Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (41)

Глава 40

Приключих разговора с директора на „Мосад“ и си събрах мислите, преди да говоря с Оги. Разговорът можеше да протече по най-различни начини, но нямах време за увъртане.

Събота, каза Давид. След час и половина.

Станах от стола и тръгнах към вратата, когато ми се зави свят, сякаш някой си играеше на „шише“ с вътрешния ми компас. Улових се за бюрото, за да не изгубя равновесие, и се опитах да овладея дишането си. Бръкнах в джоба си за хапчетата. Трябваха ми хапчетата.

Но ги нямаше. В джоба ми нямаше хапчета, а другите бяха останали в чантата в седана на паркинга на стадиона.

— По дяволите — набрах Каролин от моя телефон. — Кари, трябват ми още стероиди. Нямам в Белия дом, а изгубих шишенцето, което носех. Обади се на доктор Лейн. Може би тя има допъл…

— Ще имам грижата, господин президент.

— Страхотно — затворих и излязох от звукоизолирания кабинет. Тръгнах внимателно по коридора към стаята за почивка до стълбището.

Оги седеше на дивана, приличаше на обикновено размъкнато момче, което виси пред телевизора. Но не беше момче и далеч не обикновено.

Окаченият високо телевизор, който гледаше, беше на новинарски канал — предаваха за покушението над крал Саад ибн Сауд от Саудитска Арабия и все по-сериозните вълнения в Хондурас.

— Оги — казах, — стани.

Послуша ме, изправи се обърнат с лице към мен.

— Кой ни нападна? — попитах.

Махна косата от лицето си, сви рамене.

— Не зная.

— Опитай пак. Да започнем с това кой те изпрати. Каза, че със Сулиман Синдурук сте прекъснали връзка и не си част от „Синове на джихада“.

— Така е. Не съм.

— Тогава кой те праща?

— Никой. Дойдохме по собствена воля.

— Защо?

— Не е ли очевидно?

Сграбчих го за ризата.

— Оги, тази вечер загинаха много хора. Включително човек, когото ти обичаше, и двама агенти на Тайните служби, на които държах, хора, които оставиха семейства с малки деца. Затова отговаряй на…

— Дойдохме да го спрем — освободи се той от хватката ми.

— Да спрете „Тъмните векове“ ли? Но защо?

Поклати глава, изсмя се горчиво и пресекливо.

— Питате какво искаме да спечелим ли? Какво… искам аз?

— Това имам предвид. Преди не пожела да ми кажеш. Сега ми кажи. Какво иска от Съединените щати едно хлапе от Донецк?

Оги се отдръпна, изненадан за миг. Всъщност далеч не беше толкова изненадан.

— Бързо се ориентирахте.

— Ти към кой лагер си, проруския или проукраинския? В Донецк и двата лагера имат предостатъчно привърженици, по последните ми сведения.

— Нима? И откога са тези сведения, господин президент? — Лицето му се промени, потъмня. — Получили сте ги, когато ви е изнасяло, тогава. Ето това — размаха пръст към мен той — е разликата между нас. Нищо не искам от вас, нищо. Искам… Да не унищожавам страна с милиони хора. Стига ли ви?

И само толкова? Оги и приятелката му са се опитвали да постъпят правилно, така ли? В днешно време първият ти инстинкт е да не вземеш нещо такова за чиста монета.

Не бях сигурен, че му имам доверие. Не знаех в какво да вярвам.

— Но вие сте създали „Тъмните векове“ — казах.

Той поклати глава.

— Сули, Нина и аз го създадохме. Истинският мозък обаче беше Нина, тя беше движещата сила. Без нея никога не бихме успели. Помогнах им с кодирането и най-вече с разпространението.

— Нина? Това ли е истинското й име?

— Да.

— Те са го създали, а ти си го вкарал в нашите системи.

— Да, в общи линии.

— И можеш ли да го спреш?

Сви рамене.

— Това не знам.

— Моля? — Сграбчих го за рамо, сякаш ако го разтърсех, щях да получа друг отговор. — Каза, че можеш, Оги. Така каза преди.

— Наистина го казах. — Кимна, гледаше ме с блеснали очи. — Но тогава Нина беше жива.

Пуснах го, отидох до стената и ударих с юмрук по нея. Направехме ли крачка напред, веднага се връщахме две назад.

Поех дълбоко дъх. Казаното от Оги звучеше логично. Нина беше мозъкът. И затова беше първата цел на снайпериста. От практична гледна точка по-логично беше най-напред да застреля Оги, защото той се движеше, а след това Нина, която седеше в паркираната кола. Очевидно Нина е била по-важната.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна — заяви Оги.

— Добре, кой ни нападна? — повторих въпроса си. — Поне с това можеш ли да ми помогнеш?

— Господин президент, „Синове на джихада“ не са демократична организация. Сули не би споделил подобна информация с мен. Мога да ви кажа само две неща. Явно Сули знае, че с Нина сме се отделили от него, това е първото, и по някакъв начин ни е проследил до Съединените щати.

— Очевидно.

— А второто е — продължи той, — че доколкото ми е известно, способностите на Сули се свеждат до компютрите. Той е невероятен. В състояние е да нанесе големи поражения, както добре знаете. Но не разполага с обучени наемници.

Опрях ръка на стената.

— Което означава…

— Което означава, че работи с други — довърши Оги. — С държава, която иска да види Съединените щати на колене.

— И която е подкупила човек от моите приближени — добавих.