Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The President Is Missing, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Пенева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бил Клинтън; Джеймс Патерсън
Заглавие: Къде е президентът?
Преводач: Евелина Пенева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Анишър; „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 22.09.2018
Редактор: Петя Петкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-954-27-22-29-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8136
История
- — Добавяне
Глава 18
— Чувствам се странно — признах.
— Добре се справяш — прошепна Манди. — За пръв път ли ти е?
— Да. И се надявам да е за последен.
— И за двама ни ще е по-приятно — каза тя, — ако спреш да се оплакваш. За Бога, Джон, изтезавали са те в Багдад, а такова нещо да не можеш да понесеш?
— При теб всеки ден ли е така?
— В повечето. Сега стой… мирен. По-лесно е.
За нея може и да беше. Опитах се да седя спокойно на розовия стол в гардеробната на Манди, докато тя очертаваше с молив веждите ми. Куфарчето за гримове от дясната ми страна беше пълно с тубички, шишенца, четки, пудри, кремове и фондьотен във всевъзможни размери и цветове. Приличаше на сцена от евтин филм за вампири и зомбита.
— Само недей да ме докарваш като Граучо Маркс.
— Няма, няма — успокои ме Манди. — Като отворихме дума… Протегна ръка, бръкна в чантата си и ми показа какво извади — очила като на Граучо Маркс, гъсти вежди и мустаци.
Взех ги.
— На Рейчъл — казах.
Когато болестта на Рейчъл напредна, тя се притесняваше, че всички я съжаляват. Затова когато я посещаваха приятели, тя разведряваше обстановката. Предупреждавах гостите с думите „Днес Рейчъл изобщо не прилича на себе си“. Влизаха в стаята и я виждаха в леглото с очилата на Граучо. Понякога слагаше клоунски нос. Имаше и маска на Ричард Никсън и при вида й хората избухваха в смях.
Такава си беше Рейчъл, точно такава. Винаги се притесняваше за всички други, но не и за себе си.
— Както и да е — Манди пресече възможността настроението съвсем да помръкне, — не се притеснявай за веждите си. Само малко ги удебелих. Ще се изненадаш колко променят външния вид. Очите и веждите.
Седна рязко на стола и ме огледа.
— Да ти кажа честно, момче, с тази брада, дето си пуснал, наполовина си спечелил битката. И каквато е огненочервена! Направо е като фалшива. Искаш ли да ти боядисам и косата, за да са в тон?
— Как не!
Поклати глава, продължаваше да оглежда лицето ми като лабораторен екземпляр.
— Косата ти не е достатъчно дълга, за да се позанимая с нея — промърмори повече на себе си, отколкото на мен. — Ако я среша наляво вместо надясно, нищо няма да постигна. Може да я срешим напред. — Постави ръце на косата ми, започна да я разресва с пръсти, разроши я. — Поне ще изглеждаш в крак с модата от това десетилетие.
— Ами ако си сложа бейзболна шапка? — предложих.
— А! — Тя се отдръпна. — Ами да, с шапка ще стане по-лесно. Дали? Шапка носиш ли си?
— Да — извадих от чантата си бейзболна шапка и си я сложих.
— Връщаме дните на нашата слава, а? Добре, така, с брадата, червената бейзболна шапка, веждите и… хм. — Закима. — Ключът са очите. — Тя посочи лицето си. Въздъхна. — Погледът ти е друг, скъпи.
— Какво искаш да кажеш?
— Откакто Рейчъл си отиде — уточни тя. — Погледът ти е друг. — Рязко сложи край на тези размишления. — Извини ме. Я да ти намерим някакви очила. Не носиш очила, нали?
— За четене, когато съм уморен.
— Стой така.
Отиде в дрешника си и се върна с правоъгълна кадифена кутия. Отвори я и показа около петдесет чифта слънчеви очила, всеки чифт лежеше върху малка издатинка.
— Боже, Манди.
— Взех ги назаем от Джейми. Когато снимахме продължението на „Лондон“ миналата година. Излиза тази Коледа.
— Чух за филма. Поздравления.
— Да, ами казах на Стивън, че ще е последен. Родни не си свали лапите от мен през цялото време на снимките. Но го удържах.
Подаде ми очила с дебели кафяви рамки. Сложих си ги.
— Хм — не одобри тя. — Свали ги. Виж тези.
Сложих си други.
— Не стават, ами тези?
— Целта ми не е да победя в моден конкурс.
Тя ме изгледа с каменно лице.
— Няма такава опасност, мили мой, довери ми се. Ето. — Подаде ми други. — Да, тези са.
Подаде ми отново чифт с дебели рамки, този път кафявото имаше червени отблясъци. Сложих си ги и лицето й грейна.
— Отиват на брадата ти — каза ми.
Направих физиономия.
— Недей, исках да кажа, че напълно променят тена на лицето ти. Ти си светъл. Тъмнорус и със светла кожа. Очилата и брадата изпъкват с наситено тъмночервено.
Станах и отидох до огледалото над тоалетката й.
— Отслабнал си — отбеляза Манди. — Никога не си бил пълен, но сега изглеждаш измършавял.
— Не ми прозвуча като комплимент.
Огледах се. Бях си аз, но разбрах какво имаше предвид с промяната на тена. Шапката, очилата и брадата. За пръв път си давах сметка до каква степен и лекото удебеляване на веждите може да промени вида на човек. Бях напълно преобразен и без свита от тайни агенти. Никой нямаше да ме познае.
— Знаеш ли, Джон, ще е хубаво да продължиш с живота си. Ти си само на петдесет. И тя искаше същото. Всъщност тя ме накара да й обещ…
Спря се, лицето й леко поруменя, погледът й заискри.
— Говорили сте с Рейчъл по темата, така ли?
Кимна, постави ръка на гърдите си, изчака миг, за да се разсеят емоциите.
— Каза ми, цитирам: „Не позволявай Джон да прекара сам живота си, воден от някакво сбъркано чувство за вярност“.
Рязко поех дъх. Тези думи — „сбъркано чувство за вярност“ — бяха точно думите, които неведнъж ми беше повтаряла. С тях тя отново оживя в стаята, сякаш усетих дъха й на лицето си, наклонила глава, какъвто навик имаше, когато искаше да каже нещо важно. Уханието й на ванилия, трапчинката на дясната й буза, бръчиците от смях покрай очите й…
Ръката й, вкопчила се в моята в онзи последен ден, гласът й — дрезгав от болкоуспокояващите, толкова слаба, но достатъчно силна да стисне ръката ми за последен път.
Обещай ми, че ще срещнеш друга, Джонатан. Обещай ми.
— Мисълта ми е — гласът на Манди преливаше от емоции, — че всеки разбира кога е дошъл моментът отново да излезе на сцената. Излишно е да се дегизираш само и само за да излезеш на среща.
Отне ми известно време да се съвзема и да си спомня подробност, която не биваше изобщо да забравям: Манди нямаше ни най-малка представа какво става. Като се позамислих, разбрах защо тя с пълно право предполага, че имам среща с жена — вечеря или питие, или кино — и че вероятно не искам тя да става достояние на световните медии.
— Отиваш на среща, нали?
Безукорно оформените й вежди се сключиха, докато се взираше в мен и обмисляше ситуацията. Ако не отивах на среща, къде бих могъл да се явя в този вид и защо? По каква причина президентът би се измъквал от охраната си и би пътувал инкогнито?
Трябваше да сменя посоката, в която се беше насочило въображението й. Но след смъртта на Рейчъл тя беше човекът, който ненатрапчиво и изключително внимателно се грижеше за мен, и нямаше да ме притиска да й се доверявам против волята си.
Изкашлях се и погледнах часовника. Графикът ми беше натоварен. Винаги бе разчетен до секундата, но президентът никога не закъснява. Всички го чакат. Този път не бе така.
— Трябва да вървя — казах на Манди.