Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (38)

Глава 37

Грег Мортън, съпругът на Каролин Брок, носеше риза на ситно райе, сини джинси и сандали. Махна ни да влезем.

— Съжалявам, че дойдохме тук, Морти — казах.

— Няма нищо, няма нищо.

Морти и Каролин отпразнуваха петнайсет години брак тази година, но заради задълженията й на началник на кабинета на президента това беше отбелязано — доколкото си спомнях — само с дълъг уикенд в Мартас Винярд. Морти беше на петдесет и две, пенсионирал се след блестяща кариера като адвокат, която приключила с инфаркт в съдебната зала на окръг Каяхога, докато стоял пред заседателите. Второто му дете Джеймс по онова време нямало и годинка. И тъй като искал да види как децата му растат, а и без това не можел да похарчи всички пари, които бил спечелил, той слязъл завинаги от ринга. Понастоящем правеше късометражни документални филми и гледаше двете си деца.

Огледа мен и окаяния ми екип. Забравил бях докъде бях стигнал, за да прикрия външния си вид — брадата, която никой дотогава не беше виждал, всекидневните ми, прогизнали от дъжда дрехи, косата, от която все още се стичаха капки. А и Оги, който изглеждаше плачевно и преди дъжда. Поне Джейкъбсън изглеждаше като агент от Тайните служби.

— Май имате доста за разказване — каза Морти със своя баритон, развълнувал не един съдебен заседател през годините. — Но няма да чуя и дума от този разказ.

Влязохме. По средата на извитото стълбище, което свършваше във фоайето, седяха две деца, вперили поглед през парапета — шестгодишният Джеймс с пижама на Батман и щръкнала коса и десетгодишната Дженифър, която приличаше на майка си и не откъсваше поглед от мен. За тях не бях непознат, но обикновено не изглеждах като изплют.

— Ако можех да контролирам дребосъците — заяви Морти, — вече да са по леглата.

— Имаш червена брада — намръщи се Дженифър. — Не приличаш на президент.

— Грант е имал брада. Кулидж е имал червена коса.

— Кой? — не разбра Джеймс.

— Те са били президенти, гений такъв — поучи го сестра му и замахна към него. — И то доста отдавана. Мама и татко тогава са били малки.

— Ау, ти колко стар мислиш, че съм? — попита Морти.

— Петдесет и пет — обяви Дженифър. — Но ние те състаряваме преждевременно.

— Тук вече имаш право. — Морти се обърна към мен. — Кари каза да ползваме кабинета в мазето, господин президент. Искате ли?

— Чудесно.

— Знаете пътя. Ще ви донеса кърпи. А децата ми ще си легнат, нали, деца?

— Еееее…

— Край на звуковите ефекти. В леглата!

Каролин беше превърнала мазето в първокласен кабинет с обезопасени телекомуникационни връзки, които й позволяваха да работи късно вечер у дома.

Пръв мина Джейкъбсън. Той слезе по стълбите, огледа мястото и вдигна палец, за да ми покаже, че е чисто.

С Оги тръгнахме надолу. Мазето беше чисто и добре уредено, както човек би очаквал да бъде в дома на Каролин. Имаше голяма стая за игри, обзаведена с грамадни меки кресла, бюро, стол и диван; имаше и телевизор на стената, винена изба, киносалон с екран и дълбоки, предразполагащи столове, а по-нататък по коридора беше разположена баня с всичко необходимо и спалня; кабинетът на Каролин беше в дъното. В него имаше извито като подкова бюро с множество компютри, огромна коркова дъска на стената, няколко папки и грамаден телевизор с плосък екран.

— Заповядайте, момчета. — Морти подаде на всеки по една кърпа. — Готов ли сте за връзка с Кари, господин президент? Само натиснете този бутон тук — посочи мишката на компютъра.

— Секунда. Има ли къде да отиде нашият приятел? — попитах за Оги. Не бях го представил на Морти и Морти не беше поискал да се запознаят. Знаеше как е.

— В стаята за почивка — отговори Морти. — Голямото открито помещение до стълбището.

— Страхотно. Иди при него — обърнах се към Джейкъбсън.

Двамата напуснаха стаята. Морти ми кимна.

— Кари каза, че ще искате да се преоблечете.

— Това ще е прекрасно.

В чантата, която носех, имаше дрехи за съботата, но беше останала в колата, която паркирах при стадиона.

— Ще се погрижа. Добре, сега ви оставям. Ще се моля за вас, господин президент.

Погледнах го озадачено. Силни думи. Несъмнено беше необичайно, че се появявах инкогнито по този начин, но знаех, че Каролин не споделя поверителна информация със съпруга си.

Той се приведе към мен.

— Познавам Кари от осемнайсет години — каза той. — Виждал съм я да губи избори за Конгреса. Виждал съм я, след като пометна, след като получих инфаркт на миокарда и когато изгубихме Джени в търговския център в Александрия и два часа не знаехме къде е; виждал съм я притеснена, разтревожена. Но до тази вечер не я бях виждал ужасена.

Не отговорих. Не можех. И той го знаеше.

Протегна ръка.

— Каквото и да се случва, залагам на вас двамата.

Поех ръката му.

— Въпреки това се помоли.