Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (5)

Глава 4

Събудих се рязко, взрях се в мрака, затърсих телефона. Няколко минути след четири сутринта. Пратих съобщение на Каролин.

НОВИНИ?

Отговори ми веднага; не спеше.

НЕ, СЪР.

Ясно ми беше. Каролин щеше да ми звънне веднага, ако нещо се беше случило. Но откакто открихме пред какво сме изправени, тя свикна с тази ранна размяна на съобщения.

Издишах и протегнах ръце, за да се освободя от напрежението. Изключено беше да заспя отново. Днес беше денят.

Прекарах известно време на пътеката в спалнята. Както винаги имах нужда да потренирам. След като престанах да играя бейзбол, тази нужда не беше изчезнала, а откакто бях на този пост, добрата тренировка беше особено важна. Беше като масаж преди напрегнатия работен ден. Когато ракът на Рейчъл се върна, накарах да поставят уреда в спалнята, за да мога да я наблюдавам дори като тренирам.

Днес тренировката беше лека, не тичах, дори не вървях бързо заради физическото ми състояние; последното, което ми трябваше в момента, беше отново да се разболея.

Измих си зъбите и след като приключих, огледах четката. По нея нямаше друго, освен слизестите останки от пастата. Усмихнах се широко и огледах венците си.

Съблякох се и се обърнах, огледах тялото си в гръб на огледалото. Синините бяха най-вече по прасците ми и горната част на бедрата. Бяха по-забележими.

След душа беше време за доклада за предстоящия ден на президента и информацията за последното развитие на събитията, която не бе отразена в него. Следваше закуска в трапезарията. Преди с Рейчъл закусвахме заедно. „През останалите шестнайсет часа принадлежиш на света — казваше тя, — но на закуска си само мой.“

На вечеря също обикновено бях неин. Използвахме всеки удобен случай да сме заедно, но докато Рейчъл беше жива, не се хранехме в трапезарията нито на закуска, нито на вечеря. Използвахме масичката в кухнята, която се намираше в съседство — обстановката там ни осигуряваше повече близост. Понякога, когато за разнообразие искахме да се почувстваме като нормалните хора, си готвехме. Това бяха едни от най-щастливите ни мигове — времето, което споделяхме тук, докато обръщахме палачинки или месехме тесто за пица, само двамата, както правехме у дома в Северна Каролина.

Разрязах твърдо свареното яйце с вилицата си и разсеяно погледнах през прозореца на президентското жилище към парка „Лафайет“. Жуженето на телевизора изпълняваше ролята на бял шум за фон. Включеният телевизор беше привичка, появила се след смъртта на Рейчъл.

Не ми беше много ясно защо изобщо си правех труда да гледам новините. Всички се занимаваха с отстраняването ми от президентския пост, журналистите изкривяваха всяка история, така че да отговаря на онова, което са решили да кажат.

По една от телевизиите кореспондентът, следящ външните работи, твърдеше, че правителството на Израел прехвърля изключително опасен палестински терорист в друг затвор. Дали това не е част от „договорка“, която президентът е сключил със Сулиман Синдурук? Има ли договорка с участието на Израел и включва ли тя споразумение за размяна на затворници?

Новинарският канал на Си Би Ес обясняваше как съм бил обмислял да назнача на освободено място в правителството сенатор от Юга от опозиционната партия, който да отговаря за селското стопанство. Дали с подобни назначения в кабинета президентът не печели гласове в своя полза при взимането на решението за неговото отстраняване?

Сигурно и по готварския канал в момента споделяха прозренията си, че когато ги посрещнах в Белия дом и им казах за любимата си зеленчукова рецепта с царевица, всъщност тайно съм се опитвал да спечеля благоволението на сенатори от Айова и Небраска, които са сред изгарящите от желание да ме махнат от поста ми.

Под надпис СМУТ В БЕЛИЯ ДОМ „Фокс Нюз“ твърдеше, че екипът ми е силно разединен по въпроса дали да свидетелствам. Съгласните за изслушването били предвождани от началника на кабинета в Белия дом Каролин Брок, а фракцията на противниците се оглавявала от вицепрезидента Катрин Бранд. „Вече са в ход извънредни планове — обясняваше репортерът, който в този момент стоеше пред Белия дом, — които да докажат, че изслушването в Камарата цели президентът да бъде злепоставен от негови противници, и с помощта на тези планове президентът да намери извинение да промени намеренията си и да се откаже от изслушването.“

В сутрешно предаване оцветена карта показваше петдесет и петимата сенатори от опозиционната партия, както и сенаторите от моята, които се готвеха за нови избори и които се чувствали притиснати да са част от дванайсетте отстъпници, които трябвало да се съгласят с процедурата по отстраняването ми от президентския пост.

Си Ен Ен твърдеше, че тази сутрин с екипа ми звъним на сенаторите и ги уговаряме да гласуват с „невинен“ на съда по отстраняването ми.

„Добро утро, Америка“ разправяше за източници от Белия дом, които споделили, че вече съм бил решил да не се кандидатирам за нов мандат и съм щял да се мъча да сключа сделка с председателя на Камарата, за да ми се размине отстраняването, стига да се задоволя с един президентски мандат.

Как ги измисляха подобни дивотии? Трябваше да призная, че бяха сензации. А в наше време сензациите продаваха повече от фактите.

Ширещите се спекулации за отстраняването ми от поста затрудняваха работата на екипа ми, който в по-голямата си част знаеше за случилото се в Алжир и за разговора ми по телефона със Сулиман Синдурук не повече от Конгреса, медиите или американския народ. Но сега, при тези нападки срещу Белия дом, хората бяха сплотени и считаха за въпрос на чест да останат заедно. Никога нямаше да разберат колко много означава подкрепата им за мен.

Натиснах един бутон на телефона си. Рейчъл би ме убила, ако на закуска телефонът беше до мен.

— Джоан, къде е Джени?

— Тук е, сър. Трябва ли ви?

— Да. Благодаря.

Влезе Каролин Брок, единственият човек, който се чувстваше свободен да идва при мен, докато се храня. Всъщност никога не съм казвал, че е забранено. Това е едно от многото неща, които шефът на кабинета прави вместо президента — контролира, действа като пазач на портата, той е лошият с екипа, за да не ми се налага да се занимавам с подобни въпроси.

Каролин както винаги беше готова за снимка — с изрядно закопчан, изискан костюм и пригладена назад тъмна коса. Работата й — повтаряла ми беше тя няколко пъти — не беше да се сприятелява с членовете на кабинета и персонала, а да ги организира, да хвали постиженията им и да проявява взискателност и за най-дребните неща, за да мога аз да се съсредоточа върху трудните, важните въпроси.

Но подобно описание на задълженията й беше крайно недостатъчно и ограничено. Всъщност като началник на кабинета Каролин вършеше най-тежката работа в Белия дом. Тя имаше грижата за дребните неща, разбира се — решаваше проблемите с персонала и графика. Но беше до мен и за решаващите въпроси. Налагаше й се, защото беше човекът, който осъществяваше връзката с членовете на Конгреса, кабинета, отделните лобита, медиите. Нямах по-добър заместник. Каролин се занимаваше с тези задължения и добре владееше егото си. Изключено беше да й направиш комплимент. Отхвърляше похвалата нехайно, като прашинка, лепнала се на безукорния й костюм.

Съвсем доскоро хората предричаха, че един ден Каролин Брок ще бъде председател на Камарата. Имаше три мандата в Конгреса, беше напредничава дама, успяла да спечели изборите в консервативен район в Югоизточен Охайо, и ловко се изкачваше по стъпалата към върховете на Камарата. Притежаваше ум, открояваше се, изглеждаше добре на екран, беше като играч с многостранен талант. Спечели си популярност сред набиращите средства кръгове и създаде връзки, които й позволиха да се придвижи до примамливата позиция на водач на нашето политическо крило в партията, комитета, водещ кампанията за изборите за Конгреса. Едва на четирийсет години, тя устремено вървеше към върха в Камарата, ако не и по-високо.

Но настъпи 2010 година. Нямаше човек, който да не си дава сметка, че междинните избори за нашата партия ще са безмилостни. Другата страна поддържаше силна кандидатура, син на бивш губернатор. Седмица преди изборите проучванията показваха равен резултат.

Пет дни преди изборите, докато посред нощ изпускала парата пред двамата си най-близки помощници на чаша вино, Каролин направила пренебрежителен коментар относно своя съперник, който точно пуснал предизборен клип, злобно уязвяващ съпруга на Каролин, по онова време виден съдебен адвокат. Коментарът й бил уловен от включен микрофон. Никой не знаел кой е направил записа и как. Каролин си мислела, че е в затворен ресторант, сама с двама сътрудници.

Нарекла противника си „минетаджия“. За часове записът стигна до новините по кабелните телевизии и интернет.

На този етап имаше избор. Можеше да каже, че на записа не е нейният глас. Който и да е от присъствалите в ресторанта двама нейни сътрудници, жени в случая, можеха да кажат, че те са направили коментара. Или можеше да твърди, че записът е истински, но е била уморена, леко пияна и разгневена от обидата към съпруга й.

Каролин не направи нито едно от двете. Каза само: „Съжалявам, че са ме подслушвали, докато водя личен разговор. Ако бях мъж, никой нямаше да направи проблем от думите ми“.

На мен лично отговорът й страшно ми допадна. Днес може би щеше да свърши работа. Но тогава случилото се подрони подкрепата, която имаше сред консервативната част от обществото, и тя загуби изборите. Обидната дума щеше да остане завинаги прикрепена към името й и тя беше наясно, че вероятно няма да получи втори шанс. Политиката може да е жестока спрямо ранените.

От загубата на Каролин спечелих аз. Тя основа консултантска фирма и използва интелекта и уменията си, за да осигури победите на други кандидати из страната. Когато реших да се кандидатирам за президентския пост и имах нужда от човек, който да ръководи кампанията ми, в списъка ми стоеше само нейното име.

— Да бяхте престанали да гледате тези глупости, сър — каза Каролин, докато някакъв политически анализатор, за когото не бях чувал, разясняваше по Си Ен Ен как съм допускал „сериозна политическа грешка“ с отказа си да коментирам телефонния разговор и така оставям председателя на Камарата да „задава тона по темата“.

— Всъщност ти знаеш ли, че искаш да свидетелствам пред комисията? Че в гражданската война, която бушува в Белия дом, ти оглавяваш крилото, което подкрепя тази идея?

— Не го знаех.

Тя се загледа в тапета в трапезарията, който изобразяваше сцени от Войната за независимост. Първа го окачила Джаки Кенеди, бил подарък от приятел. Бети Форд не го харесала и го свалила. Президентът Картър го върнал. И оттогава го сваляли и слагали. Рейчъл много го хареса, затова пак го окачихме.

— Пийни кафе, Кари. Изнервяш ме.

— Добро утро, господин президент — поздрави Джени Брикман, моят заместник-началник на кабинета и старши политически съветник.

Тя ръководеше кампаниите ми за губернатор и работеше под ръководството на Каролин за президентската надпревара. Дребничка, с бухнала и непокорна изрусена коса и речник на тираджия. Тя беше моето оръжие, скрито зад фасадата на усмивка. Готова беше да води войни за мен и го правеше. Тя не просто разсичаше противниците ми. Ако не я удържах, щеше да ги разсича от брадичката до пъпа. После би ги насякла на парчета с настървението на питбул, но с по-малко очарование.

След победата ми Каролин промени насоката си. Тя все така държеше под око политиката, но най-важната й роля бе да прокарва плановете ми в Конгреса и отговаряше за външната ми политика.

Джени, от друга страна, се съсредоточи само върху политиката, за да осигури преизбирането ми. И за нещастие, сега се притесняваше дали изобщо ще изкарам до края на първия мандат.

— Групата ни в Камарата в момента е стабилна — каза, след като бе разговаряла с нашата страна от ръководството на Камарата. — Казват, че изгарят от желание да чуят вашата версия за случилото се в Алжир.

Не успях да потисна усмивката си.

— А дали не са се изказали по-скоро така: „Кажи му да си извади главата от задника и да се защити“. Познах ли, или почти?

— Почти точен цитат, сър.

Не улеснявах съюзниците си. Те искаха да ме защитят, но мълчанието ми го правеше невъзможно. Заслужаваха повече, но в момента не можех да им помогна по никакъв начин.

— И за това ще имаме време — казах.

Не хранехме илюзии за гласуването в Камарата. Лестър имаше мнозинство и неговата група нямаше търпение да започне процедурата по отстраняване. Ако Лестър предложеше въпроса за гласуване, с мен беше свършено.

Една солидна защита в Камарата обаче щеше да укрепи надмощието ни в Сената, където партията на Лестър имаше петдесет и пет гласа, но се нуждаеше от пълно мнозинство от шейсет и седем за отстраняването ми. Ако нашата група в Камарата беше единна, за хората ни в Сената щеше да е по-трудно да бият отбой.

— От нашето крило в Сената чуваме сходни неща — съобщи Джени. — Водачът Джейкъби се опитва да осигури „подкрепа по презумпция“ — по нейните думи. — Идеята е, че отстраняването е крайна мярка и трябва да знаем повече, преди да вземем такива сериозни решения. Но те нямат желание да правят каквото и да било, освен да следят внимателно развитието на ситуацията от всички гледни точки.

— Никой не се е втурнал да ме брани.

— Не им давате причина, сър. Оставяте Роудс да ви рита по топките, без да отвръщате. Непрекъснато чувам: „Тази работа в Алжир вони адски, ама адски гадно. Дано обяснението си го бива“.

— Добре, много ме зарадва с тези новини, Джени. Следващият въпрос.

— Да поговорим още малко за…

— Нататък, Джени. Твоите десет минути по въпроса с отстраняването ми изтекоха, снощи ти дадох цял час в пробното изслушване. Засега слагаме край на приказките по тази тема. Имам и други проблеми. Е, нещо друго?

— Да, сър — намеси се Каролин. — Списъкът с проблеми, върху които да изградим кампанията ви по преизбирането? Трябва да започнем с него, с проблемите, които вълнуват и интересуват американския народ: минималната заплата, забраната върху притежаването на оръжие и студентските заеми. Нуждаем се от положителни новини, с които да противостоим на отрицателните. Така ще постигнем обрат, ще покажем, че въпреки политическите игрички вие сте решен да работите за развитието на страната. Нека те си се занимават със своя салемски лов на вещици, а вие работете по разрешаването на истинските проблеми на истинските хора.

— И няма ли това да потъне сред всичките приказки за отстраняването ми?

— Сенатор Джейкъби е на друго мнение, сър. Умоляват ви да изберете силна тема, около която да започнат да се обединяват.

— Същото чух и в Камарата — намеси се Джени. — Ако им дадете нещо, което да захапят, тема, която ги вълнува истински, ще си спомнят колко важно е да защитят президентската институция.

— Щом трябва и това да им се напомня — въздъхнах.

— Честно казано, сър, в момента трябва.

Вдигнах ръце.

— Добре. Убедихте ме.

— Започваме с увеличаване на минималната заплата, още следващата седмица — обяви Каролин. — След това е забраната за притежаването на оръжия. После — студентските кредити…

— Забраната за притежаването на оръжия ще мине през Камарата толкова, колкото летище „Рейгън“ ще бъде прекръстено на мен.

Каролин сви устни, кимна.

— Имате право, сър, няма да мине.

И двамата бяхме наясно, че тя настоява за забраната на оръжията, защото можехме да я прокараме, поне в този конгрес. Каролин продължи:

— Но вие вярвате в необходимостта от нея и се ползвате с достатъчно доверие, за да се преборите за нея. След това, когато опозиционната партия я забрани, а също така се провали и с увеличаването на минималната заплата, подкрепяно от много американци, вие ясно ще дадете да се разбере що за стока са. И ще запушите устата на сенатор Гордън.

Лорънс Гордън беше три пъти член на Сената от моята партия и като всеки сенатор си въобразяваше, че трябва да е президент. За разлика от повечето сенатори обаче, беше склонен да влезе в надпревара с настоящия президент, който беше от неговата партия.

И по двата въпроса застъпваше погрешната позиция както за партията, така и за бъдещето на страната. Гласува срещу увеличаването на минималната заплата, харесва Втората поправка^[1], поне по начина, по който я изтълкува Националната асоциация на притежателите на оръжие, повече отколкото Първата, Четвъртата и Петата поправка^[2], взети заедно. Джени искаше да му строши коленете, преди още да му хрумне да си върже обувките.

— Гордън няма да ме победи — уверих я. — Няма куража.

— Никой не следи събитията, свързани със случилото се в Алжир, с по-голям интерес от Гордън — поясни Джени.

Погледнах към Каролин. Джени притежаваше силен инстинкт за политиката, Каролин обаче, освен инстинкт притежаваше и опит в институциите, натрупан през времето й в Конгреса. А и не познавах по-умен човек от нея.

— Не ме е страх, че Гордън ще вземе преднина пред вас — каза Каролин. — Страх ме е да не си помисли, че ще вземе преднина пред вас. Скришом насърчава спекулациите. Позволява да го ухажват. Иска да прочете името си в „Таймс“ или да го види по Си Ен Ен. Има ли какво да губи? Печели преднина. А и се отразява добре на егото му. Има ли по-популярен от претендента? Той е като резервен куотърбек — докато седи на скамейката, всички го обичат. От всичко случващо се суетата на Гордън ще спечели много, но междувременно основите на доверието към вас ще се рушат с всеки изминал миг. Той изглежда свеж и бляскав, а вие изглеждате слаб.

Кимнах. В думите й имаше истина.

— Моето мнение е, че трябва да вкараме темата за минималната заплата или забраната за притежаването на оръжие — настоя тя. — Да принудим Гордън да застане на наша страна и да поискаме от него да застъпва нашата позиция по тези теми. Дължи ни го. А и той знае, че ако ни прецака, ще му запари от някой и друг правен проблем.

— Каролин, не ме оставяй да забравя, че не бива да те ядосвам.

— Вицепрезидентът е на наша страна — обади се Джени.

— Как иначе — направи физиономия Каролин.

Към основния ми противник при номинирането Кати Бранд тя хранеше здравословна подозрителност. Бранд беше правилният избор за вицепрезидент, но това не я превърна в мой най-близък съюзник. Във всеки случай, би направила същите сметки в свой интерес. Махнеха ли ме от поста, тя ставаше президент и начаса щеше да се включи в президентската надпревара. Не й е притрябвал Дари Гордън или който и да било друг, за да й подсказва разни идеи.

— Макар да съм съгласен с твоя анализ на проблема — казах, — мисля, че предложеното от теб решение е прекалено хубаво. Държа да изляза силен и от двете изпитания. Но няма да отстъпя заради Гордън. С това само ще дадем козове на опозицията. Така е правилно и независимо дали ще победим, или ще изгубим, ние ще бъдем силните, а те ще са допуснали грешка.

Джени подсвирна.

— Това е човекът, за когото гласувах, сър. Мисля, че така трябва да постъпите, но все още не смятам, че ще е достатъчно. В момента сте в много слаба позиция, която няма да се подобри с решения за вътрешната политика. Телефонното обаждане до Сулиман. Кошмарът в Алжир. Сега ни трябва истински командир. Обединител, който…

— Не — отсякох, разгадал мислите й. — Джени, няма да наредя военен удар само за да изглеждам силен.

— Има много сигурни цели, господин президент. Няма да нападате Франция в крайна сметка! Какво ще кажете за дронове в Близкия изток, но вместо дрон да се стигне до истински въздушен…

— Не. Отговорът е не.

Джени сложи ръце на кръста си и поклати глава.

— Съпругата ви имаше право. Наистина сте скапан политик.

— Тя обаче считаше това за комплимент.

— Господин президент, може ли да говоря направо? — попита Джени.

— Че досега как говореше?

Тя постави ръце пред себе си, сякаш се опитваше да ми обрисува проблема с тях или може би ме умоляваше.

— Ще ви отстранят — заяви тя. — И ако не направите нещо, за да обърнете хода на събитията, и не се случи нещо драматично, сенаторите от собствената ви партия ще напуснат кораба. А знам, че няма да подадете оставка. Не ви е в характера. Което означава, че президентът Джонатан Линкълн Дънкан ще остане в историята с едно-единствено нещо: като първия отстранен от поста си президент.