Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (96)

Глава 95

— Нямам думи да ви благодаря — казах на канцлер Рихтер.

— Много съм разочарован от провала ни в Берлин.

— Провалът не е ваш. Знаел е, че идвате. — После добавих, като се обърнах към него по малко име, нещо, което рядко му се случваше: — Юрген, влиянието ви в НАТО ще бъде решаващо, ако се стигне дотам.

— Да.

Кимна сериозно. Наясно беше с основната причина да го извикам тук, да го гледам право в очите и да се уверя, че нашите партньори от НАТО ще подкрепят Съединените щати, ако се стигне до военен сблъсък. Член 5 от договора на НАТО щеше да бъде подложен на проверка за пръв път в историята на организацията, ако традиционните роли се обърнат и водещата сила в света се окаже тази, която има нужда от помощ в събития, които като нищо могат да доведат до Трета световна война.

— Ноя. — Задържах я в обятията си дълго, радвах се на утехата на топлата й прегръдка.

— Мога да остана, Джони — прошепна тя в ухото ми.

Отдръпнах се.

— Не. Вече минава седем. Задържах те далеч повече от планираното. Ако това се… случи… не искам да се притеснявам за безопасността ти. А ти и без това би предпочела да си у дома.

Не възрази. Знаеше, че имам право. Ако вирусът се задействаше и се стигнеше до най-лошото, от което се страхувахме, последствията щяха да се разпространят по цял свят. Тези водачи трябваше да бъдат у дома, когато се случеше.

— Специалистите ми могат да останат — каза тя.

Поклатих глава.

— Те дадоха всичко от себе си. Хората ми вече работят по сървъра на Пентагона и трябва да запазим това под секрет, както можеш да си представиш.

— Разбира се.

Свих рамене.

— Освен това всичко приключи, Ноя. Това е последната ни възможност да спрем вируса.

Взе ръката ми в своята, обгърна я леко с покритите си с бръчки ръце.

— Израел няма по-голям приятел — каза тя. — И аз нямам по-голям приятел.

Най-доброто решение, което бях взел, беше да извикам Ноя тук. В отсъствието на помощниците ми нейното присъствие и напътствия ми донесоха успокоение, което не можеше да се опише с думи. Но никакви съветници, никакви напътствия не можеха да променят факта, че всичко зависеше от мен. Всичко се случваше на моя територия. Отговорността беше моя.

— Господин министър-председател — ръкувах се с Иван Волков.

— Господин президент, вярвам, че специалистите ни са ви били от полза.

— Така беше, да. Предайте благодарността ми на президента Чернокев.

Доколкото можеха да преценят моите хора, руските технически специалисти бяха работили всеотдайно. Най-малкото Кейси и Девин не бяха забелязали никакви признаци, че се опитват да ги саботират. Но това не означаваше, че не са били в състояние да прикрият нещо. Нямаше как да се разбере.

— Специалистите ми съобщиха, че вашият план как да се спре вирусът, може би ще успее — каза Волков. — Храним огромни надежди да се окаже така.

Потърсих намек за подигравателност, за ирония в думите на този хладнокръвен мъж с безизразно лице.

— Всички трябва да се надяваме на това — казах. — Защото ако ние пострадаме, всички ще страдат. Но хората, отговорни за това, трябва да се притесняват най-много, господин министър-председател. Защото Съединените щати ще отвърнат както подобава. И имам уверенията на съюзниците ни от НАТО, че ще ни подкрепят.

Той кимна, смръщил чело, с изражение на дълбока загриженост.

— В близките дни — поде — държавните глави ще трябва да вземат решения, които са належащи и изискват огромна предпазливост.

— В следващите дни — казах — ще открием кои са приятелите на Америка и кои са нейните врагове. И тежко на враговете.

След тези ми думи Волков си взе довиждане.

Тримата държавни глави, техните помощници и компютърните им специалисти слязоха по задните стъпала.

Хеликоптер на морските пехотинци се приземи на площадката в задния двор, готов да ги откара.