Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The President Is Missing, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Пенева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бил Клинтън; Джеймс Патерсън
Заглавие: Къде е президентът?
Преводач: Евелина Пенева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Анишър; „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 22.09.2018
Редактор: Петя Петкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-954-27-22-29-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8136
История
- — Добавяне
Глава 23
Мъжът седна безмълвно, свел глава, докато се придвижваше вляво от мен, настани се, сякаш сме непознати, които по случайност са се озовали на съседни места.
Всъщност ние наистина бяхме непознати. Нищо не знаех за него. Неочакваните ситуации са нещо често срещано в моята работа, но когато възникне такава, разполагам с екип от съветници, които да ми помогнат да я анализирам, да съберем цялата възможна информация и да я разнищим, да внесем някакъв ред в хаоса. Този път бях сам и нямах никакви указания.
Този човек можеше да е просто куриер, доставящ сведения, които дори не разбира, и да не поддаде при разпит, защото няма нищо ценно, което да каже. Ако е така, то този човек ми беше представен по погрешен начин, не че съм се доверил на източника — жена, известна под името Нина.
Той може и да беше убиец. Цялата работа можеше да е хитър план да остана сам и беззащитен. Ако беше така, дъщеря ми оставаше пълно сираче. А аз щях да опозоря президентския пост, защото съм бил примамен на тайна среща от елементарен заговор.
Но трябваше да рискувам заради онези две думи. Тъмни векове.
Той се обърна и за пръв път погледна човека, за когото знаеше, че е президентът Дънкан, но който с червената си брада, очилата и бейзболната шапка не приличаше кой знае колко на гладко избръснатия, облечен в костюм лидер, когото виждаше по телевизията.
Леко кимна в знак на одобрение и реших, че оценява не моята дегизировка, а факта, че нося такава. Това означаваше, че съм в играта — или поне засега. Бях се съгласил на тайна среща. Така бях признал нейното значение.
Последното, което исках, е да се направи такъв извод, но се налагаше. Този мъж като нищо можеше да е най-опасният човек в света в този момент.
Огледах се. Никой не седеше от двете ни страни, никой не седеше и зад нас.
— Кажи паролата — подканих мъжа.
Партньорът на Нина беше млад като нея, може би двайсетинагодишен. И също толкова слаб. Костната му структура издаваше източноевропейски произход както при нея. Беше европоиден тип, с по-тъмен тен от този на своята партньорка. Вероятно се дължеше на средиземноморско влияние сред предците му, възможни бяха гени от Близкия изток или африкански. По-голямата част от лицето му беше закрита, имаше дълга проскубана брада и гъста, сплъстена коса, която се подаваше изпод бейзболната шапка. Очите му бяха хлътнали, сякаш насинени. Носът му беше дълъг и крив — по рождение или пък е бил чупен.
Носеше плътна черна тениска, тъмни спортни панталони и спортни обувки. Нямаше нито чанта, нито раница.
Нямаше оръжие. Не би успял да мине през охраната. Но тук беше пълно с предмети, които можеха да се използват като оръжие. Можеш да убиеш човек с ключ, с парче дърво, дори с химикалка, ако я насочиш с хирургическа точност към тялото на жертвата. В обучението за рейнджъри, преди да бъда пратен в Ирак, ни показаха разни неща — тактики за самозащита, възможни оръжия, — които никога не биха ми хрумнали. Едно бързо движение с остър предмет към сънната ми артерия — и щях да умра от кръвозагубата, преди да дойде бърза помощ.
Улових го за тънката ръка. Дланта ми напълно я обви.
— Кажи паролата. Веднага.
Той се стресна от жеста ми. Погледна към ръката ми, която стискаше неговия бицепс, после отново погледна към мен, но — забелязах аз — не беше кой знае колко стреснат.
— Синко — напомних си да контролирам изражението си и тона си, — това не е игра. Нямаш представа, с кого си се забъркал. Нямаш представа колко си загазил.
Искаше ми се моята позиция да е толкова силна, колкото я представях.
Очите му се присвиха, преди да проговори.
— Каква парола бихте искали да ви кажа? — попита той. — Армагедон? Ядрен холокост?
Акцентът му беше същият като на партньорката му. Но английският му беше по-добър.
— Последна възможност — заявих. — Онова, което ще последва, няма да ти хареса.
Отклони поглед.
— Говорите, сякаш аз искам нещо от вас. А всъщност е точното обратното.
Нямаше спор. Присъствието ми тук го потвърждаваше. Но и обратното беше вярно. Не знаех какво искаше да ми каже. Ако беше само информация, той си имаше цена. Ако трябваше да ми предаде заплаха, искаше откуп. Не беше преминал през всичко това напразно. Аз също имах нещо, което той искаше. Просто не знаех какво е.
Отпуснах хватката на ръката му.
— Няма да излезеш от стадиона — казах и се надигнах от мястото си.
— Тъмни векове — изсъска той, сякаш проклинаше с всяка от думите.
На игрището Рендън отигра висока топка, която противниковият играч трябваше да улови и да я хвърли тичешком.
Отпуснах се на мястото си. Поех дъх.
— Как да те наричам?
— Наричайте ме… Оги.
Агресивността, сарказмът бяха изчезнали. Малка победа за мен. Вероятно картите му бяха по-добри от моите, но той беше хлапе, а аз играех покер на живот и смърт.
— А как… да ви наричам аз? — попита той почти шепнешком.
— Наричай ме господин президент.
Поставих ръката си на седалката му, сякаш бяхме стари семейни приятели.
— Ето как ще стане работата — започнах. — Ти ще ми кажеш как си научил тези думи. Ще ми кажеш и всичко, което си дошъл да ми съобщиш. И след това аз ще реша какво да правя. Ако двамата се сработим, ако съм доволен от разговора ни, тогава нещата може да се наредят добре за теб, Оги.
Дадох му момент да осмисли чутото, светлината в края на тунела за него. При всички преговори трябва да има такава.
— Но ако не остана доволен — продължих, — ще направя необходимото с теб, с приятелката ти и с всеки, за когото ви е грижа на този свят, за да защитя страната си. Няма нещо, което да не мога да направя. Няма нещо, което да не направя.
Устата му се изви в ехидна усмивка. В изражението му безпогрешно се четеше омраза към мен и към всичко, което представлявах. Но и беше изплашен. До този момент си беше имал работа с мен отдалече, използвал беше партньорката си, която да установи контакт с дъщеря ми в Европа, използвал беше технологията си от разстояние, но сега беше тук, лично, с президента на Съединените щати. Оттук нататък нямаше връщане назад.
Приведе се напред, опря лакти на колене, опита се да се отдръпне от мен. Добре. Поразтърсил го бях.
— Искате да знаете как разбрах за „Тъмните векове“, така ли? — Гласът му не беше толкова уверен, трепереше. — А искате ли да знаете защо в Белия дом токът прекъсва за кратко?
Не реагирах на последните му думи. Казваше, че е отговорен за премигването на лампите в Белия дом. Блъфираше ли? Опитах се да си спомня дали Нина видя премигването, докато беше там.
— Досадно е, така би решил човек — продължи той. — Занимава си се човек с важни въпроси, свързани с националната сигурност, икономическата политика и политическите… игрички в своя Овален кабинет, занимава си се и лампите премигват, сякаш живее в някаква колиба в третия свят.
Пое дълбоко дъх.
— Техниците ви нямат представа какво става, нали? Естествено, че нямат. — Гласът му отново звучеше уверено.
— Имаш две минути, хлапе. Започват сега. Ако не говориш с мен, ще говориш с хората, които работят за мен, и няма да са никак приятелски настроени.
Той поклати глава, въпреки че беше трудно да се каже кого се опитва да убеди: мен или себе си.
— Не, дойдохте сам — каза той, в гласа му се долавяше надежда, а не убеденост.
— Нима?
Тълпата ревна при звука на бухалката, която удари топката. Хората около нас наскачаха на крака, нададоха радостни възгласи, след това се умърлушиха, когато летящата топка излезе в нарушение. Оги не помръдна, все още приведен напред, на лицето му се четеше упоритост, докато се взираше в гърба на седалката пред себе си.
— Минута и трийсет секунди — казах.
В играта батърът изпълни трети удар, летящата топка излезе в корнер, тълпата засвири и закрещя.
Погледнах часовника си.
— Минута — казах. — И после край с живота ти.
Оги се облегна, за да ме погледне отново в очите. Гледах към полето, не го уважих достатъчно, за да се обърна.
Накрая се обърнах към него, сякаш вече бях готов да чуя онова, което имаше да каже. Изражението му се беше променило, сега беше напрегнато и студено.
В скута си държеше оръжие, насочено към мен.
— Край с моя живот ли? — попита той.