Тейлър Адамс
Без изход (3)

Нощ

21:25 часа

Дарби отиде първо при Кошмарните деца.

Това бе част от плана й. Щеше да е подозрително да се отклони първо към колите, особено при положение че Ларс щеше да погледне през прозореца веднага, след като се върне от тоалетната и види, че тя вече не е вътре. Освен това в снега оставаха стъпки. Разпозна своите отпреди час, както и тези на Ашли и Ларс (нейните бяха с размер 39, далеч по-малки от техните). Всички бяха донякъде покрити с пресен сняг.

Тази вечер всяко решение щеше да остави следи.

Що се отнася до решенията, това с горещия шоколад беше наистина тъпо. Почти толкова тъпо, колкото татуировката „Сила на китайски“ на Девън. Нямаше представа защо си бе загубила времето да налива напитка в чаша, при положение че в тоалетната наблизо пикае евентуален похитител на деца. Просто го беше направила. Освен това си бе изгорила езика, когато бе отпила.

Обиколи около сдъвканите статуи, след което тръгна да се връща към основната постройка. Сградата почти висеше през ръба. Зад бетонната стена минаваше съвсем тесен ръб, допълнително стеснен от струпаните маси за пикник. На задната стена тя видя още два прозореца. По един за всяка тоалетна. Имаха правоъгълна форма и бяха наистина малки, някъде на около три метра над земята. Намираха се на завет, скрити от корниза на издадения напред покрив. Абсолютно бе сигурна, че Ларс вече не е там, защото бе чула звука на пуснатата вода, но за всеки случай започна да върви още по-тихо.

Пое по нагорнището, все още играейки ролята на Момичето, Което Търси Обхват. Естествено, iPhone-ът не хвана нищо. На всеки няколко крачки отново и отново се опитваше да изпрати есемеса до 911, но всеки път безуспешно. Батерията й падна до 4 процента.

Оттук можеше да огледа целия комплекс, разпрострял се под нея като архитектурен макет. Така нареченият Уанапа, „Малкия дявол“ на местния език. Компактната малка сграда. Пилона. Кедровия дънер. Кошмарните деца. Скупчените една до друга заринати в снега коли. Особено зорко се вгледа във входната врата, защото очакваше всеки момент тя да се отвори и силуетът на Ларс да се очертае на фона на оранжевата светлина. Искаше да разбере дали ще тръгне по следите й.

 

Вратата не се отвори.

Никакъв помен от Плъха.

Отляво се издигаше връх Мелани, в момента само една полегата сянка. Усилващият се снеговалеж бе скрил по-голямата част от него, но докъдето поглед стигаше, той беше най-високата точка на заобикалящата ги планина. Щеше да е полезен ориентир при нужда.

От тази висока наблюдателна точка, Дарби можа да види и Път 7, или по-точно кръглите петна от лампите по протежението му. Приличаше на огромна ски шанца, покрита с пресен сняг. Абсолютно непроходима за всеки автомобил тук, с изключение (може би) само за пикапа на Санди. Синичък не би изминал и метър в която и да било посока.

Зачака, заслушана във воя на далечните пориви на планинския вятър, докато в косата й се вплитаха снежинки. Между поривите не се чуваше нищо, освен пълната тишина. Измъчените мисли на Дарби препускаха през нея досущ ехо, блъскащо се в стените на тесен каньон.

Ти си причината татко да ни напусне, бе казала тя. Ако можех да избера него пред теб, нямаше да се двоумя и секунда. Дори една секунда, Мая.

Преди да затвори, майка й бе отговорила:

Ако те искаше, Дарби, той щеше да те вземе със себе си.

Отпи от горещото какао. Тоест от хладното какао.

След като вече бе сигурна, че Ларс не върви след нея, можеше да се приближи до вана му. Прекоси изхода от паркинга към пътя и навлезе откъм север, без да откъсва поглед от фасадата на Уанапа. От прозореца му се виждаше дясната страна на вана. Лявата оставаше скрита, а тя трябваше да допусне, че Ларс ще хвърля по едно око навън. Газенето на дълбокия сняг беше изтощително. Докато се мъчеше да пристъпва, се задъха и разля напитката. Въздухът дереше гърлото й. Носът й гореше отвътре. Усещаше как влагата от очите й замръзва по миглите, от което те започнаха да поскръцват при докосване една с друга.

Странно, но самото й тяло не усещаше студ. Кръвта й вреше от адреналина. Усещаше се направо като радиоактивна. Нямаше дори ръкавици, но имаше чувството, че може да изкара цялата нощ навън.

Прекоси частта от паркинга, предназначена за каравани, което я приближи до сградата достатъчно, за да може да различи през заскреженото стъкло седналите пред масата фигури. Видя рамото на Ашли. Темето на оплешивяващия Ед. Никаква следа от Ларс, което я притесни. Ами ако въпреки всичко е тръгнал след нея? Ами ако е излязъл от сградата, когато тя беше зад нея, и сега върви по стъпките й в снега и се промъква в мрака в гръб?

Не можеше да реши кое е по-страшно — да види Плъха или да не го види? Остатъкът от горещия шоколад съвсем скоро щеше да замръзне в чашата.

Продължи напред към мистериозния ван и тъпата анимационна лисица се приближаваше все повече и повече към нея след всяка предпазлива стъпка. Заедно с мотото „ДОВЪРШВАМЕ ЗАПОЧНАТОТО“. Пластът сняг върху асфалта на паркинга бе по-тънък, само до около глезена, но покрит с тънък леден слой. Явно е бил почистван в рамките на изминалите двадесет и четири часа, което бе окуражаващо. Дарби използва дължината на вана за прикритие, докато се приближаваше отляво.

Задните врати бяха съвсем близо. Шевролет „Астро“. Предположи, че надписът AWD трябва да значи „4х4“. Стар модел, ако се съди по външността. Одрана броня. Сива боя, която се бели на големи люспи. Вдясно видя почти заличените си стъпки отпреди час, когато беше минала между вана и хондата си и бе спряла за малко. Там се случи всичко. Там вечерта й се преобърна.

А сега бе мигът на истината.

Остави пластмасовата чашка в снега и се наведе към правоъгълните прозорци на „Астро“-то, замъглени от цветята на покрилия ги скреж. Сви шепи върху стъклото и надникна вътре. Беше още по-тъмно, отколкото си спомняше. Никакви тела. Никакво движение. Само мрак, все едно си надникнал в гардероба на непознат.

Почука с два пръста по стъклото:

— Хей.

Отговор не последва.

— Хей. Има ли някой вътре?

Странно беше да говори на автомобил.

Нищо.

Тук беше само Дарби Торн, изправила се пред колата като някакъв обирджия, чувстваща се все по-неловко с всяка изминала секунда. Помисли си дали да не използва фенерчето на iPhone-а, но това щеше да изчерпи батерията, че дори и нещо по-лошо: щеше да светне като взрив на супернова в мрака. Ако по някаква случайност Ларс беше пред прозореца точно в този момент, със сигурност щеше да я види.

Почука с кокалчето на пръста по метала на вратата два пъти, точно над калифорнийската регистрационна табела и зачака отговор. Нищо. Абсолютно нищо.

Въобразила съм си.

Отстъпи от вратата и пое дълбоко глътка от ледения въздух.

— Чуй ме — прошепна тя с дрезгав глас. — Ако вътре има някой, дай ми знак. Или си тръгвам. Последен шанс.

Тишина. Дарби преброи до двадесет.

Явно съм си представила малката ръчичка. Това се е случило.

Сега, докато преценяваше събитията, успя да си обясни защо изобщо се е занимавала да пълни чашата с горещ шоколад. Това бе нейният начин да отхвърли реалността. Бе направила същото, когато снощи Девън й бе изпратила есемеса, който взриви света й: „Обади ми се, мама има рак“.

Какво бе първото нещо, което стори?

Остави си телефона, облече си якето, след което излезе от Драйдън Хол, вървя до административната сграда и си поръча чийзбургер. Видя го в какъв вид пристига — мазен и сплескан, плати сметката от 5,63 със смачкана десетачка, избра си място в пустата трапезария и без апетит отхапа две хапки, преди да се втурне към тоалетната, където повърна. Още оттам се обади на Девън, подпряла лакти на избелелия порцелан и с бузи, обляни в сълзи.

Човек може да намери утеха в нормалността, стига да съумее да се задържи в нея.

Сега стоеше до вана на Ларс и продължаваше да брои.

Бе стигнала до петдесет, а отвътре нямаше и следа от въображаемото дете. Има логика, нали? По същия този начин съвсем нормални хора се кълнат, че са видели червени светлини в небето, отражения в огледалото или Голямата стъпка в резервата. Дарби Торн си бе представила детска ръка в чужда кола и бе реагирала прекалено емоционално в резултат на този бегъл мираж. Твърде много кофеин, твърде малко сън.

Това не беше филм. Това беше истинският живот.

Всичко бе едно голямо недоразумение, фалшива тревога, затова Дарби нямаше търпение да се върне в малкия салон на посетителския център. Очакващата я компания вече не изглеждаше толкова неприятна. Щеше да се опита да поиграе на карти с Ашли, може би да си побърбори с Ед и Санди. Защо пък да не се опита да подремне на някоя пейка, докато метеорологичната служба не обнови бюлетина си с нова информация по аварийната честота?

 

 

Защото в крайна сметка Ларс не беше похитител. Притеснително изглеждащ чудак, който заеква и има пъпки по кожата на ръцете си, но светът е пълен с чудаци. Повечето от които са напълно безобидни. След като и собственикът на това „Астро“ най-вероятно принадлежеше към тази група, Дарби възвърна куража си, прилепи телефона си към задното стъкло на вана и включи фенерчето, от което бликна ослепителна синкавобяла светлина. Не за друго, а само за да се успокои, да се убеди, че вътре няма нищо…

Зад стъклото едно детско личице гледаше право към нея.

Дарби изпусна телефона.

Телефонът се заби странично до краката й, светлината се насочи директно към Уанапа, а неравностите хвърляха остри сенки по снега. Хвърли се към него, покри го с шепи и се засуети да намери колкото се може по-бързо бутона за спиране на фенерчето.

Във вана беше тихо. Момичето се бе оттеглило в мрака.

За пореден път Дарби бе успяла едва-едва да я мерне. В ретините й обаче бе успял да се отпечата образ, все едно е погледнала към слънцето. Започна да осъзнава подробностите. Овално личице. На шест или седем години, сплъстена коса. Широки очи, присвили се от ярката светлина. Широко тиксо, грубо увито около устата й, блестящо от протеклия сопол. Затворена зад нещо метално и решетесто, може би мрежеста клетка. Както бе предположила първоначално. Клетка за кучета.

Боже мой. Устата й е залепена и е затворена в клетка за кучета.

За първи път, откакто бе излязла навън, Дарби потрепери. Сякаш всичката топлина от тялото й бе излетяла в една-единствена кошмарна секунда. Всичко се потвърди. Точно както бе предполагала. Всичко се случваше наистина, детето бе от плът и кръв, животът му наистина бе в опасност и гвоздеят на тазвечерното шоу щеше да бъде сблъсъкът между недоспала студентка по изящни изкуства и хищник в човешки облик.

Изправи се.

Глупаво се опита да отвори задната врата на „Астро“-то. Продължаваше да е заключена. И без това го знаеше. Следващата, която опита, беше шофьорската. Изобщо не мислеше, действаше инстинктивно. Обикновени рефлекси в резултат на обтегнати нерви. Щеше да проникне във вана на Плъха. По дяволите, щеше да измъкне малкото момиченце оттам и щеше да го скрие в хондата си. Може би в багажника. Там щеше да е в безопасност, нали?

Ако счупеше стъклото, щеше да вдигне шум, освен това щяха да останат доказателства. Вместо това Дарби надникна през шофьорския прозорец. Таблото на „Астро“-то бе покрито с касови бонове, а седалките — с жълти опаковки от сандвичи. В поставката вдясно от волана се издигаше цяла купчина огромни литрови чаши. Дарби избърса с ръка новонаслоилия се сняг и се заоглежда за щифта на ключалката зад заледеното стъкло. Ето го. Слава богу, че старите коли са още в движение…

Дарби, обмисли всичко внимателно.

Тя клекна и свали бялата връзка на дясната си обувка. Стиснала зъби, завърза възел точно по средата й. Стегна го и получи миниатюрно ласо. Беше го правила само веднъж досега.

Дарби, спри.

Няма начин. Махна с шепа снега от горната част на вратата заедно със започналия да се образува отгоре му лед и притисна връзката за обувка в горния й край. С върха на пръстите си хвана металния ръб и го задърпа, колкото да отдели вратата от рамката. Само милиметър-два. След тридесетина секунди връзката премина и се залюшка от вътрешната страна.

Спри.

Не можеше да спре. Сантиметър по сантиметър донатика връзката, спускайки примката точно над щифта. О, чудо — тя се нахлузи върху щифта още от първия опит. Това беше най-трудната част, която предишния път й бе отнела 45 минути, а сега Дарби можеше да се похвали с успех още от първия път. Добро предзнаменование, сякаш и Бог бе на нейна страна. Поне се надяваше да е така. Тази нощ щеше да има нужда от всяка възможна помощ.

Здравият й разум протестираше: Дарби, не постъпвай импулсивно. Какво ще правиш, след като влезеш във вана? Не можеш да я вкараш в сградата. Не можеш да я оставиш в багажника на Синичък за през цялата нощ. Отстъпи и…

Не. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за това момиче. За ужаса, изписан на лицето му, запечатал се в съзнанието на Дарби.

Обмисли го…

Мръдна вляво по дължина на вратата и опъна връзката хоризонтално. Тя се стегна като примка на бесило около врата на осъдения. Върна я обратно нагоре, хвана я по-здраво и дръпна рязко (не особено рязко, защото тогава примката щеше да се изхлузи и трябваше да започва всичко отначало). Още веднъж, и още веднъж. Връзката затрептя от опъна, щифтът изскърца и вече нямаше връщане назад…

Дарби, тази нощ ти ще умреш.

ЩРАК.

Вратата се отключи.

С ускорен пулс Дарби сграбчи дръжката, отвори вратата и за неин ужас лампичката в купето на „Астро“-то светна. Ослепително.

Ларсън Гарвър видя някаква светлина отвън.

Беше се изгърбил над етажерката с брошурите и разглеждаше листовката на въздушната полиция Colorado Air, като се опитваше да установи дали въртолетът „Робинсън“ е модел R66, или R44, когато я забеляза. На ръба на периферното зрение. Без звуци, само отражение на тиха светкавица. Идваща от неговия ван.

Усети как пристъп на паника смрази вътрешностите му.

Никой в стаята не бе забелязал. Ашли и Ед продължаваха да играят на карти, като си разменяха реплики от рода на:

— Девятка каро?

— Пфу. Хвана ме.

Ларс притаи дъх. Позицията му към светлината, идваща отвън, не бе достатъчно добра. Можеше да се окаже само отражение в стъклото. Затова той натика брошурата на Colorado Air в джоба си, където щеше да си прави компания с тези на Springs Scenic (за Чесна 172) и Rocky Vistas (за DHC-3 Отър), и се забърза към прозореца, източил шия за по-добра видимост…

Дарби намери бутона за изключване на лампата в купето и го натисна.

Отново мрак.

Мамка му. Задиша тежко, а сърцето й препускаше, като усещаше пулса му в ушите си. Това вече беше наистина тъпо. Безразсъдно. Опасно. Беше действала, без да мисли, и се бе оставила да бъде изненадана от една глупава крушка, активираща се от отваряне на врата.

Никой не я беше видял.

Ни чул, ни видял, нали?

…Дали?

Във вана миришеше на застояла пот. Това й напомни миризмата на шкафчетата в съблекалнята. Кожената седалка лепнеше под пръстите й. Фигурка на самолетче на таблото. Подът бе изцяло покрит от смачкани жълти опаковки от Jack in the Box и Taco Bell, мазни до степен да станат прозрачни от втвърдилата се мазнина. Пресегна се към подлакътника и го отвори — още боклуци. Беше се надявала да намери пистолет или нещо от рода. Искаше й се да отвори жабката, но знаеше, че вътре има лампичка, готова да светне като настъпена мина. Не можеше да поеме подобен риск.

Намери копчето, отключващо вратите.

ЩРАК-ЩРАК.

Сега и задните врати на „Астро“-то бяха отключени. Купето бе отделено от багажното помещение с метална преграда, точно като изповедалня в католическа църква. Тя бавно излезе навън, прибра си връзката от обувката, натисна щифта на ключалката и внимателно затвори с длани вратата. Над тавана на вана можеше да се види прозорецът на сградата. Ужасяваше се от мисълта, че зад стъклото може да се очертае силуетът на Ларс, видял светлината от вана, но прозорецът остана празен, като изключим темето на Ед и част от рамото на Ашли, продължаващи играта си на „Гледай си работата“.

Дотук добре.

Препъваща се в преспите, Дарби отново се промъкна покрай лявата страна на вана обратно по собствените си стъпки, покрай тъпата анимационна лисица. Напъха връзката в джоба на дънките, защото точно сега нямаше време да си навървя обувката. Мина покрай задницата на „Астро“-то, сграбчи дръжката на вратата и я отвори.

Момичето се намираше в клетка за кучета. От онези сгъваемите, които после стават съвсем плоски и не заемат никакво място. Тази конкретно беше с размер като за ко̀ли, подсилена с катинар с код и десетки стегнати свински опашки. Детето бе коленичило, защото нямаше достатъчно място, за да се изправи. Малките й пръстчета стискаха телените прегради като затворническа решетка. Тиксото бе непохватно усукано около устата й на няколко пъти.

В мрака Дарби усети някаква кисела миризма. Урина.

За няколко дълги секунди тя загуби дар слово. Какво би могла да каже? За подобни ситуации няма установен протокол. Сякаш преглъщаше хапки с фъстъчено масло, най-накрая успя да раздвижи устните си:

— Здравей.

Момичето се бе втренчило в нея с широко отворени очи.

— Ти… Добре ли си?

Тя поклати глава.

Егати тъпият въпрос.

— Аз… — започна Дарби и потръпна от ледения вятър, дала си сметка, че в плановете й не фигурираше ни най-малка идея какво да прави от тук насетне. — Добре, сега ще ти сваля тиксото от лицето, за да можем да си поговорим. Нали нямаш нищо против?

Момичето кимна.

— Може да те заболи.

Момичето кимна още по-енергично.

Дарби знаеше, че ще боли, защото тиксото минаваше и през косата на детето. Ларс я бе увил през главата, а лентата беше от черния изолирбанд, който използват електротехниците. Пресегна се през пролуките на кучешката клетка и намери края с помощта на ноктите си. Внимателно развъртя първия слой, след това и втория, а докато малкото момиче се оправяше само с последния трети, Дарби го попита:

— Как се казваш?

— Джей.

— Познаваш ли човека, който кара този ван?

— Не.

— Той ли те отвлече?

— Аха.

— От вкъщи ли? — попита Дарби, но в следващата секунда реши да преформулира въпроса си. — Добре, Джей, къде живееш?

— „Феърбридж“, номер 1145.

— Къде е това?

— До магазина „Костко“.

— Не. Питам те в кой град се намира това.

— Сан Диего.

Дарби потръпна. Никога не бе шофирала до Западния бряг на континента. Ларс явно е бил на пътя с дни, а момичето е стояло затворено тук. Това обясняваше десетките опаковки от сандвичи. Зениците й бяха започнали да се нагаждат към тъмнината и тя огледа вътрешността по-обстойно. Одеяла и рогозки криеха клетката. По стените имаше талашитени етажерки, всички до една празни. Стъклени бутилки от кока-кола се почукваха една в друга по пода. Стърготини от рязането. Пирони. Червена газова бутилка с черна дюза. Детски дрехи, натъпкани в големи бели торби с логото на K-Mart, макар че Дарби дълбоко се съмняваше, че Ларс е преобличал Джей, откакто я е отвлякъл от родния й град. Целият този път от Южна Калифорния.

— Точно до „Костко“ — уточни Джей.

Дарби забеляза някаква кръгла емблема на ризката на момичето и я разпозна — топчето от играта „Покемон“. Спомни си, че се казваше „Поке Бол“, защото играта за iPhone беше завладяла целия университет буквално за една нощ.

— Как е фамилията ти?

— Нисен.

— Ами… — започна Дарби, докато в същото време разтърси катинара, заключил вратите на клетката. — Джей съкращение ли е?

— Означава сойка^[1].

— Не, имах предвид от по-дълго име? Например… Джесика?

— Не. Само Джей — отговори момичето.

Джей Нисен. На седем години. Обявена за изчезнала в Сан Диего.

Чак сега Дарби осъзна, че това може би е обявено и по новините. Беше проникнала в чужда кола (технически бе извършила престъпление) и в момента взимаше решения, които по-късно биха могли да бъдат изброявани в съдебната зала. Прокурорите щяха да нищят всичко секунда по секунда. Ако оцелееше, щеше да й се наложи да обяснява защо е взела всяко свое решение, независимо дали е било добро, или не. До настоящия момент единственото й постижение бе да попита отвлеченото момиче с усуканото тиксо около лицето, дали се чувства добре.

Никога не бе можела да говори с деца. Дори когато работеше като детегледачка като малка, не проявяваше никакъв майчински инстинкт. Децата бяха мръсни, агресивни дребни същества, които я стресираха. Често се бе чудила как собствената й майка я е търпяла, особено като се има предвид, че не е била планирано дете.

По-голямата й сестра, Девън, беше друго нещо. Любимото първородно дете. Три години по-късно обаче, в навечерието на травматичен развод, се появява бебето Дарби. Процедури по развод, закъсняване на наема и сутрешно повръщане. Мислех си, че си някакъв чревен вирус, бе казала майка й веднъж с крива усмивка. Дарби никога не бе сигурна как точно трябва да приеме това.

Мислех си, че си някакъв чревен вирус.

Опитах се да се отърва от теб с антибиотици.

Малкото отвлечено момиче вдигна ръка и хвана решетката и Дарби видя, че на нея има някаква превръзка. Дланта на Джей бе увита и немарливо стегната с още изолирбанд. Беше прекалено тъмно, за да различи подробности.

Докосна я и Джей рязко я отдръпна.

— Той ли… Той ли те нарани?

— Да.

Обзе я ярост. Не можеше да повярва как нощта ставаше все по-ужасна с всяка изминала секунда. Овладя гласа си и попита през стиснати зъби:

— Какво направи той на ръката ти, Джей?

— Каза, че това е жълт картон.

— Жълт картон?

Момичето кимна.

Мислите на Дарби запрепускаха — като във футбола ли?

Момичето спусна наранената си ръка и се облегна назад, от което клетката изскърца. Дарби усети нещо грапаво по пръчките на решетката. Изстърга малко с нокът и усети мириса на желязо. Люспи засъхнала кръв.

Жълт картон.

Ето срещу какъв ненормалник съм изправена…

Чу се как на петнадесетина метра от колата входната врата на сградата се отвори, а после се затръшна.

Джей се вцепени.

Звук от бързо приближаващи се стъпки. Ледът пукаше под тежестта на ботушите. Дарби се подвоуми. Беше се навела напред към вътрешността на „Астро“-то на похитителя. Наполовина вътре, наполовина вън. Страх я беше да помръдне, страх я беше да остане така. Парализирана от ужас, тя погледна в огромните очи на малкото момиченце, а в същото време отвън стъпките се приближаваха все повече и повече в мрака.

Съпровождаше ги и друг звук.

Шумно дишане през устата.

 

 

21:39 часа

Да избяга или да се скрие?

Докато Ларс се приближаваше към вана, Дарби реши. Ще се скрие. Навря се цялата в колата, сви колене и внимателно затвори задната врата зад себе си, но прищипа една хавлия.

Стъпките му наближаваха.

— Мамка му…

Дръпна хавлията навътре и затвори вратата. Чу се изщракване. Сега и тя бе заключена във вана на похитителя, притисната между вратата и клетката на Джей. Приведе се колкото се можеше по-близо до пода, сви се и се покри с одеялата и опърпаните рогозки. Стъклените бутилки от кока-кола издрънчаха под нея. Обгърна я миризма на плесен и спарено куче. Челото й бе притиснато към металната врата, а десният лакът — болезнено изкривен зад гърба. Опита се да контролира дишането си, за да потисне паническия подтик да поема въздух на големи глътки.

Вдишай. Преброй до пет. Издишай.

Вдишай. Преброй до пет. Издишай.

Вдишай. Преброй…

По звука от стъпките разбра, че Плъха минава вдясно на вана, точно покрай въоръжената анимационна лисица, мотото „ДОВЪРШВАМЕ ЗАПОЧНАТОТО“, между вана и хондата й. Усети смесица от ужас и тържество — ако бе решила да бяга, вместо да се скрие, със сигурност щеше да я види. Мъжът отвън вървеше, а докато дишаше, въздухът леко свистеше през дребните му зъбки. Тя видя как силуетът му преминава покрай задното стъкло точно над главата й. Спря се, надникна вътре, само на четвърт метър от нея, а дъхът му замъгли стъклото.

Дарби затаи своя.

Отвори ли вратата, свършено е с мен.

Само че той не я отвори. Продължи да върви, като завърши обиколката около вана и стигна до шофьорската врата. Хвана дръжката. Дарби чу как вратата изскърца на ръждясалите си панти, а превозното средство клекна под тежестта на третото човешко същество, което влезе вътре. Потракване на ключове за кола на червения му ключодържател.

Дарби отвори едното си око и внимателно, за да не размърда стъклените бутилки под себе си, погледна Джей в кучешката й клетка и вдигна треперещ пръст пред устните си: Шшш.

Джей кимна.

Ларс подсмръкна откъм шофьорската седалка, наведе се напред и вкара ключа за запалването, но без да го завърта. Дарби чу дълго, замислено поемане на дъх. После настана тишина. Прекалено дълга тишина.

Нещо не е наред.

Тя зачака и от напрежението в тъпанчетата на ушите й започна да й се счува какво ли не. Мускулите на корема й се свиха. Белите й дробове пламнаха от затаения дъх. Седнал зад волана, Плъха се очертаваше като черен силует на фона на предното стъкло, отделен от тях с междинната преграда. С едното си око Дарби можа да види, че главата му е извъртяна странично. Гледаше някъде нагоре вдясно. Към лампичката на купето.

Която тя бе изгасила.

О, не.

Представи си какви мисли му минаваха през главата. Сигурно се чудеше защо лампичката не е светнала автоматично, когато е отворил вратата, както обикновено. Какво означава това? Че някой е влизал във вана. След като внимателно огледа плетеницата от стъпки отвън, е заключи, че този някой е все още вътре във вана, скрил се е под плесенясалите рогозки на племето навахо и сега се поти и трепери, обзет от неистова паника…

Ларс завъртя ключа.

Двигателят запали от първия път и Дарби издиша облекчено. Мъжът се наведе напред и нагласи въздушната струя на вентилаторите. Завъртя стрелката на максимална горещина. Свали „Дедпул“ шапката си и я остави на таблото до макетчето на самолет. Опаковките от сандвичи се разшумоляха.

Дарби чу шум до себе си. Беше Джей, която бързо уви изолирбанда около устата си. Умница, помисли си тя.

Следващите двадесет минути, през които ванът бавно се изпълваше с топлина и влага, й се сториха като часове. Ларс остави двигателя да работи на празен ход и преслушваше радиостанциите. От тях се носеше само различен по честота статичен шум, повтарящото се съобщение на Националната метеорологична служба и проклетата „Бяла Коледа“ на Бинг Кросби.

Дарби си помисли: Ей, няма отърване от тази песен. Сигурно ще я пуснат и на погребението ми. Винаги бе вярвала, че докато настъпи този момент, човечеството ще е изобретило летящи коли. Сега обаче, навряна във влажния ван на похитителя и дишаща през носа си, вече не беше толкова сигурна.

Ларс изслуша цялата песен и на Дарби също й се наложи да я изслуша. Този път, тя реши, че текстът й харесва малко повече. Винаги бе смятала, че в нея се пее за сняг, но освен него имаше носталгия и копнеж. Докато Бинг Кросби тихичко си напяваше, тя си представи някакво бедно селянче, току-що завършило гимназия, запратено в някаква чуждоземна ледена пустош, водещо чужда война, мечтаещо да се върне у дома, при хората, които обича. Лесно можеше да се асоциира с тази част на песента.

Вероятно Ларс не се бе замислил толкова върху текста. Дъвчеше шоколадово блокче и силно мляскаше. Почовърка си в носа и внимателно огледа намереното на светлината на таблото. Пръдна два пъти. При втория път се разкикоти, след което рязко се обърна назад и широко се ухили с дребните си остри зъбки. Нещо стисна Дарби през гърдите и сърцето й спря за момент.

— Да ти е топличко — каза той.

Гледаше през мрака към клетката на Джей, без да си дава сметка, че всъщност гледа право в Дарби. Покриваше я само един слой плат, като едното й око гледаше напред. Само трябваше светлината да е малко по-силна и…

Гледа право в мен.

Усмивката на Плъха се изпари, но той продължи да гледа назад.

Боже мой, видял ме е, помисли си Дарби и се вцепени, усещайки как под кожата й сякаш лазят мравки.

Очите му са се нагодили към тъмнината и вече знае, че съм тук. Боже мой, ще ме убие…

Чу се трета пръдня.

Или пък това.

Тази беше особено продължителна и закънтя като излязла през тръба, след което мъжът избухна в груб смях. Буквално закрещя и заудря по седалката до себе си. Явно бе толкова доволен от себе си, че едва успя да каже на пленничката си:

— Ето… Ето така се пърди. Нали ти е топло и приятно, Сойке?

Дарби чу как изолирбандът по главата на Джей изскърца, когато тя леко наведе глава. Представи си как момичето извърта очи в смисъл „Виждаш ли с какво трябва да се примирявам?“.

Гръмогласният смях на Ларс премина в кашлица. Тя беше мокра и хриптяща, сякаш страда от някакво заболяване на синусите. Това обясняваше дишането през устата.

В краката на Дарби имаше 20-литрова туба с бензин, а до нея още някаква тубичка, но бяла. На слабата светлина тя разпозна логото на компанията за химически продукти Clorox. Най-вероятно вътре имаше белина.

Двадесет литра бензин.

И белина.

Най-вероятно за заличаване на следите от местопрестъпление.

След като по радиото се извъртяха още няколко коледни песни („Баба я сгази елен“, на която той припяваше, и „Тиха нощ“, на която не го направи), Ларс изгаси двигателя на „Астро“-то и пъхна ключовете в джоба си. Вътре сигурно беше 30 градуса и беше станало като в сауна, като по прозорците се стичаха струи кондензирала влага. Броеници от розовеещи на външната светлина капки проблясваха по стъклото. Хваната в капан под задушаващата я рогозка, кожата на Дарби бе започнала да лепне от потта и разтопилия се сняг. Ръкавите й бяха залепнали към китките, а пуловерът й бе прогизнал от студена пот.

Ларс излезе, нахлузи „Дедпул“ шапката на главата си и погледна към лампичката в купето. Явно още се чудеше, но след това се обърна, пръдна звучно за последен път в посока на колата, раздвижи вратата, за да разнесе миризмата по-добре, след което заключи Джей (и Дарби) и се отдалечи.

Дарби се заслуша как стъпките му утихват в посока на сградата, чиято врата се отвори и затвори в далечината.

Тишина.

Джей отлепи изолирбанда от устата си.

— Много пърди.

— Забелязах.

— Мисля, че е заради бургерите.

Дарби отметна бодливата рогозка от раменете си и отлепи кичурите потна коса от лицето си. Изрита задната врата на „Астро“-то и излезе навън. Чувстваше се сякаш бяга от сауна. Маратонките й бяха прогизнали, чорапите лепнеха вътре, а дясната й обувка все още беше без връзка.

— Слага чеснов сос на всичко — продължи Джей. — Иска да му напълнят цяла чашка, за да можел да си топи картофките в него, обаче лъже. Изсипва го целия върху…

— Разбрах — каза Дарби, без да слуша момичето.

Минусовите температури отвън бяха освежаващи, сякаш си свалил от гърба си десет пуловера. Почувства се отново подвижна и енергична. Знаеше какво трябва да направи, само че представа си нямаше как. Отстъпи назад, вдигна телефона си и направи две бързи снимки.

Джей не примигна, а продължаваше да стиска кучешката клетка с окървавените си ръце.

— Внимавай.

— Обещавам.

— Обещай да внимаваш…

— Обещавам.

Момичето протегна здравата си ръка към Дарби. Тя първо помисли, че иска да се здрависа, да се закълне в обещанието си или някаква друга забравена детска щуротия, но в същия момент Джей пусна нещо в дланта й. Нещо малко, метално и студено като ледено кубче.

Патрон.

— Намерих го на пода — прошепна Джей.

Беше по-лек, отколкото Дарби очакваше, и приличаше на малко торпедо. Изтърколи го наляво-надясно в ръката си. Дланта й трепереше и едва не го изпусна. Честно казано, не беше особено изненадана, а просто получи мрачно потвърждение на най-лошите си страхове.

Естествено, че Ларс ще има оръжие.

Естествено.

Трябваше да се сети. Живееха в Америка, където не само полицаите, но и крадците имаха оръжия. Там, където Американската оръжейна асоциация ни обяснява, че единственото нещо, което може да спре лош човек с оръжие, е добър човек с оръжие. Тъпичко, но абсолютно вярно. Никога не бе държала оръжие досега, камо ли да е стреляла, но точно сега би заменила безсмъртната си душа за едно такова.

Даде си сметка, че Джей продължава да я гледа.

Мразеше да говори с деца. Когато се оказваше някъде заедно с племенниците си или с малките деца на връстниците си, тя винаги се бе отнасяла с тях като с по-малки и по-глупави възрастни. Сега обаче й дойде отвътре. Не й се наложи да си измисля глупости. Беше съвсем искрена и ако се опиташе да го каже по друг начин, само щеше да промени простичкия смисъл на думите си:

— Джей, обещавам ти да те измъкна оттук. Ще те спася.

 

22:41 часа

Дарби не беше виждала баща си от единадесет години, но когато завърши гимназия преди две години, той й изпрати подарък по пощата — джобно ножче. Кое бе най-смешното ли? Че на глупавата поздравителна картичка пишеше „Честито завършване на колежа“.

Опааа, а?

Но както се получава с някои подаръци, този не беше лош. Червено швейцарско ножче от онзи вид, при който най-различни инструменти се разгъват под формата на ветрило — тирбушон, ножички, пиличка. И естествено, 5-сантиметрово назъбено острие. Беше го използвала само веднъж, за да разреже дебелата пластмаса на опаковката на слушалките на съквартирантката си, след което го бе забравила. Държеше го в жабката на Синичък.

А сега се намираше в задния й джоб. Точно като при затворниците.

Седеше на каменния плот до кафемашината с гръб към щорите и присвила колене към гърдите. Оттук се виждаше цялата стая — Ед и Ашли приключваха милионната си игра на „Гледай си работата“, Санди си четеше книгата, а Ларс охраняваше вратата от обичайното си място.

Изпод листовете оризова хартия за отпечатъци на задната седалка на хондата тя бе измъкнала синя химикалка и една от тетрадките си. В момента тя лежеше в скута й.

На първата страница имаше драсканици. Абстрактни форми, преплетени сенки.

На втората страница също имаше драсканици.

На третата? Внимателно прикрила се, Дарби бе успяла да създаде може би най-точната скица на човешко лице през живота си. Почти безгрешна. Беше огледала Ларс, обратната му захапка, безформената брадичка и скосеното му чело. Особената V-образна прическа. Дори бе успяла да улови мътния блясък в очите. Щеше да е от огромна полза за полицията, може би дори щяха да покажат рисунката по телевизията, за да улеснят издирването му. Бе записала марката, модела и регистрационния номер на вана. Плюс мъглява снимка на изчезналото момиче от Сан Диего. Щеше да изглежда феноменално, излъчено по CNN на големите 40-инчови телевизори из цялата страна.

Дали бе достатъчно?

В момента всякакво шофиране бе невъзможно, но утре сутринта, когато снегорините дойдеха и отвореха прохода Бекбоун за преминаване, Ларс щеше да вземе Джей и да отпътува. Дори Дарби да успееше да се обади на 911 веднага след това, полицията щеше да се отзове на последното известно местоположение. Може би щяха да го хванат, може би не. Щеше да има достатъчно време да се измъкне от рехавата им мрежа и да изчезне, което бе равнозначно на смъртна присъда за седемгодишната Джей. Сойката Нисен. Или както там й беше името.

Според картата на местността, окачена на стената, Път 7 пресичаше два други близо до изхода на прохода. Плюс главната магистрала в северна посока. Независимо дали поеме на изток, или запад, Ларс щеше да има богат избор на пътища за бягство. След малко по-детайлно оглеждане разбра, че Уанапа (Малкия дявол) е 30 километра надолу по склона. Мястото, където се намираха, всъщност беше Уанапани. По-рано бе допуснала грешка. Бяха с допълнителни 30 километра по-далеч от цивилизацията.

На езика на паюти Уанапани означаваше Големия дявол.

Естествено.

Патронът още беше в джоба й. Беше го огледала по-добре под зелената флуоресцентна светлина в женската тоалетна. Заобленият му връх бе напречно разрязан на четири, което явно беше целенасочено, но тя нямаше никаква представа защо. На месинговия ръб отдолу имаше щампа: 45 AUTO FEDERAL. Бе чувала как в полицейските филми наричат някои пистолети 45-и калибър. Побиваха я тръпки при мисълта, че един от тях се намира в същата тази стая, мушнат в якето на Ларс. Само на няколко крачки от нея.

Дарби знаеше всичко това от около час, но бе почнала да го осъзнава чак сега. Описанието на заподозрения и скапаните мъгляви снимки нямаше да са достатъчни. Стигаха за медиите да я превърнат в герой, ако нещата се развиеха благоприятно, но не можеха да гарантират спасението на Джей.

Ако полицаите не откриеха Ларс, какво щеше да каже тя на бедните родители на момичето? Съжалявам, че детето ви е мъртво, но повиках полицията, записах номера на колата и пуснах всичко по установения ред. Дори нарисувах картинка.

Не, трябваше да действа.

Тук. Тази нощ. В това затрупано от снега място. Преди снегорините да пристигнат на сутринта, тя трябваше да е спряла Ларс.

Някак.

За момента това бе целият й план.

Отпи от кафето си. Това бе третата й чашка, горчиво и черно като нощта. Обичаше стимулантите си — късите еспресо, Red Bull-а и всичките му производни. Хапчетата против сънливост. Адерала на съквартирантката си. Всичко, което връщаше живеца във вените й. Гориво, което да осигури енергията, нужна да върти пастелите. Депресантите алкохол и марихуана бяха врагът. Дарби предпочиташе да живее живота си широко отворила очи, да бъде измъчвана и да тича, защото нищо не може да те стигне, когато никога не спираш. Бог да благослови кафето, защото тази нощ трябваше да остане нащрек през цялото време.

Над картата на местността забеляза стар часовник със стрелки. С котарака Гарфийлд. Застанал в средата му, Гарфийлд ухажваше розовата котана Арлийн, като й поднасяше стиска грубо нарисувани цветя. Късата стрелка показваше, че наближава полунощ, но тя осъзна, че всъщност това е с цял час напред от действителното време. Някой бе забравил да го превърти за зимното часово време.

Още нямаше дори 11 часа.

Като се замисли, изобщо не беше сигурна кое е по-изнервящо — да не ти стига времето или да разполагаш с прекалено много от него. Когато приключи със скицата (като нанесе сянката по скосеното чело на Ларс, което го направи да прилича на зародиш), тя забеляза, че той най-накрая е започнал да се отваря към другите. Цареше малко по-голямо оживление. Ашли показваше на него и Ед как се прави някакъв трик с карти, наречен от него „мексиканска врътка“. От това, което Дарби чу, човек трябваше да обърне карта с друга, която държи в ръката си, като в същото време незабелязано ги размени. Пред очите на всички. Ларс беше очарован, а на Ашли очевидно му бе приятно да има публика.

— Значи затова постоянно побеждаваш — отбеляза Ед.

— Не се притеснявай — отвърна Ашли с ведра усмивка и вдигнати ръце. — Победих те съвсем честно. Ако ми позволите една малка нескромност, ще ви кажа, че веднъж взех сребърен медал в състезание за илюзионисти.

Ед изсумтя:

— Наистина?

— Аха.

— И това е постижение?

— Естествено, че е.

— Във втори клас ли беше?

— Трети — отговори Ашли и разбърка картите. — Много ти благодаря.

— Носеше ли смокинг?

— Беше задължително.

— Как се котират на пазара илюзионистите сребърни медалисти?

— Отчайващо зле — призна Ашли и разбърка картите, при което се разнесе звук като от гърмяща змия. — След което записах счетоводство. И да ви кажа, там се случва истинската магия.

Ед избухна в смях.

Ларс бе изслушал разговора им от самото начало стиснал устни в тънка линия, но сега използва паузата, за да се намеси:

— Значи… Таковата… Магиите истински ли са?

Бурята отвън се усилваше. Прозорецът скърцаше под напора на неумолимия вятър. Ашли погледна Ед с прикрита усмивка („Магиите истински ли са?“ Ама тоя сериозно ли?), а на Дарби й стана любопитно да го гледа как се чуди дали да отговори директно, или да си позволи малко сарказъм на гърба на въоръжения похитител на деца.

Не го прави, Ашли.

Ашли се обърна към Ларс.

— Аха.

— Наистина ли?

Усмивката на Ашли стана още по-широка.

— Абсолютно.

Тя усети как стомахът й се сви от нарастващия страх. Точно както секундите преди катастрофата. Свистенето на блокиралите гуми, непреодолимата сила на инерцията.

Спри, Ашли. Представа си нямаш с какъв човек разговаряш…

— Значи е истина? — прошепна Ларс.

Спри, спри, спри…

— Всичко е истина — каза Ашли, възползвайки се от момента. — Мога да изкривявам времето и пространството, да вадя предмети от ръкавите си, да карам хората да забравят. Мога да излъжа смъртта. Мога да отбягвам куршуми. Аз съм истински магьосник, братко Ларс, мога да…

— А знаеш ли как да разрежеш момиче на две половинки? — рязко го прекъсна Ларс.

Стаята утихна. Прозорецът изскърца при поредния порив на вятъра.

Дарби сведе поглед и се престори, че си драска нещо в тетрадката, но с ужас си даде сметка, че мъжът я гледа от отсрещния край на помещението. Ларс, голобрадият похитител на деца с „Дедпул“ шапка и детинско увлечение по фокусите, гледаше право в нея.

Ашли се поколеба. Явно бе стигнал до лимита на простотиите, които може да измисли.

— Ами… Ъъъ… Да речем…

— Знаеш ли как да разрежеш момиче на две половинки? — нетърпеливо повтори Ларс.

Същият тон, същата сила на гласа. Погледът му продължаваше да е прикован в Дарби, докато говореше.

— Знаеш как се прави. Слагаш момичето в голяма дървена кутия, нещо като ковчег, след което… Я режеш с трион?

Ед се втренчи в пода. Санди свали книгата.

И отново:

— Знаеш ли как да разрежеш момиче на две половинки?

Дарби стисна химикалката. Коленете й се прилепиха още по-плътно към гърдите. Плъха я гледаше от около три метра. Зачуди се — ако той бръкнеше в якето си за своя 45-и калибър, дали тя би могла да измъкне швейцарското ножче от джоба си, да разгъне острието му и да прекоси стаята достатъчно бързо, за да го намушка в гърлото?

Свали дясната си ръка на плота до себе си. По-близо до бедрото.

Ларс попита отново, този път по-силно:

— Знаеш ли как да разрежеш момиче…

— Знам — отговори Ашли. — Обаче получаваш златния медал само ако тя оживее.

Тишина.

Шегата не бе особено смешна, но Ед се насили да се засмее.

Санди също се засмя, а след нея и Ашли. Ларс наклони глава, сякаш първо му се налагаше да осмисли шегата, след което се предаде и се засмя с всички. От гръмогласния му смях стаята закънтя. Шумът се блъскаше между стените толкова дълго, че мигрената на Дарби се върна и й се прииска да закрие очите си с ръце.

— Нали си спомняш, че аз бях със сребърен медал? — поясни Ашли. — Не златен…

В последвалия изблик на нов смях и с широка усмивка на лицето Ларс отметна якето си встрани и посегна към бедрото си. Дарби стисна ножа в джоба, но се оказа, че мъжът само намества колана си.

Мили Боже. Едва ни се размина.

Движенията му бяха бързи. Тя осъзна, че ако наистина бе посегнал към пистолета си, досега щеше да е избил всички в стаята. Само изглеждаше тромав и непохватен, докато не те изненада и нанесе удар.

— Златен медал — смееше се той, докато притягаше колана над кльощавия си задник, а с палец сочеше към Ашли. — Харесвам шегите му. Наистина е забавен.

— А, не бързай — каза Ашли. — Скоро ще ти стана досаден.

Докато фалшивият смях замираше, Дарби забеляза и нещо друго. В начина, по който се смееше похитителят, имаше една дреболия, която бе наистина притеснителна. Беше нащрек. Нормалните хора се отпускат, докато се смеят. Не и той. Лицето му се смееше, но очите му наблюдаваха. Оглеждаше лицата на всички, погледът му шареше из стаята и с хладна пресметливост преценяваше ситуацията, а в същото време смехът се лееше от устата му, пълна с дребни остри зъбки.

Така изглежда глупавата усмивка на чистото зло, осъзна Дарби. Това е лицето на мъж, който отвлича малки момиченца от домовете им в Калифорния.

Лампите примигнаха. За секунди се възцари вледеняващ мрак. Всички погледнаха към флуоресцентните пръчки над главите си, но дори и след като те отново светнаха и стаята се изпълни със светлина, Дарби продължаваше да изучава косматото лице на Ларс.

Ето срещу кого съм изправена.

Има един период през нощта, в който според поверието злите сили стават по-могъщи. Майката на Дарби го наричаше часът на вещиците, като се стараеше гласът й да придобие леки вуду нотки.

 

 

3 след полунощ

Това бе личната подигравка на Дарби със Светата троица. Докато растеше, тя уважаваше това суеверие, без истински да вярва в него. Как е възможно някакъв период от денонощието да е по-зловещ от друг? Независимо от всичко обаче, когато като дете се събудеше от кошмар с накъсано дишане и обляна в студена пот, тя винаги поглеждаше телефона си. Странно или не, винаги беше някъде около три часа. Всеки път, който си спомняше.

Като тогава в седми клас, когато сънува, че нещо е стегнало гърлото й по време на час по социални науки, и повръща почти 10-сантиметрова личинка, подута, бяла и гърчеща се върху чина й?

3:21 часа.

Когато някакъв човек я преследваше и й подсвиркваше по пътя към супермаркета, след което я бе притиснал в женската тоалетна, бе извадил малък пистолет и я бе застрелял в тила?

3:33 часа.

А когато високият призрак на жена с прошарена коса, рокля на цветчета и крака с по две колена на всяко, сгъващи се като кучешките напред и назад, надникна през прозореца на стаята й, без да е ясно дали лети, или върви, безплътна и безтегловна, все едно се носи под водата?

Точно 3:00 часа.

Съвпадения, нали?

„Часът на вещиците“, често казваше майка й и палеше жасминова свещ. „Когато демоните са най-силни.“

След което щракваше капачето на запалката Zippo за по-голям ефект. Чат.

Тук и сега, в Уанапани, беше само 23:00, но Дарби си представяше как в стаята около нея се трупа мрак. Нещо растеше в сенките и търпеливо очакваше проява на насилие.

Все още не бе решила как да нападне Ларс.

Беше запомнила разположението на помещенията в постройката. Елементарно, но изпълнено с важни подробности. Квадратно лоби с две тоалетни, чешмички за пиене на вода и заключен склад с табела „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“. Плот от зидан камък около заключен щанд за кафе, затворен зад охранителни щори. Леснодостъпна входна врата със скърцащи панти. Широк прозорец с изглед към паркинга, наполовина скрит зад натрупалия се отвън сняг. Освен него имаше и по един малък триъгълен прозорец във всяка от тоалетните, високо, почти под тавана, някъде на около три метра височина. Също като в затвора, без решетките. Изрично помнеше това, защото й се струваше, че е детайл, който останалите биха забравили.

Отвън пейзажът беше като от друга планета. Лунната светлина едва пробиваше облаците. Температурата бе паднала до почти минус 20 градуса според живачния термометър, който се клатеше на вятъра. Преспите се бяха издигнали до височината на прозореца и продължаваше да трупа. Вятърът духаше на остри пориви и носеше сухи снежинки, които удряха по стъклото със силата на малки камъчета.

— Къде е глобалното затопляне, когато му потрябва на човек? — отбеляза Ед.

Санди отгърна страницата си.

— Глобалното затопляне е измислица.

— Само отбелязвам, че сме на закрито, слава богу.

— Да, до момента — измърмори Ашли под носа си и склони глава в посока на Ларс, — в който някой бъде затворен в дървена кутия и разрязан на две половинки.

Плъха се бе върнал на поста си до вратата и ровеше по етажерката с брошурите. Дарби не разбра дали чу шегата на Ашли. Щеше й се мъжът да спре да изкушава съдбата. Нямаше начин настоящата взривоопасна ситуация да остане непроменена още осем часа. Рано или късно Ашли щеше да настъпи някоя словесна мина.

Значи оръжие.

Тази нощ щеше да се стигне до употреба на оръжие. Но доколкото Дарби можеше да прецени, това място беше обезопасено досущ като детска градина. Извън щорите имаше само пластмасови вилички и лъжички. Хартиени чинии и кафяви салфетки. Тук беше и стаичката на чистачките, но тя бе заключена. Никакви гаечни ключове, сигнални пистолети или кухненски ножове. Най-сериозното й средство за атака си оставаше 5-сантиметровото назъбено острие от швейцарското сгъваемо ножче. Потупа джоба на дънките си, за да се увери, че все още е там.

Дали би могла да наръга Ларс с него? По-важното всъщност беше дали това изобщо би го спряло? Не знаеше. Ножчето можеше да се нарече оръжие само с доста напъни на фантазията и надали би проникнало в гръден кош. Трябваше да изненада Плъха, когато е със свален гард, и да го забие в незащитения му корем или право в очите. Без секунда колебание. Знаеше, че това е изпълнимо, макар и да не е най-добрият възможен план.

Спомни си за напукания бетон на плота. За разклатения камък.

Можеше да използва него.

Изправи се и се приближи към него, като се престори, че си пълни нова пластмасова чашка с кафе. Когато никой не я гледаше, тя повдигна десния си крак, стъпи върху клатещия се камък и натисна. Първо леко, после по-силно и още по-силно, и още по-силно… Тропаше с дръжката на каната с „КЪФЕ“, за да заглуши шума, докато накрая камъкът поддаде и затрака по плочките. Ларс, Ед и Ашли не забелязаха нищо, а Санди повдигна за кратко поглед, след което продължи да чете.

Когато погледът на жената се върна върху страниците на книгата, Дарби вдигна камъка. Беше малко по-малък от шайба за хокей, гладък и с яйцевидна форма. Достатъчен, за да избие няколко зъба или да бъде хвърлен със сила. Прибра в джоба си студения къс и се върна на мястото си на пейката, като наум си състави списък на нещата, с които разполагаше.

5-сантиметрово ножче.

Камък със средни размери.

Един патрон 45-и калибър.

Имам нужда от помощ, си даде сметка тя.

Можеше да се опита да повали Ларс и сама. Да го изненада, нарани, изтръгне пистолета изпод якето му и да го задържи, докато снегорините пристигнат на сутринта. Можеше да го овърже със собствения му изолирбанд. Ако нещата тръгнеха зле, реши, че вероятно можеше и да го убие. Да се опитва обаче да го направи още сега, щеше да е безотговорно. Трябваше да сподели откритото с някого от присъстващите тук, в случай че Ларс я надвие и скрие тялото й, без никой друг да разбере за това. Нямаше да може да спаси Джей, ако бъдеше убита.

Каква е разликата между това да си герой и да си жертва?

Подбиране на точния момент.

Ашли разстла картите върху масата в равна дъга, като всички бяха с лицето надолу, само асо купа бе на обратно.

— Ето я твоята карта.

Ларс ахна като пещерен човек, открил огъня.

Ед сви рамене.

— Не е зле.

Седнала на пейката, Дарби се зае да преценява потенциалните си съюзници. Ед наближаваше шестдесетте и имаше коремче. Братовчедката му Санди изглеждаше като сглобена от кибритени клечки и пластилин. Ашли обаче, колкото и голям бърборко да беше, беше широкоплещест, мускулест и с пъргави крака. Начинът, по който се движеше, когато вдигаше от земята случайно падналите карти, начинът, по който се прошмугваше между столовете, всичко излъчваше грацията на баскетболен играч. Или фокусник.

Фокусник сребърен медалист.

— Покажи ни друг — каза Ларс.

— Това е единственият сериозен, който си спомням — отговори Ашли. — Всичко останало са детски залъгалки. Фалшиви ръкави, дупки в чаши… Такива работи.

— Пропилял си си таланта — каза Ед.

— Така ли? — усмихна се Ашли и за част от секундата Дарби видя болка в очите му. — Е, счетоводството също е интересно.

Ларс се затътри към вратата, обзет от разочарование, че шоуто е свършило.

Дарби реши, че следващата й стъпка е да привлече Ашли на своя страна. Най-малкото бе достатъчно силен, за да се бие. Трябваше да остане насаме с него, вероятно в тоалетната, и да му разкаже за момичето. Щеше да се постарае да му обясни сериозността на ситуацията. Че точно сега животът на едно дете отвън е изложен на опасност. Това щеше да й осигури подкрепа, когато дойде моментът да нападне и обезвреди Ларс…

— А! — възкликна Ашли и плесна с ръце, което стресна всички. — Знам с какво можем да си запълним времето. Можем да играем на „Кръгът на истината“.

Ед примигна.

— На какво?

— „Кръгът на истината“.

— „Кръгът на истината“?

— Да.

— И какво, по дяволите, е „Кръгът на истината“?

— Леля ми е преподавателка в предучилищната. Използва тази игра, за да разчупи леда между деца в малки групички. В общи линии всички седят в кръг, горе-долу както сме ние сега, и избират каква да бъде темата, например „любимото ми домашно животно“ или нещо такова. След това се редуват да отговарят.

Ашли се поколеба, като видя физиономиите на останалите.

— Ами… това е… това се нарича „Кръгът на истината“.

Тишина.

Пръв проговори Ед:

— Някой да ме застреля в главата, моля ви.

Всички се бяха разсеяли, затова Дарби се върна при Espresso Peak и си взе една кафява салфетка. Мушна я в тетрадката, цъкна си химикалката и надраска набързо една бележка.

— Хора, снегът ни е затрупал тук и ще чакаме още поне седем часа — благо продължи Ашли. — Хайде. Ще откачим, ако не се поотпуснем малко и не си говорим.

Ед изсумтя:

— В момента си говорим.

— Значи ще играем на „Кръга на истината“…

— Няма да играя на „Кръга на истината“.

— Аз ще започна.

— Господ да ми е на помощ, Ашли, но ако ме накараш да играя тази игра, когато утре сутринта снегорините пристигнат, ще заварят помещението пълно с окървавени трупове.

Дарби изключи химикалката си.

Да се надяваме, че няма.

— На мен „Кръгът на истината“ ми харесва — намеси се Ларс.

Ед въздъхна:

— Има си хас на него да не му хареса.

— Добре. Добро начало са фобиите или най-големите страхове — започна Ашли. — Аз започвам, така че ще ви кажа от какво се страхувам най-много. Съгласни?

— Не — отсече Ед.

Ларс беше оставил брошурата и слушаше.

— Ще решите, че фобията ми е малко странна — започна Ашли, — защото не е като обикновените страхове, например от игли или паяци…

Дарби сгъна салфетката със съобщението надве. Знаеше, че ще направи нещо, след което нямаше връщане назад. Това бе критичният момент на вечерта. От тук насетне дори само един погрешен поглед или дума не на място щеше да превърне Уанапани в епицентър на взрив от насилие и жестокост.

— И така, израсъл съм в Сините планини^[2] — започна Ашли. — Когато бях дете, често следвах старите железопътни релси и разглеждах изоставените мини за въглища. Склоновете там са надупчени като швейцарско сирене. Имаше една мина, която не беше отбелязана на картата, но местните я наричаха Жълтата дупка.

Санди се намръщи.

— Добре.

— Сещате се — поясни Ашли. — Обидното наименование за китайци…

— Да, сетих се.

— Сигурно някакъв миньор е паднал вътре и е умрял…

— Да бе, ясно…

— И сигурно е бил китаец…

— Ашли, разбрахме!

— Съжалявам — поколеба се Ашли. — И така, на седем съм и съм тъп като пън. Минавам под ограждението и тръгвам сам, без да кажа на никого, и си нося само фенерче и късо въже. Като миниатюрен Индиана Джоунс. И честно да ви кажа, в началото изобщо не беше страшно. Тръгнах по тунела все по-надълбоко и по-надълбоко, той се стесняваше, подминавах някакви суперстари вагонетки, останали по разкривените релси от XVIII век, през затворените врати една след друга. Звуците вътре се изкривяват и кънтят. Промуших се покрай една стара дървена врата и да съм се подпрял на ръждясалите й панти за не повече от секунда. Тогава… се случи нещо ужасно.

Дарби забеляза, че Ларс е насочил вниманието си обратно към брошурата на Colorado Air, така че реши да се възползва от момента. Слезе от пейката и закрачи, а мокрите й маратонки заджвакаха по пода.

Ашли разсече въздуха с ръка.

— Вратата се затвори. Ръката ми попадна между двете планки на пантите и като ръждиви метални челюсти те я натрошиха. Палецът ми и три метакарпални кости. Прас. Първоначално изобщо не болеше. Усетих само удара. 150-килограмова масивна дъбова врата. Абсурд да я помръднеш. Бях сам в абсолютна тъмнина, сигурно на километър под земята.

Дарби се насочи към него.

— Два дни без храна и вода. На няколко пъти съм заспивал. Кошмари. Умора, обезводняване. Нямах нож, но сериозно обмислях как да си отрежа сам палеца. Помня как го гледах на отслабващата светлина на фенерчето и се чудех колко ли ще е трудно да се увеся с цялата си тежест на ръба на пантата, за да… Сещате се.

Ед се наклони напред.

— И двата ти палеца са си на мястото.

Дарби мина покрай стола на Ашли и дискретно пусна сгънатата салфетка в скута му. Точно както децата си предават бележки в гимназията.

Той забеляза, но довърши историята си без запъване, като иронично вдигна палците си пред Ед:

— Шестица за наблюдателност. Оказа се, че само е трябвало да почакам. Някакви хлапета от съседен град решили и те да влязат в Жълтата дупка, и се натъкнаха на мен. Изкарах голям късмет.

— Та значи… — погледна го Санди. — Фобията ти е към… Капани? Затворени места?

— Не. Панти.

— Панти?

— Мразя пантите — повтори Ашли, като престорено потрепери. — Ужасяват ме.

— Хм.

Дарби спря до прозореца, загледа се как снежинките удрят по стъклото и зачака Ашли да прочете бележката й. С периферното си зрение тя видя как той вдига салфетката и я разгръща под ръба на масата, за да я прочете скришом, на коляно, далеч от погледите на Ед и Санди. Със синята си химикалка Дарби бе написала:

„СРЕЩА В ТОАЛЕТНАТА. ТРЯБВА ДА ТИ ПОКАЖА НЕЩО.“

Той застина.

След това извади черна химикалка от джоба си, замисли се за секунда и надраска нещо в отговор. Изправи се и небрежно се приближи към прозореца, след което сръчно мушна салфетката в ръката й, когато се размина с нея. Получи му се идеално, като на джебчия.

Тя разгърна хартията и прочете:

„ИМАМ СИ ПРИЯТЕЛКА.“

Тя въздъхна.

Боже мой.

Той я погледна.

Без да издава звук, само с устни Дарби произнесе:

„Нямах това предвид.“

Той й отвърна по същия начин:

„Какво?“

„Нямах. Това. Предвид.“

В момента и двамата изглеждаха много подозрително, застанали пред прозореца с гръб към стаята. Ларс сигурно ги гледаше и се чудеше какво ли си шепнат. Ед и Санди също…

Ашли докосна рамото й и прошепна беззвучно:

„Какво?“

Дарби усети как добре познатата парализа вцепенява костите й. Както когато се качиш на сцената и забравиш репликите си. Ако заговореше, останалите щяха да я чуят. Ако не го направеше, сигурно щеше да избухне скандал. Всичко се крепеше на ръба на бръснача. Престраши се да хвърли към Плъха един поглед през рамо и точно както се опасяваше, той ги гледаше. Забеляза и нещо друго, от което кръвта й се смрази.

Ларс постави нещо на етажерката с брошурите. Пластмасова чашка.

Нейната чашка.

Двеста милилитра „КАКАУ“, което с цялата си глупост тя бе наляла и изнесла навън преди около час. Беше я оставила в снега до задната врата на „Астро“-то точно преди да влезе в него и да заговори Джей. След това го бе забравила навън в тъмнината и той го бе намерил. Близо до следите й.

Той знае, осъзна тя. Даде си сметка и за нещо далеч по-лошо — ножът имаше две остриета.

И той планира да ме нападне.

Точно както аз планирам да нападна него.

— Да останеш в мина — повтори Санди на Ед. — Страшничко.

Ед повдигна рамене:

— Е, аз щях да си отрежа палеца.

— Не мисля, че е толкова лесно.

— Само казвам. Когато смъртта те гледа в очите, какво толкова са няколко кокалчета и сухожилия?

Ларс продължаваше да ги наблюдава тихо и това, което най-много ужаси Дарби, беше тъповатото спокойствие, четящо се в погледа му. Престъпник, притежаващ най-елементарното чувство за самосъхранение, досега да е извадил пистолета. Ларс обаче оставаше ледено незаинтересуван и безгрижен, а отегчените му малки очички я гледаха така, сякаш нищо не го притеснява или застрашава, сякаш тя не е нищо повече от разляла се по пода течност, която трябва да забърше през следващия час, час и нещо. Нищо повече.

Още една злокобна мисъл пробяга през съзнанието й. Тя бе сигурна в пророческия й смисъл, все едно бе обърнала една от старите карти таро на майка си:

Този човек ще ме убие тази нощ.

Това е начинът, по който ще умра.

Погледна Ашли и му прошепна:

— Ела с мен. Веднага.

 

 

23:09 часа

Разказа всичко на Ашли в мъжката тоалетна.

Ванът. Клетката за кучета. Малкото момиче от Сан Диего на име Джей. Изолирбандът, окървавената ръка, неизвестната заплаха и жълтият картон. Дори пръдните. Колкото и тихо да шепнеше, думите й сякаш кънтяха в тоалетната, отразяваха се в плочките и порцелана. Беше убедена, че и другите я чуват.

Ашли издиша, видимо потресен. На флуоресцентната светлина под очите му се образуваха дебели сенки, които приличаха на синини, и за първи път тази вечер той изглеждаше толкова уморен, колкото се чувстваше Дарби. Нещо повече — за първи път нямаше какво да каже.

Гледаше го и чакаше реакция.

— Е?

— Е, какво? — отвърна той.

— Е. Трябва да направим нещо.

— Очевидно, но какво?

— Да го спрем.

— Да го спрем? Много общо казано — отвърна Ашли, погледна назад към вратата на тоалетната и се приближи към нея. — Имаш предвид да го убием?

Тя не беше сигурна.

— Господи, ти наистина имаш предвид да го убием…

— Ако се наложи.

— Боже мой — възкликна той и потърка очи. — Веднага ли? С какво?

Дарби разгъна 5-сантиметровото острие на швейцарското си ножче.

Ашли се задави от смях.

— Той може да извади пистолет, сещаш ли се?

— Знам.

— Изобщо не си помислила…

— Казах, че знам.

След тези думи Дарби показа патрона в треперещата си ръка.

— Знам, в смисъл че знам, че има пистолет.

Той огледа патрона.

— И какъв е планът ти в такъв случай?

— Спираме го.

— Това не е план.

— Ето защо говоря с теб. И знаеш ли какво, Ашли? Сега той включва и теб. Единадесет и десет е, четвъртък вечерта и в съседната стая има похитител на дете, което е заключено в скапан ван на паркинга. Това е положението. Питам те директно. Ще ми помогнеш ли?

Това явно го спечели.

— И ти си… сигурна?

— Абсолютно.

— Че Ларс я е отвлякъл?

— Аха — потвърди тя, като се замисли за кратко. — Ако това изобщо е името му.

Ашли прокара пръсти през косата си и отстъпи крачка назад, за да се подпре на вратата на една от кабинките. На нея бе надраскано „ПЕЙТЪН МАНИНГ Е ПЕДАЛ“. Дишаше тежко и гледаше към обувките си, сякаш се опитваше да не припадне.

Тя го докосна по ръката.

— Добре ли си?

— Астмата ми.

— Нямаш ли инхалатор?

— Не — отговори той и се усмихна глуповато. — Нямам официална диагноза.

Дарби си даде сметка, че може би не е преценила правилно този висок красив непознат. Може би Ашли, бърборкото бивш фокусник, завършил Техническия институт в Солт Лейк Сити, не е толкова способен, за колкото го бе смятала. Спомни си обаче впечатляващата ловкост, с която бе върнал бележката й. Не бе усетила нищо. Салфетката сякаш се бе материализирала направо между пръстите й като на… магия.

Това все пак беше нещо. Нали?

Той възстанови дишането си и я погледна право в очите.

— Искам доказателство.

— Какво?

— Доказателство. Можеш ли да докажеш нещо от казаното?

Дарби отвори галерията със снимки на телефона си. Вратата зад нея се отвори с гръм и трясък.

Вътре влезе Ларс.

Плъха нахлу вътре и мокрите му ботуши изскърцаха по плочките. Ей така похитителят се оказа в едно помещение с тях и дишаше същия въздух. Съзнанието на Дарби алармира: Притиснати сме в ъгъла, беззащитни сме, няма време да се скрием в някоя от кабинките. Прегърбената фигура на Ларс се извърна към тях, смачканото му лице без брадичка, свистящият през бебешките зъбки въздух…

Ашли сграбчи лицето й с двете си ръце и…

— Чакай…

… притисна устни към нейните.

Какво?

Чак тогава разбра. След една продължила векове стресираща секунда, тя влезе в роля, притисна тялото си към неговото и сключи пръсти зад врата му. Ръцете на Ашли обхванаха дупето й, плъзнаха се надолу по бедрата. Топлият му дъх изпълваше устата й.

Ларс ги гледа няколко дълги секунди. След това тя чу как скърцащите му обувки се отдалечават в посока на мивките. Завъртя се кран. Потече вода. Диспенсърът за сапун изцъка веднъж, втори път. Миеше си ръцете.

Дарби и Ашли продължаваха със затворени очи. Не се бе чувствала толкова неловко от девети клас насам, когато на един купон дойде времето за „дами канят“ с всичките съпровождащи го некоординирани стъпки, несръчно опипване и стаено дишане. Или беше ужасно неумел в целувките, или изобщо не се стараеше. Усещаше езика му като гол охлюв в устата си. След цяла една мъчителна вечност (не спирай, не спирай, още ни гледа) тя чу как водата спира, а една хартиена салфетка беше откъсната, използвана и смачкана. Продължителна тишина, след което Ларс най-накрая излезе от тоалетната.

Вратата се затвори.

Дарби и Ашли се пуснаха.

— Устата ти вони — каза той.

— Извинявай, днес съм изпила шест Red Bull-а.

— Ай стига, бе…

— Гледай тук.

Тя обърна телефона си към него — размазаната снимка на Джей, затворена в черна кучешка клетка. Само окървавените пръсти на момичето бяха на фокус.

— Искаше доказателство? Ето това е. Тя е там, отвън, в онзи ван, на петнадесет метра от тази сграда, точно тук, точно сега.

Ашли хвърли само бегъл поглед на снимката. Вече бе получил доказателството. Кимна нервно и пое дълбоко въздух.

— Той… Той не дойде тук, за да си измие ръцете. Следи ни.

— И сега ти също си замесен.

— Добре.

— Добре?

— Добре — въздъхна той. — Ами тогава… Да го направим.

Дарби кимна уверено. Мислите й обаче се върнаха върху рака на майка й.

Всичко това, всичките двадесет и четири часа преди настоящата ситуация, й се струваха като случили се в някакъв предишен живот. Живот, от който тя блажено бе избрала да се дистанцира. Връщането към него беше като ритник в корема. Все още не бе успяла да хване сигнал с телефона. Още не бе успяла да дешифрира смисъла, скрит в глупавия закодиран есемес на Девън, който бе получила преди няколко часа: „В момента е добре“…

— Дарби?

Ашли я гледаше.

— Да, добре — каза тя и се стегна, изтри слюнката от устната си и примижа на ярката светлина. — Трябва да изненадаме този задник, но понеже той вече подозира, че знаем, няма да ни остави да му се промъкнем в гръб.

— Дори и да го направи, твоето декоративно ножче няма да свърши никаква работа.

— Тогава ще го ударим по главата.

— С какво?

— Ти какво имаш?

Ашли се замисли.

— Имам… Мисля, че имам кози крак в колата…

Прекалено очевидно, помисли си тя. Човек няма как да го скрие. Имаше по-добра идея. Бръкна в джоба на дънките си и извади камъка от декорацията, който бе успяла да изкърти от плота.

— Това ще е по-подходящо.

— Камък?

— Свали си обувката.

Той се поколеба, но след това се подпря на вратата на една от кабинките и изхлузи лявата си обувка.

— А сега чорапа — каза тя. — Моля.

— Защо моят?

— Женските чорапи са прекалено къси.

Подаде й бял чорап с дължина до глезена, топъл и леко пожълтял. Повдигна рамене.

— Пералнята ми се повреди.

Дарби опъна чорапа, мушна камъка вътре и го фиксира със стегнат възел. Замахна и плясна получилото се оръжие в дланта си. Макар и къс, чорапът придаваше на камъка зверско ускорение и дори най-лекото усукване на китката можеше да строши слепоочие. Или поне това беше идеята.

Ашли погледна първо в ръката й, а после и нея.

— Какво е това?

— Нарича се камък-в-чорап.

— Очевидно.

Беше го видяла в някакво шоу по телевизията.

— Камък-в-чорап — повтори тя.

— Любимото оръжие на Котарак Шапкарак^[3].

Тя се усмихна, при което белегът над веждата й лъсна за секунда.

— Добре — претегли тя оръжието в ръката си. — Ето какво мисля. Ларс обича да стои до входната врата, за да контролира изходите, нали така?

— Така.

— Единият от нас, да го наречем Човек А, минава покрай него. Излиза през входната врата. Тръгва към вана. Ларс ни следи, затова ще последва Човек А навън. Просто е длъжен. За да го направи, ще мине през вратата, при което ще обърне гръб на Човек Б.

Тя удари с камъка-в-чорапа по дланта си. Болеше.

— Човек Б, който е по-силен от Човек А, изненадва Ларс в гръб и го удря в основата на черепа. Един удар трябва да е достатъчен, за да го изпрати в безсъзнание. Ако Човек Б не успее, Човек А, който има нож, се обръща и го довършваме…

— Искаш да кажеш, че го довършва.

— Да, довършваме го.

— Тези изрази не значат едно и също нещо.

— Добре де, разбра ме.

Дарби съвсем съзнателно се бе изразила по този начин. На теория един удар с камъка би трябвало да е достатъчен. Стигнеше ли се до боричкане, двама срещу един винаги е по-добре от един срещу един, при това говорим за двама, които са въоръжени. Ларс можеше да е бесен социопат, но доколко би бил в състояние да се справи с изненадващо нападение от две посоки?

А още по-важното беше колко бързо може да измъкне пистолета си и да стреля с него.

 

 

Ашли започваше да загрява.

— Значи аз съм Човек Б, така ли?

— Ще бъдем двама срещу един, като използваме тясната врата за ограничаване на свободата му на движение…

— Аз ли съм Човек Б?

Дарби сложи камъка-в-чорап в ръката на Ашли и сключи пръстите му отгоре, един по един.

— По-силен си от мен, нали?

— Надявах се… Надявах се да си нещо от рода на Ронда Раузи^[4].

— Не съм.

— Значи аз съм по-силният.

— Двама срещу един — каза тя, все едно повтаряше мантра.

— Ами ако го убием?

— Сваляме го на пода и му изпразваме джобовете. Взимаме оръжието. Взимаме каишката с ключовете. Ако продължава да се съпротивлява, ние продължаваме да го бием. Бях във вана заедно с него. Знам срещу какво сме изправени и ако се наложи, лично ще му прережа гърлото…

Спря се, изненадана от собствените ди думи.

Изненадана, че наистина го мислеше.

— Не отговори на въпроса ми — повтори Ашли и се приближи към нея. — И искам да знаеш, Дарби, че това е нападение с побой, ако се окаже, че човекът е невинен.

Знаеше че е така, но знаеше и че не греши. Бе прекарала тридесет минути на пода на гнусния ван на Ларс под миризлива индианска черга и бе слушала как това плоскочело създание яде, пърди и се подиграва със седемгодишната си пленница, заключена в кучешка клетка. Знаеше, че каквото и да се случи, тя ще продължава да вижда лукавата му усмивка в кошмарите си: „Да ти е топличко, Сойке“. Що се отнася до Ашли… Е, разбираше неувереността му. Всичко се бе стоварило върху му изведнъж. Всичко за около десет минути.

В другия й джоб лежеше патронът. Плътно притиснат към бедрото й. От това се боеше истински — от пистолета на Ларс. Несъмнено щеше да го използва, ако не успееха да се справят бързо с него. Дори да стреляше на сляпо, дори само изстрел-два, около тях имаше други хора, Ед и Санди, за които трябваше да се притесняват. Дарби не се бе била никога досега и не знаеше какво да очаква, но бе убедена, че филмите грешат.

— Ако успееш — добави тя, — дръж едното си око затворено.

— Защо?

— Защото ще се бием с него навън в тъмното. Опитай се да държиш едното си око затворено сега, докато си вътре на светло, за да можеш после отвън да виждаш добре. Има логика, нали?

Той кимна без особен ентусиазъм.

— Ти каза… Че имаш астма, нали?

— Просто не ми стига дъхът на моменти. Още от дете.

— Аз пък като малка — сподели Дарби, — имах панически атаки. Наистина сериозни, които ме караха да дишам учестено и да припадам. Лежала съм на пода в ембрионална поза и съм се давела в собствения си дъх. Помня как мама ме гушкаше и ми казваше: „Вдишай. Преброй до пет. Издишай“. Винаги помагаше.

— Вдишай. Преброй до пет. Издишай?

— Аха.

— Значи в общи линии да дишаш? Гениално.

— Ашли, само се опитвам да ти помогна.

— Извинявай — каза той и погледна към вратата. — Аз просто… Това много ме притеснява.

— Видя го, нали?

— Видях един класически перко — въздъхна той. — Когото планираме да пребием.

— Съжалявам — каза тя и докосна китката му. — Извинявай, че те въвлякох в това. Но и аз се оказах неволно замесена от самото начало. Не мога да спася момиченцето сама.

— Знам. Ще ти помогна.

— Ако не направим нищо още сега, Ларс може да откачи и да ни нападне пръв. Всяка секунда, която губим, я подаряваме на него и той ще я използва, за да измисли как да се отърве от нас. Ако това ще ти помогне, недей да мислиш за живота на някакво момиченце, което не си виждал. Мисли за своя…

— Казах, че ще ти помогна — повтори той, а в същото време светлините зад него примигнаха.

— Благодаря ти.

— Недей да ми благодариш все още.

— Искрена съм, Ашли. Благодаря ти…

— Ще помогна — потрети той с нервна усмивка, — ако ми дадеш номера си.

Дарби също се ухили:

— Ако заради мен смажеш от бой един напълно непознат, направо ще се омъжа за теб.

Ларс ги видя как излизат от тоалетната.

Беше отново на поста си на няколко крачки вдясно от входната врата, точно по средата на малкото сляпо петно при влизане в помещението. Неуспешно се опитваше да сгъне картата на връх Худ, но докато Дарби и Ашли пресичаха стаята, наведе глава и ги проследи с очи. Тя гледаше надолу. Сивите й маратонки скърцаха по пода, а прогизналите от разтопения сняг чорапи джвакаха в тях.

Погледите им не се пресякоха.

Дарби си даде сметка, че да излязат заедно от тоалетната е било огромна грешка. Ед и Санди сигурно ги бяха видели и си бяха направили съответните изводи. Зад нея Ашли шумно се блъсна в някакъв стол. Чудно.

Сърцето й биеше толкова силно, че се чудеше как другите не го чуват. Бузите й горяха. Знаеше, че й личи колко е нервна, но за неин късмет това би могло да се очаква, като се има предвид неловката ситуация. Ако току-що се е изчукала „на крак“ с напълно непознат в най-мръсния кенеф в цяло Колорадо, няма как да не изпитва срам, когато се връща сред хората.

Държеше швейцарското си ножче скрито до китката. Леденостуден метал, притиснат към кожата. Трябваше да е готова, защото ако първият удар на Ашли не повалеше Плъха, тя трябваше да го намушка в гърлото. В лицето. В мътните дребни очички.

Ако се наложи, лично ще му прережа гърлото.

Спомни си за Джей в шевролета отвън, клекнала в кучешката клетка в собствената си урина, окървавената й и превързана ръка, двадесетте литра бензин и тубичката белина до нея. Зачуди се какво ли ще се случи с малкото момиче, ако двамата с Ашли се провалят.

Още се ядосваше, че излезе едновременно с него от тоалетната. Много тъпо.

Ед със сигурност беше забелязал. Погледна ги, сръбна от кафето си и кимна към радиото.

— Пропуснахте го.

Ашли подскочи.

— Кое?

— Смениха съобщението. Нещата са зле. Пътят на изток е блокиран от обърнало се полуремарке. Има много загинали.

— Колко далеч от нас?

— На 150-ия километър, което прави някъде около 11–12 километра оттук.

Прекалено далеч за ходене пеша.

Дарби въздъхна и погледна към голямата карта на Колорадо, висяща на стената. Местопроизшествието се намираше някъде около река Коул Крийк, по средата между сините точки, обозначаващи местата за отдих Уанапа (Малкия дявол) и Уанапани (Големия дявол). Беше някак сюрреалистично в какъв перфектен капан се намираха — снежна буря на запад и катастрофирал камион на 10-ина километра на изток надолу по хълма, отрязващ пътя им за отстъпление. Подобно на засада, точно като постановката, която се опитваха да спретнат. Зачуди се дали могат да се надяват на аварийните екипи на сутринта, или спасяването им се отлага за късния следобед. Ако беше така, времето, през което щеше да им се наложи да държат престъпника на мушка, се превръщаше в цяла вечност.

Ашли се пресегна през щорите и нагласи антената на Sony-то. Метна един поглед към сенките в основата на плота.

— Как мислите… Дали тук имат истинска радиостанция?

— Какво?

— Радиопредавател. Или стационарен телефон. Трябва да имат.

Спокойно, Ашли.

— Така ли? — изсумтя Ед. — Дори и да имат, ще е държавна собственост, заключено…

Ашли посочи нещо.

— Зад катинар за долар-два. Един удар с нещо тежко и щорите ще се навият за секунда.

— Не съм в настроение за престъпления.

— Може да размислиш след няколко минути — каза Ашли.

Дарби знаеше, че това ще се случи. Стоеше до прозореца и се опитваше да изглежда спокойна, докато гледа дърветата в тъмнината отвън. Снежинките продължаваха да изпълват въздуха, някои падаха надолу, други се издигаха нагоре и на светлината на оранжевата лампа приличаха на пламъци над жаравата на лагерен огън. Чу как на няколко крачки зад нея Ашли издиша през тракащите си зъби. Насукан в десния му ръкав се намираше камъкът-в-чорап, готов да се спусне в дланта му и да бъде завъртян.

Бяха си измислили таен сигнал. Когато е готов, Ашли щеше да се прокашля веднъж. Това щеше да инструктира Дарби да тръгне към входната врата и да мине покрай Ларс по пътя си навън. Засадата се задействаше. Като мечи капан.

Какъв бе проблемът ли? Ашли не беше готов.

Обикаляше със стиснати зъби и нервно поемаше въздух на пресекулки. Дарби се надяваше, че проблемите с дишането му нямаше да провалят плана. Типично за нея и късмета й: Ще вербувам най-младия, най-високия, най-силния мъж наоколо, а той ще се окаже астматик. Направо велико. Не й се мислеше какво ли минава през ума на горкия Ашли. Преди час показваше как се играе мексиканска врътка на същия този мъж, а сега от него се искаше да се промъкне зад него и да му разбие черепа.

Трябваше аз да съм на негово място.

Да съм Човек А беше проява на страх.

Може и така да беше. Несъмнено обаче Ашли беше по-силният от двамата. Така че бе напълно логично тя да е примамката, а той — мускулите на капана. Обратното просто не вървеше.

— Ей — прочисти гърлото си Ларс. — Извинявай…

Дарби се обърна към него и мравки залазиха по кожата й. Усети швейцарското ножче да натежава в ръкава й.

Същото направи и Ашли.

— Някой… — започна похитителят на деца, взрял се в някаква брошура до вратата. — Някой знае ли какво означава тази дума?

Санди свали книгата.

— Кажи.

— Пре-лес-тен.

— Прелестен. Означава „красив“.

— Красив — механично кимна Ларс. — Ясно. Благодаря ти, Санди.

Обърна се обратно над брошурата, но докато свеждаше главата си над нея, срещна погледа на Дарби от другия край на стаята. По време на тази половин секунда тя беше потресена от животинската тъпота в погледа му.

Той си повтори беззвучно красив.

Тя отклони поглед.

Бяха изминали повече от шестдесет секунди. Ашли още стоеше до нея и не помръдваше, което започваше да я тревожи. Не можеше да го завлече обратно в тоалетната за нов окуражителен разговор, защото първият бе привлякъл твърде много от вниманието на присъстващите. Трябваше да чака сигнала му.

Хайде, Ашли.

Прииска й се да му влезе малко прах в носа и случайно да се изкашля, за да има тя оправданието да тръгне към вратата и да даде сигнал за атака. Докосна с палец върха на острието в ръкава си. Наистина беше остро.

Моля те, кашляй.

Гледаше го как се двоуми като дете на трамплин в басейна. Допреди малко беше толкова готин, спокоен и самоуверен, а сега изглеждаше като свидетел на убийство. Усети как от нерви започва да я пристяга около гърлото. Беше си избрала погрешния съюзник и сега й се връщаше тъпкано.

Кашляй. Или ще ни издадеш…

Ед забеляза.

— Ашли, какво млъкна внезапно?

— Добре… Добре съм.

— Човече, съжалявам за „Кръга на истината“.

— Няма нищо.

— Само те дразнех…

— Добре съм. Наистина.

Ашли си нагласи ръкава, докато говореше, за да не се види камъкът-в-чорап в него.

Ед се усмихна и зачука по масата с два пръста. Звукът наподоби тих сърдечен пулс и за момент в стаята настана тишина. Дарби сякаш усети ритъма да резонира в костите й.

— Каза, че се страхуваш от… панти. Нали така беше?

Ашли кимна.

Санди остави книгата.

— А аз от змии.

— Змии, така ли?

— Аха.

Ед сръбна от кафето, като продължаваше да барабани.

— Аз се страхувам от… Не знам как да го обясня с думи. Ще се опитам.

Вятърът отвън изрева и светлините над главите им отново примигнаха. В стаята за частица от секундата се възцари пълен мрак.

Ларс гледаше като хипнотизиран.

Ашли облиза устни.

— Ами тогава… Да го чуем.

— Добре — каза Ед и смутено си пое дъх. — И така… Ето ви малко мъдрост направо от извора, хлапета. Искате ли да знаете кой е най-добрият начин да си прецакате живота? Това никога не е в резултат на едно грандиозно грешно решение, а на десетки малки, които човек прави всеки ден. Най-често това са оправдания, поне в моя случай. Оправданията са като отрова. Когато бях ветеринар, имах на разположение цял арсенал такива: „Време само за мен“, „Това съм си го заслужил“, „Никой не може да ме укори, че съм си налял едно. Току-що оперирах голдън ретрийвър, който е налетял на бодлива тел и очите висяха върху муцуната му и се държаха само на нервите“. Виждате ли? Звучи ужасно. Така се самозаблуждавате. Един ден бях при Джан, това е сестрата на жена ми, по случай сватбата на племенницата ми. Вино, домашно производство. Аз занесох шампанско. Освен него обаче си бях взел и една бутилка Rich and Rare^[5] само за себе си, като я скрих в казанчето на тоалетната им.

— Защо?

— Защото не исках хората да разберат колко много пия.

Тишина.

На Дарби й направи впечатление, че барабаненето по масата беше спряло.

Ашли кимна съчувствено.

— И майка ми имаше проблеми с алкохола.

— Обаче… — продължи Ед, като потупа Санди по рамото, — трябва да благодаря на господ за братовчедка ми Санди, която ми се обади вчера в 2 часа и ми каза, че е готова да ми откара задника до Денвър за семейната сбирка за Коледа. И че нямало да приеме „не“ за отговор.

Санди подсмръкна.

— Липсваше ни, Еди.

— Така че — поизправи се той, — отговорът на въпроса от „Кръга на истината“ е, че най-големият ми страх е тази Коледа в Аврора. Страхувам се, че жена ми и синовете ми ще са там, при Джак. А още повече ме е страх, че няма да са там.

За един дълъг момент никой не проговори.

Ашли преглътна. Бузите му бяха започнали да възвръщат цвета си.

— Благодаря ти, Ед.

— Няма проблеми.

— Сигурно не ти е било лесно да го споделиш.

— Изобщо.

— Въздържател ли си сега?

— Не — отговори Ед, — пих тази сутрин.

Тишина.

— Това е… — започна Ашли, но се поколеба дали да продължи. — Кофти работа.

— На мен ли го казваш.

Поредната мълчалива пауза, поредното примигване на светлините в стая, в която дишаха петима души, трима от които имаха скрито оръжие.

— Оправданията са отрова — повтори Ед. — Трудно е човек да постъпва правилно. Лесно се саморазубеждаваш. Това звучи ли ви смислено?

— Да — каза Ашли. — Повече, отколкото мислиш.

Погледна към Дарби и вдигна юмрук пред лицето си.

Прокашляне.

Капанът щракна. Тя тръгна и в същото време усети как цялата настръхва. Погледна Ларс в очите, докато вървеше към входната врата. Той надигна глава от брошурата и посрещна погледа й, проследи я как минава покрай него, извъртайки врата си. Дарби отвори вратата. Смразяващ въздух. Виещ вятър. Остри снежинки в очите.

Излезе навън със стиснато между пръстите си ножче.

Последвай ме, Плъх.

Да приключваме с това.

 

 

23:55 часа

Ларс не я последва.

Вратата се затвори. Тя направи няколко неуверени стъпки, маратонките й потънаха в новонавалелия сняг, а сърцето й блъскаше в гърдите. Беше сигурна, че Ларс ще я последва. Сега трябваше да е зад нея, да върви по стъпките й, прегърбеният му силует да изпълни вратата с гръб към стаята, за да може Ашли да пристъпи напред и да нанесе удара си…

Но го нямаше.

Тя потрепери и погледна към вратата. Вече нямаше нужда да се крие. Държеше швейцарското ножче като брадвичка и чакаше, обляна от оранжева светлина, вратата да изскърца и да се отвори. Но вратата не се отваряше.

Какво се бе объркало?

Размяната на погледи. Дарби реши, че това бе дошло в повече за Ларс. Беше преиграла. И сега въоръженият престъпник беше вътре с Ашли и останалите, а капанът бе останал празен.

Добре.

Добре, добре.

Имаше избор.

Да се върна ли вътре, или да продължа към вана?

Поредният повей на вятъра хвърли в лицето й цяла шепа сняг. За момент не виждаше нищо. Замига яростно и затърка очите си с палци. Когато зрението й се върна, около нея беше тъмно. Разбра, че оранжевата лампа над входната врата вече не свети. Поредното мрачно предзнаменование.

Всяка секунда е от значение, си напомни тя.

Решавай.

И тя реши. Реши да продължи към вана на Ларс. Щеше да отвори вратата, да провери Джей и да светне лампата в купето. Може би дори и фаровете. Това щеше да принуди Ларс да излезе навън. Тогава Ашли щеше да има възможност да го атакува, ако не се бе разколебал отново. Капанът им можеше да бъде повторно зареден.

Хрумна й нещо друго, докато вървеше към вана. Ами ако в него има друго оръжие? Първия път го бе претърсила прибързано и повърхностно. Ларс носеше едно в себе си, това бе ясно, но ако в колата имаше и друго?

Да, един пистолет в колата щеше тотално да наклони везните в нейна полза. Стомахът й изкъркори.

Бавно крачеше през дълбокия до коленете сняг, като на всяка крачка лявата й обувка почти се събуваше заради липсата на връзка. Така измина петнадесетте метра до вана на Ларс. Предното стъкло отново се бе покрило със сняг, а отдолу, където снежинките се бяха стопили, се бе образувал лед. Специално бе оставила задната врата на „Астро“-то отключена и сега се радваше, че го е направила.

Запъти се към задницата на вана. Мина покрай избелялата анимационна лисица и мотото „ДОВЪРШВАМЕ ЗАПОЧНАТОТО“ и се зачуди дали Ларс не си е купил вана от някоя фалирала фирма. Може пък да е убил някого и да му го е взел. Може би самият Плъх беше майстор на свободна практика. Може би именно така успяваше да се промъкне в къщите, да наднича в спалните на децата, да рови в чекмеджетата и да мирише възглавниците.

Дарби погледна през рамо към Уанапани. Входната врата оставаше затворена. Лампата все още не светеше. На прозореца не се виждаше човешка фигура, което я изненада. Очакваше да види как Ларс я наблюдава или пък Ашли. Не виждаше нито Ед, нито Санди, сега те седяха по-навътре. Като изключим слабата кехлибарена светлина, едва проникваща през полузаритото стъкло, човек не би си помислил, че в постройката има жива душа.

Какво се случва вътре?

Да се надяваме, нищо. Все още.

Помисли си дали да не влезе в хондата и да надуе клаксона. Това със сигурност щеше да привлече нечие внимание. Ларс със сигурност щеше да излезе да провери какво става. Също обаче можеха да направят Ед и Санди. Ситуацията можеше да предприеме нежелан обрат. Щяха да загубят елемента на изненада. Можеше да се стигне до стрелба. Куршумите можеше да рикошират.

Дръпна задната врата на „Астро“-то. Отключена. Отвори я и на земята се изсипа снегът, насъбрал се по задната броня. Докато зениците й не се нагодиха към тъмнината, отвътре струеше само мрак.

Прошепна:

— Ей.

Тишина.

— Джей. Всичко е наред. Аз съм.

Тишината продължи и Дарби започна да се тревожи. Най-накрая обаче момиченцето се размърда и пръстите й хванаха решетките на клетката. Тя иззвъня като удар по опънати кабели. Дарби посегна към джоба си, за да включи фенерчето на телефона, но не го намери там. Потърси го в другия джоб. Празен. Беше го оставила в чантичката си. На ръба на порцелановата мивка в мъжката тоалетна.

Тъпо, тъпо, тъпо.

От вътрешността на вана излизаха същите миризми — на спарено куче, урина, застояла пот… Но имаше и нова, отвратителна.

— Повърнах — плахо прошепна момичето.

— Няма… Няма проблеми.

— Съжалявам. Боли ме коремът.

И мен, помисли си Дарби. Наклони се и погледна покрай заледените задни светлини на „Астро“-то. Да, входната врата си оставаше затворена.

— Съжалявам, Джей. Вечерта и на двете ни е много скапана. Ще се справим. Ясно?

— Не исках да повръщам.

— Няма проблеми.

— Никога не съм повръщала досега. Никога.

— Повярвай ми, Джей, в колежа ще повръщаш много.

— Човек повръща от колежите ли?

— Нещо такова.

— Мразя да повръщам. Ако ще е така в колежа, няма да ходя…

— Чуй сега, Джей — каза Дарби и хвана клетката, а пръстчетата на малкото момиче стиснаха ръката й през пръчките. — Ще ти помогна. За да ти помогна обаче, ти трябва да ми помогнеш първа. Ясно?

— Ясно.

— Опитай се да си спомниш нещо. Пърдящият мъж… Можеш ли да ми опишеш пистолета му?

— Малък. Черен. Държи го в джоба си.

— Разбирам — каза Дарби, наклони се и отново погледна входната врата.

Затворена. Попита следващото нещо:

— Да си го виждала да държи тук ножове? Бухалки? Брадви?

— Не знам.

— Други пистолети?

— Има още един.

Сърцето на Дарби подскочи.

— Къде е?

— Не е обикновен пистолет…

Мозъкът й полудя при мисълта за възможните варианти… Едва успя да произнесе:

— Защо? По-голям ли е?

— Изстрелва пирони.

— Като… — започна Дарби несигурно. — Като пистолет за пирони?

Джей кимна.

— Наистина? Сигурна ли си?

Момичето кимна още по-убедено.

Пистолет за пирони.

Точно като анимационната лисица върху вана. Дарби се замисли за превръзката на ръката на Джей, за малкото кърваво петно върху дланта й и всичко си дойде на мястото. Може би наказание заради опит за бягство? Или нещото, наречено жълт картон, беше само предястие към ужасията, която Ларс е замислил за времето, когато я отведе в изолираната си хижа някъде високо в Скалистите планини.

Ръцете й трепереха. Не от страх, а от гняв.

Шибан пистолет за пирони.

Ето срещу какъв ненормалник съм изправена…

— Тук ли е? — попита тя. — Тук във вана при нас?

— Мисля, че да.

Дарби се съмняваше, че въпросният инструмент е достоен противник на пистолета 45-и калибър, който Ларс носеше в себе си, но определено беше по-добре от 5-сантиметровото швейцарско ножче. Никога не бе докосвала пистолет за пирони преди, нито бе виждала на живо извън магазините Lowe Hardware. Надяваше се обаче боравенето с него да е лесно. Колко ли надалеч изхвърчаха гвоздеите? Дали тежи? Дали е шумен? Дали пирон в черепа убива жертвата, или само я наранява? Насочваш и натискаш спусъка, нали така?

Докосна ръката на Джей през решетката и установи, че пръстчетата на 7-годишното момиче са хлъзгави от прясна студена кръв. Явно коричката на дланта й се бе сцепила.

Насочваш и натискаш спусъка.

Дарби се зарече тази вечер да убие Ларс. Може би когато с Ашли най-накрая успееха да сгащят този психар натясно и го пребият така, че да заприлича на купчина сурово месо, може би тогава тя щеше да продължава да го ръга. Може би щеше да му пререже гърлото. Може би щеше да й хареса да го направи.

Може би.

Отново се наклони, за да хвърли едно око към сградата. Никакво движение. Започваше да се тревожи за Ашли, Ед и Санди. Дали Ларс бездействаше там вътре и я бе оставил необезпокоявано да обикаля паркинга? При това след като е намерил пластмасовата й чашка в снега? След като бе проследил нея и Ашли в тоалетната? След като го бе погледнала право в очите на излизане?

Бога ми… Какво се случва?

Въображението й започна да ражда един от друг по-кървави сценарии, проблясващи в съзнанието й като зловещи диапозитиви. Присви се, сякаш очакваше всеки момент да чуе звука на изстрел. Не последва нищо. Само ледената тишина. Само далечният вой на вятъра. Само Джей и тя, едва държаща се на треперещите си крака на този пуст паркинг.

Пистолетът за пирони ще е, реши тя.

Това стана новата й цел. Щеше да го намери, да разбере как се ползва, след което да изтича обратно в сградата, да изрита вратата и независимо какво се случваше вътре, щеше да забие пирон в средата на дребното мустакато лице на Ларс. Прас! Мъртъв като прегазено куче. Невинно дете спасено. Край на кошмара.

Това щеше да свърши работа.

Погледна обратно към Джей с тракащи зъби.

— Добре. Къде мислиш, че Ларс държи пистолета за пирони? Тук отзад или някъде отпред?

— Другият го прибира в оранжева кутия.

— А тя къде е?

— Преди беше тук, но мисля, че я преместиха…

Дарби обаче беше спряла да я слуша. Гласът на малката Джей заглъхна и за частица от секундата я изпълни паника, защото чак сега осъзна предходното изречение, което отекваше в ума й:

Другият го прибира в оранжева кутия.

Другият.

Другият.

Другият…

Тя се приплъзна навън и клекна в снега, като си удари коленете във втвърдилия се сняг. Подпря се на задния фар и надникна…

Вратата на постройката беше отворена. На прага стоеше Ларс. До него се бе изправил Ашли.

Другият.

Гледаха я през петнадесетината метра между тях, силуети очертани на фона на вътрешното осветление. Явно си говореха помежду си тихо, за да не ги чуят Ед и Санди. Лицата им бяха в сянката и не се виждаха. Ларс обаче бе пъхнал кльощавата си ръка в джоба върху дръжката на пистолета. Ашли държеше камъка-в-чорап в дясната си ръка.

Замахваше.

И го плясваше в другата си длан.