Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (92)

Глава 91

— На умрели — повтори Кейси думите ми. — Искате да кажете да унищожим данните, преди вирусът да успее да ги унищожи?

— Изхождам от казаното от теб — обясних. — Каза, че когато файловете бъдат изтрити, те всъщност не са наистина изтрити. Само биват отбелязани като изтрити. Не изчезват завинаги, а стават неактивни.

Тя кимна.

— Каза ми и че вирусът пренаписва само активните файлове — продължих. — Следователно няма да замести неактивните, онези, които са отбелязани като изтрити файлове.

Оги, който сега седеше близо до смартскрийна, размаха пръст.

— Предлагате да изтрием всички активни файлове на компютъра.

— Да — потвърдих. — Когато дойде време за задействането на вируса, той ще отвори очи и ще види, че няма активни файлове, които да унищожи. Все едно вирусът е убиец, чиято работа е да се вмъкне в стая и да застреля всички в нея. Но когато влиза в стаята, всички вече са мъртви. Или поне така си мисли той. Затова не вади оръжието си. Просто се обръща и си тръгва, защото работата му вече е свършена.

— Така че маркираме всички активни файлове като изтрити — обобщи Кейси. — След това вирусът се задейства. Не прави нищо, защото не намира никакви активни файлове, които да замести.

Погледна към Девин, който имаше скептично изражение.

— И после какво? — попита той. — На някакъв етап ще трябва да възстановим тези файлове, нали така? Имам предвид, че в това е идеята — да спасим файловете, да спасим всички данни. Затова когато ги възстановим, когато отново ги направим активни — вирусът просто ще ги пренапише тогава. Ще се случи по-късно, но все пак ще се случи. Само сме отложили неизбежното.

Огледах хората в помещението, не исках да изоставя идеята. Почти нищо не знаех по въпроса, но колкото повече общувах с тях, толкова повече си мислех, че може би невежеството ми е предимство. Те бяха твърде погълнати от детайлите и не виждаха цялото.

— Мислиш ли? — попитах. — След като вирусът си свърши работата, сигурни ли сме, че няма да заспи отново, да умре или нещо друго? Вече ви задавах този въпрос и вие на свой ред ме попитахте какво се случва с раковата клетка, когато загине тялото. Тогава използвайте моята аналогия. Убиецът влиза в стаята, готов да избие всички, и ги заварва вече мъртви. Тръгва ли си, защото мисли, че работата му е свършена? Или остава да чака за всеки случай, ако някой се събуди?

Кейси се замисли, закима.

— Има право — каза тя на Девин. — Не знаем. При всеки модел, който изпробвахме, вирусът пренаписваше ключовите операционни файлове и убиваше компютъра. Изобщо не сме си задавали въпроса какво се случва с него след това. Не сме изпробвали модел, в който компютърът оцелява след атаката. Не можем да твърдим със сигурност, че вирусът остава активен.

— Но защо да не остане активен? — попита Девин. — Не мога да си представя, че Нина би програмирала вируса Сулиман така, че да спре в който и да е момент. Защо да го прави?

Всички се обърнахме към Оги, който стоеше с пъхнати в джобовете ръце, присвил съсредоточено очи, вперил поглед в някаква точка в настоящето или в миналото. Чувах само тиктакането на часовника. Исках да го сграбча и да го разтърся. Но той обмисляше предложението. Когато отвори уста, всички в стаята сякаш се приведоха към него.

— Мисля, че планът е смислен — каза той. — Несъмнено си струва да се изпробва.

Погледнах часовника си. Бяха изминали осемнайсет минути, откакто предложих опрощаване на предателството. Никой не беше направил опит да се свърже с мен.

Защо? Такова предложение получаваш веднъж в живота.

— Да проверим веднага — каза Кейси.

Девин скръсти ръце, не изглеждаше убеден.

— Какво? — попитах го.

— Няма да стане — отсече. — Пилеем време, с което не разполагаме.