Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (21)

Глава 20

Поех дълбоко въздух и влязох в бара.

Вътре видях плакати на бейзболни отбори и вдигнати високо в ъглите телевизори на фона на неизмазани тухлени стени, чух силна музика, която се надвикваше с разгорещените разговори на насъбралата се за евтино пиене тълпа. Много от присъстващите бяха във всекидневни дрехи, младежи, които учеха, но имаше и служители, отбили се след работа, облечени в костюми с разхлабени вратовръзки или пък с пуловери и панталони. Вътрешният двор на бара беше пълен. Подът лепнеше, носеше се мирис на изветряла бира. У мен се пробудиха спомени за първите месеци в армията в Савана, когато обикаляхме улица „Ривър“ в почивните дни.

Кимнах към двамата агенти от Тайните служби, облечени в костюми, които стояха на пост. Осведомени бяха за идването ми и как ще съм облечен. Наредено им беше да не показват, че ме познават, и те следваха заповедта, поздравиха ме с кратки кимвания и леко сковаване на позата.

Отзад в ъгъла дъщеря ми седеше на маса, заобиколена от хора — някои бяха приятели, други просто искаха да са в компанията на дъщерята на президента, — пиеше цветна плодова течност от чаша, а друга жена й шепнеше нещо на ухото заради високата музика. Като чу думите й, дъщеря ми вдигна ръка към устата си, сякаш едновременно се опитваше да преглътне и да се разсмее. Но изглеждаше престорено. Просто проявяваше учтивост.

Очите й оглеждаха помещението. Първия път погледът й ме подмина, след това се върна към мен. Устата на Лили се отвори, очите й се присвиха. Най-накрая изражението й омекна. Отне й миг-два, следователно дегизировката ми беше на ниво.

Продължих, подминах тоалетните и влязох в сервизните помещения в задната част на бара, вратата се отвори по план. Вътре миришеше като в стая на студентско братство, имаше купища рафтове, отрупани с подбрани алкохолни питиета, покрай стените бяха наредени кегове, а на бетонния под бяха оставени кутии със салфетки и чаши за бара.

Сърцето ми се разтопи, когато дъщеря ми влезе — кръглоликото дете с огромни очи, което посягаше с ръчички към лицето ми, малкото момиченце, което се повдигаше на пръсти, за да ме целуне, а лицето му беше намазано с фъстъчено масло, младото момиче, което ръкомахаше отсечено, докато убеждаваше в предимствата от стимулите за алтернативна енергия на финала на щатското състезание по дебати.

Когато се отдръпна и ме погледна в очите, усмивката й беше изчезнала.

— Значи е истина?

— Истина е.

— Тя идва ли в Белия дом?

— Да, дойде. Повече не мога да ти кажа.

— Ти къде отиваш? — попита тя. — Какво ще правиш? Защо си без охрана? Защо си облечен така, сякаш си дегизиран…

— Ей, ей. — Поставих ръце на раменете й. — Всичко е наред, Лил. Пак ще се срещна с тях.

— С Нина и нейния партньор ли?

Много се съмнявах, че момичето с тениска от Принстън е казала на дъщеря ми истинското си име. Но колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

— Да — казах.

— След като говори с мен, повече не съм я виждала — каза ми Лили. — Нито веднъж. Изчезна напълно от курса.

— Не мисля, че изобщо е била записана в Сорбоната. Мисля, че е отишла в Париж, за да те види. За да предаде съобщението.

— Но защо ще говори точно с мен?

Не отговорих. Не исках да споделям повече подробности от необходимото. Но Лили беше умна като майка си. Бързо се досети.

— Знаела е, че ще предам съобщението й направо на теб. Без посредници. Без проверки.

— Именно.

— И какво е имала предвид? — попита Лили. — С тези думи — „Тъмни векове“?

— Лил… — Придърпах я към себе си, но не й отговорих.

— Няма да ми кажеш. Не можеш — добави тя, разкривайки ме, прощавайки ми. — Сигурно е важно. Толкова важно, че ме помоли да се кача на самолета от Париж, и сега ти… правиш там, каквото правиш. — Погледна през рамо. — Къде е Алекс? Къде е охраната ти? Освен Фрик и Фрак, хората, които си изпратил, за да ме пазят.

След дипломирането си в колежа Лили реши да се движи без охрана, имаше такова право. Но в момента, в който ми се обади миналия понеделник, изпратих светкавично агентите да я пазят. Необходими бяха два дни, за да я прибера у дома, защото имаше още един изпит, а ме увериха, че в Париж е в безопасност.

— Охраната ми е наоколо — отговорих.

Не беше необходимо да знае, че съм сам. Вече и без това беше разтревожена. Майка й беше починала едва преди година, все още се съвземаше от загубата. Излишно беше да се притеснява, че може да остане и без баща. Не беше дете и за годините си беше доста зряла, но беше само на двайсет и три, за бога, съвсем беззащитно дете за онова, което щеше да й поднесе животът.

Усетих стягане в гърдите при мисълта за всичко, което би означавало случващото се за Лили. Но нямах избор. Бях дал клетва да защитавам тази страна и бях единственият човек, който можеше да го направи.

— Слушай — взех ръката й. — Искам да прекараш няколко дни в Белия дом. Стаята ти вече е готова. Ако ти трябва нещо от твоя апартамент, агентите ще ти го осигурят.

— Не… разбирам. — Обърна се и ме погледна, устните й леко трепереха. — Тате, ти в опасност ли си?

Едва удържах вълнението си. Отдавна беше престанала да се обръща към мен с „тате“, макар след смъртта на Рейчъл да се беше случило веднъж или два пъти да го чуя. Използваше това обръщение в моменти, когато се чувстваше най-уязвима, най-ужасена. Издържал бях на сержанти садисти, на жестоки иракчани мъчители, на нападащи в гръб лобисти и на вашингтонските журналисти, но дъщеря ми предизвикваше реакция, която не беше по силите на никой друг.

Наведох се и притиснах глава о нейната.

— Аз ли? Стига. Само проявявам предпазливост. Искам да съм сигурен, че си в безопасност.

Не я убедих. Уви ръце около врата ми и ме притисна силно. И аз я прегърнах. Чувах как хлипа, тялото й потръпваше.

— Ти си моята гордост, Лили — прошепнах, за да преодолея чувствата, от които гърлото ми се свиваше. — Казвал ли съм ти го?

— Все ми го повтаряш — каза тя на ухото ми.

Погалих по косата моята блестяща, силна, независима дъщеря. Вече беше жена, притежаваше красотата на майка си, ума й, духа й, но все още беше момиченцето, което грейваше, когато ме види, което пискаше, когато я целувах бурно-бурно, което не можеше да заспи след кошмар, ако тате не я държи за ръка.

— Сега върви с агентите — прошепнах. — Става ли?

Тя се отдръпна от мен, избърса страните си, пое дъх, погледна ме с изпълнени с надежда очи и кимна.

После отново се хвърли към мен и ме прегърна.

Затворих здраво очи, държах треперещото й тяло. Изведнъж порасналата ми дъщеря се превърна в петнайсетгодишна гимназистка, която се нуждаеше от своя татко, от бащата, който уж трябваше да е нейната непоклатима скала, която никога нямаше да я предаде.

Искаше ми се да я прегръщам, да избърша сълзите й, да премахна всяка нейна грижа. Трябваше да се науча много, много отдавна, че не мога да вървя непрекъснато след малкото си момиченце и да го предпазвам от всякакви злини. А сега се налагаше да се отскубна от прегръдката й и да се залавям за работа, макар да не исках да я пусна за нищо на света.

Улових в шепи лицето й. Подпухналите, изпълнени с надежда очи на дъщеря ми ме погледнаха.

— На този свят теб обичам най-много — казах. — И ти обещавам, че ще се върна при теб.