Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (95)

Глава 94

Високо горе на белия бор Бах слушаше и чакаше, мерникът на пушката й сочеше към задната част на къщата през клоните на дърветата.

„Къде е — чудеше се тя. — Къде е хеликоптерът?“

Беше пропуснала възможност. Това беше той, вече беше убедена — слабият, разрошен мъж, който беше влязъл в хижата след президента. Ако имаше още няколко секунди да го потвърди, той вече щеше да е мъртъв, а тя да е в самолет.

Но думите на Ранко от онова лято, от онези три месеца, в които я беше обучавал, гласяха: „Неточният изстрел е далеч по-лош вариант от непроизведения изстрел“.

Най-добре беше да заложи на предпазливостта. Мъжът можеше да излезе през изминалите няколко часа, да й се удаде друга възможност. Фактът, че не беше излязъл, че не се беше появил извън хижата, не означаваше, че тогава е преценила неправилно, дори погрешно.

В слушалките й звучеше нежната музика на гавот в ре мажор, изпълняван от Вилхелм Фридеман Херцог, запис отпреди дванайсетина години, урок за обучаващи се по системата на Сузуки. Това далеч не беше любимото й произведение от Йохан Себастиан: истината беше, че никога не й беше допадало особено и би предпочела да го чуе в изпълнение на оркестър вместо само на цигулка.

Но не можеше да се освободи от него. Помнеше как го изпълняваше на цигулката на майка й, отначало накъсано и непохватно, но с времето узря, поредицата ноти се превърнаха в нещо грациозно и вълнуващо. Майка й стоеше надвесена над нея, внимателно я напътстваше, поправяше всяко движение: „Движението на лъка… Сега със замах… Първо силно, после леко, леко… повтори… уравновеси лъка, скъпа… по-бавно с пръстите, а не с лъка — не с лъка! Ето, скъпа, нека ти покажа“.

Майка й взимаше цигулката, свиреше гавота по памет, уверено и със страст, потопила се в музиката, заглушила бомбите и изстрелите, които идваха отвън, къщата беше в безопасност, закриляна от фината музикална магия.

Брат й беше далеч по-талантлив с цигулката не само защото беше с две години по-голям от нея, но и защото му се удаваше с лекота, сякаш тя беше част от него, а не отделен музикален инструмент, и създаването на красива музика беше естествено като говоренето или дишането.

За него — цигулка. За нея — пушка.

Да, пушка. За последен път.

Погледа часовника си. Време беше. Закъсняваха.

Защо не се случваше нищо?

Къде беше хеликоптерът?