Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (30)

Глава 29

Мрак, само мрак и нищо друго.

Трийсет хиляди души ревнаха като един на стадиона зад нас, когато всичко потъна в тъмнина, уличните лампи и сградите, светофарите, осветлението на блоковете. Фаровете на минаващите по улица „Капитол“ коли хвърляха бели кръгове светлина като прожектори, осветяващи сцена, а фенерчетата на смартфоните бяха като светулки, които танцуват в мрака.

— Използвай телефона си. — Гласът на Оги беше притеснен, побутна ме по ръката. — Хайде, давай!

Забързахме през мрака към вана на Нина, следвайки слабата светлина на телефоните си.

Във вана светна, когато хидравличната странична врата бавно се отвори с плъзгане, за да влезем през нея. Сега ясно се видя открояващото се на фона на мрака около нас лице на момичето от Принстън с характерните черти, изпито като на бездомница, със сключени от притеснение вежди. Сякаш се канеше да каже нещо, вероятно да ни подкани да побързаме…

… Стъклото откъм страната на шофьора се пръсна, лявата страна на лицето й също, кръв, тъкани и мозък полепнаха по предното стъкло.

Главата й клюмна, тялото й провисна на колана, на устните й застинаха неизречени думи, очите й на кошута се взираха безизразно под кървав отвор от лявата страна на черепа й. Уплашено, невинно дете, което изведнъж, по жесток начин беше престанало да се страхува и вече беше в покой…

Ако по вас открият огън, легнете по очи или приклекнете, докато приключи…

— Н-не-не! — закрещя Оги…

Оги.

Стегнах се, улових го за раменете и го дръпнах надолу, залегнахме до полицейската кола, паркирана северно от вана, тялото ми се озова върху неговото на тротоара. Около нас избухваха мънички експлозии от свистящите във въздуха патрони. Прозорците на полицейската кола се пръснаха и ни обсипа дъжд от стъкла. От стените на стадиона към нас захвърчаха твърди частици и прах.

Хаос от писъци и крясъци, свистене на гуми, клаксони, заглушени от думкането в главата ми, оглушителният шум от пулса ми. Полицейската кола се свлече надолу заради спукалите се гуми под неспирния дъжд от куршуми.

Притиснах Оги да легне плътно на тротоара и затършувах в крачола на панталоните му за поставеното в кобур оръжие. Заради бушуващия във вените ми адреналин чувах гърмежите приглушено, както винаги в битка. Ветеранът не се отучва от това.

Глокът беше доста по-лек от беретата, с която бях обучен да стрелям, с по-добър захват и бях чувал, че е по-точен, но оръжията са като колите — знаеш, че има стандартни характеристики, като фарове и стартер, чистачки за предното стъкло, но все пак са необходими няколко секунди да ги откриеш, когато не са ти познати. Затова изгубих ценни мигове, докато проучвах оръжието, с което се прицелих и се готвех да стрелям…

На юг светлината от страничната врата на вана огряваше тротоара. От мрака трима мъже се показаха в полезрението ми и хукнаха към нас. Единият от тях, едър и мускулест, водеше другите двама, тичаше към мен на светлината от вана, държеше с две ръце оръжие.

Стрелях два пъти, целех се в гърдите му. Той се олюля и падна по очи. Другите двама, които не виждах ясно, отстъпиха в мрака… къде бяха… колко патрона имах… онези двамата от другата страна ли минаха… дали пълнителят на пистолета е с десет патрона… къде се дянаха другите двама от юг?

Обърнах се наляво, когато в покрива на колата се забиха два куршума и покрих с тяло Оги. Извърнах се наляво, надясно, наляво, търсех в мрака, още куршуми по тротоара около нас. Снайперистът се опитваше да ни докопа под всеки възможен ъгъл, но не успяваше. Докато се криехме зад колата, стрелецът — където и да беше — не можеше да ни уцели.

Но докато лежахме на земята, бяхме и плячка.

Оги се надигна.

— Трябва да бягаме, трябва да бягаме…

— Не мърдай! — извиках, притиснах го да остане легнал. — Тръгнем ли да бягаме, мъртви сме.

Оги замръзна. Както и аз, сред обвилия ни като пашкул мрак. На стадиона се надигаше оглушителен шум, угасването на тока беше предизвикало всеобщ хаос, свиреха гуми, клаксони — но в полицейската кола не се удряха никакви куршуми.

Нито по тротоара около нас.

Нито по стената на стадиона срещу нас.

Снайперистът вече не стреляше. Спрял беше, защото…

Обърнах се настрани и видях някакъв мъж да се приближава към вана от страна на шофьора, осветен от фаровете, на нивото на раменете си държеше оръжие. Натиснах спусъка веднъж, два пъти, три пъти, когато от неговото оръжие също присветна, куршумите рикошираха в капака на полицейската кола, но аз имах предимство, както бях приклекнал ниско в мрака, докато той стоеше осветен.

Дръзнах да погледна над капака, сърцето ми биеше лудо. Никаква следа от стрелеца, нито от третия член на екипа от юг.

Остро свистене на спирачки, викове на мъже, гласове, които разпознавах, думи, които разпознавах…

— Тайни служби! Тайни служби!

Свалих оръжието си, стигнаха при мен, обкръжиха ме с автоматични оръжия, насочени във всички възможни посоки. Някой ме сграбчи под мишниците и ме изправи, а аз се опитах да кажа „снайперист“, но не бях сигурен, че съм го изрекъл, мислех, но не можех да говоря и чувах виковете „Хайде! Хайде! Хайде“, докато ме носеха към чакащата кола, заобиколен от всички страни от хора, обучени да жертват живота си за моя…

Лумна ослепителна светлина, разнесе се продължителен ехтящ звук, всички лампи отново грейнаха, ярки като прожектор, насочен в лицето ми. Възстановили бяха електрозахранването.

Чух се да казвам:

— Оги. Докарайте го.

Вратата се затвори и аз лежах в колата, а хората от службите крещяха „Хайде! Хайде! Хайде!“. Потеглихме рязко по пресечен терен, затревената разделителна линия в средата на улица „Капитол“.

— Ранен ли сте? Ранен ли сте? — Алекс Тримбъл трескаво прокарваше ръце по тялото ми, оглеждаше за следи от рана.

— Не — отговорих, но той не се довери на думите ми, провери гърдите ми, торса, обърна ме със сила на една страна, провери гърба, врата, главата ми, след това краката.

— Не е ранен — извика Алекс.

— Оги — казах. — Х… хлапето.

— С нас е, господин президент. Той в колата след нас.

— Застреляха момичето… приберете и него.

Той въздъхна, погледна през прозореца зад нас, адреналинът спадаше…

— Охраната на метрото може да…

— Не, Алекс, не… — възразих. — Момичето… мъртво е, защото… Погрижи се за него… Кажи на охраната на метрото… каквото трябва… каквото трябва…

— Да, сър.

Алекс извика на шофьора. Опитах се да осмисля случилото се. Точките бяха налице, пръснати като звезди в галактика, но не успявах да ги свържа, засега.

Телефонът ми завибрира. Открих го долу на пода, до седалката. Каролин. Можеше да е само Каролин.

— Трябва да… се обадя — казах на Алекс.

Той протегна ръка и го постави във все още треперещата ми ръка.

Числото, което Каролин ми беше изпратила в съобщението, беше 1. Толкова бях объркан, че не помнех името на учителката си в първи глас. Представих си я. Висока, с голям крив нос…

Трябваше да си го спомня. Трябваше да й го изпратя в съобщение… Ако можех…

Ричардс. Не, Ричардсън, госпожа Ричардсън.

Телефонът се изплъзна от ръката ми. Толкова силно треперех, че не бях в състояние да го държа, не можех да й изпратя съобщението. Казах на Алекс да го напише на телефона и той го направи вместо мен.

— Искам да… пътувам с Оги — казах. — Човека… с когото бях.

— Ще ви осигурим среща в Белия дом, господин президент, можем да…

— Не — възразих. — Не.

— Не какво, сър?

— Няма да се връщаме… в Белия дом.