Джоузи Силвър
Един ден през декември (4)

24 октомври

ЛОРИ

— Мисля, че се справихме отлично — казва Сара и се отдръпва назад, за да се наслади на произведението ни.

Прекарахме целия уикенд в пребоядисване на мъничката всекидневна на апартамента ни; и двете сме покрити с пръски боя и прахоляк. Вече почти сме приключили и аз усещам удовлетворение, което ме изпълва с топлина — единствено ми се иска и скапаната ми работа в хотела да ме кара да се чувствам поне наполовина толкова доволна.

— Надявам се, че на хазаина ще му хареса — отвръщам аз.

В действителност не ни е разрешено да правим никакви съществени промени, но не виждам как би могъл да възрази срещу подобренията ни.

— Той трябва на нас да ни плаща — продължава Сара, с ръце на кръста. Носи къс дънков гащеризон над яркорозова тениска, която е много несъвместима с косата й. — Току-що вдигнахме цената на апартамента му. Кой не би харесал този под повече от износения стар мокет?

Засмивам се, като си спомням борбата ни като от комедиен скеч да извлечем навития мокет надолу по стълбите от апартамента си на последния етаж. Докато стигнем до улицата, се потяхме като миньори и псувахме като моряци, и двете покрити с полепнали парчета подова изолация. Поздравихме се, след като го метнахме в един съседски контейнер за отпадъци, който стои на мястото си от сума време, наполовина пълен с боклуци — не мисля, че дори ще забележат.

Старите дъбови дъски на пода се открояват прекрасно — през изминалите години някой очевидно си бе направил труда да ги обнови, преди настоящият хазаин да ги скрие под онзи шарен ужас. Усилията ни да ги излъскаме, от които ни заболяха ръцете, изглеждат заслужени сега, когато стоим в нашата ободряваща, изпълнена със светлина стая благодарение на прясно боядисаните бели стени и големите стари повдигащи се прозорци. Това е изморена сграда с бляскав гръбнак, въпреки дизайнерската грапава мазилка по тавана. Добавихме евтин килим, покрихме непасващите си мебели с декоративни възглавнички от спалните си и като цяло мисля, че свършихме направо чудо с малко пари.

— Бохо шик^[1] — обявява Сара.

— Имаш боя в косата — казвам аз, като докосвам върха на главата си, за да й покажа къде, и бързо добавям цяло ново голямо петно в собствената си коса.

— И ти така — парира тя, засмива се, след което си поглежда часовника. — Риба и картофки?

Сара има метаболизма на кон. Това е едно от нещата, които харесвам най-много у нея, защото ми позволява да ям торта без угризения. Умирайки от глад, кимвам.

— Аз ще отида.

* * *

Половин час по-късно вдигаме тост за новата ни разкошна всекидневна над риба и картофки, които ядем от скута си върху дивана.

— Трябва да си зарежем работата и да станем кралици на обзавеждането по телевизията — предлага Сара.

— Ще бъдем страхотни — отвръщам. — „Дизайнерско декориране с Лори и Сара“.

Тя застива, с вилица на половината път към устата си.

— „Дизайнерско декориране със Сара и Лу“.

— „Лори и Сара“ звучи по-добре — ухилвам се. — Знаеш, че съм права. А и освен това съм по-голяма от теб, съвсем честно е моето име да е първо.

Това е утвърдена шега; аз съм с няколко месеца по-голяма от Сара и никога не пропускам възможност да изтъкна старшинството си. Тя едва не изплюва бирата си, когато се навеждам, за да вдигна своята бутилка от пода.

— Внимавай с пода!

— Използвах подложка — отвръщам надуто.

Сара се навежда и поглежда към импровизираната ми подложка, листовката с офертите на супермаркета за настоящия месец.

— О, боже мой, Лу — изрича бавно. — Превърнали сме се в хора, които ползват подложки.

Аз преглъщам мрачно.

— Това значи ли, че ще остареем заедно и ще гледаме котки?

Тя кимва.

— Мисля, че да.

— Е, какво толкова — измърморвам. — Любовният ми живот официално се спомина.

Сара смачква хартията на рибата и картофките, с които е приключила.

— Можеш да се сърдиш само на себе си — обявява.

Има предвид момчето от автобуса, разбира се. Сега статутът му е почти като на митично същество и аз съм съвсем на косъм да се откажа от него. Десет месеца е дълго време, в което да търсиш напълно непознат с малката вероятност той да се окаже необвързан, да си пада по теб и да не е убиец с брадва. Сара силно отстоява позицията, че трябва да продължа с живота си, което означава да си намеря друг мъж, преди да съм се превърнала в монахиня. Зная, че е права, но сърцето ми все още не е готово да се откаже от него. Онова чувство, когато погледите ни се срещнаха — никога преди не съм го изпитвала, никога.

— Можеше да пропътуваш цялото земно кълбо през времето, което прекара в търсенето му — продължава тя. — Помисли си с колко идеални мъже можеше да си легнеш, докато го правиш. Щеше да имаш истории за Роберто в Италия и Влад в Русия, които да разказваш на внуците си, когато остарееш.

— Няма да имам деца или внуци. Вместо това цял живот напразно ще издирвам момчето от автобуса и ще отглеждам котки с теб — обяснявам. — Ще отворим приют и кралицата ще ни даде медал за служба към котките.

Сара се засмива, но очите й ми казват, че времето да се откажа от мечтите си за момчето от автобуса е дошло.

— Току-що си спомних, че съм алергична към котки — заявява тя. — Но ти все още ме обичаш, нали?

Въздъхвам и се пресягам за бирата си.

— Опасявам се, че това разваля сделката. Намери си някой друг, Сара, ние никога няма да може да бъдем заедно.

Тя се ухилва.

— Имам среща следващата седмица.

Слагам драматично ръка на сърцето си.

— Преодоля раздялата ни толкова бързо.

— Срещнах го в един асансьор. Държах го като заложник със стоп бутона, докато не се съгласи да ме покани на среща.

Наистина трябва да вземам пример от Сара — тя вижда онова, което желае, и го сграбчва с две ръце. За милионен път си пожелавам да бях имала куража да сляза от онзи автобус. Но е факт, че го нямах. Може би е време да поумнея, да спра да го търся и да плача пияна всеки път, когато не го открия. Има и други мъже. Трябва да превърна думите „Какво би направила Сара?“ в свое житейско мото. Сигурна съм, че тя не би прекарала година от живота си в самосъжаление.

— Дали да не купим някоя картина за онази стена? — пита тя, като поглежда към празното място над камината.

Кимвам.

— Да. Защо не? Може ли да бъде с котки?

Сара се засмива и ме замеря по главата със смачканото си пликче от рибата и картофките.