Тейлър Адамс
Без изход (2)

Вечер

19:39 часа

23 декември

„Майната ти, Бинг Кросби.“

Дарби Торн беше навлязла на 10 километра в прохода Бекбоун, когато предната й чистачка се счупи, а бас-баритонът се включи във втория припев. Без съмнение: човекът щеше да си получи снежната Коледа. Време беше да млъква.

Завъртя копчето на радиото (само статичен шум) и се загледа как лявата чистачка се движи като ръка, счупена в китката. Понечи да отбие, да я пристегне с тиксо, но по пътя не се виждаха отбивки, а само плътна стена от мръсен лед както отляво, така и отдясно. И без това я беше страх да спре. Снежинките бяха започнали да стават големи и мокри, когато профуча през Джипсъм преди около час и половина, но с нарастване на надморската височина размерът им поспадна и станаха сухи като песъчинки. Опитваха се да я хипнотизират, размазвайки се като звезди покрай космически кораб, движещ се със скоростта на светлината.

„Веригите са задължителни“ предупреждаваше последният знак, който подмина.

Дарби нямаше вериги за сняг. Все още. Беше второкурсничка в Университета на Боулдър в Колорадо и никога не се бе осмелявала да напуска кампуса по-далеч от „Трифтуей“ на Ралфи. Спомни си как миналия месец се върна оттам подпийнала, пеша, в компанията на няколко уж приятелки от общежитията, а когато една от тях я попита (проявявайки уж интерес) къде смята да прекара коледната ваканция, Дарби дръзко отговори, че само Бог може да я накара да се върне в Юта за празниците.

Явно Той я бе чул, защото бе благословил майка й с рак на панкреаса в последен стадий.

За което тя научи едва вчера.

С есемес.

Скръц-скръц. Скършеното рамо на чистачката отново блъскаше по стъклото, но снежинките бяха сухи, а колата се движеше толкова бързо, че предното стъкло оставаше чисто. Истинският проблем бе снегът, който бе започнал да се трупа по асфалта. Жълтата маркировка вече не се виждаше от няколкото сантиметра бяла покривка и от време на време Дарби усещаше как шасито на хондата остъргва повърхността й. Звукът беше като от влажна кашлица, влошаваща се все повече. Последния път бе усетила как воланът се разтресе в стиснатите й пръсти. Още сантиметър-два и оставаше тук, на 3000 метра надморска височина, с четвъртинка резервоар, без покритие и само угрижените й мисли за компания.

„И звънкият глас на Бинг Кросби“, помисли си тя. Човекът си изпя последния припев, докато Дарби отпиваше от стоплилия се Red Bull.

Скръц-скръц.

Цялото пътуване протичаше по следния начин — мъгляво препускане километър след километър покрай хълмове и осеяни с храсти полета. Без време за почивки. Ибупрофенът бе единственото, което бе слагала в устата си днес. Беше забравила настолната лампа в стаята си включена, но го установи чак като излезе от паркинга „Драйдън“, с други думи, твърде късно, за да се връща. Усещаше киселини в гърлото си. Пиратски свалените Schoolyard Heroes и My Chemical Romance се въртяха на нейния (вече изтощен) iPod. Покрай нея профучаваха зелените указателни табели с избледнели реклами на заведения за бързо хранене. Около обяд Боулдър вече не се виждаше в огледалото за обратно виждане, след това го последва облачният силует на Денвър с кацналите на летището самолети, а накрая и малкият Джипсъм, останал зад пелената от падащи снежинки.

Скръц-скръц.

„Бялата Коледа“ на Бинг Кросби приключи, но я последва поредната празнична песен. Всички вече се бяха извъртели по два пъти.

Хондата рязко поднесе наляво. Red Bull-ът се изля в скута й. Воланът сякаш се вкамени и в рамките на една преобръщаща стомаха секунда (завърти в посока, обратна на плъзгането, завърти в посока, обратна на плъзгането) тя успя да си възвърне контрола върху колата и да продължи да се движи напред и нагоре по баира, губейки скорост. И сцепление.

— Не, не, не — каза тя и даде газ.

Гумите ту се впиваха в кишата, ту се плъзгаха по нея, яростно разтърсвайки колата. Изпод предния капак се заиздига пара.

— Хайде, Синичък…

Скръц-скръц.

Наричаше колата си „Синичък“, откакто я взе в гимназията. Започна да натиска педала на газта в опит да усети сцепление. В огледалото за обратно виждане мярна как изпод задните гуми изригна сняг, осветен в червено от стоповете. Последва грубо тракане, явно шасито на Синичък отново остърга повърхността на навятия сняг. Колата се извъртя странично досущ като лодка…

Скръц…

… лявата чистачка се откъсна и отлетя в мрака.

Сърцето й сякаш спря.

— Мамка му.

Снежинките, които се удряха в лявата половина на предното стъкло, бързо се трупаха по незащитения му вече участък. Скоростта бе паднала значително. В рамките на няколко секунди видимостта й към Път 7 се сведе до тесен тунел и тя удари по волана. Острият звук на клаксона остана нечут от никого.

Потрепери при мисълта: „Ето така си умират хората. Закъс-ват в провинцията по време на снежна буря и остават без бензин“.

„Измръзват до смърт.“

Понечи да отпие от Red Bull-a — беше свършил.

Спря радиото и се наведе през съседната седалка да погледне пътя, като в същото време се опита да си спомни каква бе последната кола, която бе видяла днес. Преди колко километра? Оранжев снегорин с надпис на вратата „Пътна агенция на Колорадо“, захапал дясната лента и бълващ огромна струя ледени късчета. Преди поне час. Когато слънцето все още светеше истински.

Сега беше просто сив фенер, пълзящ зад назъбените върхове, а небето гаснеше в мътнолилаво. Замръзналите елхи се превръщаха в нащърбени силуети. По-ниските части между хълмовете потъваха в езера от сенки. Според термометъра на таблото на бензиностанцията Shell, която бе подминала преди 50 километра, температурата навън бе минус 15 градуса. Сега вероятно бе още по-студено.

След това го видя. Полузаровен в снега зелен знак, поставен до отбивката на пътя вдясно. Той бавно се приближи към нея и светлината на мръсните фарове на хондата за секунда падна отгоре му: „365 дни от последния фатален инцидент“.

Числото сигурно беше остаряло вече с няколко дни заради снежната буря, но въпреки това й се стори малко зловещо. Точно една година. Сякаш днес бе някаква злокобна годишнина. Почувства го някак лично, като собствен надгробен отпечатък.

Зад него имаше друга табела.

„МЯСТО ЗА ОТДИХ НАПРЕД“

Виждали ли сте едно? Значи сте виждали всички.

Продълговатата постройка (фоайе, тоалетни, може би магазинче или кафене, стопанисвани от доброволци) се бе сгушила между огънатите от вятъра ели и скосените канари. Пилон за знаме без знаме. Дънер на старо дърво, наподобяващ огромен барабан. Няколко бронзови статуи, заровени до кръста, вероятно в чест на някой местен лекар или пътешественик, изработени с парите на данъкоплатците. Паркинг встрани, на който колите се броят на пръстите на едната ръка, вероятно на закъсали или загубили се като нея шофьори, чакащи пристигането на снегорина.

Откакто бе излязла от Боулдър, Дарби бе подминала десетки места за отдих като това. Някои по-големи, някои по-добри, всички до едно по-малко изолирани от това. Съдбата обаче явно бе избрала за нея именно това.

„Уморени ли сте?“ я питаше една синя табела? „Вътре ви чака безплатно кафе.“

До нея една по-нова, с орела от емблемата на Департамента за вътрешна сигурност от ерата на Буш: „Видяхте нещо? Кажете нещо“.

Последната табела бе с Т-образна форма. Насочваше камионите и кемперите вляво, а по-малките превозни средства вдясно.

Дарби почти я прегази.

На предното стъкло вече имаше дебел слой сняг, дясната чистачка също бе на път да откаже, затова тя свали стъклото и с ръка изчисти едно кръгче пред себе си. Все едно да се ориентираш през перископ. Дори не си направи труда да намери място за паркиране, защото очертаните линии надали щяха да се покажат преди март, и спря Синичък до сив ван без прозорци.

Изгаси двигателя. Загаси фаровете.

Тишина.

Ръцете й още трепереха. Остатъчен адреналин от първото поднасяне. Стисна ги в юмруци, първо дясната, после лявата (вдишай, преброй до пет, издишай) и се загледа как по предното стъкло продължаваха да се трупат снежинки. Точно за десет секунди кръгчето, което бе изчистила, вече го нямаше. След тридесет бе запечатана зад стена от потъмняващ лед, осъзнала с кристална яснота факта, че до утре по обед няма как да стигне до Прово, щата Юта. Този оптимистичен план се крепеше на допускането, че ще си е пробила път през виелицата в прохода Бекбоун преди полунощ, след което към 3 часа през нощта ще е стигнала Върнал за освежаваща дрямка. Сега наближаваше 8 вечерта. Дори да не спираше за сън или по малка нужда, пак нямаше да успее да говори с майка си преди първата операция. Тази възможност бе „Затворена за неопределено време“, точно като поредния планински проход, за който я информираше приложението на телефона й.

След операцията.

Чак тогава.

В хондата се възцари пълен мрак. Освен по предното стъкло, снегът се бе натрупал отвсякъде и бе превърнал колата в арктическа пещера. Провери iPhone-а си, като примижа при острата светлина. 9% батерия и нулев обхват. Последният есемес, който бе получила, все още стоеше отворен. Първия път го бе прочела на магистралата край Джипсъм, профучавайки със 140 км/час покрай покрития с тънък лед тротоар. На треперещия в ръката й екран пишеше: „В момента е добре“.

„В момента.“ Плашещо уточнение. Като това дори не беше най-плашещото в текста.

Девън, по-голямата сестра на Дарби, мислеше в емотикони. Есемесите и постовете й в Twitter страдаха от тежка форма на алергия към пунктуацията. Човек оставаше бездиханен в напъните си да открие някакъв рационален смисъл в изблиците от пустословие. Не и тук. Девън бе решила да напише с букви „добре“ и да сложи точка в края на изречението. Тези подробности изгаряха съзнанието на Дарби като язва. Нищо очевидно, но намек за случващото се в болница „Юта Вали“. Нещо, което определено не е „добре“, но няма как да бъде изразено чрез клавиатурата.

Само четири тъпи думи.

В момента е добре.

Ето я и нея, Дарби, втората дъщеря, хваната в капана на едно място за отдих в подножието на върховете на прохода Бекбоун само защото се е опитала да изпревари Снегокалипсиса, погълнал Скалистите планини, и се е провалила. Километри над морското равнище, затрупана от сняг в своята хонда „Сивик“ със счупени чистачки, телефон почти без батерия и есемес, който бавно прогаря съзнанието й.

„Мама е добре в момента.“ Каквото и да значеше това, по дяволите.

Като малко момиче бе запленена от смъртта. Все още не бе губила баба или дядо, така че за нея смъртта бе абстракция, нещо, което да посетиш и опознаеш като турист. Обичаше отпечатъците от надгробни камъни. Залепяш оризова хартия към плочата и търкаш с пастел или черен восък, за да снемеш подробен отпечатък. Красота. Колекцията й съдържаше стотици, някои от които дори в рамка. Няколко безименни. Няколко знаменитости. Миналата година бе прескочила ограда в Денвър, за да се сдобие с отпечатък от гроба на Бъфало Бил. Дълги години вярваше, че тази й малка странност, това младежко увлечение по смъртта, ще я подготви за реалността и първия и истински сблъсък с нея.

Не я беше подготвила.

Поседя още малко в тъмната кола, като четеше и препрочиташе думите на Девън. Осъзна, че остане ли в този леден ковчег насаме с мислите си, ще се разплаче, а Бог й беше свидетел, последните двадесет и четири часа бе ревала достатъчно. Нямаше да се откаже. Нямаше отново да потъне в това тресавище. Позволи ли му, то щеше да я погълне, точно както Синичък бе затънал в дебелия сняг на километри от всяка човешка помощ.

Вдишай. Преброй до пет. Издишай.

Напред.

Прибра iPhone-а в джоба си, откопча предпазния колан, навлече върху пуловера един дълъг шлифер с качулка с емблема на Boulder Art Walk и тръгна с надеждата, че освен обещанието за безплатно кафе, в това местенце ще има и интернет.

Във фоайето попита първия човек, който се мярна пред погледа й, а той посочи евтино ламинираната табела на стената, която гласеше: „WiFi за нашите гости, благодарение на благородното сътрудничество между Пътна агенция на Колорадо и RoadConnect!“.

Мъжът още стоеше до нея.

— С други думи… Ще трябва да платите.

— Ще платя.

— Скъпичко е.

— Няма значение, ще си платя.

— Виждате ли тук? — посочи той. — 3,95 долара за всеки десет минути…

— Трябва да се обадя.

— Колко дълго ще говорите?

— Не знам.

— Защото ако ще е за повече от двадесет минути, е по-добре да вземете месечна карта на RoadConnect, която струва само 10 долара за…

— По дяволите, човече, няма проблеми.

Дарби не искаше да звучи грубо. Досега не бе огледала непознатия, който под стерилната флуоресцентна светлина изглеждаше като да наближава шейсетте, облечен в жълто яке на Carhartt, с обица на ухото и прошарена козя брадичка. Приличаше на тъжен пират. Напомни си, че той сигурно също е закъсал тук като нея и само се опитва да помогне.

iPhone-ът й не намираше никакви WiFi мрежи. Врътна надолу с палец и зачака някоя да се появи.

Нищо.

Мъжът се връщаше към стола си.

— Кофти съдба, а?

Не му обърна внимание.

През деня това място явно беше кафене, но сега й приличаше на автобусна спирка посред нощ — прекалено силно осветена и безлюдна. Кафе-барът (Espresso Peak) бе заключен зад ролетни щори. Зад тях се виждаха две кафемашини с механични бутони и потъмнели ванички под дюзите. Застояли сладкиши. Черна дъска с меню, състоящо се от няколко слабоалкохолни коктейла на завишени цени.

Фоайето бе едно цяло помещение — правоъгълник по дължина на покрива, с тоалетни за посетителите в дъното. Дървени столове, широка маса и пейки покрай стената. Близо до нея — вендинг машина и етажерки с туристически брошури. Пространството изглеждаше едновременно претрупано и просторно, изпълнено с остра миризма на хлор.

А обещаното безплатно кафе? На зидания тезгях под Espresso Peak имаше купчина пластмасови чашки, салфетки и две електрически кани, охранявани от ролетните щори. На едната пишеше „КЪФЕ“, а на другата „КАКАУ“.

Поредният неграмотен чиновник.

Забеляза, че на нивото на глезена циментът се е напукал и един от камъните се клати. Един ритник спокойно щеше да го извади от мястото му. Това подразни една маниакална частица от мозъка на Дарби. Като нуждата да загризеш забелената кожа около нокътя си.

Чу тихо жужене досущ скрибуцането на облак скакалци и се зачуди дали това място не е на резервен генератор в момента. Това би могло да рестартира безжичната мрежа. Може би. Обърна се към непознатия с брадичката:

— Да сте видели тук обществени телефони?

Мъжът я измери с поглед — ааа, ти още ли си тук? — И поклати глава.

— Имате ли обхват на джиесема? — попита тя.

— Не и от Уайт Бенд насам.

Сърцето й потъна в петите. Според картата на местността, висяща на стената, това място се наричаше Уанапа (в груб превод Малкия дявол на езика на индианците паюти). На 30 километра на север имало още едно, кръстено респективно Уанапани (Големия дявол), а още 15 километра по-нататък, в полите на планината, се намирал град Уайт Бенд. Тази нощ, в разгара на Снегокалипсиса, или Снегодзилата, или както там го наричаха метеоролозите, Уайт Бенд спокойно можеше да е и на Луната…

— Отвън хванах сигнал — се разнесе втори мъжки глас.

Зад нея.

Дарби се извърна. Мъжът се бе подпрял на входната врата с ръка на дръжката й. Минала е покрай него, когато е влизала вътре (Как не съм го видяла?). Той беше висок, широкоплещест, година или две по-голям от нея. Спокойно можеше да е от онези Алфа Сиг мъжкари, с които съквартирантката й често купонясваше. Буйна коса, зелено яке на The North Face и свенлива усмивка.

— Само една чертичка и само за няколко минути — добави той. — На T-Mobile съм.

— И аз. Къде беше това?

— Отвън до статуите.

Тя кимна, като се надяваше да има достатъчно батерия за разговора.

— Знаете ли… Хей, някой от вас знае ли кога снегорините ще стигнат дотук?

И двамата поклатиха глави. На Дарби не й харесваше да се намира помежду им, постоянно й се налагаше да върти глава.

— Според мен аварийните сводки са прекратени — каза по-възрастният, като посочи едно антично радио от 90-те години на миналия век на плота.

Източникът на насекомоподобното жужене, което бе чула. Радиото също се намираше зад решетка.

— Когато дойдох, по него вървяха новини за трафика и сателитни данни за времето на всеки 30 секунди — добави той, — но вече няма нищо. Явно снегът е затрупал антената им.

Тя се пресегна през решетката и изправи антената на радиото, от което шумът само промени честотата си.

— Пак е по-добре от Бинг Кросби.

— Кой е Бинг Кросби? — попита по-младият.

— Един от „Бийтълс“ — отговори по-старият.

— Аха.

Дарби започна да харесва по-стария и съжали, че му се е сопнала за Wi-Fi-я.

— Не разбирам много от музика — призна си по-младият.

— Очевидно.

На голямата маса Дарби забеляза оръфано тесте карти. Бяха раздадени като за покер, средство за сближаване между двама непознати, събрани на едно място от снежната буря.

Откъм тоалетните се чу шум от пусната вода.

Трима непознати, поправи се тя.

Мушна телефона в джоба на дънките си и си даде сметка, че двамата все още я наблюдават. Единият отпред, другият отзад.

— Аз съм Ед — каза по-възрастният.

— Ашли — представи се по-младият.

Дарби не си каза името. Отвори с лакът входната врата и се гмурна в минусовите температури отвън, като натика ръце в джобовете си. Докато вратата се затваряше зад нея, чу как по-възрастният попита по-младия:

— Чакай малко. Казваш се Ашли? Ама, това е женско име.

Другият изсумтя:

— Не е само женско.

Вратата се затвори.

Светът отвън бе потънал в сенки. Слънцето го нямаше. Падащите снежинки изглеждаха оранжеви от светлината на единствената външна лампа, която висеше над входа. Снегокалипсисът явно бе загубил сили за кратко, защото в здрача на спускащата се нощ тя успя да съзре силуета на далечните планински върхове. Назъбени канари, полуприкрити зад дърветата.

Вдигна яката високо около врата си и потрепери.

Статуите, които бе споменал Ашли, се намираха на юг от постройката, покрай пилона и зад мястото за пикник. Близо до отбивката, по която бе тръгнала. Едва се виждаха оттук. Форми, наполовина потънали в снега.

— Хей.

Тя се обърна.

Отново Ашли. Остави вратата да се затвори след него и я настигна, като вдигаше крака високо, газейки снега.

— Трябва да… Бях застанал на едно конкретно място. Единственото, където хванах сигнал, при това само една чертичка. Най-много да успееш да изпратиш есемес.

— И това стига.

Той вдигна ципа на якето си.

— Ще ти го покажа.

Тръгнаха по старите му следи и Дарби забеляза, че те вече са запълнени до средата с пресен бял снежен прашец. Зачуди се, но не го попита от колко време е тук.

Когато се отдалечиха от сградата, тя си даде сметка, че цялото това място е кацнало върху скала, около която зее истинска пропаст. Обрулени върхове на дървета маркираха началото й точно до задната стена (където бяха тоалетните). Не се виждаше къде точно започва склонът, тъй като дебелият сняг бе покрил ръба му. Една погрешна стъпка можеше да се окаже фатална. Растителността също изглеждаше враждебно настроена. Силните ветрове бяха разкривили стволовете на елите в гротескни форми, а клоните стърчаха голи и чепати.

— Благодаря — каза Дарби.

Ашли не я чу. Продължиха да си пробиват път през дълбокия до кръста сняг, разперили встрани ръце, за да запазят равновесие. Маратонките й Converse вече бяха прогизнали и не си усещаше пръстите на краката.

— Значи ти викат Ашли, така ли? — попита го тя.

— Аха.

— А не например Аш?

— Че защо?

— Само питам.

Тя отново хвърли поглед към сградата и видя една фигура да се очертава на фона на кехлибарената светлина, преминаваща през единствения прозорец. Гледаше ги през заскреженото стъкло. Не се разбираше дали е по-възрастният (Ед), или другият човек, когото все още не бе виждала.

— Ашли не е само женско име — уточни младежът, докато стъпваха тежко. — Напълно нормално мъжко име.

— Абсолютно.

— Също като Ашли Уилкс от „Отнесени от вихъра“.

— Точно за него си мислех — каза Дарби.

Изпитваше удоволствие от време на време да се подиграва с хората. В същото време една постоянно будна част от мозъка й, която никога не бе успявала да потисне, се чудеше: Чувал си за този суперстар филм, а не знаеш кои са „Бийтълс?“.

— Или Ашли Джонсън — продължи той. — Световноизвестният ръгбист.

— Този си го измисли.

— Не съм — каза той и посочи в далечината. — Можеш да видиш връх Мелани оттук.

— Кое?

— Връх Мелани — повтори той, очевидно смутен. — Извинявай, толкова от дълго съм тук, че изчетох всичко в информационния център. Виждаш ли онази голяма планина ето там? Някакъв я нарекъл на жена си.

— Колко мило.

— Може би. Освен ако не е искал да намекне, че е фригидна и негостоприемна.

Дарби се подсмихна.

Бяха стигнали заледените статуи. Наистина бяха много. Някъде под снега вероятно имаше табелка, която подробно обяснява какъв е смисълът им. Фигурите бяха детски. Тичаха, скачаха, играеха си, изваяни от бронз и покрити с лед.

Ашли посочи една от тях, която замахваше с бейзболна бухалка.

— Ето там. Точно до малкия спортист.

— Тук?

— Да. Тук хванах сигнал.

— Благодаря.

— Искаш ли… — започна той, но после се подвоуми, с ръце все още пъхнати в джобовете. — Ще ти трябвам ли? Да се навъртам наоколо.

Тишина.

— В смисъл… Искам да кажа…

— Не — искрено се усмихна Дарби. — Всичко е наред. Благодаря ти.

— Надявах се да кажеш така. Тук е ебати студа.

Хвърли й една бърза усмивка и пое към оранжевата светлина, махайки й през рамо.

— Приятна веселба с Кошмарните деца.

— Мерси.

Не бе осъзнала колко зловещи са статуите, докато не остана насаме с тях. От децата липсваха цели парчета. Това бе художествен похват, с който се бе сблъсквала и преди. Последователите му използваха груби парчета бронз, които заваряваха едно към друго в странни и нелогични форми, при което помежду им оставаха да зеят процепи и цели дупки. В мрака това навяваше мисли за осакатяване и кръвопролитие. На момчето вляво, онова с бейзболната бухалка, което Ашли бе нарекъл „Малкия спортист“, му се виждаха ребрата. Другите бяха размахали разкривени и усукани ръце, от които липсваха цели парчета плът. Като група изгризани до кокал жертви от нападение на питбули.

Как ги бе нарекъл той? „Кошмарните деца“.

Беше се отдалечил само на 5–6 метра, но вече представляваше само силует на фона на оранжевата светлина, когато тя се обърна към него и го повика:

— Ей. Чакай.

Ашли погледна назад.

— Дарби — продължи тя. — Казвам се Дарби.

Той се усмихна.

Искаше й се да му каже: „Благодаря, че ми помагаш. Благодаря, че се държиш с мен свястно, непознати човече“. Думите бяха там, в ума й, но не можеше да го произнесе на глас. Погледите им се разделиха, моментът отлетя…

Благодаря ти, Ашли…

Той продължи по пътя си.

След секунда спря, замисли се нещо и се обърна:

— Нали знаеш, че Дарби е мъжко име?

Тя се засмя.

Погледа го как се отдалечава, след което се подпря на бейзболната бухалка на статуята, застинала насред замахването, и вдигна iPhone-а си нагоре към небето, срещу падащите снежинки. Примижа и се втренчи в горния ляв ъгъл на екрана.

Нулев обхват.

Зачака сама в мрака. Индикаторът в десния горен ъгъл показваше, че батерията вече е на 6%. Беше забравила зарядното си на контакта на стената в стаята на общежитието. На 300 километра оттук.

— Моля те — прошепна тя. — Боже, моля те…

Нулев обхват. Докато дишаше през стиснатите си челюсти, тя препрочете есемеса на сестра си: „В момента е добре“.

Добре е най-безсмислената дума. Извадена от контекста, тя няма никакво съдържание. Добре може да означава, че състоянието на майка й Мая се подобрява, че не се подобрява, че засега е… просто добре.

Хората казват, че ракът на панкреаса убива бързо, защото смъртта настъпва няколко седмици или дори дни след поставянето на диагнозата, но това не е вярно. Умирането отнема години. Чисто и просто в ранните стадии човек няма никакви симптоми, ракът се размножава неусетно, не причинява жълтеница или болки в корема, докато не стане прекалено късно. Смразяваше я следното: ракът е бил в майка й, когато Дарби е била в гимназията. Бил е в майка й, когато я бе излъгала за скъсаните етикети от Sears в портмонето си. Бил е там, когато се бе прибрала с колата в 3 през нощта, замаяна от кофти екстази, със светеща зелена гривна на китката, и завари майка си обляна в сълзи на верандата, но въпреки тях бе наречена „малка пачавра“. Невидимото същество бе надничало иззад рамото й през цялото време, бе подслушвало и я бе убивало бавно, без никой от тях да знае.

Последно говориха на Деня на благодарността. Разговорът бе продължил над час и бе преминал предимно в спорове, но Дарби бе запомнила само последните няколко секунди.

„Ти си причината татко да ни напусне“, бе казала тя. „Ако можех да избера него пред теб, нямаше да се двоумя и секунда. Дори една секунда, Мая.“

Избърса сълзите с палец, преди да са замръзнали върху кожата й. Издиша в ледения въздух. Точно в този момент в болница „Юта Вали“ подготвяха майка й за операция, а ето я нея тук, закъсала насред Скалистите планини, в някакво си място за отдих.

Наясно бе, че няма достатъчно бензин, за да запали Синичък и да остане в него. В сградата поне бе топло и имаше електричество. Независимо дали й харесваше, или не, най-вероятно щеше да й се наложи да завърже разговор с Ед, Ашли и другия, който бе пуснал водата в тоалетната. Представи си ги: групичка непознати насред виелицата, досущ златотърсачите или заселниците, споделяли подслоните насред същите тези планини преди векове, сърбащи рядко кафе, разказващи си истории и слушащи пращящите новинарски емисии кога ще пристигнат снегорините. Може би щеше да си спечели още няколко приятели във Facebook и да се научи да играе покер.

Или щеше да стои в хондата и да измръзне до смърт.

И двете възможности й изглеждаха еднакво примамливи.

Хвърли поглед към най-близката статуя.

— Чака ни дълга нощ, хлапета.

За последен път провери iPhone-а, но вече бе загубила надежда за магическото местенце на Ашли. В момента само хабеше батерията си и мръзнеше.

Много дълга нощ.

Пое обратно към сградата, като усещаше първите позиви на мигрената да се забиват в крайчетата на мислите й. Снегокалипсисът се бе усилил и бе скрил планините с пелена от въртящи се във въздуха снежинки. Усети как покрай нея премина остър повей на вятъра, който накара елите да заскърцат и безмилостно нахлу в якето й. Несъзнателно преброи колите на паркинга, докато вървеше покрай него. Три, освен хондата й. Сив ван, червен пикап и нещо неопределено, полузаровено от снежната виелица.

По пътя си реши да заобиколи паркинга и малката му колекция от превозни средства. Без никаква причина. По-късно вечерта щеше безброй пъти да се връща във времето и да размишлява върху спонтанното си решение, и да се чуди колко ли по-различно щеше да протече тя, ако просто се бе върнала по стъпките на Ашли.

Подмина редицата коли.

Пръв беше червеният пикап. Чували пясък в багажника, вериги на гумите. По-малко зарит от останалите, следователно не е бил тук много дълго. Реши, че от максимум 30 минути.

Втората кола бе изцяло покрита, буквално неразпознаваема купчина сняг. Дори цвета й не можеше да отгатне. Спокойно можеше да е кош за смет. Нещо широко и четвъртито. Очевидно бе тук най-дълго от всичките четири.

Трети беше Синичък, нейната хонда. Колата, в която се бе научила да шофира, колата, с която бе отишла в колежа, колата, в която бе загубила девствеността си (всичко гореизброено не по едно и също време). Лявата чистачка я нямаше, запратена в някоя снежна пряспа на километър-два надолу по пътя. Знаеше, че е изкарала голям късмет да се добере до това място.

Последен беше сивият ван.

Тук Дарби реши да мине напряко между паркираните коли и да тръгне по пътечката към вратата на сградата, някъде на около 15-ина метра оттук. Смяташе да мине между вана и хондата, като се подпре на вратата на колата си, за да запази равновесие.

Отстрани на вана имаше лепенка с оранжева анимационна лисица, която приличаше на Ник Уайлд от филма „Зоотрополис“. Държеше пистолет за пирони така, както държат оръжията си тайните агенти, и рекламираше някакви строителни или ремонтни услуги. Името на компанията бе покрито от сняг, но мотото гласеше: „ДОВЪРШВАМЕ ЗАПОЧНАТОТО“. Ванът имаше две задни стъкла. На дясното бе опъната кърпа. Лявото бе свободно и отрази лъч светлина от лампата, когато Дарби мина покрай него, като на тази светлина тя вида нещо бледо във вана. Ръка.

Малка, подобна на кукленска, ръка.

Спря насред крачка и забрави да издиша.

Малката ръчичка стискаше нещо като решетка зад заледеното стъкло, като белите пръстчета се разтваряха едно по едно, по онзи некоординиран начин, по който децата се учат да ползват нервната си система. След което рязко изчезна обратно в мрака. Изчезна от погледа й. Всичко се случи за три, може би четири секунди и остави Дарби смаяна в тишината.

А стига бе!

Вътре беше тихо. Нищо не помръдваше.

Приближи се по-наблизо и сви ръце на фуния пред стъклото, като се взря вътре. Миглите й затрепкаха по студеното стъкло. Едва видимо в тъмнината, точно където бе изчезнала бялата ръчичка, тя видя нещо заоблено, отразяващо слабата жълто-оранжева светлина. Кръгъл катинар с код, сложен на металната решетка, която детските пръсти бяха стиснали. Сякаш детето беше в клетка.

Чак сега Дарби издиша, което се оказа грешка, защото стъклото се замъгли от дъха й. Обаче го беше видяла. Нямаше как да не го види.

Отстъпи, а на вратата остана отпечатък от дланта й. Усещаше как сърцето бие в гърлото й. Все по-бързо и по-бързо.

Във вана…

Във вана има заключено дете.

 

 

20:17 часа

Върна се в сградата.

Ашли я погледна:

— Успя ли?

Тя не отговори.

Той седеше на дървената маса и играеше карти с Ед. Имаше още една жена, явно съпругата на Ед, която седеше до мъжа си. Дребна, превзета, малко над четиридесетте, с къса черна коса, подстригана на черта и облечена в намачкан жълт анорак, заета да пука балончета на таблета си. В тоалетната явно е била тя.

Когато вратата изщрака зад Дарби, тя вече знаеше: има трима заподозрени. Приказливият Ашли, тъжният Ед или старомодната му жена. И така, на кого бе сивият ван?

Боже мой, отвън във вана има дете.

Затворено в нещо като клетка.

Всичко я връхлетя изведнъж. Усети, че й се гади. Краката й омекнаха. Трябваше да поседне, но се страхуваше да го направи.

Някой от тези тримата го е направил…

— Провери дали вратата е затворена добре — каза Ед.

Играта продължи, сякаш нищо не се е случило. Ашли хвърли поглед към картите в ръката си и погледна косо Ед:

— Четворка купа?

— Гледай си работата. Двойка пика?

— Тц.

Дарби си даде сметка, че нещо не е наред. Сметките не излизаха. До колата й имаше три други. Тук вътре имаше трима заподозрени. Почти сигурно беше обаче, че Ед и жена му пътуват заедно. Нали така? Значи тук трябваше да има и четвърти човек. Но къде?

Отклони погледа си от Ашли, погледна Ед, а после и жена му, огледа цялото помещение, а сърцето й се изпълваше с хладен ужас. Къде би могъл…

Тогава усети топъл дъх във врата си. Някой стоеше зад нея.

— Вале спатия.

— Гледай си работата.

Дарби стоеше неподвижно, а кожата й настръхна. Побиха я тръпки. Искаше да се обърне, но не можа. Тялото й не можеше да помръдне.

Точно зад мен е.

Дишаше отзад във врата й. Дъхът му повдигаше косата й, гъделичкаше голата й кожа. Тихичко подсвирваше покрай ухото й. Някак знаеше, че четвъртият пътник е мъж, чисто и просто жените не дишат така. Стоеше на по-малко от половин метър зад нея. Достатъчно, за да докосне гърба й или да се пресегне покрай врата й и да сключи пръсти върху гръкляна й.

Искаше й се да може да се обърне и да погледне този четвърти човек, който и да е той, но времето течеше някак бавно. Също както когато се опитваш да удариш с юмрук по време на кошмар.

Обърни се, увещаваше се тя. Обърни се веднага.

Пред нея играта на карти продължаваше:

— Дама купа?

— Уф! Ето ти я.

— Девятка каро?

— Не позна.

Дишането зад нея спря за няколко секунди, достатъчно дълго, за да може в нея да се зароди надеждата, че си е въобразила всичко. После последва шумно преглъщане. Тежко дишане. В пълна тишина Дарби осъзна, че го е направила отново. Беше влязла в стая, без да погледне левия й ъгъл.

За бога, Дарби, просто се обърни.

Погледни го в лицето.

Най-накрая тя се завъртя.

Бавно, небрежно, с вдигната длан, сякаш изпълнява молбата на Ед да провери дали вратата се е затворила добре. Тръгна да се обръща, докато най-накрая не се озова лице в лице с мъжа.

Беше егати дългучът. Висок, кльощав, мърляв, най-много на деветнадесет години. Профилът му наподобяваше муцуна на невестулка, лицето обсипано с акне, устните над безформената му брадичка бяха покрити като с прасковен мъх. Шапка „Дедпул“ и скиорско яке в бебешко синьо. Тесните му рамене бяха мокри от разтопилия се сняг, сякаш и той е бил навън допреди малко. Гледаше я, така че когато погледите им се срещнаха, тя видя малките му лешниковокафяви очички и тъпотата в тях я накара да си помисли за дребните гризачи в полето. Усмихна му се срамежливо.

Времето застина.

Дъхът на Плъха смърдеше на мляко с какао, примесено със землистия вкиснат мирис на тютюн за дъвчене. Дясната му ръка се вдигна без предупреждение и Дарби потрепна, но той само се пресягаше през рамото й, за да натисне вратата. Чу се изщракване.

— Мерси — каза Ед, след което се обърна пак към Ашли. — Асо купа?

 

— Не.

Дарби отклони поглед и остави мъжа да стои сам до вратата. Сърцето й блъскаше в гърдите. Стъпките й сякаш кънтяха. Стисна ръце в юмруци, за да скрие факта, че и двете треперят, след което седна на масата при другите. Дръпна един стол между Ашли и възрастната двойка, но краката му изтракаха по плочките.

Ашли стисна зъби при резкия звук.

— Ох. Деветка купа?

— Мамка му.

Съпругата на Ед го сръчка.

— Дръж се прилично.

Дарби знаеше, че Плъха още я гледа с мъничките си мътни очички, все едно я изучава. Осъзна, че стои сковано, прекалено сковано, затова малко се поотпусна в стола и започна да се преструва, че играе на iPhone-а си. Подпря се с колене на ръба на масата. Играеше ролята на прекалил с кафето студент по изящни изкуства, дошъл с хонда, пълна с отпечатъци на надгробни камъни и изтощена батерия на телефона, закъсал на ръба на цивилизацията като всички останали тук. Безобиден второкурсник от Университета на Колорадо в Боулдър.

Момчето се помайваше около вратата. Продължаваше да я гледа.

Дарби започна да се притеснява. Дали знае? Може би е наблюдавал през западния прозорец. Може би е видял следите от стъпките й. Може би поведението й я е издало още в секундата, когато пристъпи през прага с опънати нерви и бумтящо сърце. По принцип я биваше с лъжите, но тази вечер не. Не и сега.

Опита се да измисли обяснение на видяното, като например че неспоменатото от никого тук дете е на някого от четиримата и е спяло отзад във вана. Напълно възможно, нали? Случва се постоянно. За това са местата за почивка. За да могат хората да си почиват.

Това обаче не обясняваше катинара, който бе видяла. Или решетката, която ръчичката бе стиснала. А и като се замисли, преднамерено сложените кърпи на задните стъкла. За да скрият онова, което се случва вътре. Нали?

Дали не преигравам?

Може би да. Може би не. Мислите й блуждаеха, влиянието на кофеина отслабваше. Имаше нужда от още проклето кафе.

Като говорим за преиграване, отвън тя се бе опитала да се обади на 911. Само че нямаше обхват. Беше се опитала още на няколко пъти, този път близо до Кошмарните деца, точно в средата на магическото място, което Ашли й бе показал. Нищо. Дори се бе опитала да изпрати есемес до 911. Някога бе чела, че текстовите съобщения имат нужда от съвсем малка частица от необходимата честотна лента, за да достигнат целта си, и затова са най-добрият начин да повикаш помощ от място, където няма обхват. Това също не се получи. „Отвличане на дете във ван с регистрационен номер VBH9045 на Път 7 при място за почивка Уанапа изпратете полиция.“

Обратният есемес с текст „Изпращането невъзможно“ още бе отворен на телефона й. Затвори го, в случай че Плъха реши да наднича през рамото й.

Беше се опитала да отвори задната врата на вана (което щеше да е фатална грешка, ако колата имаше аларма), но тя се оказа заключена. Естествено. Защо пък трябва да е отключена? Беше се повъртяла малко в мрака, като се опитваше да види нещо вътре през сключените си шепи, да накара дребничката фигура да се раздвижи отново. Нямаше късмет. Вътрешността на вана бе потънала в мрак, а задните врати бяха затрупани с одеяла и боклуци. Беше видяла малката ръчичка за броени секунди, но това бе достатъчно. Не беше плод на въображението й.

Нали така?

Така.

— Асо пика?

— Мамка му.

— Внимавай с приказките, Еди…

— За бога, Санди, затрупани сме от снега в някакво шибано бунгало в Колорадо, а Коледа чука на вратата. Ще сложа 20 долара в буркана за псувните, като се приберем, ясно?

Жената с черната коса на черта, която явно се казваше Санди, погледна през широката маса към Дарби и беззвучно каза: „Извинете го“. Липсваше й преден зъб. На чантата в скута й, цялата обшита с изкуствени скъпоценни камъни, бе избродиран Псалм 100:5 „ЗАЩОТО ГОСПОД Е БЛАГ; НЕГОВАТА МИЛОСТ Е ВЕЧНА“.

Дарби й отвърна с вежлива усмивка. Деликатната й същност можеше да понесе малко псувни. Да не говорим, че Ашли още смяташе Бинг Кросби за един от „Бийтълс“, което класифицираше Ед като „готин“ според разбиранията й.

Но… Беше наясно, че в момента нещо й убягва, точно както когато бе влязла в помещението, без да погледне към ъглите му. Нещо й подсказваше, че Плъха кара сивия ван. Това обаче бе само предположение. Знаеше, че всеки тук можеше да бъде похитителят/насилникът на детето отвън. Всеки един от четиримата непознати, попаднали в капана на бурята, можеше да е… не, беше заподозрян.

Ашли? В момента побеждаваше на „Гледай си работата“. Умен и дружелюбен, точно от типа чаровници, с каквито бе излизала на среща, но не бе повтаряла, имаше обаче нещо в него, което я караше да му няма доверие. Не можеше да посочи точно какво. Позьорството? Изборът на думи? Просто го чувстваше фалшив, отношението му към другите бе точно премерено, точно както чиновниците надяват на лицето си фалшивата усмивка за пред хората, а по време на почивката си говорят лошо зад гърба им.

Ед и Санди? Бяха приятни, но и в тях имаше нещо. Не приличаха на женена двойка. Изглеждаха така, сякаш много-много не се харесват един друг.

Плъха? Той беше ходещ „оранжев код за опасност“.

Всички тук бяха виновни до доказване на противното. Дарби трябваше да асоциира всеки тук с една от колите отвън и чак тогава щеше да е сигурна. Не можеше просто да попита, защото похитителят или родителят насилник веднага щеше да разбере, че тя знае. Трябваше да изкопчи информацията деликатно. Смяташе да разпита Ашли, Ед и Санди кога са пристигнали тук, след което да съпостави отговорите с количеството сняг, натрупало се върху всяка една от колите отвън. Това обаче също щеше да привлече прекалено голямо внимание.

А ако чака прекалено дълго?

Похитителят няма да си губи времето да се мотае тук. В секундата, в която виелицата утихне или снегорините на „Пътната агенция на Колорадо“ пристигнат, той (или тя, или те) щеше да си бие камшика извън щата. Дарби щеше да остане тук само с описанието и номера на регистрационната табела.

Телефонът изчурулика в скута й и я стресна. Пет процента батерия.

Ашли вдигна поглед към нея над купчината карти в ръката си.

— Да не хвана сигнал?

— Какво?

— Имаше ли обхват? При статуите?

Тя поклати глава, като осъзна, че това е възможност за нея. Знаеше, че батерията на телефона й няма да изкара нощта, затова сега е подходящо време да изиграе ролята си:

— Някой тук да има зарядно за iPhone?

Ашли поклати глава.

— Съжалявам, не.

— И аз нямам — каза Санди и побутна лакътя на Ед, като тонът й се промени от мил към отровно язвителен. — Ами ти, Еди? Пазиш ли си зарядното, или заложи и него?

— В двадесет и първи век хората не залагат нещата си — отвърна Ед. — Продават ги онлайн. И не е моя вината, че Apple продават прекалено скъпи…

— Внимавай с езика…

— Боклуци. И щях да кажа прекалено скъпи боклуци, Санди — поясни той, след което плясна картите си на масата и погледна към Ашли с пресилена усмивка. — Веднъж като седнах, счупих iPhone-а си, който бях сложил в задния джоб. Джаджа за 700 долара, която се чупи само като седнеш. Калпавата простотия се огъна като лист под…

— Внимавай с езика…

— … бедрото ми. Бедрото. И да ви кажа, че въпреки мнението на Санди, която седи до мен, съм напълно в състояние да завърша цяло изречение, без да кажа…

Ашли го прекъсна:

— Четворка спатия?

— Да еба…

Санди въздъхна и спука поредния мехур от играта на таблета си.

— Внимавай, младежо. Еди обръща маси, когато губи.

— Беше на шах — каза Ед, — при това само веднъж.

Ашли се ухили и прибра четворката спатия.

— Знаеш ли какво, Еди? Никога няма да си намериш пак работа, ако не успееш да контролираш псуването.

Санди клъвна екрана пред себе си с палец и провалът й прозвуча като уумп-уумп.

Ед се насили да се усмихне. Понечи да каже нещо, но явно размисли и спря.

В стаята сякаш стана по-студено.

Дарби скръсти ръце и остави думите да потънат. Накратко, на километри наоколо не съществуваше бяло кабелче за зареждане на iPhone-и. Прецени, че има батерия за още около 90 минути. Плъха още не бе отговорил на въпроса й, естествено, всъщност досега не бе произнесъл и дума. Само стоеше тихо пред входната врата и я блокираше с ръце в джобовете, косматата си брадичка и червено-черната „Дедпул“ шапка, скриваща горната половина на лицето му.

Наблюдава ме. Точно както аз наблюдавам него.

Трябваше да се държи естествено. Най-добрата й приятелка веднъж бе казала, че тя страда от тежка форма на „НК-лице“ („лице на нацупена кучка“). Вярно си беше, Дарби се усмихваше рядко. Не защото беше кучка или нещастна. Усмивката я караше да застава нащрек. Когато мускулите на лицето й се стягаха, дългият извит белег над веждата й с форма на бял сърп ставаше ясно видим. Имаше го от 10-годишна. И го мразеше.

ШШШШ-ТРАК!

Резкият звук, който първоначално прозвуча като разкъсване на плат накара Дарби да подскочи в стола. Издаде го радиото зад щорите, което сякаш се събуждаше за живот. Всички насочиха погледите си към него.

— Това да не е…

— Аха — каза Ед и се изправи. — Извънредните бюлетини. Подновили са ги на авчеста.

Дарби знаеше, че авчест на военен език означава аварийна честота. Поредно изгрухтяване на статичното електричество, което се извиси до дразнещо гъргорене. Все едно си изпуснал телефон във водата.

Не бе разбрала че Плъха се е промъкнал по-близо до нея, докато не го усети да стои точно над лявото й рамо, все още дишащ през устата, присъединил се към групата, замръзнала в очакване пред античното радио Sony, от което се лееше шум. Иззад него тя дочу… Да, наистина се чуваше… Тихо мърморене…

— Това е глас — каза тя. — Някой говори.

— Нищо не чувам.

— Чакайте малко.

Ед се пресегна през решетката и завъртя копчето за звука, при което гласът започна да се чува малко по-отчетливо. Звучеше като автоматично съобщение, насечено от зловещи паузи:

— …издаде пред…ждение за з…мна буря за рай..на на прох… Бек…ун със с…ен вятър и обил… в…ежи. Магис…. седем е затв… за вс….ки …озни сред… между осемде… и сто и дес… кил….ър до второ наре…не…

Ашли примигна.

— Ние къде сме?

Ед вдигна пръсти, при което докосна щорите и те задрънчаха.

— Шшш…

— …авар…. екип… за подд…ка на …тя се оч…ва да закъс… с меж… ше… до …сем часа пора… много…ни кат…офи и оби… …овалеж. Прик… се всич… шо…ри да о…нат по до…ете си и да не път… …ато услов… не се под….ят…

Пауза, наситена с пукота на статичното електричество. Тихо изпиукване.

Всички зачакаха.

— нац…ата мет….гична служба …здаде пред….ние за …на бу… за …йона …. …ода Бекбо…

Съобщението започна да се повтаря и всички в стаята увесиха нос. Ед намали звука и се намуси.

Тишина.

Първа проговори Санди:

— От шест до осем часа?

Краката на Дарби едва не се подкосиха. Беше се навела леко напред, за да чува по-добре, и сега буквално се свлече в стола като парцалена кукла. Останалите в стаята започнаха да си говорят шепнешком, докато се разпръскваха около нея.

— Наистина ли?

— От шест до осем шибани часа?

— Практически цялата нощ.

— Най-добре ще е да се настаним по-удобно.

Санди се нацупи и затвори кожения калъф на таблета си.

— Да му се не види. Вече съм на последното ниво на Super Bubble Pop.

Цялата нощ. Дарби се залюля в евтиния стол, преплела пръстите на ръцете си върху коленете. Обзе я особено чувство на тревожност, някакъв безформен ужас, точно както когато майка й откри първата бучка под мишницата си. Без паника, без отрицание, без бягство от реалността, просто няколко разтърсващи живота секунди, когато усещаш как всичко приема съвсем различни измерения.

Снегорините ще са тук чак на сутринта…

Плъха прочисти гърлото си, при което се разнесе гъргорене и всички насочиха погледите си към него. Още стоеше зад стола на Дарби и дишаше във врата й. Заговори на всички, бавно и сподавено:

— Казвам се Ларс.

Тишина.

— Казвам се… — повтори той и пое въздух през устата си. — Казвам се… Ларс.

Никой не му отговори.

Дарби се напрегна и си даде сметка, че вероятно това е първият път, когато Ашли, Ед и Санди чуват гласа му. Моментът беше много неловък.

— Ами… — започна Ашли и пусна една от своите сърдечни усмивки. — Благодарим ти, Ларс.

— Таковата… — преглътна Ларс все още с ръце в джобовете. — След като всички… Ъ-ъ-ъ… Ще сме тук заедно… По-добре да се запознаем. Така че, здравейте, аз се казвам Ларс.

… И вероятно в моя ван има заключено дете.

Умът на Дарби препускаше, мислите й безконтролно се щураха насам-натам, нервите й се бяха обтегнали до скъсване и по тях прескачаха искри, сякаш са кабели под високо напрежение.

А ние сме затворени тук с теб.

В тази малка постройка.

Цялата нощ.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Ед. — Какво мислиш за продуктите на Apple?

След двадесет минути стратегически проведени неангажиращи разговори, Дарби бе установила кой с коя кола е дошъл.

Заровената беше на Ашли. Пристигнал тук пръв някъде около 3 часа следобед и заварил мястото пусто, само радиото бръмчало нещо и кафето било старо. Не бързал за никъде и решил да не рискува. Колежанин също като Дарби, само че в Техническия институт на Солт Лейк Сити или нещо от рода. След като разчупиха леда, той се оказа абсолютен бърборко с блестяща усмивка, широка като света. Дарби вече знаеше, че планира да посети Лас Вегас с чичо си, за да гледат представление на някакъв илюзионист. Мразел гъби, но умирал за кориандър. И не спираше да повтаря: „А Ашли си е напълно нормално мъжко име“.

— Аха — съгласяваше се Ед.

Другите двама не бяха толкова словоохотливи, но въпреки това Дарби успя да разбере, че червеното F150 е на Санди, а не на Ед, както първоначално бе смятала. Остана изненадана, когато разбра, че на всичкото отгоре не са женени, макар да се заяждаха точно като такива. Оказа се, че са братовчеди и Санди кара двама им към Денвър за семейната сбирка за Коледа. Пътят продължавал единадесет часа по нейните думи. Ед наскоро имал някакви проблеми, затова нямал кола (и постоянна работа, както изглеждаше). Дали пък не е бил в затвора? Възможно е. Приличаше малко на измамник с обицата и козята си брадичка, а Санди постоянно го скастряше, сякаш имаше основателна причина да го мрази.

Така Дарби бе отметнала трима шофьори с две коли.

Оставаше Ларс.

Откакто им бе казал името си, той не бе проговорил повече, така че Дарби не можеше да установи кога е пристигнал, но ако се съдеше по натрупалия сняг, вероятно тридесетина минути преди Ед и Санди. Гледаше го как си пълни пластмасовата чашка с „КАКАУ“ и се връща към наблюдателния си пост до вратата, след което сърба шумно типично по детски. Не бе сядал нито веднъж, откакто го видя за пръв път.

Докато си сипваше „КЪФЕ“, Дарби се опита да планира следващите си ходове. Неизвестните обаче бяха прекалено много. Не можеше да включи в схемата Ед, Ашли или Санди, поне не все още, защото знаеше, че ще загуби контрола върху ситуацията. Към тях щеше да прибегне само в краен случай. Не можеш да върнеш издърпания щифт на гранатата. Тук и засега елементът на изненадата бе на нейна страна и най-лошото, което можеше да направи, бе да го проиграе напразно.

Независимо от всичко в ума й се разиграваха неблагоприятни сценарии. Представяше си как разказва на Ашли (най-младия и физически силен измежду всички), че делят помещението с похитител на малко дете. Ашли беше отворен и грижовен. Ларс веднага щеше да забележи тревогата му, щеше да измъкне пистолет изпод бебешки синьото яке и да ги застреля и двамата. Ед и Санди щяха да са неволни свидетели, така че малко след това щяха да умрат и те. Четири надупчени тела, проснати в лъскава локва от кръв. И всичко само защото Дарби не може да си държи устата затворена.

От друга страна обаче… Ами ако във вана на Ларс нямаше дете?

Ами ако съм си го въобразила?

Ами ако малката ръчичка е била на някаква кукла? Или кучешка лапа? Детска ръкавичка? Това нямаше да обясни решетката или катинара с код, но останалото можеше да е продукт на развинтеното й въображение, игра на светлините и сенките, продължила няколко секунди. Изпита колебание.

Преди тридесет минути беше сигурна, но убедеността й се бе изпарила. Освен този можеха да съществуват сигурно още поне десетина сценария. Какъв е шансът да попадне на отвличане на дете? Принудена да спре да пренощува в крайпътно място за отдих? Прекалено фантастично за живота, който Дарби водеше.

Опита се да пресъздаде сцената в ума си. Стъпка по стъпка. Задното стъкло на вана беше заскрежено и покрито със сняг. Вътре беше тъмно. Ами тя самата? Пълна развалина — нервна, без самочувствие, с тонове Red Bull в кръвта, каращи я да вижда звездни експлозии зад затворените си клепачи. Ами ако всичко е било само плод на въображението й и Ларс е точно толкова невинен, колкото всички останали? Едно нападение срещу него щеше да се тълкува като побой и нанасяне на телесни повреди.

Ако бъркам…

Преглътна последните капки от кафето и по неведоми причини мислите й се отплеснаха към по-голямата й сестра. 23-годишната Девън, чиято първа татуировка бе на дясната плешка. Няколко китайски йероглифа, удебелени и изписани с калиграфска елегантност. Преводът им гласеше: „Сила на китайски“.

Поуката? Проверявай всичко.

Трябваше да се върне при вана. Трябваше да види детето. Наистина да го види.

Само че не трябваше да прибързва. Имаше много време. От шест до осем часа. Достатъчно, за да помисли добре. И трябваше да е сигурна, преди да предприеме следващата си стъпка.

Нали така?

Да.

Поглади настръхналата кожа на ръцете си и огледа стаята. Играчите на масата бяха приключили със своето „Гледай си работата“, като Ашли се опитваше да убеди Ед да играят на някаква друга игра, която се наричала „Война“. Санди бе измъкнала от чантата си жълто книжле с меки корици и го бе издигнала пред себе си като защитна стена. Ларс, звездата на тазвечерния кошмар, още караулеше пред входната врата и сърбаше „КАКАУ“ от пластмасовата си чашка. Броеше му ги. Това му беше третата поред. Скоро щеше да отиде в тоалетната за пореден път.

Това е моментът, реши тя. Тогава щеше да излезе навън. Предишния път се бе натъкнала на гледката неочаквано и се бе ужасила. Този път щеше да е подготвена.

Ашли разбъркваше картите, след като се бе отказал да убеждава Ед повече и кимна към книгата на Санди:

— Какво четеш?

Тя изсумтя:

— Кримка за едно убийство.

— Обичам криминалните романи — каза той, след което се поколеба. — Честно казано, не чета много. По-скоро ми харесва идеята на криминалните романи.

Санди се насили да се усмихне вежливо, след което отгърна страницата, явно мислейки си Тогава защо питаш.

Бяха минали едва два часа, откакто Дарби бе пристигнала в Уанапа, но вече истински се дразнеше от Ашли. Беше наистина голям дърдорко. Не спираше, беше като кукла на пружина, хвърлила абордажните си куки към Санди:

— Докъде си… Колко глави си прочела дотук?

— Не много.

— Жертвата мъртва ли е вече?

— Аха.

— Обичам кървищата. Убийството беше ли кърваво?

Ед се размърда неловко в стола си и той изскърца. Гледаше Санди, която отгръщаше поредната страница. Още преди да отговори на последния въпрос на Ашли, той изстреля нов:

— Имаш ли вече представа кой е убиецът?

— Още не — сухо му отговори тя. — В това е цялата идея.

— Винаги е добрякът — заяви Ашли. — Пак да кажа, че не чета книги, обаче съм гледал много филми, което е още по-хубаво. Който ти се стори най-приятният в началото, винаги в края се оказва най-големият задник.

Санди не му обърна внимание.

Моля те, спри да говориш, помисли си Дарби. Просто млъкни.

— Онзи пикап — продължи Ашли, докато гледаше през прозореца. — Твоят е, нали?

— Аха.

— Като го видях си спомних един лаф. Знаеш ли какво означава съкращението ФОРД?

— Не знам.

— Фъшкия Отвсякъде, Ръждясва и Друса.

Санди се изкикоти, но продължи да чете.

Ашли най-накрая схвана намека.

— Извинявай. Оставям те да си четеш.

 

Ларс следеше разговора от вратата. Облиза устните си и Дарби остана изумена колко дребни са зъбите му. Приличаха на зъбни зародиши, дребни като бебешки зъбки, полуоформени, едва показали се през розовите венци. След като преглътна последната си глътка „КАКАУ“, той хвърли празната пластмасова чашка към кошчето за отпадъци, като не го уцели с цял метър.

Никой не изкоментира.

Дори Ашли.

Дарби се загледа как малката чашка се завърта върху плочката и си помисли, че ако подозренията й се оправдаят, сигурно ще успее да влезе във вана на Ларс и тихо да премести детето в хондата си. Ще го скрие на задната седалка, може би под листовете опаковъчна хартия, които ползваше за отпечатъците от надгробните камъни. Даже нещо по-добро — в багажника, ако вътре е достатъчно топло и има въздух за дишане. Когато снегорините пристигнат утре рано сутринта, всеки ще поеме по пътя си, като Ларс може да отпътува дори без да е разбрал, че жертвата му е избягала…

Не. Това си бяха просто преувеличени надежди. След като са приковани на това място за цялата нощ, щеше да се наложи Ларс периодично да припалва двигателя, за да поддържа нормална за детето температура в купето. Щеше да види, че пленникът му отсъства.

Пое си въздух на пресекулки. Преброи до пет, преди да го издиша, точно както я бе научила майка й.

В момента предимството е на моя страна.

Няма да го пропилявам.

Щеше й се някой друг да е на нейното място. Някой по-умен, по-смел, непоколебим и способен. Някой от записалите се в курса по „гражданска отбрана“, някое от ония момичета в камуфлажни униформи, помъкнали тежки раници надолу-нагоре из общежитията. Някой, който владее джиу-джицу. Абе, чисто и просто някой друг.

Само дето беше тя.

Дарби Торн, странното момиче, което страни от купоните и се крие в стаята си, по чиито стени висят отпечатъци от надгробни камъни в черен пастел, крадешком свалени от гробове на непознати, сякаш е някакъв душевен вампир.

Докато бурята отвън се усилваше, тя отключи iPhone-а си и бързо написа нов есемес. Само за чернова. Само като застраховка, в случай че се случи немислимото, но независимо от всичко очите й се изпълниха със сълзи.

„Мамо, ако намерите този есемес на телефона ми, значи с мен се е случило нещо лошо. Докато пиша това, съм затворена за през нощта в едно крайпътно място за почивка, а един от хората тук може би е опасен. Надявам се, че всичко се дължи само на параноята ми. Но ако съм права… Искам да знаеш, че съжалявам за всичко. За всичко, което съм ти казала и причинила. Съжалявам за разговора ни в Деня на благодарността. Не го заслужаваш. Мамо, обичам те страшно много. И ужасно съжалявам.

Обичам те, дъщеря ти.“

Петнадесет минути по-късно Ларс отиде в тоалетната.

Мина покрай стола на Дарби и тя забеляза нещо странно. Беше си свалил скиорските ръкавици и отдолу се виждаше бледата кожа на ръцете му. Цялата бе осеяна с малки пъпчици. Също като ухапвания от комари. Или белези, макар че не можеше да измисли какъв ужасяваш инструмент би могъл да причини подобни увреждания на една човешка ръка. Може би кухненско ренде…

Ларс се отдалечи и влезе в мъжката тоалетна. Вратата зад него започна да се затваря и сякаш минаха векове, преди да се чуе окончателното „клик“.

Сега.

Дарби избута стола си назад и се изправи на треперещите си крака. Ед и Ашли я погледнаха. Това бе възможността пред нея, тридесетте секунди, през които можеше да се изниже навън и да потвърди немислимото. С телефон в ръката тя тръгна към входната врата, а дробовете й горяха от факта, че стаила дъх, бе забравила да диша. По пътя успя да изненада самата себе си, като направи нещо напълно нелогично.

Приближи се до втората кана, онази с надписа „КАКАУ“ и бързешком напълни своята 200-милилитрова пластмасова чашка. А дори не обичаше горещ шоколад.

Ала децата го обичат, нали така?

Чу от тоалетната да долита звукът от пусната вода. Ларс се връщаше.

Тя се забърза и докато вървеше към входната врата, отпи от топлата напитка. Отвори я и чак тогава си даде сметка, че Ашли я гледа.

— Опа, Дарбс, къде отиваш?

Дарбс. Не я бяха наричали така от пети клас насам.

— Ще се опитам пак да хвана сигнал. Майка ми има рак на панкреаса и в момента е в една болница в Прово.

Без да му остави време да отговори, тя пристъпи навън във виещата буря и потрепери при удара със стената от смразяващ костите студ. Спомни си как веднъж майка й бе казала: „Най-лесно се лъже, когато казваш истината“.