Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The President Is Missing, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Пенева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бил Клинтън; Джеймс Патерсън
Заглавие: Къде е президентът?
Преводач: Евелина Пенева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Анишър; „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 22.09.2018
Редактор: Петя Петкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-954-27-22-29-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8136
История
- — Добавяне
Глава 19
Слязох със служебния асансьор и излязох на улицата. Колата ме чакаше на паркинга. Потеглих към Капитолия и открих паркинг близо до Седма улица и улица „Северна Каролина“, оставих ключовете на служител, който едва-едва ме погледна.
Смесих се с пешеходците и се потопих в шума от хората, които се наслаждаваха на пролетната петъчна вечер в кипящ от живот квартал с ресторанти и барове с широко отворени прозорци. Посетителите се смееха и разговаряха, от усилвателите гърмеше музика.
Приближих се до парцаливо облечен мъж, седнал до стената на разположено на ъгъла кафене. Край него лежеше немска овчарка, която дишаше тежко, с отворена уста, до празна купа. И той като много от бездомниците носеше повече дрехи от необходимото. Беше сложил и тъмни, надраскани очила. Имаше табела с надпис БЕЗДОМЕН ВЕТЕРАН, но в момента табелата стоеше опряна на стената на сградата. Сигурно беше в почивка. От другата страна лежеше малка картонена кутия с няколко банкноти. От радиото тихо звучеше музика.
Отклоних се от основния поток пешеходци и се наведох към него. Познах песента от радиото — „В музиката“ на „Ван Морисън“. Спомените ме върнаха към бавен танц в Савана по време на основното ми обучение, когато затваряха бара на улица „Ривър“, умът ми беше замъглен от пиенето, крайниците ме боляха от тренировките.
— Ветеран от войната в Залива ли сте, сър? — попитах.
По външния му вид можеше да се предположи, че дори е ветеран от Виетнам, после отчетох, че тежките години вероятно го бяха състарили повече.
— Е, как — отговори ми той. — Ама никъв сър не бех. Печелех си парите, приятел. Взводен сержант в Първа пехотна. Бех, когато резнаха въженцето на Саддам.
Почувствах как у него се надига гордост. Добре ми подейства, че го накарах да си спомни. Исках да разпаля още огъня на гордостта му, да му купя сандвич, да послушам за него. Но усещах, че времето ме притиска, и погледнах часовника си.
— Първа пехотна дивизия, а? Вие, момчета, първи влязохте в Ирак, нали?
— Острието на копието, човек. Сгазихме ги ония слабаци от Републиканската гвардия, докато спят.
— Не е зле за пешак — казах.
— Пешак ли? — звучеше изненадано. — Служили ли сте? Какъв бяхте, от военновъздушните ли?
— Бях войник като теб — казах. — Да, прекарах две години в Седемдесет и пети.
Той се поизправи и изви гъстите си, слели се вежди.
— Рейнджър от военновъздушните, а? Бас държа, че си видял много мазало, момче. Атаки и разузнавателни акции, нали?
— Не толкова, колкото вас, момчетата, които бяхте в по-големите подразделения — отново насочих темата към него. — Колко ви трябваше да превземете половината страна, седмица?
— И после спряхме — рече, извил уста. — Винаги съм си мислил, че това беше грешка.
— Ей, бих хапнал един сандвич. Ами ти?
— Предложението ще се посрещне с истинска благодарност — каза той. Когато се насочих към вратата, добави: — Впрочем в това кафене правят убийствен сандвич с пуешко.
— Тогава да е сандвич с пуешко.
Върнах се, но вече времето ме притискаше. Преди да си тръгна обаче, научих още някои важни факти.
— Как се казваш, пешак? — попитах.
— Старши сержант Кристофър Найт — отговори.
— Заповядай, сержант. — Подадох му пакет с храна. Напълних с вода купата за кучето, което я излочи до капка.
— За мен беше чест да се запознаем, сержант. Къде полагаш глава нощем?
— Приют през две улици. Повечето сутрини идвам тук. Хората са малко по-мили.
— Трябва да вървя, но ето, Крис, вземи това.
Извадих рестото от джоба си и му го дадох.
— Бог да те благослови — стисна ръката ми със силната ръка на войник.
Незнайно защо гърлото ми се сви. Посещавал бях клиники и болници, дал бях всичко от себе си да реформирам Отдела за работа с ветерани, но ето това не виждах — бездомните с посттравматично стресово разстройство, които не могат да си намерят работа.
Тръгнах по тротоара, извадих телефона си, за да запиша името му и адреса на кафенето, за да се погрижи някой за този човек, преди да е станало твърде късно.
Като него имаше хиляди. Обзе ме познато чувство — че способността ми да помогна на тези хора е едновременно огромна и ограничена. Човек се научава да живее с този парадокс. Ако не може, вторачването в ограниченията ще му попречи да направи най-доброто, на което е способен. Междувременно трябва да търси възможности да надделява над ограниченията, да прави всичко по силите си всеки ден. Дори в лошите дни винаги има възможност да се направи добро.
Две пресечки след сержант Найт се придвижвах в сенките от залязващото слънце и забелязах, че тълпата пред мен беше спряла. Подминах неколцина и стъпих на улицата, за да виждам по-добре.
Двама полицаи от охраната на вашингтонското метро се опитваха да повалят по очи някакъв мъж, тъмнокож младеж с бяла тениска и джинси. Младежът се съпротивяваше, опитваше се да освободи ръцете си, докато един от полицаите се мъчеше да му сложи белезници. Полицаите имаха оръжие и палки, но не ги използваха, поне не още. Двама или трима от хората на тротоара снимаха с телефоните си случващото се.
— На земята! По очи! — крещяха офицерите.
Младежът, когото арестуваха, тръгна надясно, препъвайки се, офицерите го последваха към улицата със спряно движение, блокирано от полицейска кола.
Инстинктивно направих крачка напред, след това се върнах. Какво щях да направя — да заявя, че съм президентът и че се заемам със случая? Можех само да зяпам или да си тръгна.
Нямах представа как се беше стигнало до този арест. Възможно беше този мъж да е извършил сериозно престъпление или да е отмъкнал нечия чанта, или просто е вдигнал кръвното на полицаите. Надявах се, че те само изпълняват своя дълг и предприемат съответните действия. Повечето полицаи даваха всичко от себе си през повечето време, знаех го. Знаех и че има лоши полицаи, точно както има лоши хора във всяка професия. И знаех, че има полицаи, които се мислят за добри полицаи, но — макар и подсъзнателно — щом видят чернокож с тениска и джинси, го възприемат за по-голяма заплаха от бял мъж, облечен по същия начин.
Огледах наблюдаващата сцената тълпа, хора от всички раси и с всякакъв цвят на кожата. Десет души могат да гледат едно и също нещо и да го възприемат по десет различни начина. Някои ще видят добрите полицаи, които си вършат работата. Други ще видят чернокож мъж, с когото се държат агресивно заради цвета на кожата му. Понякога е едното, друг път — другото. Понякога са и двете едновременно. Но независимо от това в ума на всеки от зрителите имаше един и същ въпрос: дали невъоръженият мъж ще се отърве без куршум?
Втора полицейска кола наближаваше по улицата, полицаите повалиха младежа, сложиха му белезниците и го изправиха на крака.
Пресякох и се запътих натам, закъдето бях тръгнал. Нямаше лесни решения на подобни проблеми, затова се опитах да следвам собствения си съвет — да осъзнавам ограниченията си и да не спирам да правя каквото мога, за да подобрявам положението. Указ, закон, който е на бюрото ми, речи, думи от моя амвон — всичко това, представено с правилния тон, ни движи в правилната посока.
Но тази битка беше стара като човечеството: ние срещу тях. Във всяка епоха отделни хора, семейства, родове и нации са решавали въпроса „Как да се отнасяме с онези, които не са като нас?“. В Америка расизмът е наше старо проклятие. Но има и други проблеми, които ни разделят — религия, имиграция, сексуална ориентация. Понякога стратегията „онези“ е наркотик, който подхранва звяра в нас. Твърде често тези, които тръгват на нож срещу „онези“, надделяват над призивите да си спомним, че „ние“ можем да живеем и да работим заедно. Умовете ни са работили твърде дълго по този начин. Може би винаги така ще работят. Но не бива да се отказваме да опитваме. Това е постоянната мисия, която са ни завещали Бащите основатели на нацията — да се стремим към „по-съвършен съюз“.
Завих и вятърът ме връхлетя. Погледнах към покритото с пепелявосиви облаци небе.
Докато вървях към края на улицата, към бара на ъгъла, се страхувах, че се изправям пред най-трудната част от предстоящата много тежка нощ.