Джоузи Силвър
Един ден през декември (58)

9 юни

ЛОРИ

— Затвори очи!

В кухнята съм и приготвям вечеря (салата „Ница“), когато Оскар се прибира след обичайния си тридневен престой в Брюксел. Като никога, звучи весело и аз усещам как ме залива вълна на облекчение. Взаимоотношенията ни стават все по-напрегнати — все още няма и следа от обещаното завръщане в Лондон за постоянно и правим опити за дете вече почти шест месеца без успех. Не че това е толкова безкрайно необичайно, особено когато вземете предвид факта, че понякога се намираме в различни държави в най-подходящото време за зачеване. Да, сега вече знам всичко по тези въпроси.

— Сигурен ли си? Държа кухненски нож — засмивам се, като оставям ножа и изпълнявам молбата му.

— Сега можеш пак да ги отвориш.

Правя го и го виждам да стои пред мен с толкова голям букет, че едва успява да гледа над него.

— Трябва ли да се тревожа? — усмихвам се и вземам цветята.

Той поклаща глава.

— Щях да купя и шампанско, ако алкохолът не ни беше забранен — допълва.

Справя се много добре по този параграф, Оскар също не пие от солидарност.

Усещам как стомахът ми се преобръща от страх. Остават четири дни, докато дочакам или не дочакам цикъла си. Струва ми се малко рано да празнуваме.

— Давай, попитай ме — продължава той и осъзнавам, че се случва нещо друго.

Спирам да търся достатъчно голяма ваза, която да побере подобно щедро количество рози, и ги оставям.

— Какво има?

Вече гадая какво ли ще ми каже. Може ли да е онова, което си мисля? Краят на работата му в Брюксел? Отново ще можем да бъдем заедно постоянно.

— Ела и седни — казва ми, като удължава очакването ми.

Хваща ръката ми и ме повежда към дивана в дневната.

— Изнервяш ме — обяснявам, хем се смея, хем се притеснявам.

Оскар сяда до мен, тялото му е обърнато към моето.

— Брантман се появи тази сутрин и ме повика при себе си.

Знаех си!

— И? — усмихвам се.

— Пред теб седи най-новият директор на банката!

Лицето му грее като на дете, което празнува всичките си Коледи наведнъж. Долавям миризмата на алкохол, когато се навеждам, за да го прегърна, забраната ни за пиене явно днес е останала на заден план.

— Леле, това е страхотно! — възкликвам. — И съвсем заслужено, ти работиш наистина здравата за тях. Радвам се, че го забелязват. Дадоха ли ти дата, на която ще можеш да се върнеш обратно в Лондон?

Стисвам ръката му.

— Ами това повишение не означава точно по-малко време в Брюксел. — Усмивката му избледнява. — Или всъщност изобщо.

Замръзвам, внезапно изпълнена с лошо предчувствие, че предстои още нещо и че то няма да ми хареса.

— Не напускам Брюксел, Лори — допълва той, хванал ръката ми. — Всъщност работата ми ще бъде устроена там за постоянно.

Зяпвам го, наясно, че мигам на парцали.

— Аз не…

Оскар се пресяга към другата ми ръка и ме поглежда умолително.

— Не казвай „не“ веднага. Знам, че ти идва изневиделица, но мислих за това цял ден и за нас ще бъде правилният ход да се преместим там, сигурен съм. Ти, аз и бебето, скоро. Брюксел е прекрасен град, ще ти хареса, обещавам.

Гледам го напълно шокирана.

— Но работата ми…

Той кимва.

— Знам, знам. Но така или иначе, щеше да ти се наложи да я напуснеш заради бебето. По този начин ще можеш да си почиваш и по време на бременността.

— Така ли съм щяла да направя? Ами ако искам да се върна на работа?

Все още не знам дали искам, или не, но как смее той да решава вместо мен? Колко типично старовремско от негова страна да предположи, че ще стана домакиня, щом родя. И колко глупаво от моя страна, осъзнавам, да не съм обсъждала този въпрос с него до момента.

Оскар се намръщва, сякаш си измислям ненужни усложнения.

— Е, там също има купища работни места. Но честно, Лори, аз ще печеля достатъчно, за да не е нужно ти да работиш… Помисли си, моля те — продължава той, като не ми дава възможност да кажа нищо. — Можеш да пиеш кафе, е, ментов чай, на площада и да се скиташ покрай реката. Можем да опознаем града, преди той или тя да се роди, ще бъде като когато се срещнахме. Има много чужденци, ще си намериш куп приятели.

Чувствам се абсолютно принудена и бясна, че явно нищо не зависи от мен. Пределно ясно ми е, че парите, които изкарва той, са напълно достатъчни, за да издържа семейство, а моите едва стигат, за да издържам себе си, но Оскар сякаш е направил всичките си предположения, без грам да помисли за моите желания, сякаш работата ми е по-скоро хоби, отколкото кариера. Не знам какво да кажа, нито какво да мисля. Искрено се радвам за него, че усилената му работа и дългите работни дни са оценени, но не искам да оставям работата си, Лондон или живота си. Не е честно неговият успех да означава, че аз трябва да загубя толкова много неща, които са ми скъпи.

— Ти наистина ли очакваше да се съглася просто ей така? — питам изумена.

Той не е лекомислен човек, мога само да предполагам, че вълнението е надвило над здравия му разум.

— Очаквах поне да го обмислиш — отвръща ми той засегнат. — Трябва да знаеш колко много значи това за мен.

— И аз си мислех, че ти знаеш колко много значи моята работа за мен — изстрелвам в отговор. — Няма ли позиция, която могат да ти предложат тук, в Лондон? Защо е необходимо да бъде в Брюксел? Неразумно е да искат това от теб. От нас.

— Мисля, че те го виждат по-скоро като награда, отколкото като наказание. — В гласа му се долавя раздразнение, той въздъхва и нетърпеливо поклаща глава. — Не можеш ли и ти да го възприемеш така?

Извръщам поглед от него, защото ме кара да се чувствам, сякаш се държа безразсъдно, и то без причина.

— Не мислиш ли, че ще липсваме на семействата си? — Сменям тактиката. — На майка ти няма да й бъде приятно да те вижда толкова рядко, а какво ще стане, когато се появи и бебе? — Не мога да обуздая нотката на неподчинение в гласа си. Колкото повече мисля за това, толкова повече се ядосвам от цветята и подхода му. Ние сме женени, трябва да вземаме подобни решения заедно, независимо кой от двама ни изкарва повече пари. — Не искам да бъда в различна държава от майка си, когато родя, Оскар. Тя обожава да е баба, искам да участва в живота ни.

Гледаме се един друг, в безизходица. Преди никога не се карахме; сега сякаш това е единственото, което правим.

— Не е честно просто да ми го съобщиш така и да очакваш да бъда във възторг — възкликвам. — Трябва ми време, за да помисля по въпроса.

Той стисва челюст, тъмните му очи са изпълнени с ужас.

— Аз нямам повече време. Това е банкова дейност, Лори, знаеш колко бързо се случват нещата. Брантман иска отговор в понеделник сутринта и единственият отговор, който мога да му дам, е „да“, защото, ако кажа „не“, тогава какъв е шибаният смисъл изобщо да работя там? — Оскар вдига ръце във въздуха, жест на безпомощност. — С кариерата ми в банката ще бъде свършено, на такова място не оставаш дълго, ако си безучастен и неамбициозен.

Поклащам глава, потресена от несправедливостта, че мен изкарва лошата.

— Отивам да се изкъпя — казва той и отблъсва стола си назад.

Спира за момент, сякаш очаква да му се извиня, а аз въздъхвам и извръщам поглед, докато съпругът ми не излиза от стаята.