Джоузи Силвър
Един ден през декември (18)

12 октомври

ЛОРИ

— Сауадии ка!^[1]

Махвам с ръка за поздрав към Накул, а той се усмихва и вдига палец нагоре, докато се настанявам на един кекав стол до също толкова кекавата си масичка в кафенето му на Сънрайз Бийч. Звучи странно, като кажа, че времето, което прекарах тук, бе трескава смесица от будистки храмове, но това е чувството, което изпитвам — странно съпоставяне на абсолютно спокойствие и щастлив, шумен хаос. Никой не би могъл да нарече Тайланд скучен; завъртя ми главата и ме накара да направя мускули на места, където никога преди не са съществували. Тръгнах на север, след като пристигнах в Банкок, с цел първо да приема дозата си култура; опасявах се, че ако се отправя директно на юг, ще прекарам цялата си почивка в хамак на плажа.

Но сега вече съм видяла достатъчно, за да си позволя лукса да почивам, и се намирам на пустите плажове в Южен Тайланд, които са толкова съвършени, че ти идва да заплачеш. Устроила съм временния си дом в страшно евтина колиба на плажа; има само една стая, но тази стая е моя, а и откъм водата има веранда, на която можеш да седнеш или да четеш. Не мисля, че преди осъзнавах колко силно се нуждая от това бягство от реалността. Когато пристигнах тук, ревах почти цяла седмица, докато прекосявах джунглите с малка група други пътешественици. Не плачех, защото преходът беше толкова натоварващ, макар определено да изискваше много усилия. Плачех от чисто облекчение, горещи, солени сълзи, чрез които изхвърлях тежкото си бреме на земята, докато вървях. Няколко седмици преди да пристигна, двете с майка ми гледахме „Яж, моли се и обичай“ в едно местно кино и макар още да съм далече от намирането на любовта, съм достигнала до някакво мини прозрение. Като пациент, който се възстановява, аз се уча как да си прощавам за допуснатите грешки и да признавам, че все още съм си аз, все още съм добър човек и все още съм вярна приятелка на Сара, въпреки случилото се с Джак. Може би някой ден дори ще заслужа да бъда щастлива.

— Кафе, Лау-лау?

Усмихвам се, доволна от умалителното име, дадено ми от Накул, докато той се приближава по топлия, мек като пудра пясък към масата ми. Прекарах тук всяка една от четирите сутрини, откакто пристигнах на Ко Липе, и успокояващата магия на острова започва да прониква в кожата и костите ми. Имам чувството, че най-сетне съм се отпуснала неподвижно за първи път от години насам.

— Коп кун ка!^[2] — казвам, когато Накул поставя малка бяла чашка пред мен, все още несигурна в тайландските си обноски.

Той се усмихва въпреки това, защото нескопосаният ми опит да говоря езика му е по-добър от нищо, надявам се.

— Плановете ти за днес, Лау-лау?

Той ми задава същия въпрос всяка сутрин и всяка сутрин аз му отвръщам по един и същи начин:

— Нямам никакви планове за днес.

Ко Липе не е място за хора с големи планове. Целият смисъл на този остров е да се отпуснеш. Накул се засмива и се отдалечава, за да поздрави новите клиенти, които току-що са се появили от плажа.

— Никакви планове в такъв красив ден?

Обръщам се по посока на очевидно английския глас и един мъж сяда на малката масичка срещу мен. Улавя погледа на Накул и вдига ръка за поздрав, усмивката му е спокойна и естествена, докато протяга дългите си крака на пясъка. Тайландското слънце е изпекло собствената ми кожа до меденозлатисто, но този човек се е отнесъл доста по-сериозно към слънцепоклонничеството. Той е кафяв като кестен, а почти синьо-черната му коса се спуска над тъмните му весели очи.

Усмихвам се и повдигам леко рамене.

— Нищо повече от това да поплувам в морето и да си чета книгата.

— Прекрасен план — отвръща той. — Какво четеш? Моля те, не казвай „Плажът“.

— Че това е хубава книга — шегувам се аз. Не че не е истина, но никой себеуважаващ се пътешественик не би признал подобен очевиден избор на четиво. — Всъщност чета „Великият Гетсби“.

Не пояснявам, че изборът ми е продиктуван изцяло от малката купчинка книги, които някой преди мен е оставил в колибата. Много по-добре е да ме мисли за достатъчно образована, та да разнасям в раницата си Ф. С. Фицджералд навсякъде по света.

— В колибата ли го откри?

Извъртам очи и се засмивам.

— Хвана ме.

— Можеше да излъжеш, щях да ти повярвам.

— Установих, че лъжите ме обременяват.

Човекът ме зяпва и има основание. Звуча така, сякаш „Великият Гетсби“ ми е промил мозъка.

— Казвам се Оскар — представя се той и протяга ръка през разстоянието между масичките ни. — И плановете ми за днешния ден са да го прекарам с теб.

* * *

— Приличаш на морска звезда.

Оскар ме побутва леко с греблото на каяка и аз го оставям да ме завърти бавно по гръб, с притворени очи срещу блясъка на слънцето. Искрящо синьо над и под мен, мокра топлина се плисва по доволната ми кожа, когато той загребва морска вода и я хвърля на корема ми с перката на греблото.

— И се чувствам като морска звезда.

Верен на думата си, Оскар наистина прекара деня си с мен. Обичайно не бих харесала човек, който звучи толкова отвратително самоуверен, но нещо в мен е твърдо решено да прави обратното на онова, което обичайно ми идва отвътре. Той е прекарал в Тайланд два месеца повече от мен и е избрал да отседне в Ко Липе за известно време, след като приятелите му пътешественици заминали обратно за Англия. Това поне обяснява тена му.

— Някога яла ли си морска звезда? Продават ги на пръчка като близалки по пешеходната улица.

Възмутено разширявам очи и виждам, че се смее.

— Много забавно.

Той се излежава в лодката с подпряна на ръката брадичка и гледа към мен, а пръстите му са отпуснати и се плъзгат по вълните. Хвърлям малко морска вода към него и в основата на правия му нос заблестяват капчици като лунички. Признавам. Оскар е дяволски привлекателен по един класически „издялан като гръцки бог“ начин. Около него се носи уверената аура на богатство, екстравагантност и вежливост. Знам, знам. Кой използва подобни думи в днешно време? Очевидно аз, след прекаран в пиене на местна бира и четене на „Великият Гетсби“ в хамака ден. Има нещо в това да живееш на различно място, което ти позволява да бъдеш какъвто пожелаеш.

— Може ли да те заведа на вечеря довечера?

Отпускам глава назад във водата и затварям очи, докато се нося по повърхността.

— Стига да не е с морски звезди.

— Мисля, че мога да ти обещая поне това.

Завъртам се по корем и преплувам няколкото загребвания до каяка, след което прехвърлям мокрите си пръсти над ръба му. Лицето му е на сантиметри от моето.

— Нека не си обещаваме нищо — предлагам.

Той ме поглежда по същия озадачен начин, както и тази сутрин в кафенето на плажа, след което се навежда и потрива топлите си, солени от морската вода устни по моите.

— Харесвам те, Морска звездичке. Интересна си.