Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (71)

Глава 70

Погледнах часовника си: почти три следобед. Вирусът можеше да се задейства всеки момент в рамките на девет часа, считано от този момент.

А хората ми го бяха открили.

— И това е велико, нали? — попитах Девин и Кейси. — Открили сте го! — Да, сър, „велико“ е точната дума. — Кейси намести очилата си нагоре. — Благодарение на Оги. Сами никога нямаше да успеем. Две седмици се мъчим. Какво ли не опивахме. Провеждахме дори ръчно търсене, след това според определени характеристики…

— Но вече сте го открили.

— Да — тя кимна. — Така че това е първата стъпка.

— Каква е втората?

— Да го неутрализираме. Не може просто да натиснем клавиша за изтриване и той да изчезне. А ако допуснем грешка, ами… прилича на бомба. Не се ли обезвреди правилно, избухва.

— Така, добре — казах. — Тогава…

— Тогава ще се опитаме да пресъздадем вируса на други компютри. — Оги не може ли да го направи?

— Оги е хакер, сър, не забравяйте. Нина е създала кода. Всъщност ако има хора, които могат да ни помогнат, това са руснаците.

Огледах се и сниших глас.

— Те помагат ли, или само се правят, че помагат? Да не би да ви подвеждат?

— Внимавахме — каза Каси. — Но нищо не показва, че умишлено ни водят в грешна посока. Никога не бихме разбрали какво правят, а те ни показваха. Изглежда, че нарежданията им са да направят всичко по силите си, за да ни помогнат.

Кимнах. Именно това целях. Но не знаех дали наистина ще се получи.

— Но не те са авторите на кода, а Нина — добави тя. — Този вирус, който е създала, според Оги преди три години, е много по-сложен и по-новаторски от всичко, което сме виждали. Направо удивително.

— Може да й дадем посмъртно награда за най-добър кибертерорист, щом всичко приключи, става ли? Кажете ми какво ще се случи. Ще пресъздадете вируса и след това ще разберете как да го неутрализирате. Като симулирането на военна игра?

— Да, сър.

— И разполагате с всичко, което ви е необходимо?

— Мисля, че тук имаме достатъчно лаптопи, сър. И хиляди в Пентагона, където е останалата част от екипа, който работи по заплахата.

Бях поискал да докарат тук сто компютъра с тази цел. Имахме още петстотин, охранявани от морски пехотинци на летището, само на три мили.

— Ами вода, кафе, храна, всичко необходимо? — Последното, което исках, бе специалистите ми да рухнат физически. Психическото напрежение им беше достатъчно. — Цигари? — махнах с ръка към вонята.

— Ние имаме всичко. Руснаците и германците пушат като комини.

— Долу е напълно задимено. — Девин се намръщи. — Поне успяхме да ги накараме да пушат в пералното помещение. Там могат да отворят прозорец.

— Там има прозорец, така ли?

— Да, в пералното по…

— Тайните служби затвориха всички прозорци — казах и осъзнах, че това няма да попречи на никого да ги отвори отвътре.

Заслизах по стълбището, Девин и Кейси ме следваха.

— Господин президент? — извика Алекс и също тръгна след мен.

Стигнах долу и завих към щаба, движех се бързо, ушите ми пищяха и в тях кънтяха предупрежденията на моя лекар. Щабът беше претъпкан с бюра и лаптопи, още десетина машини бяха сложени настрани, имаше и грамадна бяла дъска. Ако се изключеше охранителната камера в ъгъла, помещението приличаше на обикновена класна стая. В нея седяха шестима души — по двама руснаци, германци и израелци, говореха си над отворените лаптопи и пишеха по клавиатурите.

Нито помен от Оги.

— Провери в пералното, Алекс — наредих.

Чух го зад себе си как тръгва натам. Чувах и думите му през две стаи.

— Защо е отворен прозорецът?

На Алекс му трябваше само минута, за да огледа сутерена, включително стаята, която бях определил за съвещателна. Разбрах отговора, преди да ми го каже.

— Изчезнал е, господин президент. Оги е изчезнал.