Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The President Is Missing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Бил Клинтън; Джеймс Патерсън

Заглавие: Къде е президентът?

Преводач: Евелина Пенева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Анишър; „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 22.09.2018

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Павлина Върбанова

ISBN: 978-954-27-22-29-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8136

История

  1. — Добавяне

Глава 54

Събота сутринта, 6:52 часа.

Лимузината беше паркирана на Северозападна тринайсета улица, до тротоара.

Вицепрезидентът Катрин Бранд седеше отзад, стомахът й се беше свил, но не от глад.

Прикритието й беше непоклатимо: всяка събота сутрин в 7:00 запазена маса чакаше нея и съпруга й за омлет в кафене „Блейк“. Масата вече беше подготвена, а и поръчката й беше приета — белтъци с фета сирене и домати, картофки.

Така че имаше пълно право да е тук. Никой не би казал противното, ако се наложеше да обяснява.

Съпругът й, слава богу, беше извън града, поредното пътуване за игра на голф. Или май беше риболов. Вече не знаеше. По-лесно беше, когато живееха в Масачузетс и през седмицата тя отсъстваше, за да е в Сената. Съвместният живот във Вашингтон не им се отразяваше добре. Обичаше съпруга си и все още си прекарваха добре заедно, но той не се интересуваше от политика, мразеше Вашингтон и откакто беше продал фирмата си, нямаше какво да прави. Това обтегна отношенията им, беше й трудно да го включва в своя натоварен двайсет и четири часов работен ден. В този случай добре планираните във времето отсъствия се отразяваха благоприятно на връзката им.

Как ли ще се справя като съпруг на президента?

Може би скоро щеше да научи. Трябваше само да види как ще протече следващият половин час.

До нея мястото на съпруга й за предстоящата закуска беше заето от началника на кабинета й Питър Евиан. Той държеше телефона си, показваше й колко е часът: 6:56.

Кимна му бързо.

— Госпожо вицепрезидент — подзе той, достатъчно силно, за да го чуят агентите, — тъй като остават още няколко минути до резервацията ни, ще имате ли против да се отдалеча за един личен разговор по телефона?

— В никакъв случай, Питър. Давай.

— Ще изляза навън.

— Не се притеснявай.

Знаеше, че за пред хората Питър наистина ще направи каквото беше казал — ще позвъни на майка си и ще проведе с нея дълъг разговор, който ще бъде записан.

Питър излезе от колата и тръгна по Тринайсета улица, долепвайки телефона до ухото си точно когато трима бягащи завиха зад ъгъла и го подминаха. Продължиха в посоката на лимузината на вицепрезидента.

Бягащите забавиха темпото, щом наближиха автомобила на вицепрезидента. Мъжът, който беше най-отпред в групата, доста по-възрастен и в много по-лоша форма от другите, погледна към лимузината и май каза нещо на останалите. Те тръгнаха ходом и привлякоха вниманието на агентите на Тайните служби, които стояха на пост пред колата й.

— Госпожо вицепрезидент — каза шофьорът й, като почука по слушалката в ухото си, — председателят на Камарата е тук в момента. Един от бягащите.

— Лестър Роудс? Шегуваш ли се? — положи усилия да не преиграе с преструвката.

— Иска да ви поздрави набързо.

— По-скоро бих си запалила косата — отвърна тя.

Агентът не се засмя. Обърна се към нея в очакване да каже още нещо.

— Да му предам ли…

— Ами всъщност трудно мога да му откажа, нали? Нека влезе.

— Да, госпожо — каза той и заговори в слушалката.

— Остави ни насаме, Джей. Не искам ти и Ерик да изгорите от фойерверките.

Този път агентът се разсмя, както трябваше.

— Да, госпожо.

Предпазливостта никога не беше излишна. Агентите на Тайните служби можеха да бъдат призовани в съда като всеки друг. Както и охраната на председателя. Така всички щяха да разкажат една и съща история под клетва. Ако се стигнеше дотам. Всичко беше чиста случайност. Председателят се беше появил по време на сутрешния си крос, докато вицепрезидентът чакаше кафенето да отвори.

Двамата агенти на предните седалки напуснаха лимузината. Миризмата на пот изпълни колата, когато Лестър Роудс се настани до Катрин.

— Госпожо вицепрезидент, само исках да ви поздравя!

Вратата се затвори зад него. В колата останаха само двамата.

Лестър не изглеждаше добре в спортно облекло. Трябваше да намали обиколката на талията си с десетина сантиметра и някой да му каже да носи по-дълги долнища. Поне беше сложил шапка — сиво-синя с червен надпис ПОЛИЦИЯ НА КАПИТОЛИЯ, — така че нямаше да й се налага да гледа глупавия път, който докарваше в сивата си коса.

Роудс повдигна шапката и избърса челото с лентата на ръката си. Този идиот носеше и лента на ръката си.

Поправка. Не беше идиот. Той беше безмилостен тактик, който дирижираше превземането на Камарата, познаваше членовете му по-добре от самите тях, играеше политическа игра с дългосрочни цели, никога не забравяше онези, които му се бяха изпречили на пътя, независимо колко лека е била обидата или проявата на неуважение, и който движеше фигурите по шахматната дъска само след внимателна преценка.

Обърна се към нея, смъртоносните му сини очи се бяха присвили.

— Кати.

— Лестър. Бъди кратък.

— Имам гласовете на Камарата — каза той. — В кърпа са ни вързани. Това достатъчно кратко ли е?

Едно от нещата, които беше усвоила, беше изкуството да не отговаря твърде бързо. Забавянето на отговора ти печели време и изглеждаш по-разсъдлив.

— Не се прави на толкова незаинтересована, Кати. Ако не ти пукаше, нямаше сега да седим тук.

Имаше право.

— Ами Сената? — попита тя.

Сви рамене.

— Ти си президент на Сената, а не аз.

Тя се подсмихна.

— Но твоята партия го контролира.

— Намери дванайсет на твоя страна, гарантирам ти петдесет и пет.

Вицепрезидентът се понамести на седалката, така че да го гледа право в очите.

— И защо ми казвате всичко това, господин председател?

— Защото не се налага да натискам спусъка. — Той се облегна назад, настани се удобно. — Не се налага да го отстранявам от длъжност. Мога просто да го оставя съсипан, ранен и обезсилен. Той е политически труп, Кати. Няма да го преизберат. През следващите две години ще ми е в кърпа вързан. Защо да го отстранявам, да гледам как Сенатът го маха от поста му и дава на гласоподавателите ново лице като теб?

Тази възможност беше хрумнала и на нея: че президентът е по-полезен на Лестър Роудс уязвен и уязвим, отколкото отстранен.

— Защото партията ти ще те издигне на пиедестал, ако свалиш президент — каза тя.

— Може и така да е. — Изглежда, се наслади на мисълта. — Но има и по-важни въпроси.

— Нима има по-важни въпроси от това да бъдеш пожизнен председател?

Лестър си взе бутилка вода от страничното отделение, завъртя капачката й, отпи жадно глътка, след това примлясна от удоволствие.

— Има един по-важен въпрос всъщност — призна той.

Тя разпери ръце.

— Казвай, хайде.

Широка усмивка разсече лицето му, след това изчезна.

— Има нещо, което президентът Дънкан никога няма да направи — каза той. — Но президентът Бранд, в своята безкрайна мъдрост, може би ще направи.