снежнобелите му зъби, а гласът му се превърна в шепот. — Не говорим за нея. Не разбираш ли? Говорим за теб, мен и брат ми, както и за всички останали тук, които могат да застанат на пътя на куршумите. Говорим за решението, което трябва да вземеш точно тук и сега.

Четиридесет секунди.

Сети се за Ларс, който охраняваше вратата зад нея и стомахът й се присви от ужас. Тъпата усмивка, белезите, ошарили кожата на ръцете му, дребните свински очички. Не вярваше, че би могла да го произнесе на глас, но се чу да пита:

— Той… Ларс ще я изнасили ли?

— Какво? — извъртя очи Ашли. — Ужас. Гадост. Дарбс, ти изобщо не ме слушаш…

— Отговори ми — настоя тя и хвърли поглед към Санди, — или се кълна в бога, че ще се разкрещя на секундата…

— Давай — облегна се назад той. — Дай да видим какво ще се случи.

Все още държеше ключовете за хондата стиснати между пръстите си. Ръката й лежеше в скута. Най-острият, онзи за стаята в Драйдън Хол, стърчеше между палеца и показалеца. Не знаеше обаче дали ще успее да удари през ширината на масата достатъчно бързо. Ашли щеше да усети атаката й и да вдигне ръка да защити лицето си. Нямаше да се получи. Не беше нито достатъчно силна, нито достатъчно бърза.

— Предизвиквам те — прошепна той. — Започвай да крещиш.

Почти се хвана на блъфа му.

Ашли погледна през рамото й, след това кимна и тя с ужас установи, че в момента Ларс стои точно зад нея. Не го бе чула да се приближава, но сега долови шумоленето на ски якето му буквално на сантиметри. Точно както когато се бяха видели за първи път. Потрепери, сякаш очакваше всеки момент белязаните му ръце да се сключат около гърлото й и да стиснат, но вместо това Ларс приклекна и грабна чантичката й, която бе оставила до глезена си.

— Пу за мен — каза той и я отнесе със себе си до вратата.

Ашли я погледна, докато дъвчеше долната си устна.

— Дарбс, за да сме наясно, обяснявам ти. Давам ти шанс да оправим всичко. Огромен червен бутон „рестарт“. Ще ти е особено лесно, защото това, което се иска от теб, е да не правиш нищо. Само си дръж устата затворена.

Двадесет секунди.

— Виж сега, Дарбс. Решаваме, че този дребен инцидент изобщо не се е случвал. С брат ми ще се престорим, че не си влизала във вана ни. Ти ще се престориш, че никога не си виждала Джей. Всички просто… Ще изтрием последните няколко часа от спомените си и когато снегорините се дотътрят дотук призори, всеки си скача в колата и си тръгва по пътя. Мир и спокойствие за всички.

Цък-цък. Ларс откопча портмонето й. Кредитните й карти затракаха по пода. Подсмръкна, докато разглеждаше шофьорската й книжка, след което разгъна една смачкана двадесетачка и я прибра в джоба си.

Десет секунди.

— Ще бъда честен с теб — каза Ашли и се наведе напред. — Наистина, ама наистина ми се иска да се съгласиш с предложението ми. Почини си. Уморена си. Изглеждаш като парцал. Нямаш никакъв шанс срещу Ларс и мен. Просто… Просто остави чудовищата да си вършат работата, ясно?

Пет секунди.

— Моля ти се, Дарбс. Така ще е по-лесно за всички ни.

Докато произнасяше това, той погледна към Санди, сякаш заплахата му и без това не бе пределно ясна.

Дарби усети, как бузите й пламват.

— Не мога.

— Няма да нараним Джей, спокойно — каза той и наклони глава. — За това ли става дума? От това ли се страхуваш? Ако да, обещавам ти, че…

— Лъжеш.

— Ако ни съдействаш, никой няма да пострада тази нощ.

— Знам, че ме лъжеш.

— Джей няма да пострада — повтори Ашли и махна с ръка. — Между другото, видях на задната седалка на колата ти цял куп листи. Черна хартия. За какво служи?

— Какво ти пука?

Погледът му стана по-суров.

— Месиш се в работите на семейство Гарвър. Аз ще се меся в твоите. Отговори на въпроса.

— Просто… Просто листи хартия.

— За какво ги използваш?

— За сваляне на отпечатъци от надгробни камъни.

— Какво пък е това?

— Свалям… Взимам пастели и с тях… Отпечатвам изображението на надгробния камък върху хартия.

— Защо?

— Колекционирам ги.

— Защо?

— Просто така.

Мразеше да я гледат под лупа.

— Нещо ти хлопа — каза Ашли. — Харесва ми.

Дарби не отговори.

— Имаш белег над веждата — каза той, наведе се напред и я заизучава под флуоресцентната светлина. — Тук има, колко… Тридесет шева? Забелязва се само когато сбръчкаш чело. Или се усмихнеш.

Дарби погледна към пода.

— Затова ли не се усмихваш често, Дарбс?

Ревеше й се. Искаше й се този разпит да свърши.

— Усмихвай се — прошепна той. — Така ще живееш по-дълго.

Мина повече от минута.

Къде, по дяволите, беше Ед? През ума й започнаха да се изреждат всевъзможни варианти. Може да не е намерил разтворимото кафе. Може да си сръбва някакво питие. Или… Може да е попаднал на някаква дребна улика, да е разкрил схемата с отвличането и сега да се опитва да хване сигнал с телефона си, за да се обади на полицията. Ами ако Джей е успяла да пререже решетката на кучешката клетка, избягала е и се е натъкнала на него? Това го превръщаше във втори очевидец. Ашли и Ларс нямаше да имат друг избор, освен да започнат да убиват наред.

Всяка секунда минаваше взривоопасно бавно. Погледна към часовника с котарака Гарфийлд. Ашли я видя.

— Нали знаеш, че е с един час напред?

— Знам.

— Сега е само един часът.

— Знам.

Той облиза устните си и се загледа в часовника и картинката върху него: влюбеният Гарфийлд подарява рози на Арлийн.

— Знаеш ли как се казва котката? Онази оранжевата?

— Арлийн.

— Арлийн. Много красиво женско име. Също като твоето.

— И като твоето — отбеляза Дарби.

Той се усмихна на размяната на реплики, след което погледът му се върна върху веждата й.

— Откъде ти е този белег?

— Сбих се — излъга тя. — Бях още в гимназията.

Всъщност се бе блъснала с колелото си във вратата на гаража. Ако това беше сбиване, значи вратата го бе спечелила. Двадесет и осем шева и пренощуване в болница „Сейнт Джоузеф“. Останалите петокласници бяха започнали да й викат „га-джето на Франкенщайн“.

Не разбра дали Ашли й повярва. Той пак облиза устни.

— Дарбс, трябва да те предупредя, че ако… Смяташ ли да продължаваш да ни се опъваш? Кажи ми.

— Какво искаш да ти кажа?

— Ще се опитваш ли да ни пречиш?

— По-скоро да.

— Добре тогава. Само искам да знаеш едно нещо. Винаги съм бил малко по-особен човек.

— Обзалагам се, че си.

— Става въпрос за това, че съм не просто късметлия. Мисля, че нещо свише ме предпазва. От последствията. Сякаш съм благословен. Накрая винаги става на моята.

Той се наведе още повече към нея, сякаш за да сподели някаква деликатна тайна.

— Според теб може да е късмет, но аз искрено вярвам, че е нещо повече. Образно казано, моята филия винаги пада с намазаното нагоре.

Нямаше как да не го попита:

— Всъщност нямаш астма, нали?

— Не.

— Изобщо учиш ли в Техническия университет в Солт Лейк?

Усмивката му стана още по-широка.

— Такъв университет дори не съществува.

— Ами фобията ти от врати?

— Не от врати. От панти. Да, тя е истинска.

— Сериозно?

— Да. Тръпки ме побиват от тях — каза той и вдигна ръка към сърцето си. — Кълна се в бога. Не мога да ги докосна, опитвам се да не гледам към тях. Откакто почти не загубих палеца си в Жълтата дупка, ме обхваща тревога в секундата, в която си помисля за панти.

— Обикновени панти?

— Да.

— Бях сигурна, че си го измислил. Звучи толкова странно.

— Защо?

— Защото — спокойно започна Дарби, — не съм си и помисляла, че може да си толкова страхлива шунда.

Наблизо изскърца дъска.

Ашли я изгледа с леден поглед, сякаш е опровергала първоначалната му преценка за нея. Лампите отгоре примигнаха. След това въздъхна, преглътна и когато проговори, гласът му бе абсолютно овладян:

— Рискуваш живота на едно малко дете. Не го забравяй. Тази нощ може да завърши с хепиенд, но поведението ти го застрашава.

— Не ти вярвам.

— Не става въпрос за секс — продължи Ашли и се намръщи с пресилена погнуса. — За пари е. Просто за твое сведение.

Санди се размърда на пейката. „Късметът на дявола“ се плъзна няколко сантиметра по лицето й. Дарби се зачуди дали жената наистина спи. Ами ако само се преструва? Ами ако е чула целия разговор?

— Какво да ти кажа, Дарбс? — започна Ашли, потискайки смеха си.

Очевидно се поотпусна малко. Настроенията му се сменяха потресаващо бързо. От добро към лошо и обратното само за секунди.

— Само да им видиш къщата. Прилича на гимназия. Таткото притежава технологичен стартъп, нещо свързано с видеоплейъри. Нали разбираш, компютърджийски щуротии, дето моята бачкаторска глава не ги вдява. Аз съм практичен тип, дай ми да завивам болтове и гайки. Ето защо взехме назаем от него Джей за няколко седмици, та да могат мама и тати да се поразтревожат и да извадят чековите книжки. Когато си получим възнаграждението за работата, взимаме кинтите и я оставяме на някоя автобусна спирка в случайно избрано забутано канзаско градче. Нищо няма да й се случи. Ще си е изкарала нещо като ваканция. Чудя се дали да не я научим да кара сноуборд, докато сме тук…

— Пак ме лъжеш.

Добродушната усмивка се изпари от лицето му.

— Вече ти го казах, Дарбс. Успокой се. Няма да я нараним…

— Вече сте я наранили — изръмжа тя, като донякъде се надяваше Санди наистина да е будна под книгата си и да слуша. — Пробили сте дланта й с пирон. Кълна се в бога, Ашли, ако ми се удаде случай, на теб ще ти се случи нещо далеч по-лошо.

Тишина.

Ларс върна портмонето в чантичката й.

— Значи… — започна Ашли, но после направи пауза. — Видяла си ръката на Джей?

— Да.

Той се замисли за няколко секунди, като отново задъвка долната си устна със звук, наподобяващ премляскване на гущер.

— Добре. Ясно.

Тялото му се стегна и той премина през поредната рязка смяна на поведението.

— Добре, добре. Дори чудесно. Нека наречем случката „даване на урок“, съгласна ли си? В мой интерес е Джей да е жива, ала пречупена. Но най-вече жива. Вчера сутринта ми писна от мрънкането й и взех един преносим пистолет за пирони, опрях го в дланта й и дръпнах спусъка… С други думи, Дарбс, представи си какво бих сторил на човек, който не ми трябва жив. Представи си в какво бих превърнал това място. Какво мога да направя на Ед и Санди. И ще те накарам да гледаш. Всичко ще е по твоя вина, защото си чувствала морално превъзходство над нас, че да приемеш предложението ми. Отново те питам, Дарби. И те предупреждавам — много добре си помисли какво ще ми кажеш, защото ако ми дадеш грешен отговор, кълна се, няма да си единствената, която ще умре тази нощ.

Тя го погледна, прекалено уплашена, за да примигне.

— Освен това — допълни той, — ти тече кръв от носа.

Тя докосна носа си…

Ашли се наведе, сграбчи я за косата и удари лицето й в масата. Фойерверки избухнаха пред очите й. Болката я зашемети. Хрущялът на носа й издаде едно мокро хръссс и тя отскочи назад, като почти падна от стола, хванала лицето си с две ръце.

Санди се стресна в другия край на стаята. Книгата й падна на пода.

— Какво… Какво става?

— Нищо, нищо — каза Ашли. — Всичко е наред.

Дарби кимна, стиснала нос с два пръста. Яркочервена кръв се стичаше по китките й. На очите й залютя от опитите да овладее сълзите си.

Не плачи.

— Миличка, носът ти…

— Да. Няма ми нищо.

Дарби усети железния вкус на кръвта по зъбите си. Големи капки падаха по масата. Стисна по-здраво.

— Какво се случи?

— От надморската височина е — намеси се Ашли. — Атмосферното налягане тук е ниско. Понякога се случва ненадейно. В прохода Елк носът ми шуртеше като чешма…

Санди не му обърна внимание.

— Трябва ли ти кърпичка?

Дарби поклати отрицателно глава и продължи да стиска ноздрите си. Кръв се стичаше в гърлото й на големи съсиреци. Кървави пръски обагриха скута й.

Божичко, недей да ревеш.

Санди прекоси стаята, а голямата й чанта се люлееше в ръката й. Грабна стиска кафяви салфетки от барплота и ги положи в скута на Дарби. Загрижено докосна рамото й:

— Сигурна ли си? Кървиш… наистина сериозно.

Дарби усети как физиономията й се стяга, сякаш някой опъна кожата на лицето й назад. Бузите й пламнаха. Погледът й се премрежи от сълзи, дъхът й свистеше през здраво стиснатите зъби, а Ашли спокойно я гледаше през масата с прилежно прибрани в скута ръце.

Не плачи, Дарби, иначе той ще избие всички тук.

— Добре съм — задави се тя. — От надморската височина е…

— Изпих първата си бира на 2500 метра — пак се обади Ашли. — Порязах си ръката на една флуоресцентна лампа и кървих цели два дена…

— Я млъквай — изръмжа Дарби.

Той замръзна, изненадан от внезапния й гняв. Това би било поредната победа на Дарби, още един удовлетворителен момент за хищника, изненадал жертвата си неподготвена, ако тя не си даваше сметка, че всъщност е допуснала огромна грешка.

Защото Санди забеляза реакцията й.

— Аз… — неуверено започна тя, вдигайки ръце за защита.

Изгледа ги и двамата, а жълтият й анорак прошумоля, докато се движеше.

— Чакай малко. Какво всъщност се случва тук?

Тишина.

Ашли замислено дъвчеше устната си, след което кимна на Ларс.

Не, не, не…

Мъжът до вратата бръкна в джоба си за пистолета, но тя рязко се отвори, блъсна се в стената и го стресна…

— Най-накрая го намерих — каза Ед и влезе.

Покритите му със сняг ботуши скърцаха. Той тръшна една торбичка мляно кафе на масата между тях.

— Рецептата е две супени лъжици на 200 грама вряла… Мамицата му, това е кръв.

— От надморската височина — задави се Дарби.

Санди не каза нищо.

— По дяволите — каза Ед и изгледа Дарби от горе до долу. — Явно и на теб ти се отразява. Стискай си носа и се наведи напред, а не назад.

Тя наклони главата си напред.

— Добре. Така се образува съсирек. Назад се стича в гърлото ти и стомахът ти се пълни с кръв.

След тези думи той избърса с ръка снега от раменете си.

— И не се скъпи на салфетките. Безплатни са.

— Благодаря.

Докато Ед минаваше покрай нея, Дарби хвърли един поглед към Санди и за момент успя да установи контакт. Жената вече подозираше нещо и оглеждаше двамата братя с широко отворени очи. Скритият пистолет на Ларс ясно се очертаваше на светлината на лампата над него.

Дарби вдигна показалец към устните си: „Шшт“.

Санди кимна.

В същото време Ашли явно бе давал някакъв знак на брат си, защото когато Дарби се обърна, видя само края му. Трескаво повтаряне на един и същ жест — ръката пред гърлото за „спри, спри, спри“. Експлозията от насилие се размина за секунда. Ед нямаше ни най-малка представа, че току-що вероятно е спасил живота на всички вътре, носейки прословутото разтворимо кафе.

Той наля гореща вода.

— Не е съвсем завряла, но за чай става. Трябва да става и за боклучаво кафе.

— Мана небесна — каза Ашли. — Любим, любим кофеин.

— Да, в това е идеята.

— Ти си моят герой, Ед.

Ед кимна, като очевидно търпимостта му към дърдоренето на Ашли наближаваше своя край.

— Много се радвам да го чуя.

Санди се оттегли и седна на ъгловата пейка, откъдето можеше да наблюдава цялата стая. Дарби я видя как вдига книгата си, но вместо да се зачете, я сложи в скута си. С другата си ръка бръкна в чантата си, точно зад избродирания „Псалм 100:5“. Вероятно търсеше лютивия си спрей.

Моля те, Санди, не казвай нищо.

Мястото за отдих Уанапани беше истинско буре с барут. Трябваше му само една искра, а в стаята се случваше какво ли не. Внимателно и далеч от чужди очи, под масата Дарби разгъна в скута си „АКО ИМ КАЖЕШ, ЩЕ ГИ УБИЯ И ДВАМАТА“ и написа на бедро друго съобщение. После сложи капачката на химикалката си, плътно сгъна салфетката, при което върху нея остана кървав отпечатък от палеца й.

— Кой друг иска кафе? — попита Ед.

— Аз — отговори Ларс.

Санди кимна мълчаливо.

— Аз също — отвърна Дарби, докато ставаше, стиснала носа си.

Подаде бележката на Ашли, след което се обърна към Ед:

— Без захар, без сметана. И по-силничко. Тази нощ се очертава дяволски дълга.

Чу как зад нея Ашли нетърпеливо разгъва салфетката.

В момента четеше съобщението й.

 

 

01:02 часа

„ПЕЧЕЛИШ. НЯМА ДА КАЖА НИЩО.“

Ашли се ухили — нямаше си представа колко права бе всъщност.

Тази студентка се оказа изненадващо усложнение, но той знаеше как да се справи с нея. Беше виждал момичета като нея преди, макар и никога на живо. Дарби Елизабет Торн беше истински герой. Един от случайните минувачи, заснети от охранителните камери, които се хвърлят върху обирджията и се опитват да му вземат пистолета, или се притичват на помощ на кървящия продавач. От типа хора, които се хвърлят под колелата на влака, за да спасят напълно непознат. Да пази другите, да постъпва правилно бе неин инстинктивен импулс, независимо дали го осъзнава.

Противно на разпространеното мнение обаче, това не е проява на сила.

Слабост е, защото те прави предвидим. Контролируем. След само тридесет минути разговор, наполовина изигран „Кръг на истината“ и прекъсната игра на карти Ашли я контролираше.

Чупенето на носа? Просто малка награда за победителя.

Сам се изненада какво огромно удоволствие му достави да гледа как тя се опитва да потисне сълзите си пред Ед и Санди, докато носът й шуртеше като кървава чешма. Имаше нещо страхотно в това, нещо, което не можеше да разбере напълно. Тя бе унижена и страдаше пред другите точно като в любимия му жанр порно. Най-много обичаше сцените, в които момичето тайно носи бельо с вибратор на улицата или в ресторанта, като се опитва да не й проличи. Като се опитва да се сдържи.

В плюс беше и това, че Дарби безспорно бе красавица. Притежаваше някаква свирепост, хармонираща с буйната й кестенява коса. Тя самата не знаеше колко корав човек би била, ако бъде притисната в ъгъла. С удоволствие би й го показал. С удоволствие би я откарал на каменоломната в Ратдръм, където да я научи да стреля с карабината SKS на чичо му. Да сложи дървения приклад на съветското оръжие на малкото й рамо, да вдъхне аромата на студената й пот, когато нервно се прицелва през мушката.

Много жалко, че се налага да я убие още тази нощ.

Не искаше.

Формално погледнато, Ашли Гарвър не бе убивал никого досега, така че тази нощ щеше да му е за пръв път. Най-близкото преживяване до убийство, за което се сещаше, беше по-скоро съпричастност към убийство. Не чрез действие, а чрез бездействие.

Беше дете, когато това се случи.

Година или две преди почти да загуби палеца си в Жълтата дупка. Трябва да е бил на пет или шест. Родителите му често оставяха него и Ларс (пеленаче по онова време) през лятото при чичо им Кени, който живееше насред сухата прерия на Айдахо. И сам наричаше себе си Дебелия Кени („Хей, хей, хей!“), което Ашли доста по-късно разбра, че било закачка с Дебелия Албърт^[3]. Чичо Кени беше веселяк, който се задъхваше, когато изкачваше стълби, пушеше ароматизирани цигари и винаги имаше виц за всяка ситуация.

Какво казваш на жена с насинено око? „Да ме бе послушала.“

Какво казваш на жена с две насинени очи? Нищо. Каквото има да й се казва, вече си й го казал два пъти.

Ашли започваше всяка нова учебна година зареден с цял арсенал от суперяки вицове. Всеки септември се превръщаше в най-желаната компания на детската площадка и майтапите му се разпространяваха като горски пожар. Към октомври училищното настоятелство винаги свикваше спешно събрание по въпросите на толерантността.

У чичо Кени обаче се криеше още нещо, освен гръмогласните закачки. Той притежаваше бензиностанция на тесния път южно от Бойзи, на която спираха камиони и само камиони. Ашли се катереше по ябълковите дървета с Ларс и ги гледаше как пристигат и си тръгват. Понякога паркираха на поляните на Кени и осемнадесетте им гуми раздираха жълтата трева и оставяха в нея кални коловози, особено ако пристигаха късно вечер и поемаха рано сутрин. Рядко влизаха в къщата на чичо Кени. Отправяха се директно към укритието.

Укритието срещу бури приличаше на противоатомно скривалище, чиято единствена врата, или по-скоро люк, се виждаше насред тревата на 5–6 метра от пералното помещение. Вратата към „подводницата“ беше винаги, ама винаги, заключена с катинар. Докато една сутрин, скрит от гъстата мъгла, Ашли откри, че не е.

И влезе.

Запомни малко подробности от тъмното помещение в края на дългото изтъркано стълбище. Може би най-вече миризмата — тежка, сладникава застояла влага, едновременно гнила и странно примамлива. Никога до онзи момент не бе помирисвал нещо като нея. Под краката му имаше само студен бетон. По пода се виеха електрически кабели, а големите лампи по краищата им бяха качени на триножници. От мрака надничаха неясни сенки.

Тъкмо тръгваше нагоре по стълбите, когато чу женски глас да го вика:

— Хей.

Обърна се, като едва не се спъна и падна. Изчака една дълга секунда, сложил крак на първото стъпало, с настръхнала кожа и обзет от съмнения дали само не му се е сторило, докато накрая жената повтори:

— Ехо. Тук съм, момченце.

Наистина се шокира, защото представа си нямаше как е успяла жената в мазето да го види в тъмнината. Там долу беше пълен мрак. Чак като възрастен Ашли започна да разбира достатъчно, за да си обясни, че зениците на жената са се били настроили към тъмнината, докато неговите не са. Също като хитринката, която Дарби бе споделила с него преди малко.

— Ти си добро момченце, нали?

Беше го обзел страх и бе запушил ушите си.

— Не. Не се страхувай. Ти не си като тях.

Призрачният глас се беше снижил, сякаш за да сподели някаква тайна:

— А дали… Може ли да те помоля за малко помощ?

Страхуваше се да отговори.

— Можеш ли да ми донесеш чаша вода?

Ами сега?

— Моля те.

Най-накрая се беше предал и бе изтичал нагоре по мръсните стълби чак до къщата на чичо си, за да напълни една чаша от чешмата. Водата там имаше вкус на желязо. Когато излезе отвън, чичо му Кени стоеше пред отворената врата с ръце на хълбоците.

Малкият Ашли бе замръзнал на място, разливайки малко от водата.

Чичо Кени обаче изобщо не изглеждаше сърдит. Той никога не се сърдеше. Раздаваше само весели усмивки с пожълтелите си конски зъби. Беше изтръгнал чашата от вкаменените пръсти на Ашли с думите:

— Благодаря ти, хлапе. Всичко е наред, аз ще й я занеса. Защо не отидеш с братчето си до бензиностанцията да си вземете по една пилешка флаута^[4]? Аз черпя.

Флаутата беше суха като шкурка, стара и изсъхнала. На Ларс не му пречеше, но Ашли не изяде своята докрай.

Същата година, може би месец или два по-късно, Ашли бе отишъл при чичо Кени за втори път, точно за Деня в памет на загиналите във войните^[5]. Спомняше си как завари тази същата врата към подземието широко отворена, а отвътре духаше вентилатор. Когато слезе по стълбите, установи, че лампите светят, а бункерът бе гол до мазилка, а по стените се стичаше конденз. По пода имаше следи от нещо влачено. Във въздуха се носеше задушаващата миризма на белина. Жената я нямаше.

Нито следа от нея.

Дори на онази си възраст, Ашли бе разбрал, че трябва да разпита чичо си за това, или дори нещо повече — да разкаже на родителите си и да ги накара да се обадят в полицията. Малко му остана да го направи, особено след като размишлява върху въпроса целия уикенд. Събота вечерта обаче чичо Кени бе направил макарони със сирене и чушки халапеньо, като отгоре се мъдреха цели резени бекон. Беше разказал толкова смешен виц, че Ашли бе изплюл всичко, когато се разкикоти.

— Ашли, по какво се разбира, че негър е работил на компютъра?

— По какво?

— Че компютъра го няма.

Освен това твърде много харесваше чичо Кени. Беше много забавен. Държеше се добре с четиригодишния Ларс. Позволяваше му да мъкне инструментите в работилницата, учеше го как да стреля по враните с въздушната пушка. В крайна сметка каквото и да правеха шофьорите с жената в подземието, това не го засягаше. Натика го в едно тъмно кътче от съзнанието си и го забрави.

Това се бе случило преди седемнадесет години.

Сега, в място за отдих Уанапани в щат Колорадо, през ледената нощ на 23 декември, ролите се бяха променили точно като в онези стари сериали, които се подновяват, само че с нови актьори. Ашли в ролята на новия чичо Кени, опитващ се да опази тайната си. Дарби в ролята на случайния свидетел.

Историята не се повтаря напълно, но поне е добро подобие.

Ед се пресегна зад щорите, за да провери дали има топла вода в автомата, след което отдели две пакетчета кафе.

— Имам черно и обикновено.

— Каквото и да е — каза Санди.

— За мен черно, моля — каза Ашли. — Колкото се може по-черно.

Всъщност нямаше никакви предпочитания, но харесваше как звучи думата черно. Вкусовите рецептори по езика му бяха кажи-речи мъртви и всички кафета му се струваха еднакви. Но ако имаше нощ, през която да се налага пиенето на черно кафе, тази със сигурност беше такава. Натика кафявата салфетка със съобщението на Дарби в джоба на дънките си, като мимоходом отбеляза, че на нея има кървав отпечатък от палеца й.

Освен това отбеляза, че вече не е наоколо.

Бързо огледа помещението. Ед беше при кафемашината, Санди седеше като дебела жълта пчела, Ларс пазеше входната врата. Да, Дарби я нямаше. Все едно се бе изпарила. Беше използвала моментната му разсеяност и бе направила хода си.

Не беше проблем. Нямаше за какво да се тревожим. Ашли Гарвър щеше да направи своя ход.

Тоалетната?

Тоалетната.

Кимна на брат си.

Дарби знаеше, че има само няколко секунди.

Затвори вратата на мъжката тоалетна зад себе си, без да забавя ход, мина покрай мръсните мивки, а редом с нея крачеше отражението й. Белегът й се виждаше — бял сърп. От огледалата я следваха призрачните й очи.

Да, място за отдих Уанапани беше като тенджера под налягане.

Едва не бе убила Ед и Санди. Трябваше да се измъкне. Трябваше да промени правилата, по които се води тази битка, да я премести някъде другаде. Някъде, където нямаше да има опасност от странични жертви.

Ще избягам, реши тя. Ще избягам по пътя. Колкото се може по-далеч, колкото се може по-бързо. Няма да спирам, докато не хвана сигнал и не се обадя на 911.

Или измръзна до смърт.

Погледна iPhone-а си. Батерията беше на 2 процента.

Погледна към празния прозорец. Малък триъгълен отрязък от нощното небе и върховете на дърветата. На почти два метра и половина над пода. Да влезеш вътре беше лесно, защото отвън бяха натрупани масите за пикник. Да излезеш щеше да е далеч по-трудно. Дори изправила се на пръсти, тя не можеше да стигне до касата на прозорчето. Бе нужен рекордьорски подскок, за да го достигне с върховете на пръстите си. Трябваше да се засили и за целта възнамеряваше да използва всеки възможен сантиметър.

Отстъпи назад покрай зелените кабинки, покрай „ПЕЙТЪН МАНИНГ Е ПЕДАЛ“, чак до вратата. Гърбът й опря в стената, а правоъгълната тоалетна се бе проснала пред нея като спринтьорска писта с всичките си 5–6 метра. Гладкият линолеум под краката й се плъзгаше от влагата. Изви гръб, зае поза и сви ръце в юмруци.

Пое си дълбоко дъх и усети горчивия полъх на амоняк. Изпусна половината.

Старт!

Затича се.

Огледала, писоари, вратички на кабинки, всичко летеше покрай нея. Въздухът свистеше в ушите й. Нямаше време да премисля. Нямаше време да изпитва страх. Изпъна дланите си като остриета, присви мускулите на краката и направи отчаян камикадзе скок към малкия отвор…

Насред полета си помисли: Това ще боли…

И наистина болеше. Удари се в стената с коленете напред, ожули си брадичката и си изкара въздуха от дробовете, но (да!) успя да се захване за касата на прозорчето с два пръста. Заби нокти в прогизналото старо дърво. Прилепи мокрите си маратонки към стената и се изтегли нагоре, дишайки през стиснатите си зъби. Най-мъчителното набиране в живота й. Дърпай, дърпай, дърпай…

Чу как някой диша през устата. Отвън.

Не.

Не, не, не, моля те, нека не е истина…

Обаче беше истина. Точно отвън, от другата страна на стената. Лекото свистене и задъхване, което вече толкова добре познаваше. Ларс Плъха бе заобиколил сградата и я чакаше отвън. Наблюдаваше прозореца с пистолет в ръка, готов да й пусне един куршум в мозъка в секундата, в която се изкатери и си покаже лицето.

Сега какво?

Висеше на агонизиращите си пръсти и краката й се люлееха на един метър от пода, като отчаяно се надяваше да й се е причуло на фона на ръмжащия вятър. Знаеше обаче, че не е така. Бе наясно, че Ашли е пратил покорния си брат да й отреже пътя за бягство. Което даваше свобода на действие на далеч по-хитрия и опасен враг.

Чу как вратата на тоалетната се заключва.

Той е тук…

Изотзад се появи една найлонова торбичка и се уви около лицето на Дарби. Закрещя, но викът остана в устата й.

 

 

01:09 часа

Джей Нисен преряза и последната пръчка на кучешката клетка.

Беше ги рязала една по една с назъбеното ножче, както я бе посъветвала червенокосата млада жена. Като с малко трионче. Лявата ръка я болеше, затова й бе нужно доста време. На два пъти бе изпускала ножчето и й се бе налагало да се пресяга да го търси пипнешком в мрака. Единия път се бе ударило в клетката и бе отскочило, което я бе накарало да изпадне в ужас, че се е изгубило, но бе успяла да го намери.

А сега?

Натисна, решетката падна и изтрака във вратата на вана.

За първи път клетката се отваряше, откакто я бяха отвлекли. Не знаеше преди колко дни се бе случило това. Не ги броеше. Ако пропуснеше да си бие инжекцията дори една нощ, след това започваше да се чувства замаяна и по тази причина денонощният й ритъм бе преминал в някакви отвратителни четиричасови дремки. Слънцето изгряваше и залязваше през различни прозорци. По прозорците кондензираше миризмата на кетчуп, чеснов сос и застояла пот. Шумоленето на опаковки от сандвичи. Мърморенето, гръмогласните шеги на Ашли, свистенето на гумите по асфалта и тревожното цъкане на мигачите. Дали е било повече от седмица? Какво ли правеха родителите й?

Когато дойдоха в къщата, тъкмо слагаше контролера за Wii U конзолата да се зарежда.

Мушкаше сивия кабел в порта на Нинтендото, когато на входната врата рязко се почука. Удари като от топка за тенис. Забърза към вратата и я открехна няколко сантиметра. Късата месингова верижка се изпъна и тогава го видя за пръв път. Онзи, който сега вече знаеше, че се нарича Ларс. По онова време още не бе настинал. Усмихна й се закачливо и й каза, че е служител на фирмата „Лисичи покрив“, и че татко й, „господин Пит“, им е разрешил да влязат вкъщи.

Джей му отказа.

Ларс я бе помолил още няколко пъти по няколко различни начина. Яво смяташе, че „господин Пит“ е до магазина, което не бе вярно (татко й се бе обадил от офиса, за да й каже, че детегледачката се е разболяла от грип и в хладилника има останал кебап за обяд). Още тогава Джей остана с впечатлението, че Ларс не е като останалите възрастни, които познава. Подозираше, че дори на тази си възраст е по-умна, отколкото той някога ще бъде.

Ларс я попита не толкова любезно. Наведе се напред. Устата му миришеше на гнили листа.

Джей затвори вратата.

Когато се извърна, видя другия, за когото сега знаеше, че се казва Ашли, да седи на кръглата кухненска маса. Ботушите му бяха оставили кални следи по паркета. Гледаше я спокойно и дъвчеше сушен бананов чипс от порцелановата купичка. Още не знаеше как бе влязъл вътре. През някой прозорец може би? През гаража?

Хукна към всекидневната. Не успя да стигне до нея.

Тук и сега, Джейми Нисен, или Джей, както й викаха от първи клас насам, изпълзя от кучешката клетка на колене, през драскащите рогозки и хавлии, под които се бе крила спасителката й преди два часа. Металните пръчки се усукаха и задрънчаха покрай нея. Надяваше се, че Ашли и Ларс не са наблизо, за да я чуят. Посегна към дръжката на задната врата на вана с очакването, че ще е заключена. Ларс винаги проверяваше дали е заключено, всеки път…

Ключалката изщрака под окървавените й пръсти.

Вратата се отвори.

Джей замръзна, както си стоеше на колене и се загледа в мрака. Хиляди прелитащи снежинки. Вледеняващи пориви на нощния вятър. Паркинг, покрит с девствена белота, блестящ от ледените кристали. Странно възбуждащо. Никога не бе виждала толкова много сняг през целия си живот.

А сега какво?

— А сега какво, Дарбс?

Не можеше нито да вижда, нито да диша. Найлонът се бе опънал по лицето й и беше залепнал за предните й зъби. Ръцете около гърлото й стискаха и усукваха торбичката, като същевременно натискаха и трахеята й. Започна да я обхваща паника, все едно е заровена жива.

— Тихо, тихо.

Тя се дърпаше, но Ашли бе прекалено силен. Беше й приложил някакъв ключ от борбата. Лопатките на раменете й бяха толкова изкривени, че ръцете й стърчаха далеч назад и изобщо не ги усещаше. Напълно безполезни. Все едно беше в усмирителна риза. Риташе и се опитваше да използва за опора стената на тоалетната, но не уцели. Гръбнакът й изпука.

— Не се съпротивлявай — прошепна той. — Всичко ще е наред.

Започна да усеща все по-нарастващо напрежение в гърдите. Белите й дробове горяха за въздух и отчаяно се напъваха да се раздуят в гръдния й кош. Последното й вдишване всъщност беше половин вдишване — въздухът, с който бе успяла да напълни трахеята си преди нахлузването на найлоновата торба, сега замъглена и прилепнала към потното й лице. Усети по брадичката си да се стича нещо топло с вкус на желязо. Носът й отново кървеше.

Задърпа се пак, опита се да се извърти и да го удари. Краката й заритаха в празното пространство. Сви пръсти и се опита да го одере, като успя да докопа кожената каишка на ключодържателя, висящ от якето му. Задрънкаха ключове. Пистолет обаче нямаше, нито каквото и да било друго оръжие. Отслабваше. Този изблик на съпротива бе по-слаб от предишния.

Това е то, осъзна тя. Ще умра тук.

Тук, в тоалетната на заведение на междущатски Път номер 7. До похабените тоалетни, кривите огледала и вратите на кабинките, покрити с графити и лющеща се боя. Тук, сега, с вкус на хлор в устата.

— Тихо — каза Ашли и извъртя глава през рамо, сякаш за да провери какво става зад него. — Почти свърши. Не се дърпай…

Тя изкрещя в торбата, но не се чу нито звук. Само найлонът се изду в малко балонче. След това дробовете й инстинктивно се опитаха да вдишат, но засмукаха само найлона и няколкото кубични сантиметра беден на кислород въздух зад него.

— Знам, че боли. Знам. Съжалявам.

Торбата се затегна около главата й и се извъртя по часовниковата стрелка, при което тя видя прозореца. С око, премрежено заради замъгления найлон и сълзите, тя съзря малкия триъгълник на два метра и половина над пода, през който влитаха снежинки. Толкова близо. Толкова отчайващо близо. Искаше й се да е по-далеч, за да не й вдъхва надежда, да е напълно недостъпен. Не, той беше точно тук, почти можеше да се пресегне и да го докосне, ако ръцете й не бяха приковани в хватката.

Задърпа се за трети път, но вече съвсем некоординирано и слабо. На Ашли почти не му се наложи да я усмирява. Знаеше, че това ще е последният й опът. Сили за четвърти нямаше да има. Бе на ръба на смъртта. Ед и Санди бяха в същата сграда, от другата страна на тази стена, на не повече от 3 метра от нея, в неведение, че е в ръцете на убиец, който я задушава до смърт. Усети как времето забавя своя ход. Обзе я спокойствие, което я обгърна като тежко вълнено одеяло.

Мразеше приятния начин, по който се почувства в този момент.

— Почивай си — каза Ашли и влажно я целуна по темето, от което найлонът прошумоля. — Наистина се опита, Дарбс. Почини си сега.

Отблъскващият му глас се чуваше някъде далеч, далеч. Сякаш от съседната стая. Сякаш говореше на някой друг. Сякаш душеше до смърт някое друго момиче. Болката в дробовете заглъхваше. Всички тези неща се случваха на някой друг, а не на Дарби Торн.

Съзнанието й заскита, отдели се от нея и отплава, изпълнено с мисли за всички недовършени неща в живота й. Най-добрата й картина? Ненарисувана. Дълговете към колежа? Неизплатени. Пощата в Gmail. Завинаги заключена. Банковата й сметка, в която имаше само 291 долара. Стаята в общежитието. Стената с отпечатъци от надгробни камъни. Майка й в болница „Вали“ в Юта, будеща се след операцията само за да научи, че дъщеря й е станала случайна жертва на убиец в някакво си място за отдих на 300 километра от нея…

Не.

Задърпа се.

Не, не, не…

Сграбчи мисълта за 49-годишната Мая Торн, гниеща в интензивното отделение. Ако Дарби умреше тук и сега, в тази тоалетна, никога нямаше да има възможността да се извини на майка си за думите, които й наговори в Деня на благодарността. Нямаше да промени миналото. Всяка грозна дума.

Изведнъж спря да изпитва страх. Вече не. Усети вкуса на нещо далеч по-полезно от него. Ярост. Побесня. Откачи от гняв заради несправедливостта на всичко, което се случва в момента, заради това, което Ашли се опитва да причини на нея и семейството й. Побесня срещу поглъщащата я тъмнина. И нещо друго…

Ако умра тук, осъзна тя, няма кой да спаси Джей.

— … Дарбс?

Изви гръб и заповяда на изнемощелите си дробове да изпълнят последната й заповед — да се напънат и да вдишат колкото се може по-силно. Да засмучат найлона от отворената й уста, за да може да го захапе и задъвче със зъби като дъвка, просто мъничко, ако ще само един сантиметър да е…

Захапа.

Не беше достатъчно силно. Найлонът се изплъзна от устата й.

— Рак на панкреаса? — прошепнаха устните на Ашли до ухото й, сякаш бе прочел мислите й. — Майка ти има… Рак на панкреаса, нали така каза?

Наистина се опитваше. Отново засмука найлона с горящи дробове.

Захапа.

Нищо.

— Не е ли забавно — продължи той с гнусния си глас. — Беше толкова убедена, че ще погребеш майка си, а се оказва, че ще се случи обратното, тъпа путко, защото тя ще погребе теб…

Дарби захапа отново и найлонът се прокъса.

Струйка леденостуден въздух изсвири в устата й. Пое по гърлото й под налягане, сякаш дишаше през сламка.

Ашли се спря, изпусна едно „О“ и по време на продължилото половин секунда объркване захватът му отслабна и краката на Дарби докоснаха пода. Трябваше й точно половин секунда. Намери опора, изрита плочките и тялото й се блъсна в неговото.

Ашли загуби равновесие и запристъпва назад.

Тя продължи да тича заднешком, продължи да го избутва…

Той заповтаря:

— Чакай, чакай, чакай…

Блъсна гърба му в една от мивките. Гръбначен стълб срещу порцелан. Чешмата потече. Той изсумтя и изпусна ръцете й от усукващата хватка. Най-накрая свободни. Сграбчи торбата, откъсна я от лицето си и вдиша с пълни гърди. В същото време извика, задавяйки се с кръвта, сополите и сълзите си.

Отново виждаше цветове. Отново усети въздух по бузите си. Кислород в кръвта си. Падна далеч от него и защото коленете й бяха омекнали, се строполи на пода с протегнати напред длани. Плочките бяха студени и изпъстрени с капки от кръвта й.

Зад нея Ашли извади нещо от джоба си.

Вдигна ръка…

… И замахна с камъка-в-чорап към тила на Дарби, засилвайки го като гюле, готов да накара черепа на момичето да издаде звука на чупещ се порцелан, но тя вече бе успяла да пропълзи малко по-надалеч.

Плъзна се по косата й.

Залитна към нея, загубил равновесие от замаха, а камъкът се стовари върху стената вляво от нея и отчупи малък керамичен шрапнел. Удари коленете си, а в същото време не я изпускаше от очи как спринтира през тоалетната към триъгълното прозорче, а найлоновата торбичка се слягаше на пода зад нея.

Няма да успее, помисли си той, но в следващата секунда тя подскочи към касата на прозорчето, улови се с върха на пръстите си и се прехвърли през малкия отвор като гимнастичка. Глезените й се изстреляха нагоре и изчезнаха навън.

Просто ей така.

Буквално изчезна.

Изведнъж Ашли Гарвър се оказа сам в тоалетната. Изправи се, като едва не се подхлъзна на окървавената найлонова торбичка.

Осъзна, че бягството на Дарби всъщност е без значение. Приглади коса назад с длан. Бе накарал Ларс да чака отвън зад стената, точно до струпаните маси за пикник, точно ако ситуацията се развиеше по този начин. Брат му, въоръжен с вярната „Берета Кугър“, бе резервният план. Дарби бе избягала от неговата ловна зона, така си беше, само за да падне буквално в ръцете на Ларс, твърде изтощена, за да окаже някаква сериозна съпротива…

Зад него вратата на тоалетната се отвори с трясък. Той се извъртя в очакване да види учуденото лице на Ед, решил да провери на какво се дължи целият този шум. Имаше и готова история: „Подхлъзнах се на мокрия под и мисля, че си ударих главата“. Само че не Ед бе на прага.

Там стоеше Ларс.

Ашли изрита найлоновата торбичка.

— Стига, бе.

— Звучеше така, сякаш се нуждаеш от помощ…

— Да. Помощта беше да стоиш там отвън.

— Ааа…

— Там отвън — бесен посочи с пръст Ашли. — Отвън, а не вътре.

Очите на Ларс се ококориха, проследявайки движението на брат му към отворения прозорец. Осъзна какво бе сторил, какво бе допуснал да се случи, лицето му се сбръчка и зачерви, от очите му рукнаха сълзи.

— Съжалявам. Много съжалявам, не исках да…

Ашли го целуна по устата.

— Фокусирай се, малки ми братко — каза той и го плесна леко по бузата. — Паркинга. Натам бяга тя точно в този момент.

Надяваше се и той да е в състояние да бяга. Долната част на гърба му пулсираше от болка на мястото, където се бе ударил в порцелановата мивка. Докато се взимаше в ръце, забеляза още нещо. Усещаше десния джоб на дънките си странно лек.

Ключодържателя го нямаше.

— Освен това… Кучката ни е задигнала ключовете.

 

 

Дарби се изтърколи надолу по купчината маси и падна тежко на земята. Изпусна ключовете на Ашли в снега, но успя бързо да ги намери, след което тромаво се изправи на крака.

Червената каишка на ключодържателя се бе усукала около палеца й по време на боричкането. Чист късмет. Когато го удари в мивката, издърпа цялата връзка. Сега беше в нея. А не в него.

Дрънкаха приятно в дланта й. Пет или шест разнородни ключа и една черна флашка. Натика всичко в джоба си, докато в главата й се оформяше поредният план.

Кое е по-добро от бягството за намиране на помощ?

Открадването на вана на похитителите и бягството с него.

Заедно с Джей.

Отчаян ход. Беше още в шок, пръстите й се хлъзгаха от пот, дишането й все още бе неравномерно. През ума й се щураха панически мисли. Не беше сигурна дали „Астро“-то им би се справило по-добре от Синичък в Снегокалипсиса, но тя щеше да провери това. Газ до ламарината и щеше да провери колко добре ще се справи системата 4х4. Щеше да опита всичко. Нямаше избор. Ако останеше в Уанапани, Ашли и Ларс щяха да я убият.

Заобиколи сградата, като газеше през преспите и леденият нощен въздух жилеше гърлото й. Полузаровените Кошмарни деца останаха откъм лявата й страна. Разкривени бронзови силуети в мрака, жертви на бесни кучета, вечно замръзнали насред игра. Гол пилон, люлеещ се под напора на поредния порив на бръснещия вятър.

Паркингът пред нея. Колите. Ванът.

Още петнадесет метра…

Вратата на сградата зад нея изскърца и се отвори. Четириъгълникът светлина блесна като прожектор и хвърли олюляваща се сянка върху снега. Зад нея захрущяха стъпки. Вратата се затвори и сянката изчезна.

— Не — изплющя гласът на Ашли, сякаш се кара на куче. — Не я застрелвай.

Тя се подхлъзна и удари коляното си на острия лед. Продължи да тича. Стъпките зад нея я обграждаха, едните отляво, другите отдясно. Като вълци, които преследват плячката си. Разпозна ги по дишането. Глухото пъхтене на Ларс отляво и контролираното пъшкане на Ашли отдясно. Продължи да тича и се концентрира върху „Астро“-то. Ключовете дрънчаха в ръката й.

— Ларс! Недей да стреляш по нея.

— Опитва се да открадне вана…

— Искаш ли жълт картон?

Тя се подхлъзна отново, но успя да запази равновесие. Чантичката се удряше в коляното й. Още десетина крачки до колата на похитителите. Можеше да види анимационната лисица с пистолета за пирони…

— Няма къде да отиде. Снегът е прекалено дълбок…

— Ами ако успее?

— Няма.

— Ами ако успее, Ашли?

Дарби поднесе върху леда и докато се пресягаше към шофьорската врата, сърцето й биеше в гърлото. Бръсна с ръка снега от ключалката и се засуети с връзката ключове. Беше прекалено тъмно, за да разпознае ключа за шевролета от раз. Поне три от всички ключове бяха достатъчно дебели, за да са от автомобил. Опита първия. Не влезе. Опита втория. Той влезе, но не се завъртя…

— Отключва вратата…

Беше стигнала до третия, като го ръгна със сила в замръзналата ключалка, но в същото време забеляза нещо вляво от себе си. Дребна подробност, но съвсем не на място.

Задната врата на „Астро“-то.

Трябваше да е затворена, но сега зееше широко отворена, стъклото й отразяваше тясна ивица светлина, а по горния й ръб се трупаше тясна ивичка сняг. Дарби не я бе оставяла отворена. Няма как да са го направили Ларс или Ашли. Значи… Джей?

Ларс изпъшка:

— Тя… Тя спря.

— Виждам.

— Защо спря?

Когато приближиха още малко, Ашли разбра всичко.

— По дяволите.

 

 

01:23 часа

От своя ъгъл Дарби не виждаше всичко.

Знаеше обаче какво е видял Ашли — грубовато прерязаните отвътре решетки на кучешката клетка на Джей, отворената задна врата на „Астро“-то, малките стъпки в снега, потъващи в мрака.

Гледаше с отворена уста, изпаднал в шок, преди да се обърне към Дарби:

— Ако се опита да избяга, застреляй я.

Тя се обърна, но Ларс вече бе заобиколил вана и се бе появил в гръб с пистолет, насочен към нея на височина на кръста й.

Пое си дъх. Отново обградена.

— Не мога… Не мога да повярвам — крачеше Ашли с ръце, заровени в косата.

Дарби забеляза, че челото му е точно толкова високо, колкото на по-малкия му брат. Явно сресваше кичурите си по-напред, за да прикрият заформящата се плешивина.

Неволно изпита злорадо задоволство. Усещането й хареса. Колкото и да се бе пъчил Ашли тази вечер, тя все пак бе успяла да сложи прът в колелата на плана им. Малката Джей бе на свобода.

Ашли изрита „Астро“-то и одра боята.

— Не мога да повярвам, мамка му…

Ларс отстъпи.

Дарби не устоя. Твърде много адреналин течеше във вените й. Преди две минути той я бе душил с найлонова торбичка, затова тя му бе бясна и кипеше от безразсъдство.

— Ей, Ашли. Не че съм експерт, ама за да има отвличане, не ти ли трябва и дете в колата?

Той се обърна към нея.

Тя повдигна рамене.

— Разсъждения на аматьор.

— По-добре… — каза Ларс и надигна пистолета. — По-добре млъкни…

— А ти по-добре лапни една ментова дъвка — каза Дарби и погледна към Ашли, след което продължи спокойно да реди дума след дума. — А ти сигурен ли си за онази реч? Беззащитните хора да оставят големите страшни чудовища да си вършат тяхната работа? Защото ми се струва, че току-що повлиях на сюжета, шибаняко…

Той тръгна към нея.

Тя потрепери.

Божичко, край с мен.

Докато крачеше, Ашли вдигна и завъртя камъка-в-чорап, готов да нанесе удар, с който да й счупи черепа, но в последната секунда я подмина и го запрати в далечината.

Тя отвори очи.

Беше се целил в уличната лампа. На около петдесетина метра от тях. След няколко секунди полет камъкът удари стълба директно и отскочи. Металът зазвъня.

Повечето играчи в НФЛ^[6] не биха успели.

Ларс прошепна:

— Магия.

„Аз съм истински магьосник, братко Ларс.“

Осъзна, че те си бяха играли с нея цялата вечер. Бяха я манипулирали. Бяха се престрували на непознати, бяха подготвяли сцената посредством изтънчени лъжи и тъпи шегички, чрез които да изучат реакциите й. Плъх в лабиринта им.

„Знаеш ли как да разрежеш момиче на две половинки?“

„Знам, обаче ти дават златния медал, само ако тя оживее.“

Тя отново чу как в стаята се разнася нервен смях, толкова тих, сякаш е микрофония. Главоболието й се завърна.

Ашли избърса слюнката от устата си и се обърна към Дарби, а дъхът заизлиза на облаци от устата му:

— Все още не разбираш, Дарби, но няма проблеми. Скоро ще разбереш.

Ще разбера какво?

Побиха я тръпки. Адреналиновата възбуда и безразсъдната смелост отшумяха и после остана само споменът за тях. Приятно е човек да изпие две бири, но докато стигне до десерта, ефектът от тях вече го няма.

Ларс надникна във вана.

— Преди колко време е избягала?

Ашли крачеше наоколо и мислеше.

Дарби се почувства неловко от тишината. Като всеки добър шоумен, Ашли също бе труден за разгадаване и демонстрираше само жестокостта си, но и нея само когато той пожелае. По-малкият му брат още я държеше на мушка, но без да позволява на дулото да докосва врата й. Без да я доближава на разстояние, през което тя би могла да се пресегне и да го сграбчи.

Ларс попита отново:

— Преди колко време е избягала?

Ашли отново не отговори. Спря се, постави ръце на хълбоците и заразглежда стъпките на Джей в снега. Водеха на север. Отдалечаваха се от сградата. Нагоре по склона, покрай надлеза по дължина на отбивката. Към Път номер 7.

Думите му още звучаха в съзнанието й.

Все още не разбираш, Дарби, но няма проблеми.

Скоро ще разбереш.

Като съдеше по снега, натрупал се по ръба на отворената задна врата на вана, Дарби прецени, че Джей е успяла да се освободи и да избяга преди около двадесетина минути. Най-малкото преди схватката в тоалетната. Стъпките на момичето почти се бяха заличили, запълнени с пухкави снежинки.

— Какво е това? — попита Ларс.

Ашли коленичи, за да вдигне нещо, което приличаше на черна и сбръчкана змийска кожа. Дарби обаче го разпозна — изолирбанда, който бе увит около устата на Джей. Беше го махнала, докато тича.

Съвсем разумно малкото момиче бе избегнало да се приближава до сградата, защото е било наясно, че Ашли и Ларс са вътре. Бе поела директно към магистралата, вероятно обзета от надежда, че ще спре на автостоп някоя преминаваща кола и ще повика полицията. Само дето горкото дете не знаеше къде се намира. Представа си нямаше, че е много далеч от покрайнините на Джипсъм, много далеч от покрайнините на който и да било значим град, на 3000 метра надморско равнище. Не знаеше, че е на 10 километра от върха или на 17 след електроцентралата. Не знаеше, че това пусто и ветровито място би могло да се намира дори на Антарктида.

Джей беше дете на заможни родители от Сан Диего, земя на палми, сандали и 15 градуса над нулата през зимата.

Дарби затършува из пулсиращия си мозък, който сякаш страдаше от тежък махмурлук, и се опита да си спомни с какво бе облечена Джей, когато я видя в кучешката клетка. Тънко палтенце. Ризка с „Поке Бол“. Тънки панталони. Без ръкавици. Без никаква сериозна защита срещу кошмарното време навън.

Ужасена, тя най-накрая разбра.

Ларс също разбра.

— Ще измръзне до смърт навън…

— Ще тръгнем по следите й — каза Ашли.

— Може вече да е минала цял километър надолу по пътя…

— Ще я викаме.

— Няма да отвърне на нашите гласове.

— Прав си — каза Ашли и кимна към Дарби. — Но ще отговори на нейния.

Двамата братя я погледнаха едновременно.

Ветровете се укротиха за секунда и на паркинга настана тишина. Само лекото прошумоляване на снежинките, които падаха на земята около тях, продължаваше да се чува, а Дарби се сети защо Ашли не я е убил.

— Е, да тръгваме — каза той. — Сега вече сме в един отбор, нали така? Никой от нас не иска да намерим малката Джей замръзнала на висулка.

Шегички. За него всичко беше една голяма шега.

Тя не каза нищо.

Той светна джобното си фенерче и синкавобелият му лъч освети стъпките на момичето. Снежинките заблестяха като искри.

— Започвай да я викаш по име.

Дарби сведе поглед към краката си и усети киселини в гърлото си, смесващи се с ужасяващите мисли в главата.

Не трябваше да й давам ножчето. Ами ако намесата ми е влошила положението?

Ами ако Джей умре заради мен?

Пистолетът на Ларс се заби в гръбнака й с груб жест, който би трябвало да означава „тръгвай“. Ако го бе очаквала, би могла да се извърти, да го хване и може би, само може би, да му го отнеме. Възможността отмина.

— Името й е Джейми — каза Ларс. — Ти обаче й викай Джей.

— Хайде. Тръгвай по следите и започвай да викаш.

Ашли посочи с фенерчето към следите, а нея погледна с мрачен поглед.

— Нали толкова много искаше да спасиш живота й? Е, Дарбс, това е твоят шанс да го направиш.

Следите на момичето ги отведоха по отбивката за паркинга към заледения кален банкет на Път 7, след което се отклониха към гората. Нагоре по склона, по който снежни виелици свиреха между опасните ели. При всяка стъпка Дарби се молеше да се стигне до края на следата и да види паднало в снега детско телце, облечено в червена ризка с „Поке Бол“. Вместо това се случи нещо по-лошо — стъпките на Джей просто изчезнаха, засипани от носещия се по вятъра сняг.

Дарби събра шепи пред устата си и извика за пореден път:

— Дже-е-ей.

Бяха изминали тридесет минути и гласът й вече бе дрезгав.

Единственият ориентир тук горе беше едва видимата сянка на връх Мелани, точно на изток. Склонът ставаше все по-стръмен, докато се изкачваха по него. Изпод преспите се подаваха канари, каменните им лица бяха покрити със замръзнали ледени струйки вода. Дърветата едва се крепяха, опасали корените си около скалите, надвесени напред с огънати под дебелия сняг клони. Под краката им, досущ тънки костици, се чупеха съчки.

— Джей Нисен — извика Дарби и размаха фенерчето, под чиято светлина клоните хвърлиха назъбени сенки. — Ако ме чуваш, отговори.

Тишина. Само пукането на дърветата.

— Няма опасност — добави тя. — Ашли и Ларс не са тук.

Мразеше да лъже.

Това обаче беше единственият шанс за спасение на малкото момиче. Вероятността да намери смъртта си от ръцете на братята Гарвър беше за предпочитане пред сигурността, че това ще се случи в ледената буря. Нали? Имаше логика, но въпреки това Дарби се депресира, че й се налага да лъже. Чувстваше се унижена. Все едно бе гола. Имаше усещането, че се е превърнала в домашен любимец на Ашли, който покорно изпълнява заповедите му. По ноздрите още имаше корички засъхнала кръв след удара в масата, който той й бе нанесъл.

Братята я следваха на разстояние, някъде на около три метра странично зад нея. Скрити в тъмнината, докато тя носеше единствения източник на светлина — LED фенерчето на Ашли. По негова идея. Джей нямаше да посмее да се появи, ако видеше похитителите си зад Дарби, държащи я под прицела на пистолет. Поне такава беше идеята.

Дотук тя не бе проработила.

Джейми Нисен. Изчезналата дъщеря на някакво богато семейство от Сан Диего, под чиято коледна елха сега е пълно с неотворени подаръци. Детето им се намираше някъде из виещите Скалисти планини, върховете на пръстите му започваха да почерняват от измръзването, органите му се изключваха един по един, заровени под покривалото от бръснещи снежинки, сълзите замръзваха по бузите и запечатваха затворените му клепачи. Можеше и да са прекрачили над малкото телце, без да го забележат, още преди пет минути.

Дарби си спомни, че е чела, че хипотермията е спокоен начин човек да си отиде от този свят. Неприятното усещане за студ преминавало бързо и било заменяно с комфортна безчувственост. Човек не умирал, а по-скоро се отнасял в дълбок сън, без да осъзнава ужасните щети, които му е нанесъл студът. Замръзнали пръсти, участъци некротизирала тъкан, която после трябва да се изрязва с нож… В мисълта си обаче ти си някъде далеч, завит с пухено одеялце. Дарби се надяваше всичко това да е истина. Надяваше се Джей да не е страдала.

Отново се провикна в мрака.

Отново не получи отговор.

Чу шепота на Ларс вдясно от себе си:

— Още колко?

Отговорът отдясно бе:

 

 

— Колкото трябва.

Знаеше, че Ашли не е глупав. Същите сметки се въртяха и в неговата глава. Тридесет минути по частично затрупаните следи плюс (поне) двадесет минути преднина означаваше, че шансовете за оцеляване на Джей в тези ледени гори бяха малки и ставаха все по-малки с всяка изминала секунда.

Дарби се замисли и за своите шансове. Държат я на мушка. Ако се сбие? Ще я застрелят. Ако побегне? Ще я застрелят в гърба. Мислеше си да се обърне и да светне в очите на стрелеца с фенерчето, за да го заслепи, но бяха тук вече половин час и зениците им вече се бяха адаптирали към светлината му. Това беше проблем номер едно. Дори да успееше да ги заслепи за няколко секунди, заснеженият терен беше прекалено труден за бързо бягство, което се явяваше проблем номер две.

Вляво от нея Ларс се запритеснява:

— Ами ако убием Джей?

Отдясно:

— Не сме я убили.

— Но ако я убием?

— Не сме я убили, малко мое братче.

Пауза.

— Тя обаче може да я е убила.

Това подмятане удари Дарби право под лъжичката, защото осъзнаваше колко прав е Ашли. Погледнато отстрани, това можеше да се окаже самата истина. Ако не се бе намесила тази вечер, Джей още щеше да е в кучешката клетка във вана им, пленница, но жива. Ледени пипала обхванаха гърдите й и бавно, съвсем бавно започнаха да я стягат.

Защо се намесих?

Защо просто не се обадих на полицията на сутринта?

Опита се да се концентрира върху собственото си оцеляване и решаването на проблем номер едно (светлината) и проблем номер две (терена), но безуспешно.

Искаше й се да може да се върне назад във времето и да предотврати всичките си постъпки през тази ужасяваща нощ. Всичките. Всеки избор, който бе направила, започвайки с поглеждането през заскреженото стъкло, когато бе видяла ръката на Джей, сграбчила решетката на кучешката клетка. Искаше й се да се бе ограничила до ролята на детектив и само да събира информация. Можеше тихо да изчака до сутринта, да опази предимството си, след като снегорините пристигнеха и всички поемеха по пътя си, можеше дискретно да проследи вана на Ашли и Ларс с хондата. Половин километър зад тях, с една ръка на волана, а в другата с телефона, подробно да информира полицията на щат Колорадо, която да подготви арестуването на двамата. Пак щеше да спаси Джей.

И мама още щеше да има рак на панкреаса.

Но не. Вместо това Дарби Елизабет Торн, колежанка с точно нула обучение по военни дисциплини се бе опитала да вземе нещата в свои ръце. И ето я сега тук, крачеща през гората с опрян в гърба 45-и калибър, търсеща трупа на измръзнало дете.

Вдясно от нея се разнесе зловещ смях:

— Дарбс, трябва да ти го призная, че никаква те няма като добра самарянка. Първо споделяш всичко с един от похитителите, след което жертвата умира заради теб. Супер си.

За Ашли Гарвър всичко беше шега. Дори и това.

Боже, как го мразеше.

Сега обаче се зачуди дали пък той всъщност не й е казал истината. Може би наистина ставаше дума за класическо отвличане за откуп, точно както й го бе описал. Дали след като получеха парите, братята наистина не възнамеряваха да върнат Джей жива на семейството й? Представи си ги как оставят момичето на автобусна спирка някъде в забутаната провинция. Малката Джей щеше да примигва срещу канзаското слънце след две седмици, прекарани в мрака, щеше да се втурне към първия непознат на най-близката пейка и щеше да го замоли да се обади на родителите й…

Това щеше да се случи, ако Дарби не се бе намесила. Ако не бе дала на малкото момиченце швейцарското си ножче, за да избяга в ужасната буря, за която изобщо не бе подготвена. Още една отровна мисъл мина през ума й. Почувства се виновна, че се е сетила за това, като се има предвид какво друго се случва, но тя я затормози като треска, забодена в пръста й, и не я оставяше на мира.

Сега вече ще ме убият.

Сигурна беше.

След като Джей е мъртва, вече гласът ми не им трябва. И след като…

Каквото и да се случеше, хората в сградата вече не можеха да ги чуят. Ларс бе чакал разрешение да застреля Дарби в главата и Ашли най-накрая му го бе дал. Фразата никакъв те няма беше кодова.

Означаваше ликвидирай.

Наричаха го помежду си Шпионския код. Още като деца Ашли беше измислил десетки тайни послания в ежедневния им език. „Голям съм късметлия“ означаваше „стой“. „Голям си късметлия“ означаваше „тръгни“. „Допълнително кашкавал“ означаваше „плюй си на петите“. „Асо пика“ означаваше „преструвай се, че сме непознати“. Неподчинението се наказваше с моментален жълт картон и пръстите на Ларс бяха изпъстрени с белези на допуснати грешки в миналото. Тази нощ едва му се бе разминало, когато за малко да пропусне „асо пика“ в помещението на мястото за отдих.

Тази команда обаче я очакваше.

Пистолетът бе леденостуден в ръцете му. Кожата залепваше за метала. Оръжието беше „Берета Кугър“, стабилен и ръбат пистолет, който издуваше якето му и никога не лягаше комфортно в дланта му. Сякаш държеше голямо желирано мече. Моделът обикновено стреляше с 9-милиметрови амуниции, но този беше модификация 8405, така че се зареждаше с по-дебелия 45-и калибър ACP. По-голяма възпираща сила, но и по-тежък откат, както и по-малко патрони в пълнителя. Осем на брой, подредени един над друг.

Макар да го харесваше донякъде, Ларс тайно си мечтаеше за „Берета“ 92FS като на легендарния детектив Макс Пейн, който стреляше с два такива едновременно в игрите за Xbox. Естествено, че нямаше да си признае пред Ашли. Пистолетът му бе подарък. Човек никога, ама никога, не поставя под въпрос подаръците на Ашли, нито наказанията му. Така е с по-големите братя. Веднъж бе донесъл на Ларс едно улично коте от приюта за бездомни котки. Жизнерадостно малко животинче на петна и ивици. Ларс си го кръсти Ивичко. На следващия ден Ашли поля Ивичко с бензин и го хвърли в лагерния огън.

Големият брат дава, Големият брат отнема.

Ларс вдигна „Кугър“-а.

Прицели се в тила на Дарби, докато вървяха (Цели се точно и ще пропуснеш с малко). Двете малки зелени точици на лазерния мерник очертаха вертикална линия нагоре по гръбнака й. Тя вървеше на няколко крачки пред тях и шареше с лъча на фенерчето на Ашли по дърветата, а тялото й се очертаваше идеално на фона на светлината. Нямаше ни най-малка представа какво я чака.

Присви пръст около спусъка.

Вдясно от него Ашли запуши ушите си в очакване на изстрела. Дарби продължаваше да се тътри през дълбокия до коленете сняг, без да си дава сметка, че се наслаждава на последните секунди от живота си, без да си дава сметка, че пръстът на Ларс се затяга около спусъка бавно и постепенно, на милиметър от пробиването на дупка с размер 45-и калибър в тил…

Тя цъкна фенерчето.

Настана мрак.

Дарби чу изненаданите им гласове зад себе си.

— Не виждам…

— Какво стана?

— Тя изгаси фенерчето…

— Застреляй я, Ларс…

Затича се като отвързано животно. Газеше дълбокия сняг. Леденият въздух раздираше гърлото й. Бе успяла да ги заслепи. Не като им светна в очите с лъча на фенерчето, към който зениците им вече бяха привикнали, а като им го отне. Бе затворила очите си за известно време, за да позволи на своите зеници да се разширят и да виждат по-добре в мрака. Това бе нейното решение на проблем номер едно. Що се отнася до проблем номер две…

Спокойният глас на Ашли зад нея издаде нетърпението му.

— Дай ми пистолета.

— Виждаш ли я?

— Дай ми пистолета, малко братче…

Дори тичайки надолу, усещането беше като газене през вода до кръста. Залиташе през преспите, заобикаляше дърветата, препъваше се, удари си коляното в някаква заледена скала, сърцето й тупкаше в гърлото, нямаше време да спира…

Не спирай…

Ашли повиши тон:

— Да, виждам я.

— Как можеш да я видиш в тъмното?

Държал си е едното око затворено, панически осъзна Дарби, точно както го посъветвах по-рано…

Той извика зад нея:

— Мерси за хитринката, Дарбс…

В момента се прицелваше в нея. Усещаше лазерния прицел да гъделичка врата й. Няма как да избягаш. Куршумът винаги е по-бърз от теб. През милисекундите, през които Ашли натискаше спусъка, Дарби осъществи отчаяното решение на проблем номер две…

Кое е по-бързо от бягането?

Падането.

Тя се просна по наклона на хълма.

Светът се затъркаля. Видя отрязък черно небе, замръзнали клони, пада около половин секунда, след което пред нея се изправи стена от гол гранит, който я посрещна. Оглушителен сблъсък. Звезди през стиснатите от болка клепачи. Фенерчето изхвръкна от ръката й. Претърколи се на колене и около нея се вдигнаха малки облачета сухи снежинки…

— Къде е?

— Виждам я…

Десет салта по-надолу земята се изравни и тя се стовари тежко върху нея, от което се почувства замаяна. Изправи се с мъка. Продължи да крачи. Втурна се с протегнати напред ръце през бодливата растителност, клони се чупеха в дланите й и раздираха голата й кожа. Когато стигна до поредния склон, отново падна и…

Гласовете се чуваха по-слабо.

— Изгубих я… Вече не я виждам.

— Там… Там…

Пързаляше се по гръб. Покрай нея профучаваха дънерите на елхите. Дясно. Ляво. Дясно. Този път вече нямаше спиране. Склонът продължаваше надолу, а тя с него, през преспите, спускаща се с опасно висока скорост. Вдигна ръце в опит да се забави, но в този момент стигна до каменна повърхност, частично оголена от снега. Поредният удар изкара въздуха от белите й дробове и я затъркаля странично като парцалена кукла. Понятията „горе“ и „долу“ загубиха всякакъв смисъл. Светът се превърна в жестока центрофуга, безкраен болезнен калейдоскоп.

След това рязко спря.

Отне й няколко секунди да осъзнае, че вече не се търкаля. Лежеше просната по гръб, ушите й шумяха и десетките нови синини по тялото й закрещяха за нейното внимание. Времето се разля около нея. За малко не загуби съзнание.

Вляво от нея едно клонче на елха потрепна по някакъв странен начин и от него падна шепа сняг и няколко стърготини.

След което чу ехо откъм височината, нещо като изплющяване на камшик, и най-накрая разбра какво се е случило. Това я накара да се изправи с мъка и да продължи да бяга.

Ашли примижа от проблясъка на огъня, излязъл от дулото на беретата и се прицели за втори изстрел, но вече я бе загубил насред хаоса от клони и камънаци. Прекалено много дървета.

Свали пистолета. Във въздуха се извиваше малко облаче дим.

— Уцели ли я? — попита Ларс.

— Като че ли не.

— Тя… Тя ще избяга…

— Няма проблеми — каза Ашли и внимателно тръгна надолу по склона, като се опитваше да намери стабилни места за стъпване по покритите със сняг камъни. — Ще я хванем долу.

— Ами ако се върне обратно и каже на Ед…

— Побягна в погрешната посока — отговори Ашли и посочи надолу с пистолета. — Виждаш ли? Тъпата кучка тръгна на север. Направо към гората.

— Аха.

— Сградата е натам. На юг.

— Ясно.

— Да вървим, малко братче.

Ашли мушна пистолета в джоба на якето си и разпери двете си ръце, за да пази равновесие по хлъзгавите камъни. Намери фенерчето забито в снега там, където Дарби го бе изпуснала.

Докато го вдигаше, забеляза нещо в далечината, нещо странно и не на място — бялата сянка на връх Мелани. Както винаги, той се намираше на изток оттук, обгърнат от бели облаци, но сега се издигаше вдясно от него. Не отляво.

Което означаваше, че юг всъщност е…

— Уф — внезапно осъзна той. — Мамицата й и кучка.

— Какво?

— Докато сме вървели… Тя ни е повела в обратна посока. В момента тича към сградата…

Дарби вече виждаше постройката.

Също като лагерен огън в мрака, приближаващ се с всяка болезнена крачка. Топлата кехлибарена светлина, лееща се през самотния прозорец, паркираните коли, пилонът и полузаровените Кошмарни деца…

От гората зад нея се разнесе воят на Ашли:

— Да-а-арби-и-и…

Без намеци, без емоции, просто името й, долитащо от мрака като песен. Кръвта й замръзна във вените.

Бе успяла да спечели няколко минути. Може би не чак десет, но достатъчно, за да задигне „Астро“-то на братята (чиито ключове още висяха на вратата) и да се опита да избяга. Бе оценила шансовете си да стигне до потъналия в сняг паркинг на 50:50, но да пукнеше, ако това не бе далеч повече, отколкото би могла да се надява, ако вземеше хондата си, и вероятно най-добрите, на които би могла да се надява тази нощ. Докато бягаше, си мислеше за горкичката Джей и кошмарните представи загризаха въображението й с разкривените си зъби…

Защо се намесих?

Не й се мислеше.

Всичко това е моя грешка…

Не сега.

Боже мой, заради мен тази нощ ще умре едно дете…

Докато наближаваше паркинга, точно когато се намираше до зелената табела, гласът на Ашли долетя от дърветата, този път по-отблизо и нестабилен като писък на навлизащ в пубертета младеж:

— Ще те хва-а-ане-е-ем.

„Астро“-то беше на петнадесетина метра от нея. Снегът бе по-плитък на паркинга и това възобнови енергията й. Хвърли се в отчаян спринт. Подмина неясната форма, заровена в снега, която първоначално бе сметнала, че е колата на Ашли. От тази страна пред очите й се мярна зелен метал. Вертикални ивици ръжда. Бяла маркировка. Пряспата не бе заринала кола. Това бе кофа за боклук.

Трябваше да го разбера. Трябваше да огледам отблизо…

Продължи да тича, а зад нея оставаха стъпки. Въздухът жилеше гърлото й, прасците й горяха, ставите я боляха. „Астро“-то на похитителите се приближаваше.

Прииска й се никога да не бе спирала на това проклето място. Прииска й се тази година да не бе напускала родния си град заради колежа.

Защо не мога да съм като сестра си Девън?

Тя бе напълно щастлива като сервитьорка в „Чийзкейк Фактъри“ в Прово. И пускаше прахосмукачката в майчината им къща всяка неделя сутрин. И имаше татуирано „Сила на китайски“ на плешката си.

Защо съм такава? Защо винаги се издънвам и отблъсквам хората от себе си? Защо съм тук, на километри от дома и тичам, за да спася живота си, на този колорадски паркинг, докато мама я оперират от рак на панкреаса…

„Астро“-то беше на десет метра от нея.

Пет.

Три.

— А когато те хванем, дребна кучко, ще има да ми се молиш да те довърша с найлоновата торбичка…

Дланите й плеснаха върху шофьорската врата на „Астро“-то. По стъклото се плъзнаха бучки сняг. Ключодържателят на Ашли се полюшваше от ключалката, където го бе оставила. Отвори вратата и погледна към сградата на Уанапани. Можеше да завърти ключа на запалването в този момент и да се опита да избяга. Можеше и да успее. А може би не.

Това обаче подписваше смъртните присъди на Ед и Санди.

Опитвайки се да мисли няколко хода напред, Дарби си даде сметка, че братята няма да имат избор и да ги убият заради ключовете за пикапа на Санди, за да могат да последват Дарби към магистралата и да убият и нея.

Не мога да изоставя Ед и Санди.

Тази нощ никой не трябва да умира.

Поколеба се, стиснала дръжката на вратата за равновесие. Коленете й не я държаха и почти падна в купето. Ключът за запалването бе съвсем близо. Аха-аха и можеше да го докосне. Воланът лепнеше, увит тук-таме с изолирбанд. Море от опаковки от сандвичи на пода. Вътре бе все още топло и влажно, тапицерията смърдеше на пот, мокро куче, урина и повръщано от малко момиче.

Ключът за запалването бе съвсем близо.

Не. Снегът бе прекалено дълбок. Бе видяла пътя със собствените си очи. Път 7 бе затрупан до степен да не се вижда под пелената бял прашец. 4х4 или не, „Астро“-то щеше да затъне за секунди и да я остави приклещена по средата на отбивката, братята щяха да я настигнат и да я застрелят през прозореца…

Ами ако не затъне?

Ако това е единственият ми шанс да избягам?

Ключовете потракваха в дясната й ръка. Сви юмрук около тях. Отчаяно й се искаше да влезе в колата на убийците, да запали двигателя, да превключи на скорост, да се опита да я подкара, пък дано се получеше… Дано се получеше…

Още по-отблизо се разнесе:

— Да-а-арби-и-и…

Решавай.

Реши.

Затръшна вратата. Прибра в джоба си ключовете на Ашли. С братята Гарвър по петите си, тя заобиколи автомобила с тръпнещи от болка мускули и се затича към оранжевата светлина на сградата. Трябваше да предупреди Ед и Санди. Трябваше да постъпи правилно. Щяха да избягат от Уанапани заедно. Тази нощ нямаше да умира никой.

Ед, Санди, мога да спася и двама ви.

В най-добрия случай имаше 60 секунди, преди Ашли и Ларс да я настигнат. Шестдесет секунди, през които да измисли нов план. Погледна назад към анимационната лисица с пистолета за пирони в косматата си лапа и тъпото мото, което вече й звучеше доста по-зловещо: „ДОВЪРШВАМЕ ЗАПОЧНАТОТО“.

 

 

2:16 часа

Дарби замръзна на прага.

Ед си мърмореше нещо („Още няма сигнал…“) и спря по средата на изречението, когато я видя, с крак, още вдигнат във въздуха и телефон в ръката. Санди бе коленичила пред масата и лицето й се извъртя към Дарби, което й разкри една дребна фигура, стояща зад нея.

Това беше… Това беше Джей.

Господи, благодаря ти.

Тъмната коса на момичето бе покрита със снежинки. Бузите й бяха аленочервени. Беше загърната в жълтия анорак на Санди, като торбестите му ръкави я караха да изглежда съвсем мъничка. Това бе първият път, когато Дарби виждаше момичето изправено и извън кучешката клетка. Прииска й се да се втурне, да вдигне малкото дете, което едва познаваше, и да го притисне в обятията си.

Върнала си се.

Слава богу, ние загубихме следите ти, но ти си се върнала.

Санди се изправи, а в ръката си стискаше черен флакон с лютив спрей. Очите й бяха ледени.

— Да не си направила нито крачка.

Джей я хвана за китката.

— Не. Тя ме спаси…

— Санди — изсъска Ед. — За бога…

Зад Дарби вратата се затръшна и я стресна за момент. Опита се да прецени с колко ли е изпреварила братята. Стотина метра? Петдесетина? Успя да овладее дишането си и със сълзи на очите едва произнесе:

— Идват. Въоръжени са и ме преследват…

Ед знаеше кои са „те“.

— Сигурна ли си, че са въоръжени?

— Да — каза тя и дръпна резето на вратата.

— С какво?

— Имат пистолет.

— Видя ли го?

— Повярвай ми, имат пистолет — натърти Дарби и погледна между Ед и Санди, дала си сметка, че от резето няма да има никаква полза. — Няма да се спрат, докато не убият всички ни. Трябва да се качим на пикапа ви и да потеглим. На секундата.

— Ами ако ни последват? — попита Санди.

— Няма — отсече Дарби и й показа ключовете на Ашли.

Ед спря да крачи зад нея и се замисли. Явно идеята му харесваше.

Дарби видя, че бившият ветеринар държи гаечен ключ в дясната си ръка, полускрит в ръкава на якето му. Сериозно оръжие. Докато минаваше покрай нея, избърса потта от едната си вежда.

— Добре. Добре, Дарби, дръж и ключовете за хондата в теб. Не можем да им позволим да откраднат колата ти и да ни последват…

Джей се изправи.

— Да тръгваме тогава.

Дарби я хареса още повече.

Забеляза и някаква жълта гривничка, която проблесна на китката й. Не я бе видяла в тъмнината на вана. Приличаше на онези, които слагат по болниците. За кратко се зачуди какво ли е това.

Нямаше обаче време да разпитва. Всички се скупчиха пред входната врата и Ед дръпна резето с решителен замах. Даде знак на групата като нетърпелив треньор.

— На три ще… Тичаме към пикапа. Ясно?

Дарби кимна и в същото време усети в дъха му мирис на водка.

— Звучи като добра идея.

— Отвън ли са?

Санди погледна през замъгленото стъкло на прозореца.

— Не виждам… Няма ги.

— Добре. Санди, ти водиш Джей към предната седалка и палиш двигателя. Даваш газ и започваш напред, назад, напред, назад…

— Знам как се потегля в сняг, Еди.

— Дара, ти си с мен на задните гуми, за да можем да бутаме.

— Съгласна.

Той посочи Джей и изщрака с пръсти.

— Някой да я носи.

Санди преметна момичето през рамо въпреки протестите й („Няма нужда, и аз мога да бягам“) и отново погледна през прозореца.

— Ще са тук всеки момент.

— Не се опитвайте да се борите с тях. Просто бягайте — прошепна Ед, наведе се към вратата и започна да брои. — Едно.

Бягай като луда.

Дарби се наведе като спринтьор през стартовата линия, застанала зад Санди, а прасците й още горяха от умора. Нямаше нужда от оръжия, само щяха да я бавят. Спомни си, че от вратата до паркинга има петнадесетина метра по тясна пътечка, проправена през снега.

— Две — каза Ед и завъртя дръжката на вратата.

Дарби превъртя предстоящата минута в съзнанието си. Прецени, че четиримата биха могли да изтичат тези петнадесет метра за… Колко? Двадесет секунди? Тридесет? Още десет за покатерването в пикапа и Санди да вкара ключа за запалването в гнездото. На форда щеше да му е нужно повече време, за да потегли и да си пробие път през плътния сняг. И това само при положение че на Ед и Дарби няма да им се наложи да бутат. Или да разриват снега около гумите. Или да изстържат прозорците.

Нещо й нашепваше:

Мина прекалено дълго време.

Ашли и Ларс бяха само на около минута зад мен.

Вече са тук…

— Три — каза Ед и отвори вратата.

Дарби го сграбчи за китката и ноктите й потънаха в плътта му.

— Спри…

— Какво правиш?

— Спри, спри, спри — заповтаря тя и паниката стисна гърлото й. — Вече са тук. Крият се зад колите. Чакат да отидем там…

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Виждам Ларс — прошепна Санди откъм прозореца със свити пред очите ръце. — Там е… Клекнал. Зад пикапа ми.

Хитри копелета.

— И аз го виждам — каза Ед.

Дарби върна резето на мястото му.

— Щяха да ни нападнат от засада.

И нещата щяха да са наистина зле. Братята можеха да ги застрелят до един, както тичаха един след друг по тясната пътечка и без никаква възможност да поемат в друга посока. Като мишени на стрелбище. Това възбуди адреналина на Дарби по някакъв извратен начин, кисел като шот текила. Бяха се оказали на разстояние само едно погрешно решение от смъртта. Предчувствието й им бе спасило живота.

Умница, умница, умница.

— Как се досети — отново я попита Ед.

— Ами… Аз бих направила така — вдигна рамене тя. — Ако бях на тяхно място.

Джей се усмихна.

— Радвам се, че не си.

— Мисля, че виждам и Ашли — обади се Санди. — Зад вана е.

Дарби си представи Ашли Гарвър там, отвън, на студа, приклекнал в снега и насочил зелените си очи към вратата на сградата. Надяваше се, че изпитва силно разочарование. Надяваше се, че точно в този момент си дава сметка, че подлият им план се е провалил, че жертвата им ги е надхитрила за трети или четвърти път тази нощ. Надяваше се и той да си води сметка за резултата. Надяваше се самопровъзгласилият се за истински магьосник мъж да се е вбесил.

Санди примижа пред стъклото.

— Не виждам… Не мога да разбера какво правят…

— Пазят колите — каза Дарби.

Думите на Ашли зазвучаха в съзнанието й като полуспомени от скорошен кошмар: „Ще те хва-а-ане-е-ем. А когато те хванем, дребна кучко, ще има да ми се молиш да те довърша с найлоновата торбичка…“.

Ед потупа рамото на Санди пред прозореца:

— Наведи се.

— Виждам ги. Движат се…

— Дръпни се от шибания прозорец, Санди. Ще те застрелят.

Дарби задъвка устната си, знаеща, че Ед е прав — прозорците са слабите места на всяка постройка. Куршум, дори някой по-голям камък, и двамата братя биха могли да се покатерят по някоя пряспа и да се промъкнат вътре.

Стоеше в средата на помещението под светлината на флуоресцентната лампа и прокарваше пръсти по надраната повърхност на масата. Завъртя се в пълен кръг, за да огледа всичко на изток, север, запад и юг. Четири стени, бетонна постройка. Входна врата с резе. Един голям прозорец. Два по-малки, по един във всяка тоалетна.

Ние контролираме сградата.

Те обаче контролират колите.

— Патова ситуация — прошепна тя.

Санди я погледна.

— И сега какво?

— Чакаме следващия им ход — мрачно отбеляза Ед. — След което ние правим нашия.

Всеки ход щеше да е премерен риск. Ако излезеха, щяха да бъдат застреляни. Ако братята атакуваха постройката, оставяха колите без охрана. Ако единият от тях ги нападнеше, щеше да е уязвим на засада в близък бой. От вариантите и последиците от всеки от тях на Дарби й се замая главата, все едно се опитваше да планира шахматна партия шест хода напред.

Осъзна, че Джей е дошла при нея и държи ръкава й, стиснала плата до побеляване на тънките си пръстчета.

— Не вярвай на Ашли. Той лъже за забавление. Ще каже всичко, само и само да се добере дотук…

— Няма да му се хванем — отговори Дарби и погледна към Ед и Санди за подкрепа. Получи само унила тишина. Може би „патова ситуация“ бе неточен термин, осъзна тя в нарастващото напрежение. Може би по-подходящо бе да бъде наречена „обсада“.

Осъзна и нещо друго — сега всички се осланяха на нея.

Мразеше подобни ситуации. Не бе родена за лидер. Никога не се бе чувствала комфортно в центъра на вниманието. Буквално получи паническа атака, когато миналата година служителите на „Ред Робин“ наобиколиха масата й, за да й изпеят „Честит рожден ден“. Отново отчаяно изпита желанието някой друг да е на нейното място сега. Някой по-умен, по-силен, по-смел, някой, към когото всички да се обърнат за помощ. Само че друг нямаше.

Само аз съм тук.

Плюс една жена, един мъж и едно дете.

И чудовищата, които обикалят отвън.

— И никога, ама никога не обиждай Ашли — предупреди я Джей. — Той… Първо се държи, сякаш няма проблеми, но помни всичко. И винаги си отмъщава, ако си засегнала чувствата му…

— Повярвай ми, Джей. Тази нощ нещата са далеч по-тежки от наранени чувства.

Дарби изпразни джобовете си и постави на плота ключодържателя на Ашли, своите ключове за хондата и телефона си. След това разгърна кафявата салфетка и показа съобщението за Ашли, което бе написала собственоръчно, както и неговия отговор:

„АКО ИМ КАЖЕШ, ЩЕ ГИ УБИЯ И ДВАМАТА“.

Ед го прочете и раменете му увиснаха.

Санди ахна и закри устата си с ръка.

— Когато… Когато разберат, че няма да излезем, за да отидем до пикапа — каза Дарби на всички, — ще сменят тактиката си и ще дойдат тук. Нямат избор, защото сега всички сме свидетели и заложничката им е при нас. Тази сграда се превръща в нашия Аламо^[7]. Поне за следващите четири часа.

Извади и последния предмет от джоба си, за който почти бе забравила, и го сложи на плота от изкуствен гранит. Чу се драматично изчукване. Патронът 45-и калибър на Ларс просветна в златисто на бледата светлина.

Видът му накара Санди да се строполи в стола си и да зарови червените си бузи в ръце.

— Исусе Христе, няма да издържим и четири минути…

Дарби не й обърна внимание.

— Първо трябва да препречим прозорците.

— Добре — каза Ед. — Помогни ми да преобърнем масата.

Ашли видя как прозорецът се затъмни.

Някаква широка сянка покри стъклото отвътре, завъртя се нагоре и ограничи оранжевата светлина до няколко тесни лъча. Представи си как стъклото се пука под силен натиск.

— Ох, Дарбс — започна той и се изплю в снега. — Обичам те.

Ларс го погледна. Продължаваше прилежно да клечи в стрелкова поза до задния калник на форда, с подпрян лакът на бронята, насочил беретата към входната врата на сградата.

— Не се мъчи — каза Ашли, — няма да излязат. Разбрала е, че са обсадени.

— Как?

— Просто е разбрала.

Ашли се изправи и направи няколко крачки, изпука си прешлените на гръбнака, опъна крака и вдиша свежия планински въздух.

— Боже, бива си я, спор няма. Направо… Направо се влюбих в това червенокосо миньонче.

Стърчащ на фона на елхите, смърчовете и каменистите върхове наоколо, центърът Уанапани изглеждаше като орех, чакащ да бъде счупен и отворен. Снеговалежът бе престанал, небето се бе изчистило и сега зееше към безкрайната пустош на космоса. Изтънелите облаци пропускаха светлината на бледия полумесец и далечните звезди. Светът се бе променил под ледената светлина на луната. Луна, жадна за кръв.

Най-забавната част, както винаги, бе решението как да се случи това. Бе се случвало с десетките домашни любимци на Ларс — костенурки, рибки, две кучета, повече котки от приютите, отколкото можеше да преброи. Независимо дали бе посредством белина, куршум, огън или сладкия звук на нож, порещ месото до кокал, в смъртта няма никакво достойнство. Всяко живо същество я посреща изпълнено със страх.

Колкото и умна да беше, Дарби също щеше да го научи.

Ашли запази мълчание още няколко минути, докато дъвчеше долната си устна. Накрая реши:

— Промяна в плана — заяви той. — Ще действаме вътре.

— Всички ли?

— Всички, малко братче. Всички.

— Оръжия — каза Дарби. — С какво разполагаме?

 

— Лютивият ми спрей.

— Друго?

Санди посочи машината за кафе.

— Искам да кажа, че отзад трябва да има кухненска посуда, но е заключено…

— Чакай малко — намеси се Ед. — Нека опитам ключа си.

— Ключа? Откъде имаш ключ…

Той удари катинара с гаечния ключ, от което малки парченца метал се разпиляха по пода. Хвана щората за дръжката и я нави в ролката й под тавана.

— Барът ще работи по Коледа.

Дарби се прехвърли през барплота, като при приземяването си от другата страна изпита остра болка в глезените. Огледа се — кафемашини, тостер за гевреци, касов апарат, шишета сироп. Заотваря чекмеджетата едно по едно, от долу нагоре. Пакети кафе на зърна, ванилия, сухо мляко, дрънкащи лъжици…

— Какво има там?

— Нищо полезно.

Ед огледа отзад.

— Няма и стационарен телефон.

— Трябва да има.

Дарби отвори следващото чекмедже, като отлепи от него една жълта бележка, на която пишеше: „ПОДСЕЩАНЕ: МОЛЯ ПОЧИСТЕТЕ ТОАЛЕТНИТЕ — ТОД“.

— Ножове?

— Лъжици, лъжици — каза тя и затръшна поредното чекмедже. — Нищо друго, освен лъжици.

— Какво е това кафене без ножове?

— Пред очите ти е — каза Дарби и изтри потта от своите.

Огледа касовия апарат (прекалено тежък), щандчето за закуски (не е оръжие), тостера (също), кафемашините по плота.

— Обаче… Добре, оттук можем да вземем вряла вода. Някой да напълни каната.

— Като оръжие ли? — попита Санди.

— Не. Да си направим малко кафе.

— Ама, ние вече имаме кафе.

— Това беше сарказъм.

Тупкащи стъпки зад нея. Предположи, че Санди се приближава, но се оказа, че е Джей. Малкото момиче държеше каната „КЪФЕ“ и я постави под дюзата. Изправи се на пръсти, за да достигне бутона. Машината забуча.

— Благодаря ти, Джей.

— Няма проблеми.

Санди още стоеше в предната част на стаята. Коленичила, тя се взираше през 7-8-сантиметровата пролука между преобърнатата маса и касата на прозореца.

— Ашли и Ларс се раздвижиха — съобщи тя. — Сега са… Сега са при вана.

— Какво правят?

— Не мога да разбера.

— Дръж си главата наведена — напомни й Ед.

— Всичко е наред.

Дарби дръпна последното чекмедже под касовия апарат и видя нещо, което дрънчеше на дъното му заедно с няколко химикалки и една касова бележка. Сребърен ключ. Вдигна го заедно с поредната бележка, на която пишеше: „НЕ ПРАВЕТЕ ДУБЛИКАТИ — ТОД“.

Явно е за килера, сети се тя.

Втурна се натам, пъхна го в ключалката и завъртя дръжката.

Господи, моля те, моля те, нека тук има телефон…

Вътре беше тъмно. Натисна ключа на осветлението с палец и видя малко помещение, някъде метър и половина на метър и половина, с разкривени етажерки по стените и раздърпани кашони по тях. Тежка миризма на плесен. Кофа с моп в ъгъла, наполовина пълна със сива вода. Бяла аптечка за оказване на първа помощ на горната етажерка, покрита с фин слой прах.

Вляво от нея, завинтен към стената… бежов стационарен телефон.

— Божичко, благодаря ти…

Сграбчи пластмасовата слушалка и я прилепи към ухото си. Сигнал отсъстваше. Опита се да натисне няколко бутона. Разтърси го. Провери кабела. Без резултат.

— Нещо интересно? — попита Ед.

Дарби забеляза поредната бележка, залепена на стената: „ОПТИКАТА ОТНОВО СЕ СРИНА — ТОД“ и тръшна телефона.

— Започвам да го мразя този Тод.

— Горещата вода е готова — провикна се Джей.

Излезе заднешком от килера и едва не се блъсна в Ед. Взе каната с врялата вода.

— Благодаря ти, Джей. Напълни още една, моля те.

— Добре.

Понесе плискащата се кана към входната врата, като усещаше парата по дланта си. Водата бе достатъчно гореща, за да изгори кожата на ръката и може би временно да ослепи нападателя. Но и бързо изстиваше. След няколко минути щеше да е просто безобидна кана с топличка вода.

По средата на пътя забеляза нещо. Кафява салфетка, натикана под сребърната дръжка на каната.

Нейната салфетка.

Спря и я разгъна. От едната страна бяха нейното „СРЕЩА В ТОАЛЕТНАТА“ и вероятно измамния отговор на Ашли „ИМАМ СИ ПРИЯТЕЛКА“. От другата беше „АКО ИМ КАЖЕШ, ЩЕ ГИ УБИЯ И ДВАМАТА“. Най-отдолу, точно под написаното, имаше няколко думи, надраскани с детски почерк. Съобщение за нея от Джей.

„НЕ ИМ ВЯРВАЙ.“

Какво?

Вдигна поглед. Джей пълнеше втората кана с пръст върху червения бутон, но я гледаше с очакване.

Дарби прошепна:

— Да не вярвам на кого?

Ед и Санди?

Джей не отговори. Само кимна късо, скривайки жеста от другите двама възрастни в помещението.

Дарби едва се сдържа да не попита на висок глас.

„Защо? Защо да не вярвам на Ед и…“

Една тежка ръка я тупна по ключицата и я стресна.

— Три входа, три възможни захода за атака на Бивъс и Бътхед^[8] — изпуфтя Ед и започна да изброява на пръсти. — Входната врата.

— Дръпнато резе — отговори Дарби.

— Преден прозорец.

— Барикадиран.

— Прозорци в тоалетните?

— Два са. Единия от тях го счупих по-рано тази вечер, за да вляза — обясни тя и раменете й увиснаха. — От това се притеснявам.

Не просто се притесняваше. Беше уверена, че това бе първото място, през което Ашли и Ларс щяха да се пробват да проникнат вътре. Натрупаните маси за пикник образуваха стълби право към счупения прозорец на мъжката тоалетна. Поредното слабо място на сградата, добре известно на Ашли. Място, спасило живота на Дарби два пъти тази вечер.

Ед още мислеше нещо, а тя отново усети полъха на водка от дъха му. Или може би джин.

Моля те, мислеше си наум тя, моля те, не се напивай.

— Достатъчно големи ли са, за да минат през тях? — попита той.

— Поне ще се опитат.

— Не виждам как можем да ги барикадираме и тях…

— Може би… — започна Дарби.

Замисли се, докато гледаше гаечния ключ в ръката на Ед. Сети се за лютивия спрей на Санди и каните с вряла вода. Хукна към тоалетните, а умът й препускаше.

— Можем да ги използваме.

— Как?

Блъсна вратата с лакът и посочи по протежение на дългото помещение към триъгълния отвор в стената след поредицата зелени врати на кабинките.

— Ашли и Ларс ще трябва да пълзят един по един през него, за да влязат. Няма как да стане с краката напред. Ще трябва да е с главата, за да могат да държат на мушка всичко в стаята, но после ще трябва да се извъртят с гръб, за да скочат на пода.

Ед я погледна впечатлен.

— И ти успя да се качиш там?

— Слушай сега какъв е планът ми. Един от нас ще…

След тези думи Дарби рязко спря, защото си припомни разговора, който бе провела в тази същата тоалетна, под същите жужащи лампи, само че с Ашли. Преди два часа двамата бяха дискутирали кой ще е Човек А (атакуващият) и Човек Б (помагачът). Притаила дъх, тя реши, че от тук насетне тази вечер тя ще е Човек А.

Никакви оправдания повече.

— Дара?

— Ще се прилепя към стената — продължи тя, като посочи най-далечната кабинка. — Точно в ъгъла, за да не ме видят, когато се спускат вътре, и ще…

Ед се ухили:

— Можем да го напръскаме с лютивия спрей.

— И да му вземем пистолета.

И да бием и двамата.

Братята бяха въоръжени и по-силни физически, така че ако позволяха на двамата, или дори само на един от тях да проникне вътре, изходът щеше да е фатален. Прозорецът обаче осигуряваше естествено ограничение и щеше да е единственият ефикасен начин да влязат, освен ако не успееха да счупят резето или да преминат през барикадирания прозорец. Дарби знаеше, че ако Ашли успее да влезе с пистолета, шансовете й да го победи с лютивия спрей или горещата вода, са минимални. Ако обаче му отнемеше пистолета, това вече определено щеше да наклони везните в нейна полза.

Ед отвори вратата на кабинката.

— Аз ще пазя прозореца.

— Не, аз ще го пазя.

— Дара, трябва аз да го направя…

— Казах, че аз ще пазя прозореца — отсече тя. — Само аз съм достатъчно дребна, за да се скрия вътре. Освен това аз започнах всичко това.

И никога повече няма да съм Човек Б.

Докато съм жива.

Очакваше от него да поспори повече, но Ед само я погледна. Тя от своя страна пък бе на ръба да го поправи за името си, веднъж завинаги. Не го направи обаче, защото нощта беше специална и „Дара“ звучеше достатъчно близко до правилното. Радваше се, че не й се наложи да повдига темата за алкохола.

Може би… Сигурно затова Джей мисли, че не може да ти се вярва.

Той замълча.

— Значи ти намери Джей, така ли?

— Да. И й помогнах да избяга.

— С нея ли са пътували? Била е отвън в паркирания ван под носовете ни, докато аз съм играл на „Гледай си работата“ с онзи боклук?

— Аха.

— Боже мили. Ти си… Дара, ти си истински герой…

— Още не съм — каза тя и потръпна, защото с всеки изминал час все повече намразваше тази дума. — Изобщо не съм герой. Не и ако позволя ти и братовчедка ти да бъдете убити тази нощ…

— Няма — каза Ед. — Хей, погледни ме.

Тя го направи с неохота.

— Ето ти няколко мъдри съвета — каза той. — Знаеш ли кое е първото нещо, което ти казват в центъра за рехабилитация „Клермонт“? Когато прекрачиш прага, предадеш багажа си, подпишеш формулярите и седнеш на стола?

Тя поклати глава.

— И аз — ухили се той. — Но когато разбера, ще ти кажа, съгласна ли си?

Тя се засмя.

Не че се почувства по-добре след това. Поне се престори, че е така, все едно това надъхване в тоалетната е било всичко, от което е имала нужда в този момент. Усмихна се и позволи на белега да се очертае върху веждата й.

— Държа да спазиш обещанието си, Ед.

— Обещавам.

Когато той се върна в основното помещение, тя усети някаква издутина в десния си джоб. Ключодържателят на Ашли. Извади го и го заразглежда, като разпери ключовете по дланта си. Черна флашка. Ключ за складова клетка от място, наречено „Складове Сентри“. И най-накрая най-важното — ключът за шевролета на похитителите.

Сви юмрук около всичко това и преди да успее да размисли, ги хвърли през прозореца. Меко тупване показа, че са се приземили някъде на земята.

Да го наречем предложение за мир.

Това бе шансът Ашли и Ларс да минимизират загубите си, да се качат на вана и да се опитат да избягат, преди слънцето да изгрее. Преди да пристигнат снегорините. Преди да пристигнат полицаите с извадени от кобурите пистолети.

Искаше й се да изкрещи:

„Вземете си ключовете.

Не е нужно някой да умира тази нощ.

Моля те, Ашли, вземи си ключовете и всеки да поема по пътя си“.

Беше хубава фантазия. Не знаеше защо, но бе сигурна, че тази нощ нямаше да се размине без кръвопролитие. Залогът на братята Гарвър беше прекалено висок, за да се откажат от него току-така. Беше седяла на масата срещу Ашли, бе гледала в очите му и ясно бе разгадала характера му. Абсолютно безпощаден. Светлината се пречупваше през тях като през кристал. Млад мъж, за когото хората са само парчета месо. Нищо повече.

Часът на вещиците наближаваше. Периодът, през който злото, демоните, пълзящите твари изплуват от мрака. Може и да беше само суеверие, но Дарби потръпна, докато набираше на телефона поредния есемес.

„Здравей, мамо. Ако намерите този есемес на телефона ми…“

Подвоуми се.

„… Искам да знаеш, че съм се борила до последно. Не съм се предала. Не съм жертва. Избрах да се замеся в това. Съжалявам, но трябваше. Искам да знаеш, че винаги съм те обичала, мамо, и независимо от всичко, аз съм твоето малко момиченце. Умрях тази нощ, за да спася някой друг.

С обич, Дарби.“

 

 

2:56 часа

По пътя си обратно към залата тя сгъна салфетката с мистериозното „НЕ ИМ ВЯРВАЙ“ на Джей и я натика в задния си джоб.

„Защо?“, се чудеше тя и нещо я гризеше отвътре.

Защо да не вярвам на Ед и Санди?

Искаше й се да попита момичето, но Ед беше твърде близо.

— Джей, тези задници споменаха ли къде ще те водят? — попита той. — Преди да се окажат заклещени тук в прохода, имам предвид.

— Не — поклати глава Джей. — Искаха да дойдат точно тук.

— Какво?

— Специално търсеха това място. Днес на пътя гледаха картата, за да го намерят…

— Защо?

— Не знам — отговори тя. — Знам само, че искаха да са тук.

Невероятна нощ, мислеше си Дарби, докато връзваше косата си на опашка. Още едно парченце от пъзела. Още една неразгадана загадка. Буквално я заболя коремът. Представа си нямаше защо Ашли и Ларс биха искали да се окажат блокирани със заложничката си тук, на 3000 метра надморска височина, заедно с шепа непознати.

Освен ако още от самото начало не са планирали да избият всички тук. Братята убийци имаха пистолет, 20 литра бензин и тубичка белина. Може би Ашли поначало е имал някакъв зъл план. Докато размишляваше върху това, Ед попита Джей нещо, което привлече вниманието й.

— Взеха ли ти лекарствата? Когато те отвлякоха.

Дарби наостри уши.

Лекарства?

Джей сбръчи нос:

— Инжекциите ми ли?

— Да. Лекарства, инжекции. Както там ги наричат родителите ти.

— Май не.

— Добре — въздъхна той и приглади назад оредяващата си коса. — Кажи ми тогава, Джей… От колко време си без тях?

— Държа си една доза в джоба за спешни случаи, но вече я използвах — каза тя и започна да брои нещо на пръсти. — Преди три… Не, четири дни.

Ед издиша, все едно някой го удари с юмрук в корема.

— Леле. Добре.

— Съжалявам…

— Не, вината не е твоя.

Дарби го сграбчи за лакътя.

— За какво става дума?

— Ами… Тя има Адисон — каза Ед, след което продължи по-тихо: — Болест на Адисон. Проблеми с надбъбречните жлези, които не произвеждат достатъчно кортизол. От нея страдат някъде около един на 40 000 души. Всекидневно трябва да се приема лекарство или кръвната ти захар скача и…

След тези думи той млъкна.

Дарби докосна китката на Джей и прочете какво пише на гривничката:

„БОЛЕСТ НА АДИСОН/ЗАВИСИМОСТ ОТ СТЕРОИДИ“. Обърна я на обратно с надеждата, че ще има допълнително подробности като например дози, телефон на лекуващия лекар или съвети при изпадане в криза, но нямаше нищо повече. Това бе всичко. Шест думи.

Зависимост от стероиди.

— И какво правим сега? — попита тя. — Ашли не е знаел как да й дава лекарството ли?

 

— Според мен са й го давали неправилно. Тъпанарите вероятно са потърсили в Гугъл, след което са разбили някоя аптека и са грабнали първото нещо, на което е пишело „стероид“. Само са я разболели още повече…

— Нали каза, че си ветеринар?

— Ветеринар съм — каза Ед и се насили да се усмихне. — Кучетата също страдат от болест на Адисон.

Спомни си острата миризма на повръщано във вана на Ларс. Треперенето на Джей, изтощението, бледата кожа. Болестта обясняваше всички това. Сега Дарби се зачуди, след като инжекциите трябва да са ежедневни, колко ли щети е нанесло пропускането им цели четири дни?

Обърна се към Ед и беззвучно попита:

„Колко е зле?“

Той й отвърна по същия начин:

„Не е добре.“

— Ашли и Ларс са още при вана — извика Санди от прозореца. — Правят… Правят нещо, но не мога да разбера какво…

— Приготвят се да ни нападнат — каза Дарби.

Нямаше смисъл да говори със заобикалки.

Тръгна да обикаля стаята и да оглежда оръжията. Две кани гореща вода. Лютивият спрей на Санди. Гаечният ключ на Ед.

Прекалено набързо съставен план, но не изглеждаше чак толкова зле. Когато атаката започнеше, Санди щеше да пази барикадираната предна врата с Джей и да ги информира за придвижването на нападателите. Дарби щеше да охранява прозорчето в мъжката тоалетна. Ако братята се опитаха да влязат оттам, както тя очакваше, щеше да изненада Ларс или Ашли от ъгъла, като хвърли в лицето му вряла вода. Ед с гаечния ключ щеше да обикаля и да ходи там, където щеше да има нужда от него.

— Какво… — започна Санди, избърса запотеното стъкло през себе си и се взря навън. — Минаха десет минути. Защо още не са се опитали да влязат?

— За да ни изнервят — предположи Дарби.

— Получава им се.

В последвалата тишина ушите на Дарби писнаха. Сякаш налягането на въздуха около тях се повиши. Таванът слезе по-ниско. Голият под бе нашарен с черти от мопа и изпъстрен с нападали салфетки. Махането на масата сякаш бе смалило помещението. Въздухът бе натежал от пот и въглероден диоксид.

Дарби зачака някой да се пошегува и напрежението да поспадне.

Никой не го направи.

По време на дългото пътуване от Боулдър насам тя се дразнеше на паузите между песните, защото тогава мозъкът й ставаше хиперактивен. Припомняше си с какви думи е наричала майка си. Изпитваше болка. Изпитваше съжаление. Припомни си как отговори Ед на въпроса й, когато го попита колко сериозно може да е състоянието на Джей заради пропуснатите инжекции. Беше й отговорил: „Не е добре“.

Не, осъзна тя ужасена. Беше казал нещо друго.

Беше произнесъл: „Ще умре“.

Джей щеше да умре, ако останеше с Ашли и Ларс. Дори да не възнамеряваха да я убиват, представа си нямаха как да се справят със специалния й медицински проблем. Времето изтичаше.

Наистина щеше да се окаже, че братята Гарвър хич ги няма като похитители. Ашли можеше да е садистичен изверг до мозъка на костите си, но очевидно не бе достатъчно дисциплиниран да планира качествено отвличане. Твърде много импровизира и твърде много се гаври с жертвите си. Ами Ларс? Недорасло хлапе с мустаци и инфантилен характер, който Ашли е моделирал според уродливите си представи. Тези две момчета бяха абсолютно непригодни за сложността и мащабите на хапката, която бяха отхапали. Не бяха подготвени. Дори нещо повече.

Преди няколко години бе станала свидетел как някакъв наркоман, подстриган почти до голо, се бе опитал да влезе в субаруто им, оставено на тъмния паркинг пред „Уолмарт“. С майка си стояха в ярко осветената секция „Дом и градина“ и гледаха през прозореца. Спомняше си как майка й я хвана за рамото и й каза: „Не се страхувай от професионалистите, Дарби. Те знаят какво да правят и го правят както трябва. Страхувай се от аматьорите“.

— Те… — започна Санди и отново сви шепи пред очите си. — Ясно. Ашли извади нещо от вана. Някаква кутия… Оранжева.

Ед коленичи пред Джей.

— Когато дойдат, ти ще се скриеш зад барплота. Ще затвориш очи. Каквото и да се случва, няма да излизаш. Разбра ли ме?

Момичето кимна.

— Добре.

Над главата на Джей Дарби попита беззвучно:

„Как ще я лекуваме?“.

— Ще… Ще я заведем в болницата. Само това можем да направим — прошепна той, след като се наклони към нея. — Сблъсквал съм се с болестта само при кучета, при това само няколко пъти. Знам само, че в момента е в шок, нарича се Адисонова криза, и ако около нея се случи нещо напрегнато или се уплаши, може да получи гърчове, да изпадне в кома или нещо още по-лошо. Трябва да контролираме нивото на стрес, на което е изложена. Около нея да е колкото се може по-спокойно…

Санди ахна откъм прозореца.

— Ашли извади… Боже мой, това пистолет за пирони ли е?

— Мда — каза Дарби, като се извърна обратно към Ед. — Това няма как да стане.

Ашли постави батерия в безжичния пистолет за пирони Paslode и зачака зелената светлинка да започне да мига.

Преди години (в златните времена на Fox Contracting), за да използва пневматичния пистолет за пирони, баща му се нуждаеше от компресор за въздух и няколко метра гумен маркуч. Сега на човек му трябваха няколко батерии и горивни клетки. Все неща, които можеш да носиш в джоба си.

Моделът на Ашли беше в светлооранжево. 7-килограмов. Логото на Paslode се бе изтъркало. Пироните се подаваха от цилиндричен пълнител, който винаги напомняше на Ашли за автомата на Джон Дилинджър^[9]. Дължината им се измерваше в „пенита“ по някаква слабоумна средновековна причина. Тези бяха „16 пенита“ или грубо около 9 сантиметра. Проектирани бяха да пробиват греди с размери 5х10 сантиметра. Пробиваха човешка плът от три метра, но не трябваше да се пренебрегват и от разстояния, по-големи от това, защото все пак си оставаха парчета остър метал, пронизващи въздуха със скорост 270 м/с.

Яко, а?

Ашли може и да се бе провалил грандиозно в управлението на Fox Contracting, но се бе влюбил в инструментите като малко дете. За щастие, баща му в момента бе ангажиран предимно с това да забравя името си и да дриска в найлонова торбичка и не се интересуваше какво се случва със семейния бизнес под ръководството на Ашли. Двамата специалисти, които работеха за фирмата, бяха безцеремонно изритани, домейнът на уебсайта не бе подновен, случайните позвънявания по телефона неизменно бяха препращани към гласовата поща. Понякога шофирането на вана с белещата се анимационна лисица приличаше на каране на голям труп — изсъхналия чироз на бащините им мечти и упорития му труд.

Когато Уолстрийт се издъни, Федералният резерв се намесва и ги спасява с парите на данъкоплатците. Когато дребният семеен бизнес се издъни, трябва да се справяш с банкрута сам. Така се прави „по американски“.

Вдигна Paslode пистолета, обхвана с цяла длан дулото му и без никакви усилия отключи предпазителя. Вече едно леко натискане на спусъка щеше…

ТУМП.

9-сантиметровият пирон прониза една от предните гуми на хондата на Дарби. Чу се съскане и колата се наклони.

Ларс гледаше.

Ашли изрита гумата, за да усети колко е мека. След това се наклони и изстреля още един — ТУМП — в задната гума на хондата.

— Не се изнервяй, малко братче. Ще оправим нещата — обясняваше той, докато обикаляше колата и пробиваше (ТУМП… ТУМП…) и другите гуми. — Малко мръсна работа тази нощ, след което ще отидем на гости на чичо Кени. Ясно?

— Ясно.

Гласът му се снижи, сякаш споделяше някаква опасна тайна:

— Забравих да ти кажа едно нещо. Помниш ли, че той има Xbox One?

— И?

— Има най-новия Gears Of War.

— Ясно.

Усмивката на Ларс стана още по-широка и Ашли изпита болка и съчувствие към малкото си братче. Не го биваше за такива работи, но вината не беше негова. Че как би могла? Не от него е зависело, че майка му е изпивала продукцията на два декара лозя всеки ден, докато е била бременна с него. Горкият Ларс бе генетично „две обиколки назад“ още преди да поеме първата си глътка въздух. Шибана история.

Повторно провери индикатора на пистолета. Все още зелен. Студът бе жесток към батериите, а той имаше само две. Последното нещо, което би искал, е да му свърши токът, когато го опре в слепоочието на Дарби. Щеше да е голяма излагация.

Що се отнася до огнева сила, 45-калибреният „Берета Кугър“ на Ларс беше безспорният победител. Човек не влиза в престрелка с пистолет за пирони и надеждата да победи. Освен това трябваха доста 9-сантиметрови пирони, за да повалиш гарантирано някого на земята. Те рядко пробиваха каквото и да било на разстояние над 3 метра. Ашли Гарвър предполагаше, че обича този пистолет именно заради нещата, които го правеха непрактичен за убиването на хора — беше тежък, тромав, неточен, плашещ и зловещ.

Всички хора на изкуството се изразяват посредством инструментите си, нали така?

Това беше инструментът на Ашли.

— Хайде, малко братче — каза той и посочи с пистолета. — Слагай бойната маска.

Пълнителят на Paslode-а съдържаше 35 9-сантиметрови пирона, подавани на порции по пет. Бе изстрелял четири. Оставаха му предостатъчно, за да превърне което и да било човешко същество в пищящ от болка таралеж. Докато крачеше до него, Ларс издърпа затвора на беретата, както бе обучен, за да е сигурен, че вътре има патрон.

— Gears of War 4, нали? — попита той. — Не миналогодишния?

— Това казах и аз.

— Добре.

— Да не си посмял да застреляш Дарби — напомни му Ашли. — Тя е моя.

— Идват.

— Знам.

— Имат и пистолет за пирони…

— Знам, Санди.

Джей сложи ръцете си на слепоочията, сякаш за да се предпази от прииждащо главоболие, и се подпря на краката на преобърнатата маса.

 

 

— Моля те, моля те, не спори с него…

— Ед, те ще ни убият…

Мъжът насочи гаечния ключ към нея.

— Млъквай.

Дарби прегърна детето през раменете и го дръпна по-далеч от барикадирания прозорец. Всеки последващ стрес или травма биха могли да отключат криза или припадък.

Буквално въпрос на живот и смърт. Трябва да я поддържаме спокойна.

А дали това изобщо щеше да е възможно тази нощ? Опита се да си спомни точната формулировка, която бе дал Ед. Адисонова криза? Клекна пред Джей.

— Ей, Джей. Погледни ме.

Момичето го направи с пълни със сълзи очи.

— Джей, всичко ще е оправи.

— Не, няма…

— Няма да те наранят — каза Дарби. — Обещавам ти, няма да им позволя.

Спорът до вратата се ожесточаваше:

— Ед, ще влязат вътре…

— Тогава ще се бием.

— Ти си пиян. Ако се опитаме да им се противопоставим, ще умрем — каза Санди с треперещ глас. — Аз ще умра, ти ще умреш, тя ще умре…

— Греши — каза Дарби на Джей и я издърпа още по-назад, чак зад барплота.

Потупа по камъните с длан. Достатъчно здрави, за да спрат куршум.

— Стой тук отзад, както ти каза Ед, ясно? За всеки случай.

— Те няма да наранят мен — прошепна Джей. — Ще наранят теб.

— Не се притеснявай за мен.

Спомни си неясното съобщение на Джей, написано на салфетката, и се приведе още по-близо до нея, като снижи глас, за да не я чуят другите.

— Кажи ми, защо не искаш да вярвам на Ед и Санди?

Джей, изглежда, се засрами.

— Аз… Не, не е важно.

— Защо, Джей?

— Сбъркала съм. Не е…

— Кажи ми.

Спорът между Ед и Санди пред входната врата стигна до крясъци. Той бе насочил гаечния ключ към братовчедката си като оръжие и гласът му боботеше:

— И да им сътрудничим, пак ще ни убият.

Тя избута ключа.

— Това е единственият ни шанс…

— Помислих си… — подвоуми се Джей, като сочеше с пръст над барплота към Санди. — Първо си помислих, че познавам тази госпожа. Защото изглежда точно като една от шофьорките на нашия училищен автобус.

Чак от Сан Диего.

Дарби замръзна.

— Това обаче е невъзможно — каза Джей. — Нали?

Отговор не последва. Каква бе вероятността това да е вярно? Каква бе вероятността тук да се появяват още двама непознати, тръгнали чак от западния бряг на континента, откъдето бе и отвлеченото дете? От същия този град? Тук, на стотици километри от брега, да бъдат приклещени от буря в място за отдих насред Скалистите планини?

Сякаш някой изтегли кислорода от стаята.

Сан Диего.

— Обаче… Обаче това не е тя — бързо добави Джей и стисна китката й. — Само прилича на нея. Съвпадение.

На Дарби й се прииска да каже:

„Не, не е съвпадение. Не и тази нощ.

Тази нощ съвпадения не съществуват…“

Спорът между Ед и Санди пред входната врата бе спрял. И двамата се бяха заслушали, застинали по местата си. Дарби ги чу чак сега — приглушени стъпки, ботуши, скърцащи в снега, бавно приближаващи вратата. Отряд на смъртта, съставен от двамина.

Ед се отдръпна от вратата, а лицето му бе огненочервено.

— Божичко. Пригответе се…

— Ед — каза Дарби. — Откъде казахте, че сте?

— Не сега…

— Моля те, отговори ми на въпроса.

Той посочи вратата.

— Точно отвън са…

— Отговори на шибания въпрос, Ед.

Стъпките на братята отвън спряха. Бяха чули как Дарби повишава тон и сега слушаха и те. Ашли беше на по-малко от два метра и чакаше пред дървената врата. Дори чуваше дишането с отворена уста на Плъха, което наподобяваше шума на болничен вентилатор.

— Тръгнахме… Тръгнахме от Калифорния — отговори Ед. — Защо?

— От кой град?

— Какво?

— Кажи ми от кой град сте.

— Какво значение има?

— Отговори ми — настоя Дарби с треперещ от адреналина глас, може би защото отвън имаше двама убийци, а вътре — двама непознати.

Всички я слушаха. Всички. Всичко зависеше от отговора на този бивш ветеринар…

— Карлсбад — каза Ед. — От Карлсбад сме.

Не е Сан Диего.

Дарби примигна.

Слава богу.

Той вдигна ръце.

— Е, Дара. Доволна ли си?

Тя издиша, все едно е изплувала на повърхността след дълбоко гмуркане. Съвпадение. Джей се бе объркала. Лесно се бъркат лицата на случайни полупознати, като очевидно Санди си имаше двойничка в Сан Диего, която кара училищен автобус. Щатът Калифорния е с огромно население, така че нямаше нищо странно във факта, че Ед и Санди случайно са от същия, от който е и отвлеченото момиче. Всичко бе резултат на напрежението. На параноята.

Отвън бе тихо. Братята още слушаха пред вратата.

— Казах ти — прошепна Джей. — Видя ли? Объркала съм се…

— Карлсбад — изсъска Ед на Дарби, а лицето ме бе обляно в пот. — Карлсбад, САЩ. Какво повече ти трябва, за бога? Кой щат? Калифорния. Пощенски код? 92018. Население? Сто хиляди…

— Извинявай, Ед. Исках само да съм сигурна…

Бегло си даваше сметка, че Санди се приближава към нея в гръб. Извърна се с лице към нея, докато Ед продължаваше да реди:

— Окръг? Окръг Сан Диего.

Това бе последната ясна мисъл, която премина през ума й, преди ледената струя да облее очите й.

След това болка.

Зверска болка.