Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The President Is Missing, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Пенева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бил Клинтън; Джеймс Патерсън
Заглавие: Къде е президентът?
Преводач: Евелина Пенева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Анишър; „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 22.09.2018
Редактор: Петя Петкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-954-27-22-29-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8136
История
- — Добавяне
Глава 16
С ръце на гърба професор Уейт се разхождаше пред катедрата на аудиторията.
— Каква е обосновката за възражението на съдия Стивънс? — Върна се на катедрата, прегледа списъка си с имена. — Господин… Дънкан?
Вдигна поглед към мен.
Мамка му. Бях натъпкал устатата си с тютюн за дъвчене, за да остана буден, след като цяла нощ бях подготвял домашното си. Бях прегледал само отгоре-отгоре случая за днес. В края на краищата в аудиторията имаше стотина студенти и аз бях само един от многото, затова почти нямаше вероятност да ме изпитат. Само че в този ден късметът ми изневери. Спипаха ме неподготвен.
— Съдия Стивънс… Не е съгласен с мнозинството, защото… с… — Запрелиствах страниците и усещах как лицето ми пламва.
— Добре, сър, господин Дънкан, възраженията обикновено означават несъгласие.
Из залата се чуха притеснени хихикания.
— Да, сър, той… той не е съгласен с направеното от мнозинството тълкуване на Четвъртата поправка…
— Май не сте много наясно. Бъркате възражението на съдия Стивънс с възражението на съдия Брендан, господин Дънкан. Във възражението на съдия Стивънс Четвъртата поправка е само спомената.
— Ами да, объркал съм се… имам предвид…
— Сега вече сте на прав път, господин Дънкан. Госпожице Карсън, ще бъдете ли така добра да спасите господин Дънкан от неговото объркване?
— Възражението на съдия Стивънс стъпва на принципа, че Върховният съд не бива да се намесва в решенията на щатски съд, това би означавало промяна в обхвата на действие на федералната Конституция.
Прочутият професор Уайт за пръв път ме взимаше на мушка, това беше едва четвъртата ми седмица в Юридическия факултет на Университета на Северна Каролина. Погледнах в другата част на залата, към жената на третата редица, която говореше, и си помислих: „За последен път се явяваш в час неподготвен, глупако“.
След това вперих поглед в момичето, което седеше на третата редица, говореше уверено и почти без никакво притеснение. „… Тук става дума за долната граница, а не за горната в обхвата на федералната Конституция, и ако съществува адекватно и независимо щатско законодателство, което да обосновава решението…“
Имах чувството, че са ми изкарали въздуха.
— Коя… е тя? — прошепнах на Дани, който седеше до мен. Дани караше трета година и познаваше почти всички.
— Рейчъл — шепнешком ми отговори той. — Рейчъл Карсън. Трети курс право. Тя ме победи в конкурса за главен редактор на правното списание.
— Знаеш ли нещо повече за нея?
— Питаш дали има приятел? Нямам представа. Ти обаче направи невероятно първо впечатление.
Когато лекцията свърши, сърцето ми още биеше бясно. Скочих от мястото си и се втурнах към вратата, надявах се да я настигна в коридора сред морето от студенти.
Късо подстригана кестенява коса, джинсов жакет…
— … Рейчъл Карсън… Рейчъл Карсън…
Там. Видях я. Проправих си път през множеството и я настигнах, когато се отделяше от основния поток студенти и се насочваше към една от вратите.
— Ей — извиках колебливо. Този треперещ гласец мой ли беше?
Тя се обърна и ме погледна със зелените си очи, извила вежди. Най-финото, изваяно лице, което бях виждал.
— Здрасти… — каза тя несигурно, мъчейки се да си спомни кой съм.
— Ами. Здрасти. — Метнах раницата си на рамо. — Аз, ами, исках само да ти благодаря, ами, сещаш се, че ме спаси преди малко.
— О, няма проблем. Ти си първи курс, нали?
— Виновен.
— На всички се случва — каза тя.
Поех дъх.
— Такова, ами, какво ще… Имам предвид… какво, ами, ще правиш сега?
Какво по дяволите ми ставаше? Бях преминал през всички обучения, назначени от сержант Мелтън; бях заливан с вода при мъчения, пребиван, разпъван, убиван в тренировъчни екзекуции от Иракската републиканска гвардия. И изведнъж не можех да вържа и две думи?
— Сега ли? Ами, аз… — кимна. Едва тогава забелязах къде се е канела да влезе: дамската тоалетна.
— О, ще…
— Е, да…
— Ами тогава трябва…
— Трябва ли? — развесели се тя.
— Да, имам предвид, не е добре… да стискаш или… имам предвид… щом трябва да отидеш, трябва да отидеш, нали?
Как така се бях побъркал напълно?
— Правилно — каза тя. — Така че, беше ми приятно.
Чух смеха й от другата страна на вратата.
Седмица след като я бях видял за пръв път, не спирах да мисля за нея. Порицавах се: първата година в правния е годината да залягаш, да се докажеш, момче. Но независимо колко упорито се опитвах да се съсредоточа върху условията да бъдеш съден в определен щат, формулировката на престъпна небрежност или изискването за пълно приемане на договор в търговското право, това момиче, което седеше на третата редица в лекцията ми по федерално избирателно право, непрекъснато изникваше в ума ми.
Дани ми донесе сведенията от разузнавателната си мисия: Рейчъл Карсън беше от малко градче в западната част на Минесота, беше учила в Харвард, след което беше спечелила стипендия за Юридическия факултет на Северна Каролина. Беше главен редактор на правното списание, първа по успех в курса си и я очакваше работно място в организация с идеална цел, която осигуряваше правна помощ на бедни. Беше красива, но притеснителна. Не беше много общителна, поддържаше връзка с по-големите студенти, онези, които не идваха в университета направо от колежа.
„Добре, мамка му — бях си помислил. — И аз не идвам направо от колежа.“
Най-накрая събрах смелост и я открих в библиотеката, седнала на дълга маса с няколко приятели. Помислих си, че идеята ми е много лоша. Краката ми обаче не ме слушаха и неочаквано цъфнах до нея.
Когато ме видя да идвам, тя остави химикалката и впери поглед в мен.
Щеше ми се да направя насаме онова, което бях намислил, но се страхувах, че ако не го направя сега, никога няма да събера смелост.
„Затова действай, тъпанар такъв, преди някой да е извикал охраната.“
Извадих лист от джоба си, разгънах го и се прокашлях. Вече всички на масата гледаха в мен. Зачетох:
„Първите два пъти не направих бум.
Колкото на кокошка показах ум.
И в третия опит надали ще блесна с идея,
Та реших на лист мислите си да излея.“
Погледнах към нея, на лицето й имаше развеселена усмивка.
— Още не е избягала — казах и за награда успях да разсмея една от приятелките й, добро начало.
„Казвам се Джон. Тукашен съм, от град близо до Бумър.
Възпитан съм, добър слушател, с нелошо чувство за хумор.
Нямам пари, нито кола, нито съм надарен с таланта на поет.
Но акълът ми щрака, макар че да блесна с него рядко имам късмет.“
Последният ред ми спечели отново смеха на приятелите й.
— Така е наистина — казах на Рейчъл. — Владея четмо и писмо и всичките тези дивотии.
— Не се съмнявам, не се съмнявам.
— Може ли да продължа?
— И още как — махна тя с ръка.
„За да учим, тук сме дошли, при професори добри,
Ала мен не ме свърта и ученето никак не върви,
Чета учебника урок по урок, но не стигам надълбоко,
Мислите ми все се отклоняват към момиче зеленооко.“
Тя не успя да скрие усмивката си, поруменя. Другите момичета на масата заръкопляскаха.
Направих дълбок поклон.
— Много благодаря — казах, докарвайки най-добрата си имитация на Елвис. — Цяла седмица ще бъда тук.
Рейчъл не ме гледаше.
— Имам предвид, ако не друго, поне това, че римувах „зеленооко“…
— Така е, това точно беше впечатляващо — съгласи се тя със затворени очи.
— Ами добре. Дами, моля да ме извините, ще се преструвам, че всичко тук е протекло добре, и ще си тръгна, докато още съм на гребена на вълната.
Бавно си тръгнах, давах й възможност да ме настигне, ако иска.