Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (124)

Глава 123

Излязох през източната врата на Овалния кабинет и отидох в Розовата градина. С мен беше Оги. В този късен час навън беше мъгливо, канеше се да вали.

Двамата с Рейчъл обичахме да се разхождаме из градината всяка вечер след вечеря. По време на една от тези разходки ми призна, че ракът се е върнал.

— Не знам как точно да ти благодаря — казах.

— Няма и нужда.

— Какво ще правиш сега, Оги?

Той вдигна рамене.

— Това не знам. Ние… аз и Нина… говорехме само как ще се върнем в Сухуми.

Отново тази дума. Думата се превръщаше в „тренд“, както се изразяваха вече в интернет. Щях да я виждам в кошмарите си.

— Странното е — каза той, — че бяхме наясно, че планът ни може и да не успее. Знаехме, че Сулиман ще изпрати хора след нас. Не знаехме какво ще правим. Имаше толкова много…

— Неизвестни.

— Да, неизвестни. И все пак винаги си говорехме така, сякаш ще се случи. Говореше за къщата, която искаше да купи на по-малко от километър от дома на родителите й, недалеч от морето. Говореше за имената, с които щяхме да кръстим децата си някой ден.

Долавях вълнението в гласа му. Очите му блестяха от сълзи.

Поставих ръка на рамото му.

— Може да останеш тук — казах. — Работи за нас.

Направи физиономия.

— Нямам… разрешение за работа като имигрант. Не съм…

Спрях и се обърнах към него.

— Вероятно мога да помогна — казах. — Познавам някои хора.

Той се усмихна.

— Да, разбира се, но…

— Оги, не мога да позволя това да се случи отново. Този път извадихме късмет. Занапред ще ни е необходимо нещо повече от късмет. Трябва да сме по-подготвени, отколкото бяхме. Трябват ми хора като теб. Ти ми трябваш.

Отклони поглед, насочи го към градината, розите, нарцисите и зюмбюлите. Рейчъл познаваше всички цветя в градината по име. За мен бяха само красиви. А сега бяха по-красиви от всякога.

— Америка — каза той, сякаш го обмисляше. — Хареса ми бейзболното състезание.

За пръв път от много дълго време се разсмях искрено.

— Бейзболната игра — казах.