Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (89)

Глава 88

Върнах се в щаба, където компютърните специалисти продължаваха да полагат усилия. Сравнително младите им лица бяха уморени и със зачервени очи, жестовете им бяха припрени, приличаха повече на студенти, които зубрят за последните изпити, а не на експерти по киберсигурност, които се опитват да спасят света.

— Спрете — казах. — Всички да спрат.

В стаята настъпи тишина. Всички насочиха погледите си към мен.

— А дали пък — започнах — не сте прекалено умни, хора?

— Как прекалено умни, сър?

— Така. Възможно ли е да знаете толкова много и да се борите с нещо толкова сложно, че да не можете да стигнете до просто решение? Да се занимавате с дребните детайли и да не виждате цялото?

Кейси огледа присъстващите в стаята, вдигна ръка.

— На този етап съм готова да…

— Покажете ми го — казах. — Искам да видя това чудо.

— Вируса ли?

— Да, Кейси, вируса. Този, който ще съсипе страната ни, уточнявам, в случай че не си сигурна за кой вирус говоря.

Всички бяха на ръба, уморени, в стаята витаеше отчаяние.

— Съжалявам, сър. — Кейси сведе глава и започна да работи на един от лаптопите. — Ще използвам смартскрийн — каза тя и за пръв път забелязах, че бялата дъска всъщност е нещо като компютърна бяла дъска.

Погледнах към смартскрийна. Изведнъж се появи дълго меню с файлове. Кейси превъртя надолу, накрая избра един и кликна върху него.

— Ето го — каза тя. — Вашият вирус.

Погледнах веднъж, после втори път:

Suliman.exe

— Колко скромно от негова страна — отбелязах. Нарекъл беше вируса на себе си. — И това е файлът, който търсихме две седмици, така ли?

— Сър, вирусът се криеше при търсенето — каза Кейси. — Нина го е програмирала така, че да избягва логването, ами всъщност изчезваше, когато го търсехме.

Поклатих глава.

— И можете да го отворите, нали? Отваря ли се?

— Да, сър. Но и това ни отне доста време.

Започна да пише на лаптопа и съдържанието на вируса се показа на екрана.

Не знаех какво да очаквам. Може би зелено чудовище, готово да лапа данни като някой побъркан Пакман^[1].

А беше само куп разбъркани символи и букви. Шест реда главни и малки букви, цифри, пунктуационни и други знаци, които не приличаха на изписването на нито една дума, в който и да е език.

— Това да не е някакъв криптиран код, който трябва да разкодирате?

— Не — каза Оги. — Това е маскиран програмен код. Нина го направи така, за да не може да бъде прочетен, нито пресъздаден в обратен ред. Идеята е да не подлежи на разчитане.

— Но вие сте успели да го пресъздадете, нали?

— Успяхме, до голяма степен — потвърди Оги. — Хората тук са страхотни, но не можем да сме сигурни, че сме го възстановили напълно. И сме наясно, че не успяхме да пресъздадем механизма, с който отчита времето.

Издишах, поставих ръце на кръста, наведох глава.

— Ясно, не можете да го обезвредите. Нито да го унищожите.

Кейси каза:

— Точно така. Когато се опитаме да го обезвредим или премахнем, вирусът се активира.

— Обяснете ми какво означава „активира“. Имате предвид, че заличава всички данни, така ли?

— Вирусът пренаписва всички активни файлове — каза тя. — Не могат да бъдат възстановени.

— Горе-долу като да се изтрие файлът и след това отново да бъде изтрит от кошчето, както правех на моя макинтош през 90-те?

Тя се намръщи.

— Не. Изтриването е друго. Когато триете нещо, то се отбелязва като изтрито. Не е активно и става незаделено пространство на диска, което в крайна сметка може да бъде заместено, когато обемът на информация за съхранение…

— Кейси, за бога. Може ли да говориш разбираемо?

Побутна дебелите си очила нагоре към челото.

— Всъщност няма значение, сър. Искам само да кажа, че когато потребителят изтрие файл, той не изчезва веднага и завинаги. Компютърът го отбелязва като изтрит, така че това място се отваря в неговата памет и изчезва от активните файлове. Но специалист би могъл да го възстанови. Вирусът не действа така. Вирусът чистач премества данните. Това вече е необратима промяна.

— Покажете ми — пак настоях. — Покажете ми как го прави.

— Добре. Направихме симулация, в случай че пожелаете да го видите.

Кейси направи няколко неща на компютъра с такава бързина, че изобщо не схванах какво върши.

— Това е произволен файл. Виждате ли го? Всички редове, различните параметрите на файла?

На смартскрийна се отвори прозорец с параметрите на един-единствен файл. Поредица от хоризонтални редове, всеки зает от число или дума.

— Сега ще ви покажа същия файл след пренаписването.

Изведнъж на смартскрийна се появи друго.

Отново си бях представял нещо драматично, но онова, което се виждаше на екрана, беше лишено от всякакъв драматизъм.

— Еднакви са — казах, — с изключение на това, че последните три реда са заменени с нула.

— Това е пренаписване. Нулата. Не можем да го възстановим, щом веднъж вече е променен.

— Покажи ми отново вируса — помолих.

Кейси показа на екрана комбинацията от цифри, букви и символи.

— Значи това нещо гръмва и всичко изчезва ей така? — щракнах с пръсти.

— Не съвсем — рече Кейси. — Някои вируси чистачи действат по този начин. Този действа файл по файл. Много е бърз, но е по-бавен от щракване с пръсти. Разликата е като между внезапна смърт от масивен инфаркт и бавната смърт от рак.

— Колко бавно е по-бавното?

— Ами, знам ли, към двайсет минути.

„Намери изход.“

— Това чудо си има вграден часовник, така ли?

— Вероятно. Не сме сигурни.

— И каква е другата възможност?

— Да се задейства с команда. Вирусите във всяко заразено устройство да общуват един с друг. Един от тях ще зададе командата и всички едновременно ще се активират.

Погледнах към Оги.

— Кое е?

Сви рамене.

— Не знам. Съжалявам. Нина не ми е казвала.

— Добре, не може ли да играем с времето? — попитах. — Не може ли да променим датата на компютъра, за да стане друга година? Ако е настроен да се задейства днес, не може ли да върнем назад часовника и календара с един век? За да реши, че трябва да чака сто години до задействането? Откъде, по дяволите, вирусът ще разбере коя дата и коя година е, ако му казваме друго, това имам предвид?

Оги поклати глава.

— Нина не би го свързала с часовника на компютъра — рече той. — Прекалено е неточно и твърде лесно за манипулиране. Вирусът или се задейства с команда, или му е задала конкретен час. Вероятно е избрала часа и датата, след това с обратно броене е изчислила периода в секунди и е въвела да се задейства след броя секунди, който остава.

— И го е направила преди три години?

— Да, господин президент. Просто умножение. Секундите ще наброяват трилиони, но няма значение. Остава си просто математика.

Отчаях се.

— Щом не можете да промените таймера — казах, — как тогава накарахте вируса да се задейства?

— Опитвахме да го отстраним или обезвредим — обясни Девин. — И той се задействаше. Има вградена функция за задействане, като заложен капан, който разпознава враждебно действие.

— Нина не очакваше да го забележат — обади се Оги. — И имаше право. Никой не го забеляза. Но вгради отключващия механизъм, в случай че все пак някой го открие.

— Добре. — Тръгнах напред-назад из стаята. — Да поработим заедно. Мислете мащабно. Мащабно, но просто.

Всички закимаха съсредоточено, сякаш пренастройваха начина си на мислене. Тези хора бяха привикнали със сложността, със загадките за ума, с надпреварата с други специалисти.

— Можем ли… можем ли по някакъв начин да подложим вируса в карантина? Да го изолираме в кутия, от която да не може да излезе?

Оги клатеше глава още преди да съм довършил изречението.

— Вирусът ще замести всички активни файлове, господин президент. Никаква „кутия“ няма да промени това.

— Опитахме вече, повярвайте — добави и Кейси. — Пробвахме какви ли не версии на тази идея. Не можем да изолираме вируса от останалите файлове.

— Не може ли… да изключим всички устройства от интернет?

Тя наклони глава.

— Възможно е. Възможно е това да е системата за разпространение, което ще рече, че вирусите общуват между устройствата, както вече казахме, и един от тях ще изпрати командата за задействане на останалите. Възможно е да го е настроила по този начин. Ако е така, тогава да, ако прекъснем интернет връзката на всички устройства, командата за изпълнение няма да бъде получена и вирусът чистач няма да се задейства.

— Добре. Тогава… — приведох се.

— Сър, ако изключим всичко от интернет… Изключваме всичко от интернет. Ако наредим на всеки доставчик на интернет в страната да прекъсне връзката…

— Тогава и всички дейности, които разчитат на интернет, ще бъдат преустановени.

— И ние ще трябва да ги поемем, сър.

— А дори не знаем дали ще има полза, сър — каза Девин. — Доколкото ни е известно, всеки вирус има собствен вграден таймер, независим от интернет. Отделните вируси може и да не общуват един с друг. Просто не знаем.

— Добре. Продължаваме да работим. Продължаваме да мислим. А какво… какво ще се случи с вируса чистач, след като е приключил чистенето?

Девин разпери ръце.

— След като приключи, компютърът вече е повреден. Когато ключовите операционни файлове са заменени, компютърът е повреден необратимо.

— Какво обаче става с вируса?

Кейси сви рамене.

— Какво става с раковата клетка, след като приемникът умре?

— Значи, казвате, че вирусът умира, когато компютърът умре, така ли?

— Аз… — Кейси погледна към Девин, после към Оги. — Всичко умира.

— Добре, какво става, ако компютърът се повреди, но инсталирате повторно операционната система и задействате архивираната система? Вирусът ще чака ли компютърът да бъде включен? Или ще е мъртъв? Или поне заспал завинаги?

Девин се замисли за секунда.

— Ще е без значение, сър. Файловете, които са важни, вече ще са променени завинаги.

— Дали не можем да… предполагам, че не можем просто да изключим всичките си компютри и да чакаме да мине време, нали?

— Не, сър.

Отдръпнах се назад и погледнах към тримата — Кейси, Девин и Оги.

— Залавяйте се за работа. Проявете находчивост. Преобърнете всичко. Намерете начин.

Изхвърчах от стаята, за малко да съборя Алекс и се запътих към съвещателната стая.

Това ще е последната ми възможност. Моят отчаян удар в края на мача.