Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (9)

Глава 8

Стоях с вперен във вратата поглед, след като председателят Роудс излезе. Не бях сигурен какво точно очаквах от него. Старомоден патриотизъм? Чувство за дълг вероятно? Малко доверие в президента?

Какви мечти само! Доверието вече не съществуваше. При настоящото положение от него нямаше никаква полза. Всичко подстрекаваше хората към разделение.

Е, Роудс щеше да отиде при своите хора, да положи огромни усилия да ги усмири, което всъщност не му беше по силите, защото съпартийците му трепваха при всеки туит. Имаше дни, в които и сред моите хора беше същото. Изглежда, участието в нашата демокрация се обуславяше от световете на Туитър, Снапчат, Фейсбук и денонощните новинарски канали. Използваме модерните технологии, за да се върнем към примитивни човешки отношения. Медиите знаят какво се продава — конфликти и разделение. Освен това е бързо и лесно. Твърде често гневът върши повече работа от отговорите; озлоблението е за предпочитане пред обосноваването; емоциите стъпкват доказателствата. Лицемерният, злобно-подигравателен единен ред, независимо колко лъжлив е, изглежда по-искрен, докато спокойният, добре аргументиран отговор се счита за лукав и измамен. Това ми напомня за старата политическа шега: защо хората веднага ти стават антипатични? Защото така се спестява много време.

Какво се случи с изпълнените с факти, подробни и добре структурирани отчети? Вече беше трудно дори да им се намери определение, защото границата между измислицата и действителността, между истината и лъжата се размиваше с всеки изминал ден.

Не можем и ден да преживеем без свободната преса, посветена на опазването на тази тънка граница и натоварена със задължението да проследява докрай фактите. Съществуващата в момента среда налагаше сериозен натиск върху журналистите ни, поне върху тези, които отразяваха политиката, принуждаваше ги да правят точно обратното: да упражняват властта, която имат, и — по думите на един мъдър анализатор от пресата — да „изкарат ненормални“ всички политици, дори честните и способните, нерядко заради относително незначителни проблеми.

Учените наричат това фалшиво равенство. Ще рече, че когато откриеш проблем с размера на планина в един човек или партия, трябва да намериш при отсрещната страна къртичина и да я превърнеш в планина, за да не те обвинят в пристрастност. Издигането на къртичини си има огромни предимства: увеличава зрителския интерес във вечерните новини, предизвиква милиони постове в Туитър и създава много теми за предаванията. Щом планините и къртичините наглед се изравнят, компаниите и правителствата отделят твърде малко време и енергия да обсъждат проблемите, които са важни за по-голямата част от народа ни. Дори когато се опитваме да го направим, често се давим в разразилите се страсти на деня.

Това си има и реална цена. Подхранва клокочещия гняв, разделението, парализата, лошите решения и пропуснатите възможности. И без стимули действително да се свърши нещо, все повече и повече политици просто се пускат по течението, подсилват пламъците на гнева и озлоблението, когато трябва да се държат като пожарникари. Всеки знае, че това поведение е вредно, но временните изгоди са толкова големи, че не проявяваме твърдост, просто приемаме, че нашата Конституция, обществените институции и силата на закона могат да удържат на всяко нападение, без да нанесат необратимо увреждане на нашите свободи и начина ни на живот.

Кандидатирах се за президент, за да променя този порочен кръг. Надявах се, че все още мога да го направя. Но точно сега трябваше да се справя с вълка пред вратата.

Джоан влезе с думите:

— Дани и Алекс са тук.

Джоан беше работила за губернатора, когото наследих в Северна Каролина. Докато той напускаше кабинета, а аз се нанасях, тя ръководеше предаването на властта с такава ефикасност, че ме впечатли. Всички се страхуваха от нея. Съветваха ме да не я наемам, защото е една от „тях“ — опозиционната политическа партия, — но Джоан ми каза: „Господин губернатор, току-що се разведох, имам две деца в гимназията и съм без пукната пара. Никога не закъснявам, никога не боледувам, мога да водя записки по-бързо, отколкото вие говорите, и ако се държите като тъпак, първа ще ви го кажа“. Оттогава е с мен. Голямото й дете наскоро започна работа в Министерството на финансите.

— Господин президент — поздрави Дани Ейкърс, съветникът по въпросите на Белия дом.

С Дани бяхме израснали врата до врата в Уилкс Каунти, Северна Каролина — градче, което се побираше в километър и половина на километър и половина, сгушено между магистралата и единственото кръстовище със светофар. Заедно плувахме, ловяхме риба, карахме скейтове, ритахме и ловувахме. Учехме се един друг как се връзва вратовръзка, да палим кола на късо, да поставяме стръв и да нанасяме решителния удар в мача. Заедно преминахме през всичко — от детската градина до колежа в Университета на Северна Каролина. Дори заедно се записахме в армията, след колежа отидохме в специалните части. Единственото, което не преживяхме заедно, беше „Пустинна буря“: за разлика от мен, не включиха Дани в рота „Браво“, затова така и не участва във войната в Ирак.

Докато безуспешно се опитвах да преодолея травмите си от „Пустинна буря“ и да играя в професионалната бейзболна лига в Мемфис, Дани започна да учи право в Университета в Северна Каролина. Той гарантира за мен пред Рейчъл Карсън, студентка по право в трети курс, когато и аз се записах да уча право в същия университет.

— Господин президент — каза Алекс Тримбъл, широкоплещест и с къса прическа, която буквално кресна „Тайни служби“, когато го видях за пръв път.

Не е точно забавен, но щом се налага, е праволинеен и силен и провежда всички задачи, свързани с охраната ми, като военни операции.

— Сядайте, сядайте. — Трябваше да се върна на бюрото си, но се настаних на дивана.

— Господин президент — каза Дани, — меморандумът ми по глава 18, раздел 3056. — Подаде ми документ и ме попита, след като отговорът вече му беше известен: — Кратката или дългата версия да ви дам?

— Кратката.

Последното, което исках в този момент, беше да чета правни документи. Не се съмнявах, че е изготвил безукорен меморандум. Като прокурор обичах бойното поле на съдебната зала, но Дани беше роден юрист, обичаше да разнищва новите становища на Върховния съд, обсъждаше хубавите страни на даден закон и ценеше писаното слово. Изостави правната си кантора, за да бъде мой съветник, докато бях губернатор на Северна Каролина. И страшно го биваше. После тогавашният президент го номинира за Апелативния съд в Четвърти съдебен окръг. Обичаше работата си в Апелативния, можеше да си остане на нея и да бъде щастлив до края на живота си, ако не ме бяха избрали за президент и не го бях помолил отново да се присъедини към мен.

— Само ми кажи какво мога и какво не мога да правя — казах.

Дани ми смигна.

— Законът казва, че не можеш да откажеш закрила. Но съществува прецедент на временен отказ от нея като част от правото ти на лично пространство.

Погледът на Алекс Тимбъл вече очакваше да срещне моя. Обсъждахме темата с него, така че чутото не го изненада, но очевидно се беше надявал Дани да ме разубеди.

— Господин президент — обади се Алекс, — с цялото ми уважение, струва ми се, че се шегувате.

— Сериозен съм като инфаркт.

— Сър, точно този момент ли…

— Решено е — заявих.

— Може да осигурим лека охрана — каза той. — Или поне предварително да се подготвим.

— Не.

Алекс стисна здраво подлакътниците на стола си, устата му беше леко полуотворена.

— Дайте ми минута с моя съветник по въпросите на Белия дом — казах му.

— Господин президент, моля ви, недейте…

— Алекс. Трябва ми минута с Дани.

Алекс въздъхна тежко и ни остави. Дани се обърна към вратата, за да се увери, че сме сами. И погледна към мен.

— Синко, ти си луд-полудял — в думите му се долавяше старият акцент, докато изговаряше една от любимите фрази на моята майка.

Знаеше всичките й любими реплики, както ги знаех и аз. Родителите на Дани бяха свестни, трудолюбиви хора, които обаче често отсъстваха от къщи. Баща му прекарваше много време на път като шофьор на камион, а майка му работеше нощна смяна в местния завод.

Когато бях на четири, баща ми — учител по математика в гимназията — загина в автомобилна катастрофа. Затова в детството ми живеехме от частичната пенсия на прогимназиален учител и онова, което мама припечелваше като сервитьорка в „Кърли Рейс“ до Милърс Крийк. Но вечер си беше у дома, затова помагаше на семейство Ейкърс с Дани. Беше й като втори син. Дани прекарваше толкова време в нашия дом, колкото и в своя.

Обикновено тези спомени извикваха усмивка. Но сега, вместо да се усмихна, се приведох и потрих ръце.

— Добре, ще ми кажеш ли какво става? — попита той. — Заради теб започвам да откачам.

Добре дошъл в клуба, помислих. Усетих как полека свалям гарда, докато съм насаме с Дани. Двамата с Рейчъл неизменно бяха моите пристанища в бурите на тази моя работа.

Погледнах го.

— Много време мина, откакто ловяхме риба в реката у дома — казах.

— Хубаво. Защото не те бива да хвърлиш читаво и една въдица, ако ще животът ти да зависи от това.

Отново не се усмихнах.

— Ти си точно там, където трябва да си, господин президент — каза той. — Ако затънем до гуша, искам ти да си на кормилото.

Издишах, кимнах.

— Ей! — Дани стана от стола си и седна до мен на дивана. Удари леко коляното ми. — Да командваш не означава да си сам. Аз съм до теб. Където винаги към бил, независимо от поста ти. На мястото, на което винаги ще бъда.

— Да, аз… знам — погледнах го. — Знам го.

— Тук не става дума за отстраняването от президентския пост, нали? Защото тази работа няма да мине. Лестър Роудс? Той е толкова тъп, че ще си опикае обувките дори ако на пода има стрелки да го насочват.

Използваше всички номера, изтупваше от праха всички най-големи хитове на мама Лил. Опитваше се да ме върне към нея, към силата й. След смъртта на татко тя не си поплюваше — подобно на сержантите, които срещнах по-късно, перваше ме по главата при всеки неправилен или жаргонен израз, уверяваше ме, че ако не вляза в колеж, ще ми насини задника. Излизаше рано за работа и се прибираше следобед с две кутии с храна за мен и Дани. Разтривах й краката, докато проверяваше домашните ми и ни разпитваше как е минал денят ни в училище. Все повтаряше: „Момчета, не сте толкова богати, че да не внимавате в час“.

— Другото е, нали? — попита Дани. — Онова, което не можеш да ми споделиш, заради което отмени половината ангажименти в графика си през последните две седмици? Причината, поради която изведнъж така се заинтересува от военното положение, закона за неприкосновеността на личността и контрола на цените? Нещото, заради което си тих като падащ сняг по темата за Сулиман Синдурук и Алжир, докато Лестър Роудс те разбива на пух и прах?

— Да. Това е.

— Така. — Дани се прокашля, забарабани с пръсти. — Колко е сериозно по скалата от едно до десет?

— Хиляда.

— Господи. И няма спасение, така ли? Трябва да ти кажа, че идеята ти звучи много зле.

Вероятно. Само че по-добра нямах.

— Страх те е — каза той.

— Да. Страх ме е.

Дълго мълчахме.

— Знаеш ли кога за последно те видях изплашен?

— Когато Охайо поведе пред мен с 270 електорални гласа?

— Не.

— Когато открих, че рота „Браво“ се включва във военните действия?

— Не, сър.

Погледнах го.

— Когато слизахме от автобуса за Форт Бенинг — каза той, — а сержант Мелтън ревна: „Къде са специалните? Къде са тия колежански гниди?“. Още не бяхме слезли от автобуса, а той вече точеше ножовете за колежанчетата, които започваха с по-висока заплата и ранг.

Изсмях се.

— Помня.

— Да. Няма как да забравиш първото си обучение, нали? Видях ти физиономията, докато вървяхме по пътеката на автобуса. Сигурно и моята е била същата. Откачил от страх като мишка в змийско леговище. Помниш ли какво направих?

— Изпусна се в панталоните?

Дани се обърна и ме погледна от упор.

— Забравил си, нали, рейнджър?

— Не съм, заклевам се.

— Излезе преди мен.

— Така ли?

— Така, и още как. Бях на пътеката, а ти — до прозореца. Затова се падах пред теб на пътеката. Но в момента, в който сержантът зарева за специалните, ти си проправи път с лакти, за да излезеш преди мен от автобуса и ти да застанеш пред него, а не аз. Направо беше откачил от страх, но по инстинкт направи първо това, погрижи се за мен.

— Аха — не помнех.

Дани ме потупа по крака.

— Така че давай и се страхувай, президент Дънкан — каза той. — Оставаш си човекът, който искам да ни закриля.