Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (53)

Глава 52

Юрген Рихтер, канцлерът на Германия, слезе от джипа, облечен в раиран костюм от три части, приличаше на британска кралска особа. Имаше малко коремче, но благодарение на ръста му — сто деветдесет и три сантиметра — и безукорната осанка то почти не се забелязваше.

Дългото му царствено лице светна, когато видя Ноя Барам. Направи пресилено дълбок поклон, на който тя се разсмя. И се прегърнаха. Тя беше трийсетина сантиметра по-ниска от него, затова се надигна на пръсти, а той се приведе, за да се разцелуват.

Подадох ръка, той я прие, стисна рамото ми с другата. Имаше голямата ръка на бивш баскетболист, участник в немския отбор на Олимпиадата през 1992 година.

— Господин президент — каза той. — Срещаме се все в трудни моменти. Последният път, когато видях Юрген, беше на погребението на Рейчъл.

— Как е съпругата ви, господин канцлер? — попитах. Сега неговата съпруга се бореше с рака и се лекуваше в Съединените щати.

— Тя е силна жена, господин президент, благодаря ви за загрижеността. Никога не е губила битка. Със сигурност не е губила битка с мен.

Погледна към Ноя в очакване тя да се засмее и тя точно това направи. Юрген беше забележителна личност, винаги се опитваше да се шегува. Стремежът му да блесне му беше навличал доста неприятности в интервюта и на пресконференции, когато имаше навика да прави солени шеги, но гласоподавателите му, изглежда, оценяваха неговия свободолюбив стил.

— Благодаря, че дойдохте.

— Приятел в нужда се познава — рече той.

Така бе наистина. Но основната причина да го поканя беше да го убедя, че проблемът засяга не само моята страна, но и неговата — и всички страни от НАТО.

Реших да го разведа набързо из имението, но скоро телефонът ми иззвъня. Извиних се на групата и отговорих на обаждането. Три минути по-късно отново бях в сутерена и говорех през лаптопа си по безопасната линия.

Разговорът отново се водеше между трима души. Каролин и Лиз, на които вярвах, и Сам Хейбър, който се занимаваше с проблемите на вътрешната сигурност и на когото наистина исках също да вярвам.

Сам Хейбър беше служител на ЦРУ отпреди трийсет години, отговарял за вербуването на агенти, после се върнал в Минесота и бил избран в Конгреса. Кандидатирал се за губернатор, изгубил изборите и си уредил назначение като един от заместник-директорите на ЦРУ. Моят предшественик го назначил на поста секретар на Департамента за вътрешна сигурност, където Хейбър получил висока оценка за работата си. Обработваше ме да го направя директор на ЦРУ, но аз избрах Ерика Бийти за този пост и го помолих да остане в Департамента за вътрешна сигурност. Изненадах се, когато той се съгласи. Повечето от нас мислеха, че възприема работата си само като временна и се готви да заеме по-висок пост в друга администрация. Но той се задържа на тази работа повече от две години и ако през това време е бил недоволен, не го е показал пред никого.

Очите на Сам бяха почти винаги присвити, челото му — постоянно намръщено под неизменната късо подстригана коса. Всичко в него беше напрегнато. Това не беше лоша черта за секретар на Департамента за вътрешна сигурност.

— Къде точно се е случило? — попитах.

— В градче близо до самия Лос Анджелис — каза Сам. — Това е най-голямата пречиствателна станция в Калифорния. Изпомпва близо четири милиарда литра вода на ден, най-вече за окръг Лос Анджелис и Ориндж Каунти.

— Какво е станало?

— Сър, след експлозията в частната биологична лаборатория се свързахме с щатските и местните власти, отговарящи за инфраструктурата от критично значение — газ, електричество, компютри, — но най-вече за водопроводите.

Имаше логика. Те бяха най-очевидната цел за биологична атака сред предприятията за комунални услуги. Внесе ли човек патоген във водата, той се разпространява по-бързо от пожар.

— Отделът за водоснабдяване на район Южна Калифорния, служители на Департамента за вътрешна сигурност и Агенцията за опазването на околната среда провеждат изследвания и са открили пробива.

— Обясни какъв е бил — казах. — На разбираем език.

— Хакнали са компютърния софтуер, сър. Успели са да променят настройките на използваните химически вещества. Но също така са изключили алармите, които обикновено биха засекли аномалия в процеса на пречистването.

— Следователно мръсните води, които е трябвало да минат през химическия агент, не са получили необходимата обработка, а предупредителният механизъм в системата, който е имал задачата да засича всеки проблем…

— Не го е засякъл. Точно така, сър. Добрата новина е, че открихме пробива бързо. Засякохме го в рамките на един час от кибертерористичната атака. Необработената вода все още беше в резервоарите.

— Непречистена вода не е напуснала станцията, нали?

— Сър, точно така. Не е изтекла нито капка непречистена вода.

— Водата съдържа ли патогени? Нещо подобно?

— Сър, на този етап не знаем. Екипът ни за реагиране в този район…

— Лабораторията, която обикновено се използва, изгоря преди около четири часа.

— Сър, точно така.

— Сам, искам да се съсредоточиш максимално — приведох се към екрана. — Твърдиш със сто процента убеденост, че нито капка непречистена вода не е стигнала до гражданите на Лос Анджелис или Ориндж Каунти.

— Сър, точно така. Това е единственото засегнато съоръжение. И можем да определим съвсем точно момента на атаката, кога програмата за поставяне на химическия агент и системата за регистриране на нередности са излезли от строя. Физически е невъзможно каквато и да било част от мръсната вода да е отишла към водопроводите.

Въздъхнах.

— Добре. И това е нещо. Браво, Сам.

— Да, сър, добро постижение на екипа. Но не всички новини са добри, сър.

— Разбира се, че не са. Защо, по дяволите, да очакваме само добри новини? — махнах ядно с ръка. — Кажете ми лошите новини, Сам.

— Лошите новини са, че никой от нашите технически специалисти не е виждал подобна хакерска атака. До този момент не са успели да въведат отново химическите агенти в действие.

— Не могат да отстранят проблема ли?

— Именно, сър. По технически причини най-важната пречиствателна станция, обслужваща областите Лос Анджелис и Ориндж Каунти, е затворена.

— Добре, но има и други пречиствателни станции, нали?

— Да, сър, несъмнено има, но няма как на практика да компенсираме загубата за дълъг период. И сър, опасявам се, че хакерската атака все още не е приключила. Ами ако нападнат и друга станция около Лос Анджелис? Вече ги наблюдаваме много зорко, разбира се. Ще затворим всяка заразена система и ще попречим непречистени води да стигнат до водните резервоари.

— Но ще ви се наложи да затворите и станцията — досетих се.

— Да, сър. Може да се окаже, че се налага да затворим няколко пречиствателни станции едновременно.

— Сам, какво точно ми казвате? Че Лос Анджелис е застрашен от недостиг на вода, така ли?

— Точно това ви казвам, сър.

— За колко хора говорим? Лос Анджелис и Ориндж Каунти ли?

— Четиринайсет милиона, сър.

— Господи — сложих ръка на устата си.

— Не говорим само за горещи душове и поливане на моравата пред къщата. Говорим за питейна вода. Говорим за болници, хирургически отделения и бърза помощ.

— И сега какво, отново ще се сблъскаме с Флинт, Мичиган^[1], така ли?

— С Флинт, Мичиган — каза Сам, — умножено по сто и четирийсет.