Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (72)

Глава 71

Двамата членове на охранителния патрул бяха тъмни и яки, с късо подстригани коси, квадратни челюсти и масивно телосложение. Докато вървяха към нея, си говореха нещо на немски, което със сигурност беше смешно. Смехът им щеше да секне, ако някой от тях се обърнеше наляво.

Главата й беше на сантиметри от клона, висеше във въздуха, уловена с една ръка. Бах усети как силите й я напускат. Премигна, за да отмахне потта от очите си, ръката й се разтрепери не на шега. Чуваше и пропукването на клона, цялата й тежест беше съсредоточена върху една точка, която започваше да поддава, пращенето се усилваше.

Вярно, раницата и дрехите й бяха камуфлажни, лицето и вратът й бяха покрити със зеленикава боя в цвета на боровете, но ако клонът започнеше да пращи — край на играта.

Ако стреляше, трябваше да успее от първия път с два бързи изстрела. А след това? Можеше да открадне радиостанциите им, но останалите скоро щяха да разберат, че двама от часовите липсват. Нямаше да има друг изход, освен да остави задачата неизпълнена.

Неизпълнена. Никога не беше оставяла задача неизпълнена. Можеше да го направи сега и вероятно да очаква някакъв ответен удар от онези, които я бяха наели. Но не това беше проблемът: не се страхуваше от разплата. Вече два пъти след успешното изпълнение на възложена поръчка хората, които я наемаха, се опитваха да я убият, за да заличат всички следи, но ето че все още беше жива; а изпратените да я отстранят не бяха.

Сега проблемът беше Делила, така щеше да кръсти дъщеря си — на името на майка си. Делила нямаше да расте с такъв товар. Нямаше да знае с какво се е занимавала майка й. Нямаше да живее в страх. Нямаше да преживее ужас, толкова жесток и продължителен, че да се просмуква във всичките й пори, да се загнезди завинаги, да сложи отпечатъка си върху цялото бъдеще.

Мъжете излязоха от полезрението й след миг и изчезнаха зад дървото, от което висеше. Когато минеха от другата страна на дървото, тя пак щеше да е изложена на показ, само на десет метра от тях. Ако някой от тях се обърнеше наляво, на изток, веднага щяха да я забележат.

Отново ги видя, вече от другата страна на дървото.

Спряха. По-близкият имаше брадавица на бузата и деформирано ухо, вероятно от удари в миналото. Отпи вода от бутилка, адамовата му ябълка подскачаше на небръснатата му шия. Другият мъж беше по-дребен, стоеше в сянката на дърветата, отгоре му се спускаше слънчев лъч. Оглеждаше дърветата, земята.

Не поглеждай вляво.

Естествено, че погледнаха. И времето свърши. Повече не можеше да стои неподвижна.

Клонът издаде силно пращене.

Първият свали бутилката, вдигна поглед, след това се обърна наляво, към нея…

Бах вече беше взела на прицел първия, оръжието беше насочено към точка между очите…

И от двете радиостанции едновременно се разнесе изпращяване, говореха нещо на немски, но тонът показваше, че има проблем.

И двамата посегнаха към радиостанциите на кръста си. Размениха няколко думи, върнаха се и тръгнаха на север, хукнаха през глава към хижата.

Какво се беше случило? Не знаеше и не се интересуваше.

Вече нямаше нито време, нито сили, захапа оръжието, зъбите й се впиха в дългия заглушител. Вече със свободна дясна ръка, тя се залюля и се улови за най-дебелата част на клона, близо до дънера. Отдели и лявата от въжето и се вкопчи в дънера, на косъм й се размина падането. Простена силно, но не я беше грижа. Събрала последните си сили, се изтегли нагоре, кората на клона дращеше лицето й. Оттласкваше се с крака от дървото и напредваше нагоре, докато успя да прехвърли левия си крак на клона.

Не беше най-изящното движение, което беше изпълнявала, но най-накрая се изправи, възседна клона, насмалко да изпусне раницата и пушката. Издиша, избърса челото си, хлъзгаво от потта, камуфлажната боя се беше размазала. Даде си минута почивка. Преброи на глас до шейсет, върна в кобура оръжието, без да обръща внимание на паренето в ръката си, успокои дишането си.

Развърза възела на въжето и го издърпа. Уви го около врата си, в момента не можеше да стигне до раницата си.

Трябваше веднага да се махне от този клон, макар да седеше върху най-дебелата му част.

Опря се на дървото и се изправи на крака, посегна към следващия клон и започна да се катери. Когато стигнеше върха, щеше да си осигури място за наблюдение и да е в идеална позиция да изпълни задачата си незабелязано.