Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The President Is Missing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Бил Клинтън; Джеймс Патерсън

Заглавие: Къде е президентът?

Преводач: Евелина Пенева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Анишър; „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 22.09.2018

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Павлина Върбанова

ISBN: 978-954-27-22-29-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8136

История

  1. — Добавяне

Глава 18

— Чувствам се странно — признах.

— Добре се справяш — прошепна Манди. — За пръв път ли ти е?

— Да. И се надявам да е за последен.

— И за двама ни ще е по-приятно — каза тя, — ако спреш да се оплакваш. За Бога, Джон, изтезавали са те в Багдад, а такова нещо да не можеш да понесеш?

— При теб всеки ден ли е така?

— В повечето. Сега стой… мирен. По-лесно е.

За нея може и да беше. Опитах се да седя спокойно на розовия стол в гардеробната на Манди, докато тя очертаваше с молив веждите ми. Куфарчето за гримове от дясната ми страна беше пълно с тубички, шишенца, четки, пудри, кремове и фондьотен във всевъзможни размери и цветове. Приличаше на сцена от евтин филм за вампири и зомбита.

— Само недей да ме докарваш като Граучо Маркс.

— Няма, няма — успокои ме Манди. — Като отворихме дума… Протегна ръка, бръкна в чантата си и ми показа какво извади — очила като на Граучо Маркс, гъсти вежди и мустаци.

Взех ги.

— На Рейчъл — казах.

Когато болестта на Рейчъл напредна, тя се притесняваше, че всички я съжаляват. Затова когато я посещаваха приятели, тя разведряваше обстановката. Предупреждавах гостите с думите „Днес Рейчъл изобщо не прилича на себе си“. Влизаха в стаята и я виждаха в леглото с очилата на Граучо. Понякога слагаше клоунски нос. Имаше и маска на Ричард Никсън и при вида й хората избухваха в смях.

Такава си беше Рейчъл, точно такава. Винаги се притесняваше за всички други, но не и за себе си.

— Както и да е — Манди пресече възможността настроението съвсем да помръкне, — не се притеснявай за веждите си. Само малко ги удебелих. Ще се изненадаш колко променят външния вид. Очите и веждите.

Седна рязко на стола и ме огледа.

— Да ти кажа честно, момче, с тази брада, дето си пуснал, наполовина си спечелил битката. И каквато е огненочервена! Направо е като фалшива. Искаш ли да ти боядисам и косата, за да са в тон?

— Как не!

Поклати глава, продължаваше да оглежда лицето ми като лабораторен екземпляр.

— Косата ти не е достатъчно дълга, за да се позанимая с нея — промърмори повече на себе си, отколкото на мен. — Ако я среша наляво вместо надясно, нищо няма да постигна. Може да я срешим напред. — Постави ръце на косата ми, започна да я разресва с пръсти, разроши я. — Поне ще изглеждаш в крак с модата от това десетилетие.

— Ами ако си сложа бейзболна шапка? — предложих.

— А! — Тя се отдръпна. — Ами да, с шапка ще стане по-лесно. Дали? Шапка носиш ли си?

— Да — извадих от чантата си бейзболна шапка и си я сложих.

— Връщаме дните на нашата слава, а? Добре, така, с брадата, червената бейзболна шапка, веждите и… хм. — Закима. — Ключът са очите. — Тя посочи лицето си. Въздъхна. — Погледът ти е друг, скъпи.

— Какво искаш да кажеш?

— Откакто Рейчъл си отиде — уточни тя. — Погледът ти е друг. — Рязко сложи край на тези размишления. — Извини ме. Я да ти намерим някакви очила. Не носиш очила, нали?

— За четене, когато съм уморен.

— Стой така.

Отиде в дрешника си и се върна с правоъгълна кадифена кутия. Отвори я и показа около петдесет чифта слънчеви очила, всеки чифт лежеше върху малка издатинка.

— Боже, Манди.

— Взех ги назаем от Джейми. Когато снимахме продължението на „Лондон“ миналата година. Излиза тази Коледа.

— Чух за филма. Поздравления.

— Да, ами казах на Стивън, че ще е последен. Родни не си свали лапите от мен през цялото време на снимките. Но го удържах.

Подаде ми очила с дебели кафяви рамки. Сложих си ги.

— Хм — не одобри тя. — Свали ги. Виж тези.

Сложих си други.

— Не стават, ами тези?

— Целта ми не е да победя в моден конкурс.

Тя ме изгледа с каменно лице.

— Няма такава опасност, мили мой, довери ми се. Ето. — Подаде ми други. — Да, тези са.

Подаде ми отново чифт с дебели рамки, този път кафявото имаше червени отблясъци. Сложих си ги и лицето й грейна.

— Отиват на брадата ти — каза ми.

Направих физиономия.

— Недей, исках да кажа, че напълно променят тена на лицето ти. Ти си светъл. Тъмнорус и със светла кожа. Очилата и брадата изпъкват с наситено тъмночервено.

Станах и отидох до огледалото над тоалетката й.

— Отслабнал си — отбеляза Манди. — Никога не си бил пълен, но сега изглеждаш измършавял.

— Не ми прозвуча като комплимент.

Огледах се. Бях си аз, но разбрах какво имаше предвид с промяната на тена. Шапката, очилата и брадата. За пръв път си давах сметка до каква степен и лекото удебеляване на веждите може да промени вида на човек. Бях напълно преобразен и без свита от тайни агенти. Никой нямаше да ме познае.

— Знаеш ли, Джон, ще е хубаво да продължиш с живота си. Ти си само на петдесет. И тя искаше същото. Всъщност тя ме накара да й обещ…

Спря се, лицето й леко поруменя, погледът й заискри.

— Говорили сте с Рейчъл по темата, така ли?

Кимна, постави ръка на гърдите си, изчака миг, за да се разсеят емоциите.

— Каза ми, цитирам: „Не позволявай Джон да прекара сам живота си, воден от някакво сбъркано чувство за вярност“.

Рязко поех дъх. Тези думи — „сбъркано чувство за вярност“ — бяха точно думите, които неведнъж ми беше повтаряла. С тях тя отново оживя в стаята, сякаш усетих дъха й на лицето си, наклонила глава, какъвто навик имаше, когато искаше да каже нещо важно. Уханието й на ванилия, трапчинката на дясната й буза, бръчиците от смях покрай очите й…

Ръката й, вкопчила се в моята в онзи последен ден, гласът й — дрезгав от болкоуспокояващите, толкова слаба, но достатъчно силна да стисне ръката ми за последен път.

Обещай ми, че ще срещнеш друга, Джонатан. Обещай ми.

— Мисълта ми е — гласът на Манди преливаше от емоции, — че всеки разбира кога е дошъл моментът отново да излезе на сцената. Излишно е да се дегизираш само и само за да излезеш на среща.

Отне ми известно време да се съвзема и да си спомня подробност, която не биваше изобщо да забравям: Манди нямаше ни най-малка представа какво става. Като се позамислих, разбрах защо тя с пълно право предполага, че имам среща с жена — вечеря или питие, или кино — и че вероятно не искам тя да става достояние на световните медии.

— Отиваш на среща, нали?

Безукорно оформените й вежди се сключиха, докато се взираше в мен и обмисляше ситуацията. Ако не отивах на среща, къде бих могъл да се явя в този вид и защо? По каква причина президентът би се измъквал от охраната си и би пътувал инкогнито?

Трябваше да сменя посоката, в която се беше насочило въображението й. Но след смъртта на Рейчъл тя беше човекът, който ненатрапчиво и изключително внимателно се грижеше за мен, и нямаше да ме притиска да й се доверявам против волята си.

Изкашлях се и погледнах часовника. Графикът ми беше натоварен. Винаги бе разчетен до секундата, но президентът никога не закъснява. Всички го чакат. Този път не бе така.

— Трябва да вървя — казах на Манди.