Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The President Is Missing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Бил Клинтън; Джеймс Патерсън

Заглавие: Къде е президентът?

Преводач: Евелина Пенева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Анишър; „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 22.09.2018

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Павлина Върбанова

ISBN: 978-954-27-22-29-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8136

История

  1. — Добавяне

Глава 30

Не спряхме чак докато не излязохме на магистралата, едва тогава наредих на Алекс да свие в един от изходите. Небето се продъни, върху предното стъкло се лееше проливен дъжд, чистачките бързо летяха наляво-надясно и в синхрон с бесния ритъм на сърцето ми.

Алекс Тримбъл говореше отсечено с някого по телефона, а с едно око ме следеше, проверяваше дали не съм в шок. Шок е неточна дума. Адреналинът бушуваше из тялото ми, докато връщах назад събитията, след това се успокои при осъзнаването, че съм в безопасност в бронирания джип, но после отново изригна, заля тялото ми като мощен прилив.

Докато не умра, съм жив. Това си повтарях постоянно като военнопленник, когато дните и нощите се сливаха в килията ми без прозорци, когато ми увиваха кърпа около главата и ме заливаха с вода, когато използваха кучетата, когато ми връзваха очите, пееха молитва и натискаха спусъка на оръжието, опряно в слепоочието ми.

Не съм полужив. Жив съм, точка, повече от всякога, еуфорията изпълни тялото ми като електричество, всички сетива се пробудиха, чувствах мириса на кожените седалки, вкуса на жлъчка в устата ми, потта, която се стичаше по лицето ми.

— Не мога да ви кажа повече от това — заяви Алекс по телефона на някого в полицейското управление, използваше по-високия си ранг или поне се опитваше.

Нямаше да е лесно. Имахме много за обясняване. Улица „Капитол“ сигурно приличаше на малко бойно поле. Нашарен от куршумите тротоар, съсипаната стена на „Нешънъл парк“, надупчена от куршуми полицейска кола, навсякъде счупени стъкла. И трупове, поне три — на едрия мъжага, който тичаше към мен, на другия член на екипа, който се опита да заобиколи вана, за да стигне до нас, и на Нина.

Улових мощната ръка на Алекс Обърна се към мен, а на телефона каза:

— Ще ти се обадя по-късно — и го изключи.

— Колко са мъртвите? — попитах, страхувайки се от най-лошото — че невинни хора са пострадали от изстрелите на снайпериста или на екипа долу.

— Само момичето във вана, сър.

— Ами мъжете? Имаше двама.

Поклати глава.

— Изчезнали са, сър. Който и да е бил с тях, се е погрижил. Нападението е било внимателно планирано.

Без съмнение. Снайперист и поне един екип на земята.

И все пак съм още жив.

— Прибрахме само момичето, сър. Казахме им, че е било контраразузнавателна операция на Тайните служби.

Умно. Нямаше да е лесно да бъдат убедени — контраразузнавателна операция, завършила с кървава престрелка пред бейзболен стадион, — но Алекс нямаше други карти, които да изиграе.

— Предполагам, че така е по-добре, отколкото да кажем, че президентът се е промъкнал на бейзболен мач и някой се е опитал да го убие.

— И аз си помислих същото, сър — съгласи се Алекс с безизразно лице.

Срещнах погледа му. Гледаше ме намръщен. Без дума да произнесе, казваше, че точно такива усложнения се получават, когато президентът се отделя от охраната си.

— Токът беше изгаснал — каза той, отклонявайки поглед. — От стадиона се вдигаше много шум. Беше страхотна врява. А сега вали проливно, трийсет-четирийсет хиляди души ще тръгнат да излизат, докато полицията се опитва да разбере какво, по дяволите, се е случило, а дъждът измива повечето следи.

Имаше право. Хаосът в този случай беше в наша полза. Мястото щеше да загъмжи от журналисти, но по-голямата част от случилото се протече в пълен мрак, а Министерството на финансите щеше да прикрие останалото като официално разследване. Дали щеше да мине? Дано.

— Последвали сте ме — казах му.

Той сви рамене.

— Не съвсем, сър. Когато жената дойде в Белия дом, ние я претърсихме.

— Сканирали сте плика.

— Естествено.

Така. И в плика бяха видели билета за мача тази вечер на „Нешънъл парк“. Мислите ми бяха толкова накъсани и хаотични, че дори не се бях сетил за тази възможност.

Алекс ме погледна, очаквайки да го укоря. Но е трудно да скастриш човек, който ти е спасил живота.

— Благодаря ти, Алекс. Повече никога да не си престъпил моя заповед.

Вече се движехме извън магистралата, забавихме скоростта в откритото пространство и отбихме на някакъв огромен паркинг, празен по това време на нощта. Едва виждах втората кола в дъжда. Едва виждах каквото и да било.

— Доведете Оги при мен — казах.

— Той е заплаха, сър.

— Не е.

Поне не беше по начина, който Алекс имаше предвид.

— Не го знаете, сър. Може би задачата му е била да ви изведе от стадиона…

— Ако аз бях целта, Алекс, вече да съм мъртъв. Самият Оги можеше да ме убие. А снайперистът застреля първо Нина. Според мен Оги е бил втората цел, а не аз.

— Господин президент, моята работа е да предполагам, че мишената сте вие.

— Добре. Ако искаш, сложи му белезници. Поставете му усмирителна риза. Но го доведете при мен.

— Вече е с белезници, сър. Много е… неспокоен. — Алекс се замисли за момент. — Сър, може би е най-добре, ако аз ви последвам в другата кола. Трябва да съм в течение какво се случва на стадиона. Полицейското управление иска отговори.

Само той можеше да се справи със ситуацията. Само той знаеше какво може да каже и какво да премълчи.

— Джейкъбсън ще пътува с вас, сър.

— Добре — съгласих се. — Само доведете тук Оги.

Алекс заговори в радиостанцията, прикрепена към якето му. Миг по-късно отвори страничната врата на колата с известно усилие и вътре нахлу свиреп порив на вятъра, безмилостно ни заля дъжд.

Агентите размениха местата си. Джейкъбсън, заместникът на Алекс, се качи в колата след секунда. Той беше по-дребен от Алекс, жилав и слаб, с неумолима сила. Вир-вода беше, капки се стичаха от дъждобрана му, докато заемаше мястото до мен.

— Господин президент — каза той делово, но с напрегната нотка, докато поглеждаше през вратата, готов да се спусне.

В следващия момент направи точно това, за да поеме от друг агент задържания. Главата на Оги се показа през вратата, след това и останалата част от него, Джейкъбсън го набута безжалостно на място срещу мен, отзад в купето. Ръцете на Оги бяха оковани в белезници пред тялото му. Косата му висеше на мокри клечки около лицето му.

— Седиш и не мърдаш, ясно? — ревна Джейкъбсън срещу него. — Ясно?

Оги започна да се мята, съпротивяваше се срещу колана, който Джейкъбсън му постави.

— Разбира — намесих се.

Джейкъбсън седна до мен, приведе се напред. Очите на Оги, доколкото ги виждах през падналата около лицето му коса, най-накрая срещнаха моите. Вероятно беше плакал, но беше трудно да се различи на мокрото му от дъжда лице. Очите му бяха широко отворени от ярост.

— Убихте я! — изсъска. — Убихте я!

— Оги — възразих делово, опитвах се да го успокоя с тона си, — каква полза бих имал да я убивам? Това беше твоят план, не моят.

Лицето му се изкриви в озъбване, от очите му се стичаха сълзи, хлипаше и подсмърчаше. Можеше да е актьор, който играе въдворен в лудница, мята се срещу стените, стене, проклина, плаче, само дето болката му беше истинска, а не дело на болен мозък.

Още беше рано да казвам каквото и да било. Трябваше първо да си изкара яда.

Колата отново потегли, върна се на магистралата и пое към мястото, към което се бяхме отправили. Чакаше ни дълъг път.

Известно време пътувахме в мълчание, докато окованият Оги мърмореше, като преминаваше от английски на родния си език, хлипаше и стенеше от болка и с мъка си поемаше дъх между риданията.

Използвах следващите няколко минути, за да проумея случилото се. Задавах си въпроси. Защо съм жив? Защо убиха първо момичето? Кой беше изпратил тези хора?

Потънал в мисли, изведнъж осъзнах тишината в колата. Оги ме наблюдаваше, чакаше да го забележа.

— Очаквате… — Гласът му секна. — Очаквате да ви помогна след всичко това?