Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (39)

Глава 38

Затворих вратата на кабинета на Каролин, останах зад звукоизолираните стени и седнах на бюрото. Взех мишката. Щом го направих, черният монитор на компютъра трепна и се появи екран, разделен на две.

— Здравейте, господин президент — поздрави Каролин Брок от Белия дом.

— Здравейте, господин президент — каза и изпълняващият длъжността директор на ФБР Елизабет Грийнфийлд на втората половина на екрана.

Низ беше заела поста, след като постоянно заемащият длъжността неин предшественик почина от аневризъм. Нея бях избрал и като постоянен директор, беше най-подходящата за работата — бивш агент, федерален прокурор, началник на криминалния отдел в Департамента по правосъдие, уважавана като безпристрастен и праволинеен човек.

Ударът срещу нея, който изобщо не считах за удар, е, че преди повече от десет години тя се беше присъединила към протестите срещу нахлуването в Ирак, затова някои хиени в Сената я подозираха в липса на патриотизъм и удобно забравяха, че мирният протест е една от най-достойните прояви на патриотизъм.

Освен това твърдяха, че просто искам да съм първият президент, поставил начело на ФБР афроамериканка.

— Разкажете ми за моста — казах — и за „Нешънъл парк“.

— За събитията на стадиона знаем много, много малко, спирането на тока е заличило всички записи, а дъждът е измил останалите следи. Дори извън стадиона да са били убити хора, няма и помен от това. И да са останали някакви знаци за съществуването им, може да минат дни, преди да ги открием. Но е малко вероятно.

— Ами снайперистът?

— Снайперистът. Колата е иззета от Тайните служби, но разполагаме с куршумите, попаднали в тротоара и стените на стадиона, затова можем да изчислим сравнително точно траекторията им. От събраните данни изглежда, че снайперистът е стрелял от покрива на блок срещу стадиона. Сградата се казва „Камдън Саут Капитол“. Горе не открихме никого, разбира се, проблемът е, че нямаше и нищо друго. Следователно снайперистът се е погрижил да заличи всички следи. Дъждът също има заслуга.

— Така.

— Господин президент, ако са били в онази сграда, ще разберем кои са. Необходимо е било предварително планиране. Осигуряване на достъп. Кражба на униформи вероятно. Ще проверим записите от вътрешните камери. Ще използваме технологията за разпознаване на лица. Имаме начини. Но вие казвате, че не разполагаме с време.

— Почти никакво.

— Работим толкова бързо, колкото е възможно, сър. Не мога обаче да ви обещая, че ще намерим отговорите до няколко часа.

— Постарай се. Ами жената? — говорех за партньорката на Оги.

— Нина, да. Тайните служби току-що предадоха колата и тялото. Ще разполагаме с нейните отпечатъци и ДНК до няколко минути и ще ги проверим. Ще проследим и колата, всичко.

— Добре.

— А мостът? — попита Каролин.

— По случилото се на моста все още се работи — каза Лиз. — Пожарът е потушен. Прибрахме четири тела от пътеката за пешеходци и проверяваме данните им в базата. С онези, които са били в камиона, ще бъде по-трудно, но работим по въпроса. Господин президент, дори да научим кои са и какви са, който и да е наел тези хора, не би оставил следи. Ще има бушони. Посредници. В крайна сметка може и да ги проследим, но не ми се вярва…

— Няма да успеете до няколко часа, разбирам. Въпреки това си струва усилието. И го направете дискретно.

— Искате от мен да държа секретар Хейбър в неведение относно събитията ли?

Лиз е все още нова на тази работа, затова не се възприема като равна на другите членове от моя екип по национална сигурност, част от който е и Сам Хейбър, от Департамента за вътрешна сигурност.

— Сам може да е в течение, че проследявате тези хора. Най-малкото той ще го очаква. Но не докладвайте резултатите си на никой друг, освен на мен или на Каролин. Ако той попита — ако изобщо някой попита, — отговорът ви ще бъде „Все още не разполагаме с нищо“. Нали?

— Господин президент, може ли да говоря свободно?

— Разбира се, Лиз. Иначе ще се ядосам.

У подчинените си не ценя нищо друго така, както готовността да ми кажат, че бъркам, да ме предизвикат, да изострят уменията ми да взимам решения. Най-сигурният път към провала е да се заобиколя с подлизурковци и блюдолизци.

— Защо, сър? Защо не бива да съгласуваме работата си по възможно най-открития начин? Ще бъдем по-ефикасни, ако едната ръка знае какво прави другата. На това ни научи 11 септември.

Погледнах към лицето на Каролин върху разделения екран. Тя сви рамене в отговор, съгласи се с мен, че е добре да кажа на изпълняващия длъжността директор на ФБР истината.

— Кодовите думи „Тъмни векове“, Лиз. Освен мен само осем души в света знаят тези кодови думи. Те никога не са били записвани, по моя заповед. Никога не са били повтаряни извън нашия кръг, по моя заповед. Нали?

— Да, сър, разбира се.

— Дори специално създаденият екип от технически лица, които имат за задача да намерят и обезвредят вируса, дори те не знаят за „Тъмните векове“, разбирате ли?

— Да, сър. Само ние, осем души, и вие.

— Един от тези осем души е съобщил кодовите думи на „Синове на джихада“ — казах.

Настъпи мълчание, докато изпълняващият длъжността директор осмисли чутото.

— Което означава — продължих, — че изтичането на информация не е единственото дело на този човек.

— Да, сър.

— Преди четири дни, в понеделник, една млада жена прошепнала тези думи на дъщеря ми в Париж, за да ми ги повтори. Тази жена е Нина, която снайперист застреля при стадиона.

— Боже мили.

— Тя се приближила към дъщеря ми и й казала да ми предаде думите „Тъмни векове“ и да ми каже, че времето ми изтича и че ще се срещне с мен в петък.

Брадичката на Грийнфийлд леко се вирна, докато осмисляше чутото.

— Господин президент… Аз съм една от тези осем — каза тя. — Как така съм извън подозрение?

Браво на нея.

— Преди да те посоча за изпълняващ длъжността директор преди десет дни, ти не беше част от това. Който и да е външният човек, който ни разиграва така, който и да е този от осемте, който му помага — било е необходимо време за изготвянето на плана. Не се е случило от вчера за днес.

— Следователно не може аз да съм предателят — направи извода тя, — защото не съм имала достатъчно време.

— Да, времето е факторът, който те оневини. Така че като изключим теб, Каролин и мен, остават шестима, Лиз. Шестима, които биха могли да бъдат нашият Бенедикт Арнолд^[1].

— Допускате ли, че един от тези шестима е споделил със съпруг или съпруга, или пък с приятел, който да е продал информацията? Това би било нарушение на нареждането ви за спазване на правилата за поверителност, но все пак…

— И върху тази възможност мислих. Но който и да ни е предал, не просто е съобщил кодов израз. Той е част от това. Ничия съпруга или съпруг, ничий приятел няма такъв достъп и източници, за да го направи. Говорим за служители на правителството.

— Следователно един от нашите шестима.

— Един от нашите шестима — потвърдих. — Разбираш, Лиз, че само на теб вярвам безрезервно.