Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (90)

Глава 89

Моят кръг от шестима, всичките бяха на екрана на компютъра ми.

Един от тези шестима — Брендан Мохан, директор на Агенцията за национална сигурност; Родриго Санчес, председател на Комитета на началник-щабовете; Доминик Дейтън, секретар по отбраната; Ерика Бийти, директор на ЦРУ; Сам Хейбър, секретар по вътрешната сигурност; вицепрезидентът Катрин Бранд — един от тях…

— Предател? — наруши тишината Сам Хейбър.

— Един от вас е — казах.

Не можех да отрека, че ми олекна малко, след като го изрекох. През последните четири дни знаех, че вътрешен човек помага на врага ни. Този факт беше се отразил на всяко мое действие и на взаимоотношенията ми с групата. Почувствах се по-добре, след като разкрих истината.

— Ето как стоят нещата — казах. — Който и да си, не знам защо си го направил. За пари, предполагам, защото не мога да повярвам, че някой измежду вас, които сте посветили живота си на службата на обществото, ще мрази до такава степен тази страна, че да пожелае да я види как се сгромолясва. Може би не ти е било по силите да схванеш ситуацията. Може би си смятал, че е обикновена хакерска атака. Кражба на секретна информация или нещо такова. Не си си давал сметка, че вкарваш страната ни в ада. А когато вече си го осъзнал, е било твърде късно да се върнеш назад. Мога да повярвам на това. Мога да повярвам, че целта ти не е била да се стигне дотук.

Би трябвало да съм прав. Не можех да повярвам, че нашият предател действително иска да унищожи страната ни. Той или тя може би по някакъв начин се е поддал на изнудване или пък добрият стар подкуп го е подлъгал, но просто не можех да повярвам, че един от тези хора е таен агент на чуждо правителство, който иска да съсипе Съединените щати.

Но дори да грешах, исках предателят да си мисли, че така възприемам нещата. Опитвах се да му дам възможност за изход.

— Но в момента всичко това е без значение — продължих. — Важното е да спрем вируса, преди да се е задействал и да причини невъобразими вреди. Затова ще направя стъпка, която не съм вярвал, че ще предприема.

Не можех да повярвам, че ще го направя, но нямах избор.

— Който и да си, ако се разкриеш и ми помогнеш да спра вируса, ще получиш опрощение за всичките си престъпления.

Оглеждах лицата на шестимата, докато изричах думите, но екраните бяха твърде малки, за да забележа някаква особена реакция.

— Който и да си, другите петима са свидетели на думите ми. Ще ти простя всичките престъпления, ако сътрудничиш, ако ми помогнеш да спрем вируса и ми кажеш кой го е поръчал. И ще засекретя информацията. Ще подадеш оставка от поста си, незабавно ще напуснеш страната и никога няма да се върнеш. Никой няма да знае защо си заминал. Никой няма да разбере какво си направил. Ако си получил пари от враговете ни, задръж ги. Ще напуснеш страната и няма да можеш да се върнеш никога повече. Но ще бъдеш свободен. А това е много повече, отколкото заслужаваш. Ако сега не си признаеш, знай, че няма да се измъкнеш. Няма да се откажа, докато не разбера кой е отговорен. Ще бъдеш разследван и обвинен в толкова много престъпления, че не мога да ги изброя. А едно от тях ще бъде предателство срещу Съединените щати. Чака те смъртна присъда.

Поех дъх.

— Това е — казах. — Можеш да избереш свободата и вероятно богатството, с гарантирано пълно засекретяване на деянията ти. Или да бъдеш запомнен като Етел и Юлиус Розенберг^[1] или Робърт Хансън^[2] на своето поколение. По-лесно решение не си взимал. Предложението изтича след трийсет минути или ако вирусът се задейства преди това. Помисли добре.

Изключих връзката и излязох от стаята.