Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (14)

Глава 13

Момичето влезе, носеше работни ботуши, скъсани джинси и сива тениска с дълги ръкави и надпис ПРИНСТЪН. Беше кожа и кости, с дълга шия, изпъкнали скули и тесни, раздалечени очи, които говореха за източноевропейски произход. Косата й беше подстригана според мода, която никога нямаше да разбера — от дясната й страна я носеше по войнишки късо, а от другата стигаше до костеливите й рамене. Съчетание от модел на Келвин Клайн и изпаднала пънкарка.

Огледа кабинета, но не по начина, по който го правят хората, които влизат за пръв път в него. Те го възприемат с всичките си сетива, поглъщат атмосферата му, жадно оглеждат портретите и украсите, дивят се на президентския стол, на бюрото „Резолют“^[1].

Тя не направи нищо подобно. В очите й, зад непроницаемото изражение, се четеше само чиста ненавист. Мразеше мен, този кабинет, всичко, което олицетворявахме.

Личеше и че е напрегната, беше нащрек — чудеше се дали някой няма да скочи към нея, да й щракне белезниците, да й нахлузи качулка. Отговаряше точно на описанието, което получих. Даде на портиера името, което очаквахме. Тя беше. Но въпреки това ми трябваше потвърждение.

— Кажете думите — подканих я.

Вдигна вежди. Не се изненада.

— Кажете ги.

Завъртя очи.

— Тъмни векове^[2] — каза тя, натъртвайки на „м“, сякаш думите бяха отрова на езика й. Силният й акцент несъмнено беше източноевропейски.

— Откъде ви е известен изразът?

Поклати глава и цъкна с език. Нямаше да ми отговори.

— Вашите… Тайни служби… не ме харесват — каза.

— Задействали сте детекторите за метал.

— Все така… става. Онези… Как беше думата? От бомбите… шарп… онези…

— Шрапнели — помогнах й. — Части от бомба. Получават се при експлозия.

— Точно, да. — Потупа се по челото. — Казаха ми, че два… сантиметра вдясно… и нямало да се събудя.

Пъхна и провеси пръст в гайката на джинсите си. В очите й се четеше агресивност, предизвикателност.

— Искате ли да знаете… Какво направих, за да получа шрапнелите?

Предположих, че са свързани с военен удар, извършен по заповед на американския президент — може би от мен — в някоя далечна страна. Всъщност не знам почти нищо за тази жена. Не знам истинското й име, нито откъде е. Не знам какви са мотивите й или планът й. След като преди четири дни в понеделник се свърза с мен за пръв път — чрез посредник, — тя се покри и макар всячески да се постарах, не научих нищо за нея. Не знаех нищо сигурно за нея.

Но имах изключително сериозни основания да вярвам, че тази млада жена държи в ръцете си съдбата на свободния свят.

— Водех моя… братовчед… на литургия, когато удари ракетата — обясни тя.

Размърдах ръце в джобовете.

— Тук сте в безопасност — казах.

Очите й се стрелнаха встрани, разшири ги, бяха с красив бакърен цвят. Правеха я по-млада. Нарушаваха неумолимия вид, който се мъчеше да си придаде, и приличаше повече на изплашено дете, каквото сигурно и беше зад тази поза.

Трябваше да е изплашена. Надявах се да се страхува. Аз се страхувах — и още как, но също така бях решен да се прикривам, точно както и тя правеше.

— Не — отговори. — Не вярвам.

— Имате думата ми.

Премигна тежко, извърна поглед, изпълнен с неприязън.

— Американският президент дава дума.

Бръкна в задния джоб на джинсите си и извади плик, смачкан и свит на две. Изпъна го и го постави на масата до дивана.

— Партньорът ми не знае това, което аз знам — каза тя. — Знам го само аз. Не съм го записала. — Потупа с пръст дясното си слепоочие. — Само тук е.

Тайната си, за нея говореше. Не я беше написала на компютър, който можехме да хакнем, нито в имейл, който да прихванем. Съхраняваше я на единственото място, където напредничавата ни технология не можеше да проникне — своя ум.

— И аз не знам онова, което знае партньорът ми — рече тя.

Така. Отдели себе си от партньора си. Всеки от двамата, казваше ми тя, държи част от пъзела. Всеки от тях бе незаменим.

— Разбирам, значи имам нужда и от двамата — казах. — Съобщението ви от понеделник беше съвсем ясно в това отношение.

— И тази вечер ще бъдете сам.

— Да. И това стана ясно от съобщението ти.

Кимна, сякаш сме постигнали някакво споразумение.

— Откъде знаеш за „Тъмните векове“? — попитах отново.

Сведе поглед. Взе снимка от масата до дивана; на нея с дъщеря ми слизахме от президентския хеликоптер на път към Белия дом.

— Помня първия път, когато видях хеликоптер — каза тя. — Бях момиченце. По телевизията беше. В Дубай се откриваше някакъв хотел. „Мари-Посейдон“, така се казваше. Онзи… величествен хотел на брега на Персийския залив. Имаше… за хеликоптери, как се казваше…?

— Площадка за хеликоптери, да — помогнах й. — Съоръжение на покрива, където могат да кацат машините.

— Точно, да. Хеликоптерът кацна на покрива на хотела. Помня как си мислех, че тези хора могат да летят, да правят… каквото поискат.

Зачудих се защо ми разказва за хотелите в Дубай и хеликоптерите. Може би просто от нерви само си дърдореше. Приближих се към нея. Тя се обърна, остави снимката и се стегна.

— Ако не изляза оттук — заяви тя, — никога няма да видите партньора ми. Няма как да спрете заплахата.

Вдигнах плика от масата. Беше съвсем лек, обикновен. През хартията от вътрешността му прозираше цвят. Тайните служби вероятно го бяха прегледали, проверили за съмнителни вещества и подобни заплахи.

Тя се отдръпна, остана напрегната, все още очакваше правителствените агенти да се втурнат през вратата и да я завлекат в зала за разпит, подобна на тези в Гуантанамо. Ако мислех, че ще е от полза, на мига бих я пратил в такава зала за разпит. Но тя беше подготвила всичко така, че да не мога да го направя. Тази млада жена беше успяла да постигне нещо, което се удаваше на малцина.

Беше ме принудила да играя по нейните правила.

— Какво искате? — попитах. — Защо правите всичко това?

За пръв път изражението й на стоик се пропука, изви устни, но нямаше вид на мъченица.

— Само президентът на тази страна може да зададе такъв въпрос.

Поклати глава, а лицето й отново си върна непроницаемото изражение.

— Ще разберете защо. — Тя кимна към плика в ръката ми. — Довечера.

— Явно трябва да ви се доверя — казах.

Като чу думите ми, тя ме погледна с повдигнати вежди и блеснали очи.

— Не ви ли убедих?

— Постигнахте много, но не успяхте да ме убедите напълно.

Измери ме с очи, погледът й беше уверен и дързък, сякаш казваше, че ще съм пълен глупак, ако я обвиня в блъфиране.

— Тогава решавайте — отсече тя.

— Почакайте — опитах се да я спра, щом се запъти към вратата и посегна към дръжката.

Тя настръхна, замръзна на място. Без да отмества очи от вратата, без да ме поглежда, каза:

— Ако не ми позволите да си тръгна, никога няма да видите партньора ми. Ако ме следят, никога няма да видят парт…

— Никой няма да ви спира — уверих я. — Никой няма да ви следи.

Остана неподвижна, с ръка на дръжката. Мислеше. Спореше със себе си. За какво — не знаех. Не знаех толкова много неща.

— Ако нещо се случи с партньора ми — каза тя, — страната ти е пепел.

Завъртя дръжката и излезе. След миг вече я нямаше.

Останах сам с плика. Нямах друг избор, освен да я пусна. Никакъв избор нямах. Не можех да рискувам единствената възможност, която имах. Приех да й вярвам. Приех, че всичко, което казва, е истина. Почти сто процента сигурен бях и процентите нямаше как да са повече от „почти сто“.

Отворих плика, който щеше да ми каже къде ще се състои следващата среща довечера. Прехвърлих в ума си всичко, което се случи. Толкова малко беше. Не беше казала нищо съществено.

Постигна две неща, осъзнах. Първо ми предаде този плик. И второ, искаше да провери дали може да ми се довери, дали ще я пусна да си тръгне.

Отидох да седна на дивана. Не откъсвах поглед от плика, мъчех се да намеря нишка в думите й, за която да се уловя. Опитвах се да мисля с няколко хода напред в шахматната игра.

На вратата се почука и влезе Каролин.

— Издържах изпита, на който ме подложи — осведомих я аз.

— Такава беше идеята — каза тя. — И да получите това — кимна към плика в ръката ми.

— Въпросът е дали тя издържа моя изпит. Откъде да знам дали казва истината?

— Мисля, че да, сър.

— Защо?

Над нас лампите отново премигнаха, кратък токов удар. Каролин погледна нагоре и изруга тихо. Още една задача, за която трябваше да се погрижи наред с другите.

— Ти защо й имаш доверие? — попитах.

— Причината, поради която се забавих няколко минути, преди да вляза, сър. — Тя посочи телефона. — Току-що позвъниха от Дубай. Имало е инцидент.

Инцидент в Дубай.

— С хеликоптер?

Тя кимна.

— Хеликоптер се е взривил при кацането на площадката на хотел „Мари-Посейдон“.

Вдигнах ръка към лицето си.

— Проверих времето, сър. Случило се е, след като е влязла в Овалния кабинет. Няма как вече да е знаела за катастрофата.

Смъкнах се пак на дивана. Изпълнила беше и третата си цел. Показа ми, че не се шегува.

— Добре — прошепнах. — И аз й вярвам.