Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (28)

Глава 27

Двамата с Оги тръгнахме към изхода от лявата страна на игрището, откъдето дойдох. Държах смартфона си, както ми беше казано. Шепа хора вече се отказваха да гледат мача при първите дъждовни капки, но повече от трийсет хиляди все още хранеха надежда, така че не се присъединихме към тълпата. А ми се щеше да стане така. Но решението не беше мое.

Нищо не беше останало от самообладанието и увереността, които Оги показваше. Докато наближавахме изхода и онова, което следваше, той ставаше все по-нервен, очите му шареха насам-натам, пръстите му мърдаха без причина. Провери телефона си, може би за да види колко е часът, или за съобщение — не видях, защото го прикриваше с ръце.

Поехме през изхода. Спря, докато все още бяхме в тунела, вече във външната част, откъм улица „Капитол“, но продължавахме да сме защитени от стените на стадиона. За него излизането от стадиона беше важно. Сигурно се е чувствал в безопасност сред тълпата.

Вдигнах очи към вече непрогледното небе, върху лицето ми падна капка.

Оги пое дъх и кимна.

— Сега — каза той.

Полека тръгна напред, излезе изпод козирката на тротоара. Някакви хора се движеха наоколо, но бяха малко. От дясната ни страна, на север, огромен товарен камион стоеше паркирал до тротоара. До него двама потни чистачи използваха почивката, за да изпушат по цигара под уличната лампа.

От юг, вляво от нас, полицейска кола беше паркирала до тротоара, в нея нямаше никой.

Точно зад полицейската кола в този момент спираше ван, паркираше на около десетина метра от нас. Оги като че се взря в него, опитваше се да види шофьора. И аз погледнах. Трудно беше да различа подробности, но този външен вид не можеше да се сбърка — очертанието на кльощавите рамене, острото, ъгловато лице. Партньорката на Оги, жената от Принстън — Нина.

Явно в отговор ванът премигна два пъти с дългите светлини. Фаровете загаснаха.

Оги наведе глава към телефона си, чиято клавиатура светна при допира на пръстите му. След това спря, вдигна поглед и зачака. За миг остана неподвижен. Всичко застина.

„Някакъв сигнал, — помислих си. — Нещо предстои.“

И това беше последната ми мисъл, преди всичко да потъне в мрак.