Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (63)

Глава 62

Конвоят от черни джипове навлезе по алеята. Руските агенти по сигурността се появиха от първия, поговориха с Джейкъбсън и другите от Тайните служби.

Стоях готов да ги посрещна и една мисъл надделяваше над всички други.

Така започват войните.

Помолих президента Чернокев да вземе участие в нашата среща на върха по същото време, когато се свързах с Израел и Германия. Тогава не знаех за участието на Русия — все още не бях сигурен, — но тази страна разполагаше с най-добрите кибертерористи в света и ако не те стояха зад това, тогава можеха да помогнат, те имаха не по-малко основание да се страхуват. Ако Съединените щати са уязвими, уязвим е и всеки друг. Включително Русия.

А ако Русия стоеше зад това, имаше логика да са тук. Сун Дзъ има право, когато казва: „Дръж приятелите си близо, враговете — още по-близо“.

Но също така беше и проверка. Ако Русия стоеше зад „Тъмните векове“, се съмнявах, че президентът Чернокев ще пожелае да дойде и да разговаря с мен, докато този вирус задейства разрушителната си сила и започне да нанася непоправими поражения. Щеше да изпрати някого на свое място.

Руските агенти отвориха задната врата на втория джип.

От нея излезе министър-председателят Иван Волков.

Лично избраният от Чернокев втори след него в йерархията, бивш полковник от Червената армия. За някои — Палача от Крим. Военачалникът, който стоеше зад предполагаеми военни престъпления в Чечня, Крим и по-късно в Украйна, от изнасилвания и убийства на невинни граждани до безмилостни изтезания над военнопленници и вероятната употреба на химическо оръжие.

Телосложението му бе като грамада тухли, набит и як, косата му беше толкова късо подстригана, че едва-едва тъмнееше върху главата му, приличаше на прическа на мохаук. Наближаваше шейсетте, но физически беше здрав, бивш боксьор, който всеки ден отделяше време за тренировки в залата, доколкото ни беше известно, с дълбоки бръчки на високото си чело и сплескан нос, който неведнъж е бил чупен на ринга.

— Господин министър-председател. — Подадох му ръка, застанал сам на алеята.

— Господин президент.

Лицето му не изразяваше нищо, тъмните му очи се взираха в моите, хватката на ръката му при ръкуването беше желязна. Носеше черен костюм и вратовръзка в два цвята от руското знаме — тъмносиньо отгоре, червено отдолу.

— Съжалявам, че президентът Чернокев не успя да дойде лично.

Меко казано.

— Както и той, господин президент. От няколко дни боледува. Нищо сериозно, но не може да пътува. Уверявам ви, че мога да говоря от негово име. Президентът поиска от мен да предам неговото разочарование. Всъщност повече от разочарование. Загриженост. Дълбока загриженост за неотдавнашните провокативни действия от ваша страна.

С жест посочих към задния двор. Той кимна и тръгнахме нататък.

— Палатката, да — каза той. — Подходяща е за този разговор.

Черната палатка нямаше врата, нито цип, само тежки крила, които се отмятаха отпред. Пъхнах ръце и ги разтворих, влязох, министър-председателят Волков ме последва.

Вътре не проникваше никаква дневна светлина, имаше само керосинови лампи, поставени в ъглите. Бяха сложени дървена масичка и столове, сякаш беше планиран пикник, но не се насочих към тях. За този разговор на четири очи — между мен и човека, за когото се твърдеше, че е отговорен за жестоките кланета на невинни граждани, човека, представляващ държавата, която може би стоеше зад ужасяващата заплаха, надвиснала над страната ми — предпочитах да остана прав.

— Президентът Чернокев беше доста разтревожен от провокативните ви военни действия през последните трийсет и шест часа — каза той. Със силния си акцент, думите сякаш падаха от устата му, особено „провокативни“.

— Просто учения — казах.

Кисела усмивка премина и угасна на устните му.

— Учения. — Думите прозвучаха още по-стипчиво на езика му. — Както през 2014-а.

През 2014 година, след навлизането на Русия в Украйна, Съединените щати пратиха два бомбардировача с технология „Стелт“ в Европа за „учения“. Посланието беше повече от ясно.

— Като тогава, да — отговорих.

— Но много по-мащабни — отбеляза той. — Със самолетоносач и ядрени подводници в Северно море. Учения на самолети със „Стелт“ над Германия. И разбира се, общи учения в Латвия и Полша.

Две страни, които вече са членки на НАТО. Едната има обща граница с Русия, а другата, Полша, не е далеч, на югозапад от Беларус.

— Включително симулиране на ядрен удар — добави той.

— Русия наскоро направи същото — отбелязах.

— Не на осемдесет километра от вашата граница. — Стисна челюст, лицето му стана квадратно. В думите му имаше предизвикателство, но и страх.

Истински страх. Никой от нас не искаше война. Никой от нас нямаше да спечели. Въпросът винаги беше докъде могат да ни предизвикват. Затова трябваше да сме толкова внимателни при начертаването на границите. Останеше ли прекрачването на тези граници без последствия, губехме доверие. Ако те ги прекрачеха и ние отговорехме, тогава резултатът щеше да е нежелана и за двете страни война.

— Господин министър-председател — казах, — знаете причината за поканата. Вирусът.

Той премигна, изви гъстите си вежди, сякаш се изненада от продължението. Но реакцията му беше престорена. Знаеше, че едното следва другото.

— Открихме вируса преди около две седмици. И когато го направихме, първата ни мисъл беше колко уязвими ставаме за военно нападение. Ако вирусът имаше за цел да обезвреди военната ни мощ, щяхме да сме под заплаха от удар. Затова, господин министър-председател, веднага направихме две неща. Най-напред преобразувахме наново континенталните си системи тук, у дома. В основни линии започнахме отново. Може да го наречете повторно изобретяване на колелото или обратно инженерство, както предпочитате. Изградихме наново операционните си системи без връзка с каквото и да е устройство, което би могло да бъде заразено от вируса. Нови сървъри, нови компютри — всичко беше подменено.

Започнахме с най-важните неща — системите ни за стратегическа отбрана, военноморските съдове с ядрени реактори и се уверихме, че при преобразуването вирусът не е наличен. И след това продължихме. С радост мога да ви съобщя, господин министър-председател, че завършихме успешно тази операция. Работихме денонощно през тези две седмици, но успяхме. Изградихме наново цялата военна оперативна инфраструктура на Съединените щати. Ние сме създали тези системи в края на краищата, така че не беше чак толкова трудно да го направим отново, колкото може би ви се струва.

Волков ме слушаше стоически. Не ми вярваше, както и аз на него. Не бяхме обявили никаква част от работата си. Повторното изграждане на военната ни инфраструктура беше приключило, по очевидни причини в пълна секретност. Възможно беше да реши, че блъфирам. Не можеше да потвърди нито една моя дума.

Затова сега щяхме да поговорим по въпроси, които той можеше да провери.

— Второто, което направихме в същото това време — продължих, — е да се уверим, че сме прекъснали връзката между военната ни структура отвъд океана с всичко, което се намира тук, в страната. Извършихме същия тип обратно инженерство. Казано накратко, всички компютризирани системи в нашия европейски арсенал, които зависеха от континенталната ни инфраструктура, бяха заменени с нови. Направихме ги независими. Искахме да се уверим, че ако системите ни в Съединените щати се сринат, ако всичките компютри бъдат съсипани…

Тъмна сянка мина в очите на Волков. Той премигна и отклони поглед. След това бързо отново ме погледна в очите.

— Искахме да се уверим, господин министър-председател — казах, — че дори някой да разруши напълно военните ни оперативни системи, ще бъдем въоръжени и готови с европейските си ресурси, че сме подготвени да отвърнем с военен удар срещу държавата, отговорна за вируса. Или срещу всяка държава, на която й хрумне нелепата идея, че може да се възползва от Съединените щати в това трудно време, като например ни нападне.

— Ето защо бяха необходими тези учения в Европа — продължих. — И добрата новина е, че всички са протекли успешно. Струва ми се, че вече ви е известно.

Цветът на лицето му се промени. Известно му беше. Явно руснаците отблизо следяха ученията ни. Но нямаше да ми направи удоволствието да го признае.

Истината? Само това успяхме да направим за двете седмици. Генералите ни знаеха колко крехки и временни са новите системи, колко елементарни са в сравнение с вече съществуващите. Но ме бяха уверили, че са ефикасни и сигурни. Щяха да изпълняват команди. Да изстрелват ракети. Да поразяват цели.

— Сега вече сме напълно уверени — продължих, — че дори по някакъв начин вирусът все пак да успее да зарази оперативната мрежа на страната, ще бъдем напълно способни да участваме в бойни действия от всякакъв вид — ядрени, военновъздушни, каквито се наложи — от нашите бази на НАТО в Европа. Всеки, отговорен за този вирус, господин министър-председател, или всяка страна, която се опита да извлече полза от трудните времена, през които преминаваме, за да нападне Съединените щати и техните съюзници — ние си запазваме правото и имаме пълния капацитет да им отговорим с още по-голяма сила. Следователно действията ни не са насочени конкретно към Русия. Просто се случи така, че съюзниците ни в НАТО бяха във вашия заден двор. Точно така — подчертах, — във вашия заден двор.

Веждите на Волков се повдигнаха леко при това напомняне. Разширяването на НАТО до границите на Русия, както беше посочила Ноя, ужасяваше Кремъл.

— Но ако Русия няма нищо общо с вируса, както ни увери президентът Чернокев, и стига да не е направила опит да се възползва от положението ни, няма за какво да се тревожи. — Махнах с ръка. — Изобщо няма за какво да се тревожи.

Бавно кимна, изражението му вече не беше толкова навъсено.

— Ще го кажа на всеки — заявих, — който е отговорен за този вирус. Ще открием онзи, който го е направил. А задействането на вируса ще считаме за обявяване на война.

Волков все още кимаше, адамовата му ябълка подскачаше, докато преглъщаше всичко чуто.

— Няма да ударим първи, господин министър-председател. Това е тържествено обещание. Но ако ни нападнат, ще отвърнем на удара.

Поставих ръка на рамото му.

— Затова предайте думите ми на президента Чернокев. И моля, предайте му, че се надявам да оздравее.

Приведох се над него.

— Сега да видим дали можем да спрем този вирус — добавих.