Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (26)

Глава 25

Тълпата около нас избухна възторжено. Засвири орган. „Нешънълс“ изтичаха вън от игрището. Някой тръгна към нас по пътеката. Завидях на този човек, чиято най-голяма грижа в този момент беше дали да отиде да се изпикае, или да се нареди на опашката, за да си вземе начос.

Телефонът ми позвъни. Посегнах към джоба, после осъзнах, че движението ми може да предизвика тревога.

— Телефонът ми — обясни. — Просто телефонът ми. Проверка дали съм добре.

Оги събра вежди.

— Какво е това?

— Началникът на кабинета ми. Проверява дали съм добре. Нищо повече.

Оги се отдръпна, изпълнен с подозрение. Не изчаках разрешението му. Ако не отговорех на Каролин, тя щеше да предположи най-лошото. И това щеше да доведе до последствия. Щеше да отвори писмото, което й бях дал.

Съобщението отново беше от К Брок. Отново число, този път 4. Написах СРЕЩА и го изпратих.

Оставих телефона си настрана.

— Сега ми кажи. Как научи за „Тъмните векове“?

Той поклати глава. Нямаше да е толкова лесно. Партньорката му не би споделила тази информация, нито пък той. Все още. Тя беше част от козовете им. Вероятно дори беше единственият им коз.

— Трябва да знам — настоях.

— Не, не трябва. Искате да знаете. Онова, което задължително трябва да научите, е далеч по-важно.

Трудно беше да си представя, че има нещо по-важно от това дали някой от вътрешния ми кръг е предал страната ни.

— Тогава ми кажи онова, което искам да науча.

— Страната ви няма да оцелее — каза той.

— Какво означава това? Как?

Сви рамене.

— Честно казано, като се замисли човек, това е просто неизбежно. Мислите ли, че можете завинаги да изключите вероятността за ядрена експлозия в Съединените щати? Чели ли сте „Кантата за Лейбовиц“^[1]?

Поклатих глава, запрехвърлях в ума си заглавието. Звучеше познато, от час по английски в гимназията.

— Или „Четвъртото преобразуване“^[2] — продължи той. — Възхитително изследване на… цикличната природа на историята. Човечеството е предсказуемо. Правителствата се отнасят зле с хората — със собствения си народ и с другите. Винаги са го правили и никога няма да спрат. Затова народът се надига. Има действие и противодействие. Така се е движил прогресът и така ще продължи.

Размаха пръст.

— Обаче сега, сега вече технологията позволява на един човек да предизвика пълна разруха. Това променя ситуацията, нали? Сигурното взаимно унищожение вече не може да се предотврати. Стана излишно вербуването на хиляди, на милиони за дадена кауза. Няма нужда от армия за действие. Необходим е само един човек, който да иска да унищожи всичко, да иска да умре, ако е необходимо, да не се поддава на принуда, нито на преговори.

От вещаещото буря небе дойде първият гръм. Гръмотевица без мълния. Все още без дъжд. Прожекторите на бейзболното игрище вече светеха и беше без значение, че небето се смрачава.

Приведох се, впил поглед в очите му.

— Това да не е урок по история? Или ми казваш за събитие, което предстои?

Той премигна. Преглътна с мъка, адамовата му ябълка подскочи.

— Неизбежно събитие — каза с променен глас.

— Колко неизбежно?

— Въпрос на часове.

Кръвта ми се смрази.

— За какво точно говориш? — попитах.

— Вече сте наясно.

Разбира се, че бях. Но исках да го чуя от него. Нямаше да му споделя каквото и да било без нищо в замяна.

— Кажи ми — настоях.

— Вирусът — започна той, — онзи, който видяхте за миг — щракна с пръсти, — преди да изчезне. Причината да позвъните на Сулиман Синдурук. Вирусът, който не успяхте да откриете. Вирусът, който озадачава целия ви екип. Вирусът, който никога няма да спрете без нас.

Огледах се да проверя дали някой не ни слуша. Никой.

— „Синове на джихада“ ли стоят зад това? — попитах шепнешком. — Сулиман Синдурук?

— Да. Тук не грешите.

Преглътнах буцата, която нарастваше в гърлото ми.

— Какво иска този човек?

Оги премигна с мъка, изражението му се промени, изглеждаше объркан.

— Какво иска той ли?

— Да — казах. — Сулиман Синдурук. Какво иска?

— Това не знам.

— Не знаеш…

Облегнах се на седалката си. Има ли смисъл да иска човек откуп, ако не е наясно какво иска? Пари, освобождаване на затворник, опрощаване на престъпления, промяна на външната политика — нещо. Дошъл е тук, за да ме заплашва, да получи нещо, а не знае какво иска?

Може би задачата му е да покаже тази заплаха. Някой друг по-късно ще отправи самото искане. Възможно беше, но някак не се връзваше.

И после се сетих. Възможността беше съществувала от самото начало, но когато размишлявах над потенциалните сценарии за тази вечер, тя не заемаше челно място.

— Вие не сте тук от името на Сулиман Синдурук — казах.

Вдигна рамене.

— Интересите ми вече не са… същите като тези на Сули, така е.

— Но някога са били. Ти си част от „Синове на джихада“.

Горната му устна се изви ехидно, лицето му поруменя, в погледа му се появиха искри.

— Бях — каза той, — вече не съм.

Гневът му, този емоционален отговор — дължащ се на огорчение от „Синове на джихада“ или от техния водач, или на борба за надмощие — беше нещо, което отбелязах, за да обмисля по-късно, нещо, което бих могъл да използвам.

Удар на топка в бухалка. Тълпата се надигна, ревна възторжено. От високоговорителите гръмна музика. Бяха отбелязали хоумрън. В момента бейзболният мач сякаш беше на светлинни години от нас.

Разперих ръце.

— И така, кажи ми какво искаш?

Поклати глава.

— Не, все още не — каза той.

Първите капки дъжд паднаха на ръката ми. Малки, спорадични, а не като от порой, из тълпата се разнесоха стонове, но никой не помръдна, никой не хукна да се скрие.

— Сега тръгваме — каза Оги.

— Ние ли?

— Да, ние.

Цялото ми тяло потръпна. Но приех, че срещата в крайна сметка ще се премести на друго място. Не беше безопасно, но и тази среща не беше безопасна. Нищо в случая не беше безопасно.

— Добре — съгласих се и се надигнах от мястото си.

— Телефонът ви — каза той. — Дръжте го в ръка. Погледнах го озадачено.

Той също стана и кимна.

— Ще разберете защо след миг.