Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (8)

Глава 7

Затворих папката на бюрото си, след като прегледах няколко точки, които моят съветник по въпросите на Белия дом, Дани Ейкърс, и неговият екип ми бяха подготвили след консултация с министъра на правосъдието.

Проект на указ за въвеждането на военно положение и законов меморандум с изложение на конституционните основания за въвеждането му.

Проектозакони за Конгреса и проект на указ за отменянето на закона за неприкосновеността на личността в страната.

Указ за установяване на контрол върху цените и дажбите на различни стоки, заедно с необходимите закони там, където се налагаше. Молех се да не се стига дотам.

— Господин президент — каза Джоан, секретарката ми, — председателят на Камарата.

Лестър Роудс се усмихна учтиво на Джоан и влезе в Овалния кабинет, протегнал ръка. Вече бях станал от бюрото си, за да го поздравя.

— Добро утро, господин президент — ръкува се с мен и ме измери с поглед, вероятно се чудеше на наболата ми брада.

— Господин председател — рекох.

Обикновено след това казвах „Благодаря, че дойдохте“ или „Радвам се да ви видя“, но не успях да се насиля да любезнича. Роудс беше архитектът на възстановяването на позициите на своята партия в Камарата по време на междинните избори. Постигна го с обещанието да „си върнем страната“ и онази нелепица — „отчета“ за моето представяне, — който той разпространи до всички кандидати. В този отчет ми поставяше оценка за външната политика, икономиката и множество проблемни въпроси, обобщени с мотото „Провалът Дънкан“.

Избра дивана, аз — стола. Опъна маншетите на ризата си и се разположи. Облеклото му подхождаше на законодател с власт: сиво-синя риза с бяла яка и маншети, яркочервена вратовръзка с безукорен възел, всички цветове на знамето, което представляваше.

Все още не беше изгубил напереността на наскоро придобитата власт. Едва от пет месеца беше председател. Не беше заемал поста достатъчно, че да осъзнае ограниченията му. И затова беше още по-опасен.

— Учудих се на поканата ви тук — продължи той. — Известно ви е, че една от новините, които се разпространяват из медиите, е, че се готвим за сделка — вие и аз. Вие се съгласявате да не се кандидатирате отново, а аз отменям изслушването.

Бавно кимнах. Чул го бях.

— Казах на помощниците си да гледат видеозаписите на военнопленници, заловени в „Пустинна буря“ заедно с ефрейтор Джон Дънкан. Вижте колко са изплашени. Колко изплашени трябва да са, за да предадат собствената си страна пред камерата. И след като сте видели тези записи, запитайте се, какво трябва да са сторили иракчаните на Джон Дънкан, защото е единственият военнопленник, отказал да застане пред камера. И след като ви просветне, казах им, задайте си въпроса дали Джон Дънкан е човек, който няма да влезе в битка с шепа конгресмени.

Думите му означаваха, че той все още не знаеше защо е тук.

— Лестър — започнах, — знаеш ли защо никога не говоря по темата? За случилото се с мен в Ирак?

— Не знам, предполагам — от скромност.

Поклатих глава.

— В този град скромни няма. Не, причината да не говоря по темата е, че има и по-важни въпроси от политиката. Повечето конгресмени изобщо не усвояват този урок. Но за да работи правителството и за доброто на страната председателят на Камарата трябва да го усвои. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Той разпери ръце, което означаваше, че е готов за удари.

— Лестър, колко пъти, откакто съм президент, не съм бил в състояние да обсъждам с комисиите по разузнаването и контрашпионажа секретни операции? Или — ако въпросът е от изключителна важност — с Групата на осемте?

Съгласно закона трябваше да открия достатъчно доказателства за провеждането на секретна операция и да ги споделя с комисията по разузнаването в Камарата и тази в Сената — по възможност преди операцията. Но ако въпросът е от изключителна важност, можех да огранича обсъждането й с така наречената Група на осемте — председателя на Камарата, лидера на малцинството, лидерите на мнозинството и малцинството в Сената, председателите и членове на двете комисии по разузнаването.

— Господин президент, едва от няколко месеца съм председател. Но през това време, доколкото разбирам, вие винаги сте изпълнявали задължението си да обсъждате въпросите със съответните отговорни лица.

— Убеден съм, че вашият предшественик ви е казал и че по време на неговия мандат също винаги съм изпълнявал задълженията си.

— Именно това ми беше казано — съгласи се той — и тъкмо затова е толкова притеснително, че дори Групата на осемте е останала в неведение за Алжир.

— Лестър, а мен ме притеснява, че вие не осъзнавате, че вероятно имам много важна причина да не разкривам информация за случилото се.

Стисна челюст, по бледото му лице се появи руменина.

— Дори след като вече е факт, така ли, господин президент? Имате право първо да действате, след това да осведомявате за действията си, ако времето е от особена важност, но вие дори сега не разкривате нищо, дори след като фиаското в Алжир е факт. След като сте позволили на онова чудовище да избяга. Нарушавате закона.

— Запитайте се каква е причината, Лестър. — Облегнах се на стола си. — Защо бих постъпил така? След като съм наясно каква ще е реакцията ви? След като ми е известно, че ви поднасям на тепсия основания за моето отстраняване от поста?

— Отговорът може да е само един, сър.

— Нима? И какъв ще да е този отговор, Лестър?

— Ами… може ли да говоря свободно?

— Че тук сме си само свои.

— Добре — кимна. — Отговорът е, че нямате добро обяснение за стореното от вас. Опитвате се да договорите някакво споразумение с този кучи син, терориста, и сте попречили на паравоенната групировка да го убие, за да можете да продължите да преговаряте за някаква сделка за възцаряването на мир, любов и хармония, която май си въобразявате, че сте измислили. И сте били на косъм да ви се размине. И дума не бяхме чули за Алжир. Щяхте да отречете всичко.

Приведе се, погледна ме от упор и така се втренчи, че очите му почти плувнаха в сълзи.

— Само че американско момче се прощава с живота и онези го записват, после пускат записа в мрежата, та цял свят да го види. И така ви спипват по бели гащи. А вие продължавате да упорствате и да не ни казвате нищо. Защото не искате никой да научи какво правите, докато всичко не е подписано, подпечатано и изпратено на получателя. — Той насочи пръст към мен. — Е, Конгресът няма да отрече правото ни на контрол и проверка на случая. Докато съм председател, никой президент няма да действа на своя глава и да сключва сделки с терористи, които със сигурност няма да спазват въпросните споразумения и заради които ще изглеждаме като окаяни завареничета. Докато…

— Достатъчно, Лестър.

— … съм председател, тази страна…

— Достатъчно! — изправих се. Миг по-късно и стреснатият Лестър се изправи. — Да караме направо. Тук няма камери. Не се преструвайте, че вярвате в думите си. Не се преструвайте, че наистина си мислите, че всяка сутрин си шепна сладникави глупости с терористи. И двамата сме наясно, че бих премахнал на мига този кучи син, ако мислех, че това е в интерес на нацията. От темата може да извлечете невероятна политическа изгода, Лестър, признавам го — цялата помия, която изливате върху мен, че уж съм искал да „правя любов, а не война“ със „Синове на джихада“. Но не си позволявайте да идвате в Овалния кабинет и да се преструвате дори за миг, че вярвате в нея.

Премигна, хванат натясно. Напоследък не са му повишавали глас, отвикнал е. Замълча си обаче, знаеше, че съм прав.

— Правя ви страхотна услуга, Лестър. С мълчанието си аз ви помагам и ви подтиквам да действате. Всяка секунда, която прекарвам в мълчание, налива масло в огъня ви. Публично прегазвате моята скромна особа. А аз си седя и повтарям: „Благодаря, сър, може ли още?“. Несъмнено сте достатъчно умен, за да осъзнавате, че щом пренебрегвам всичките си политически инстинкти и запазвам мълчание, трябва да има страшно основателна причина да го правя. Въпросът трябва да е на живот и смърт.

Лестър удържа втренчения си поглед още малко. После бавно го сведе. Пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети.

— Кажете ми тогава — подзе той. — Не на разузнаването. Не на Групата от осемте. На мен. Щом е толкова важно, колкото твърдите, кажете ми какво е.

Лестър Роудс беше последният човек, на когото бих разказал всичко с подробности. Но не можех да му позволя да разбере, че е така.

— Не мога, Лестър. Не мога. Моля да ми се доверите.

Имаше време, когато тези думи, казани от президента на председателя на Камарата, щяха да са достатъчни. Тези дни отдавна са отминали.

— Не мога да се съглася, господин президент.

Интересен избор на думи — „не мога“, а не „не искам“. Лестър е подложен на страшен натиск в своята партия, най-вече от страна на онези, които бълват огън и жупел в социалните и електронните медии и подклаждат огъня. Дали беше истина, или не беше, дали вярваха в нея, или не вярваха — тези хора вече ме бяха превърнали в карикатура, а председателят Лестър Роудс не можеше да допусне да се разбере, че той вярва на карикатурата в този важен момент.

— Нали знаете за кибератаката в Торонто — казах. — „Синове на джихада“ не поеха отговорност за нея. Помислете каква ли ще да е причината. Тези типове винаги поемат отговорност. При всяка атака, която извършват, изпращат послание към Запада да стои далеч от тяхната част на света — Централна и Югоизточна Европа. Да си приберем парите, да си приберем войските. Но този път не постъпиха така. Защо, Лестър?

— Вие ми кажете причината.

Посочих му да седне отново, същото направих и аз.

— Не го споделяйте — казах.

— Разбира се, сър.

— Отговорът е, че не знаем защо. А какви са моите предположения? Случилото се в Торонто е само проверка. Дали Синдурук разполага с необходимото за осъществяването на замисъла си. Вероятно — за да получи парите за истинската задача.

Облегнах се и го оставих да осмисли чутото. Лестър имаше глуповатото изражение на дете, което осъзнава, че трябва да разбере нещо, но не може, и не иска да си го признае.

— Тогава защо не го убихте? — попита Лестър. — Защо го спасихте от нападението в Алжир?

Вперих поглед в Лестър.

— Само аз ще знам — настоя той.

Не мога да кажа на Лестър всичко, но мога да му дам достатъчно храна за размисъл.

— Не се опитвахме да спасим Сулиман Синдурук — казах. — Опитвахме се да го заловим.

— Тогава… — Лестър разпери ръце. — Защо сте спрели паравоенната групировка?

— Тяхната цел не беше да го заловят, Лестър. Искаха да го убият. Канеха се да стрелят с гранатомети по къщата, в която се намираше.

— И? — Лестър сви рамене. — Заловен терорист, мъртъв терорист, каква е разликата?

— Огромна в този случай. Сулиман Синдурук ми трябва жив.

Лестър погледна към ръцете си и започна да върти халката си. Мълчеше, пазеше мислите си за себе си.

— Разузнаването ни съобщи, че паравоенната групировка го е открила. Знаехме единствено това. Можехме само да проследим операцията им в Алжир, да се опитаме да провалим замисъла им и ние да заловим Сулиман. Спряхме нападението им, но в суматохата Сулиман се измъкна. И наистина, един американец изгуби живота си. Факт, който искахме да запазим в тайна и засекретен, но се разпространи за часове из социалните медии.

Присвил очи и кимайки, Лестър слушаше внимателно думите ми.

— Съмнявам се, че Сулиман работи сам — продължих. — Според мен някой го е наел. Освен това мисля, че Торонто е бил загрявката, пробата, предястието.

— А ние сме основното блюдо — прошепна Лестър.

— Именно.

— Кибератака — измърмори той. — По-мощна от тази в Торонто.

— Толкова мощна, че пред нея тази в Торонто ще изглежда като убождане.

— Мили боже!

— Сулиман ми трябва жив, защото може би той е единственият, който е в състояние да я спре. И може да посочи онези, които са го наели, и хората — ако има такива, — които работят с него. Но не искам никой да знае каква е целта ми и какви са намеренията ми. Опитвам се да направя нещо, което е изключително трудно за Съединените щати — да се сниша под обхвата на радара.

В изражението на председателя за миг просветна разбиране. Облегна се на дивана като човек, който държи всички карти.

— И твърдите, че изслушването ви ще повлияе на вашата цел.

— Не се съмнявам.

— Тогава защо се съгласихте да свидетелствате?

— За да спечеля време. Исках да събера целия си екип по национална сигурност преди явяването пред вашата комисия тази седмица. Не успях. Предложих да се явя, за да спечеля време.

— Но сега времето отново ви притиска. До следващия понеделник няма да успеете.

— Няма.

— И искате да се върна при хората от моята партия и да ги убедя да ви го дадат.

— Точно така.

— Без да им кажа причината. Не мога да им доверя нищо от това, което споделихте с мен. Трябва само да им кажа, че съм решил да ви „вярвам“.

— Вие сте водач на партията, Лестър. Затова водете. Кажете им, че сте решили, че е в интерес на нацията да отложим временно изслушването.

Сведе глава, потри ръце, загряваше за речта, която вероятно беше рецитирал пред огледалото десет пъти, преди да се появи тук.

— Господин президент — каза той, — разбирам, че не искате да се явявате на изслушването. Но така както вие имате своите отговорности, ние имаме по-висшата отговорност да служим като коректив на изпълнителната власт. Съпартийците ми са ме избрали, за да го правим. Не мога да се върна при тях и да им кажа, че ще избягаме от нашата отговорност.

От самото начало е било без значение какво ще му кажа днес. Той действаше по предварителен план. Любовта към родината не играеше никаква роля в неговия живот. Ако в главата на този тип изобщо някога се пръкнеше мисъл, която да не е себична — както би казала майка ми, — тази мисъл щеше да умре от самота.

Само че аз не се отказвах.

— Ако всичко приключи добре — казах — и спрем терористичното нападение, вие ще стоите до мен. Ще кажа на света, че председателят на Камарата е загърбил партийните различия и е постъпил правилно в името на своята страна. Ще ви посоча като пример за достойно поведение във Вашингтон, окръг Колумбия. Ще останете пожизнен председател.

Той не спираше да кима, прокашля се. Взе да потупва с крак по пода.

— Но ако… — не му стигнаха силите да довърши изречението.

— Ако нещата се объркат ли? Тогава ще поема вината. Цялата.

— Но ако обвинят и мен — рече той. — Защото съм спрял изслушването, без да дам на членовете на партията и Камарата, нито на обществеността каквото и да било обяснение за действията си. Не можете да ми обещаете, че ще изляза от това положение невредим…

— Лестър, това е работата, която сте се съгласили да вършите. Независимо дали ви е било известно, или не, дали ви харесва, или напротив. Имате право. В случая няма гаранции. Нищо не е сигурно. Аз съм онзи, който дава заповедите, гледам ви в очите и ви казвам, че сигурността на страната е поставена на карта и имам нужда от помощта ви. Ще ми помогнете ли, или отказвате да го направите?

Не му трябваше много време. Размърда челюст, погледна към ръцете си.

— Господин президент, ще ми се да ви помогна, но трябва да разберете, имаме отговори…

— По дяволите, Лестър, постави на първо място страната си! — изправих се рязко от стола си и се замаях, гневът ме изгаряше. — Напразно си хабя думите.

Лестър стана от дивана, отново протегна ръце, за да изпъне маншетите си, пристегна вратовръзката си.

— Тогава ще се видим в понеделник, нали?

Сякаш не беше чул и дума от всичко, което му казах. Искаше да се върне при съпартийците си и да им каже, че е устоял на натиска от моя страна, друго не го интересуваше.

— Мислите, че знаете какво правите — казах, — но нямате ни най-малка представа.