Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (37)

Глава 36

— Следващата къща, сър.

Гласът на Джейкъбсън се разнася от таблото ми, все още не откривах къщата.

Спрях колата до тротоара, олекна ми, че успях да стигна дотук. Колите на Тайните служби са бойни машини, но не бях сигурен колко още мога да измина с повредена задница.

Колата на Джейкъбсън спря зад мен. Той ме беше настигнал на магистралата и ме напътстваше с джипиеса. Много пъти бях идвал в тази къща, но никога не бях обръщал кой знае какво внимание на различните пътища, по които са ме возили.

Паркирах и загасих двигателя. Щом го направих, у мен веднага като прилив се надигна тревогата, както си знаех, че ще стане — треперенето, адреналинът след случилото се, посттравматичната физическа реакция. До този момент трябваше да се владея, за да докарам двама ни с Оги невредими. Работата ми далеч не приключваше с това — всъщност още по-сложно ставаше, — но си позволих кратка почивка, да поема няколко пъти дълбоко дъх, да се опитам да загърбя залозите на живот и смърт, да се освободя от паниката и гнева, които ме изпълваха.

— Трябва да се държиш — прошепнах на себе си, треперейки. — Не се ли стегнеш сам, никой няма да успее да го направи вместо теб.

Подходих като към всяка друга задача, сякаш напълно владея ситуацията, наложих си да не треперя.

Джейкъбсън скочи и отвори вратата на колата. Можех и сам да изляза, но той все пак ми помогна. По лицето му имаше порезни рани и кал, иначе изглеждаше невредим.

Щом се изправих, усетих замайването, колебливостта в краката си. Доктор Лейн нямаше да ми се зарадва в този момент.

— Добре ли си? — попитах Джейкъбсън.

— Дали аз съм добре? Аз съм добре. Вие как сте, сър?

— Наред. Спасихте ми живота.

— Дейвис спаси живота ви, сър.

Такава беше истината. С маневрата с извиването на волана, с обратния завой, благодарение на който колата застана перпендикулярно на идващия камион, може би Дейвис беше поел удара, за да не го поема аз. Маневрата беше блестяща и резултат от действията на добре обучен агент. И Джейкъбсън не се беше разтакавал, стреляше по камиона, преди двете закачени една за друга машини дори да спрат. С Оги нямаше да успеем да избягаме, ако не ни беше прикривал.

Агентите от Тайните служби никога не получаваха отношението, което заслужават за работата, която всеки ден вършат, за да бъда в безопасност, за това, че излагат на риск живота си заради мен, да вършат онова, което нито един здравомислещ човек не би направил доброволно — да препречат пътя на куршума, а не да избягат от него. От време на време някой агент допуска нищо и никакво глупаво нарушение с данъците — ето това обаче всички помнят. А никой не забелязва онези деветдесет и девет процента от работата им, която са свършили безукорно.

— Дейвис имаше жена и малък син, нали? — попитах.

Ако знаех, че Тайните служби ще ме последват тази вечер, щях да направя онова, което правех, когато посещавах опасни точки по света, където Тайните служби имат най-много опасения за моята сигурност — Пакистан, Бангладеш или Афганистан: щях да настоявам да не ме придружават агенти с малки деца.

— Такава ни е работата — отвърна Джейкъбсън.

Кажете го на съпругата и сина му.

— Ами Онтиверос?

— Сър — заяви той и отсечено поклати глава.

Имаше право. Щеше да има значение по-нататък. Щях да имам грижата да не забравим семейството на Дейвис и близките на Онтиверос. Това се превръщаше в мой личен ангажимент. Но в момента не можех да се занимая с този проблем.

„Скърбете за загубите по-късно, след края на битката — обичаше да казва сержант Мелтън. — Щом сте в боя, бийте се.“

Оги излезе от колата също с омекнали колена и стъпи в локва на пътя. Дъждът беше спрял, след него във въздуха беше останал мирис на свежест и пръст, който се носеше из заспалата, потънала в мрак улица с жилищни сгради, сякаш Майката природа ни казваше: Успя да преминеш от другата страна, стигна до ново начало. Надявах се да е истина, но не чувствах да е така.

Оги ме погледна като изгубено кутре на чуждо място, останал без партньор, без нищо, което да нарече свое, с изключение на смартфона си.

Пред нас се издигаше къща във викториански стил, с грижливо поддържана морава, алея, която водеше към гараж за две коли, и лампа, която осветяваше пътеката до входа — изглежда, това беше единствената запалена лампа след десет вечерта. Къщата беше боядисана в светлосиньо, откъдето идваше и името й: Синята къща.

Оги и Джейкъбсън ме последваха по алеята.

Вратата се отвори, преди да стигнем до нея. Съпругът на Каролин Брок ни очакваше.