Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (3)

Глава 2

— Правото да говори получава представителят на Охайо — господин Кърнс.

Стиснах с пръсти носа си, за да прогоня надделяващата умора. През изминалата седмица ми се събираха едва няколко часа сън, а и умствените напъни да се защитавам с една ръка, вързана зад гърба ми, изпиваха силите ми. Най-вече търпението ми беше на привършване. Чакаше ме работа. Нямах време за безсмислици.

Погледнах вляво от мен — вдясно за журито. Майк Кърнс е председател на Правната комисия на Камарата и протеже на Лестър Роудс. Обича да носи папийонки, та всички да сме наясно колко е интелигентен. Лично аз съм виждал лепящи се листчета за бележки с повече ум от него.

Човека обаче си го биваше да задава въпроси. Преди да навлезе в политиката, години наред е бил федерален прокурор. Сред трофеите на отстреляния от него в съдебната зала дивеч имаше двама изпълнителни директори на фармацевтични компании и бивш губернатор.

— От изключителна важност за националната сигурност, господин президент, е терористите да бъдат възпирани. Съгласен ли сте?

— Напълно.

— Тогава ще се съгласите и че всеки американски гражданин, който пречи терористи да бъдат възпрени, извършва предателство.

— Бих осъдил подобна стъпка — казах.

— Бихте ли го определили като предателство?

— Това решават адвокатите и съдът.

И двамата бяхме адвокати, но в моите думи нямаше подтекст.

— Ако именно той е осуетил възпирането на терористите, това основателна причина ли ще бъде за отстраняването на президента от неговия пост?

Джералд Форд казвал, че основателна причина за отстраняване на президента от поста е онази причина, която Камарата на представителите посочат за такава.

— Думите ви нямат отношение към мен — казах.

Кимна.

— Не, нямат. Преди малко отказахте да отговорите дали вие сте наредили на американските специални сили и на агентите на ЦРУ да спрат нападението над Сулиман Синдурук в Алжир.

— Казах, господин Кърнс, че някои въпроси, свързани с националната сигурност, не могат да бъдат огласявани публично.

— Според „Ню Йорк Таймс“ действията ви са продиктувани от секретна информация, съгласно която антируска паравоенна групировка, възнамеряваща да убие Сулиман Синдурук, е открила местонахождението му.

— Прочетох статията. Няма да обсъждам съдържанието.

Рано или късно на всеки президент се налага да вземе решения, в които правилният избор нанася вреда на политическия му образ. Поне в кратковременен план. При висок залог се налага да постъпи по съвест и да се надява политическите настроения отново да станат благоприятни. Това е работата, която се е наел да върши.

— Господин президент, запознат ли сте с глава 18, раздел 798 от Кодекса на Съединените щати?

— Не знам главите на Кодекса на Съединените щати наизуст, господин Кърнс, но според мен имате предвид закона за шпионажа.

— Именно него, господин президент. Въпросният раздел се отнася до злоупотребата със секретна информация. Съгласно тази част всеки, който умишлено използва класифицирана информация по начин, който е в ущърб на сигурността или интересите на Съединените щати, извършва федерално престъпление. Точен ли съм?

— Не се съмнявам в прецизността ви, господин Кърнс.

— Ако президентът умишлено използва секретна информация, за да защити терорист, склонен да ни нападне, дали действията му ще бъдат считани за престъпление, съгласно споменатия закон?

Съветникът ми по въпросите на Белия дом беше на друго мнение — според неговото становище този раздел не би могъл да бъде отнесен към действията на президента; подобно действие щеше да представлява ново тълкуване на закона за шпионажа и президентът има право да разсекрети всяка информация, която пожелае.

Но това няма значение. И да бях склонен да вляза в правен спор за тълкуването на закона за обхвата на федералния статут — а не бях, — те пак можеха да ме отстранят от поста по каквато причина си пожелаят. Не беше необходимо дори да става дума за престъпление.

Във всичките си действия ме водеше стремежът да защитя страната си. Отново бих направил каквото направих. Проблемът беше, че по никакъв начин не можех да обясня действията си.

— Мога само да ви кажа, че в действията си винаги съм се ръководил от сигурността на страната си. И така ще бъде и занапред.

Видях, че в ъгъла Каролин чете някакво съобщение на телефона си, отговори му. Не я изпусках от поглед, за да науча веднага, ако се налагаше да оставя всичко и да действам. От генерал Бърк от Централното командване ли беше съобщението? Или от заместник-секретаря по отбраната? От кризисния екип? В момента в мача едновременно се разиграваха доста положения, трябваше да сме нащрек и да се защитим от надвисналата заплаха. Всеки момент можеше да започне и втората част на готвените събития. Според нас имахме поне още един ден, поне така се надявахме. Но със сигурност нищо не беше сигурно. Трябваше да сме готови във всеки един момент, сега, ако…

— Телефонните обаждания до ръководителите на „Ислямска държава“ защита на страната ни ли се наричат?

— Моля? — отново насочих вниманието си към изслушването — За какво говорите? Никога не съм се обаждал на водачите на „Ислямска държава“. Какво общо има „Ислямска държава“ тук?

Още преди да довърша отговора си, осъзнах какво съм направил. Прииска ми се да уловя думите и да ги натъпча обратно в устата си. Но беше твърде късно. Беше ме спипал в миг на разсеяност.

— О! — възкликна. — Значи, когато ви питам дали сте се обаждали на лидерите на „Ислямска държава“, вие категорично отричате. Но когато председателят ви пита дали сте се обаждали на Сулиман Синдурук, вие се позовавате на „правото на президента да не разкрива информация“. Мисля, че американският народ може да разбере разликата.

Въздъхнах шумно и погледнах към Каролин Брок, чието изражение беше все така непроницаемо, но можех да прочета думите „Казах ви“ в присвитите й очи.

— Конгресмен Кърнс, тук става дума за националната сигурност. Не за някаква игра на стражари и апаши. Въпросът е сериозен. И ще ви отговоря с радост, щом сте готов да зададете сериозен въпрос.

— В престрелката в Алжир е загинал американец, господин президент. Американец, агент от ЦРУ на име Нейтън Кромарти, загинал е, докато е осуетявал плановете на паравоенната групировка да убие Сулиман Синдурук. Според мен американският народ счита това за сериозно.

— Нейтън Кромарти е герой — заявих, — скърбим за загубата му. Скърбя за загубата му.

— Чули сте какво казва майка му по този въпрос — продължи конгресменът.

Чух. Всички чухме. Не разкрихме публично нищо от случилото се в Алжир. Не можехме да го направим. Паравоенната групировка обаче публикува клип с мъртвия американец в интернет, Клара Кромарти скоро разпозна сина си Нейтън и разкри, че е агент на ЦРУ. Разрази се страховита буря, мръсотията се разхвърча навсякъде. Медиите се юрнаха към нея и след няколко часа тя вече настояваше да знае защо синът й е загинал при защитата на терорист, отговорен за смъртта на стотици невинни, сред които и много американци. В скръбта и болката си Клара Кромарти буквално написа сценария за свиканата по повод случилото се в Алжир комисия по изслушването.

— Не мислите ли, че дължим отговори на семейство Кромарти, господин президент?

— Нейтън Кромарти е герой — повторих. — Той обичаше отечеството си. И разбираше като всеки друг колко много от действията ни в името на националната ни сигурност не могат да бъде оповестени пред обществото. Говорих лично с госпожа Кромарти и дълбоко съжалявам за случилото се със сина й. Няма какво друго да кажа. Не мога и няма да го направя.

— Сега, след случилото се, господин президент, не считате ли, че вашата политика на преговори с терористите може би не е проработила?

— Не преговарям с терористи.

— Както искате го наречете. Разговори по телефона. Обсъждания на разни въпроси с тях. Закрила…

— Не закрилям…

Лампите отгоре премигнаха, два пъти за кратко, което означаваше прекъсване. Чуха се тежки въздишки. Каролин Брок се поободри, записа си нещо.

Конгресменът използва паузата, за да премине към следващ въпрос.

— Не оставяте никакво място за съмнение, господин президент, че предпочитате диалога пред силата и по-скоро бихте преговаряли с терористите.

— Не — прекъснах го с възражението си, чувах как пулсът ми заблъска в слепоочията, защото подобен тип опростяване олицетворяваше всичко, което не беше наред в политиката ни. — Онова, което съм казвал многократно, е, че ако има начин в дадена ситуация да се намери мирно решение, то тогава мирът е по-добрият път. Преговорите не означават капитулация. Да обсъждаме външната политика ли сме се събрали тук, конгресмен? Не бих искал да прекъсвам този лов на вещици със смислен разговор.

Хвърлих поглед към ъгъла на стаята, където Каролин Брок трепна, рядък пробив в непроницаемото й изражение.

— Изразът „преговори с врага“ е един начин да се опише случилото се, господин президент. „Закриляне“ е друг.

— Не закрилям враговете ни — настоях. — Нито отричам употребата на сила при справянето с тях. Силата е възможност, която никога не се изключва, но ще я използвам само в краен случай. Може би задоволените младежи, които висят по кънтри клубове, говорят на всеки на малко име, гаврътват бира след бира и си играят в тайни колежански братства, няма да ме разберат, но аз съм се срещал очи в очи с врага на бойното поле. Много бих се замислил, преди да изпратя нашите синове и дъщери в битка, защото аз съм бил един от тези синове и съм наясно с рисковете.

Джери се бе привел. Очакваше още. Все настояваше да разказвам за военната си служба. Кажи им как си изпълнил дълга си. Кажи им за времето ти като военнопленник. Кажи им за раните, за изтезанията. Непрекъснато спорехме по този въпрос по време на кампанията — дали да споделям свързаните с мен факти, които щяха да се приемат най-благоприятно. Ако зависеше от съветниците ми, това щеше да е единствената тема, по която да се изказвам. Аз обаче бях непреклонен в това отношение. Има неща, за които човек просто не говори.

— Приключихте ли, господин през…

— Не, не съм. Вече обясних всичко на ръководството на Камарата, на председателя и на останалите. Казах ви, че не мога да се явя на това изслушване. Можехте да кажете: „Добре, господин президент, и ние сме патриоти, ще уважим действията ви дори ако не можете да ни кажете какво се случва“. Но не го направихте, нали? Не устояхте на възможността да ме прегазите и да запишете точки. Затова нека ви кажа публично нещо, което ви казах и лично. Няма да отговарям на въпросите ви за разговори, които съм провел, или за действия, които съм предприел, защото тези въпроси са опасни. Те са заплаха за националната сигурност. Ако се наложи да изгубя поста си, за да защитя страната си, ще го загубя. Но не се заблуждавайте. В нито един момент не съм действал еднолично, не съм произнесъл нито дума, без да се съобразя със сигурността и безопасността на Съединените щати. И никога няма да го направя.

Разпитващият ни най-малко не се трогна от обидите, които изрекох. Несъмнено се окуражи от факта, че въпросите му здравата са ме притиснали и са ме уязвили. Отново погледна към бележките си, към списъка си с въпроси, докато аз се опитвах да се успокоя.

— Кое е най-трудното решение, взето от вас тази седмица, господин Кърнс? Каква вратовръзка да си изберете за изслушването може би или на коя страна да е сресан перчемът ви, който и без това никого няма да заблуди? Напоследък почти цялото ми време е посветено на задачата да запазя сигурността на страната. Това изисква вземането на трудни решения. Понякога тези решения се вземат при наличието на множество неизвестни. Понякога е очевидно, че сред всички възможности няма нито една добра, а аз трябва да избера тази, която е най-малко кофти. Естествено, че ме е занимавал въпросът дали съм позвънил на когото трябва и дали това обаждане в крайна сметка ще даде резултат. Затова правя каквото мога. И живея с последствията от решенията си. Това означава, че ми се налага да живея и с критиките дори когато идват от опортюнистична политическа подлога, която избира само един от ходовете върху шахматната дъска, без да знае какво представлява останалата част от играта, след това обръща този ход с хастара навън, а същевременно понятие си няма, че вероятно застрашава нашата нация. Господин Кърнс, ще ми се да обсъдя всичките си действия с вас, но съществуват разпоредби, свързани с националната сигурност, които не го позволяват — и толкова. Наясно съм, че този факт, разбира се, ви е известен. Но също така знам, че е страшно трудно да не се възползвате от този лесен, ефектен удар.

В ъгъла Дани Ейкърс стоеше с вдигнати ръце за прекъсване.

— Да, знаеш ли какво? Прав си, Дани. Време е. Приключих с тази работа. Край. Ние приключихме.

Изправих се рязко и със замах изметох микрофона от масата. При ставането столът ми се преобърна.

— Разбрах, Кари. Не е добра идея да свидетелствам. Ще ме разкъсат на парчета. Просветна ми.

Каролин Брок стана и приглади костюма си.

— Добре, благодаря на всички. Ще ви помоля да освободите помещението и да ни оставите.

„Помещението“ е зала „Рузвелт“, която се намира срещу Овалния кабинет. Подходящо място за съвещания — или в този случай за разиграване на изслушване пред комисия, — защото в нея се намира както портретът на Теди Рузвелт на кон, така и Нобеловата награда, която е спечелил заради заслугите си за прекратяването на войната между Япония и Русия. Няма прозорци, вратите се охраняват лесно.

Присъстващите се изправиха. Моят прессекретар разхлаби папийонката си, трогателен дребен детайл, който е използвал, за да изпълни по-добре ролята на конгресмен Кърнс. Насочи към мен поглед, пълен с разкаяние, и аз му махнах да го успокоя. Той просто беше в образ, опитваше се да ми покаже какъв ще бъде най-лошият сценарий, ако настоявам на решението си да свидетелствам идната седмица пред свиканата по случая комисия.

Един от адвокатите ми от администрацията на Белия дом сега всеотдайно играеше ролята на Лестър Роудс, дори си беше набавил перука с посребрена коса, с която приличаше повече на Андерсън Купър^[1], отколкото на председателя на Камарата; той също ме погледна извинително, успокоих и него.

Помещението бавно се изпразваше, а нивата на адреналина в кръвта ми полека спадаха, останах без сили и обезкуражен. Никой не те подготвя до каква степен тази работа прилича на първото ти возене на скоростно влакче — главозамайващо изкачване, стремглаво спускане, множество осморки.

Накрая останахме само аз, вперил поглед в портрета на Теди Рузвелт като Суровия ездач над камината и заслушан в стъпките, и Каролин, Дани и Джени, които предпазливо се приближиха към раненото животно в клетката.

— На мен най̀ ми хареса „най-малко кофти“ — обади се Дани уж сериозно.

Рейчъл все ми повтаряше, че прекалявам с ругаенето. Твърдеше, че ругатните показват липса на въображение. Не бях убеден. Щом положението е напечено, започвам да ругая адски находчиво.

Във всеки случай, Каролин и другите ми близки помощници бяха наясно, че използвах мнимото изслушване като терапия. Щом наистина не можеха да ме убедят да не свидетелствам, надяваха се поне това разиграно изслушване да премахне вътрешното напрежение, най-вече да извади жилото му от мен, за да мога да се съсредоточа върху по-достойните за президент и изчистени от сквернословия отговори, дойде ли време за истинския спектакъл.

Джени Брикман отсъди с присъщия си финес:

— Трябва да сте завършен идиот, за да свидетелствате идната седмица.

Кимнах към Джени и Дани.

— Трябва ми Кари.

Само Каролин имаше достъп до секретна информация и не можех да говоря с никого от другите двама.

Оставиха ни насаме.

— Нещо ново? — попитах Каролин, щом в стаята бяхме само двамата.

Поклати глава.

— Нищо.

— Остава за утре, нали така?

— Доколкото на мен ми е известно, господин президент. — Тя кимна в посоката, в която преди малко излязоха Дани и Джени. — Имат право, да знаете. Всички ще изгубим от изслушването в понеделник.

— Приключихме с темата за изслушването, Кари. Повече не се обсъжда. Съгласих се на този спектакъл. Отделих ти един час. Слагаме край. Имаме по-важни въпроси, над които да мислим, нали?

— Да, сър. Екипът е готов за съвещанието, сър.

— Искам да говоря с кризисния екип, след това с Бърк, след това със заместник-секретаря. В този ред.

— Да, сър.

— Чакам ги.

Каролин ме остави сам. Взирах се в портрета на първия президент с името Рузвелт и размишлявах. Но не мислех за изслушването в понеделник.

Чудех се дали в понеделник страната ни все още ще съществува.