Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (74)

Глава 73

— Господин президент!

Без да обръщам внимание на Алекс, изтичах по стъпалата и хукнах към гората, по неравната земя, извърнат на една страна, за да се провирам през дърветата.

— Господин президент, моля ви!

Движех се, без да спирам, през потъналия в мрак терен, скрит зад шумата на дърветата, и чувах виковете на мъжете напред.

— Поне ми позволете да мина пред вас — каза той и този път го послушах.

Алекс беше извадил автоматичното си оръжие и се оглеждаше. Когато стигнахме до сечището, Оги седеше на земята, облегнат на дърво, уловил се за гърдите. Над него дървото беше разцепено почти напълно от куршумите. Двама руски агенти стояха отпуснали автоматите си, Джейкъбсън им говореше на висок глас и сочеше с пръст.

Щом ни видя, той млъкна и се обърна. Изпънал ръка, ни показа, че трябва да спрем.

— Добре сме. Всички са добре.

Изгледа гневно руснаците още веднъж, след това се приближи към нас.

— Нашите другари от Руската федерация го видели първи — обясни той. — Откриха стрелба. Казаха, че били само предупредителни изстрели.

— Предупредителни? На кого са му притрябвали?

Тръгнах към руснаците и посочих обратно към хижата.

— Върнете се в хижата! Махайте се от моята гора!

Джейкъбсън им каза нещо, дума-две на руски. С неумолими лица кимнаха, обърнаха се и ни оставиха.

— Слава богу, че се оказах наблизо — каза Джейкъбсън. — Наредих им да спрат стрелбата.

— Слава богу, че си бил наблизо… Мислиш ли, че руснаците са се опитали да го убият? — попитах.

Джейкъбсън се позачуди, издиша шумно. Вдигна ръка.

— Предполага се, че хората от Руската национална гвардия са най-добрите в Русия. Ако са искали да го убият, той щеше да е мъртъв.

Президентът Чернокев наскоро беше създал нова структура за вътрешна сигурност, подчинена пряко на него. Говореше се, че неговата Национална гвардия се състои от най-елитните бойци.

— Доколко си сигурен? — попитах Джейкъбсън.

— Изобщо не съм сигурен, сър.

Минах между агентите от Тайните служби и тръгнах към Оги. Приклекнах до него.

— По дяволите, какви ги вършиш, Оги?

Устните му трепереха, дишаше дълбоко, гърдите му все още се движеха от голямото вълнение, а очите му бяха широко отворени и гледаха в нищото.

— Те… — Задави се. Преглътна с мъка. — Опитаха се да ме убият.

Погледнах към дървото над него. При бързия оглед на мястото, където куршумите бяха надупчили ствола на дървото, установих, че бяха на пет стъпки от земята. Не ми приличаха на „предупредителни изстрели“. Но предполагам, че всичко зависеше от мястото, на което човек стои.

— Защо избяга, Оги?

Леко поклащане на глава, погледът му се плъзна встрани.

— Аз… не мога да го спра. Не мога да съм там, когато… Когато вирусът…

— Страх ли те е? Това ли е?

Оги кимна почти глуповато — целият трепереше.

И това беше всичко, така ли? Страх, угризения и чувство за безпомощност?

Или пропусках нещо, свързано с Оги?

— Стани. — Улових го за ръка и насила го накарах да се изправи на крака. — Не е време да се страхуваме, Оги. Хайде да си поговорим в хижата.