Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The President Is Missing, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Пенева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бил Клинтън; Джеймс Патерсън
Заглавие: Къде е президентът?
Преводач: Евелина Пенева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Анишър; „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 22.09.2018
Редактор: Петя Петкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-954-27-22-29-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8136
История
- — Добавяне
Глава 11
Седем минути по-късно с Каролин влязохме в Кризисната зала.
Веднага разбрахме: не беше това, от което се страхувахме. Атаката все още не беше започнала. Пулсът ми се успокои. Не бяхме тук за забавление и игри, но не ставаше дума и за кошмара. Все още.
В залата се събрахме аз, вицепрезидентът Кати Бранд, съветникът ми по националната сигурност Брендан Мохан, председателят на Комитета на началник-щабовете адмирал Родриго Санчес, секретарят по отбраната Доминик Дейтън, секретарят по вътрешната сигурност Сам Хейбър, директорът на ЦРУ Ерика Бийти.
— Намират се в град, наречен Ал Байда — съобщи адмирал Санчес. — Централен Йемен. Не са в центъра на бойните действия. Саудитската коалиция е на по-малко от сто километра.
— За какво са тези две срещи? — попитах.
Ерика Бийти от ЦРУ отговори:
— Не знаем, господин президент. Но Абу Дик оглавява военните операции на „Ал Шабааб“, а Ал Фадхли е военен командир на АКАП. — Тя вдигна вежди.
Главнокомандващите на сомалийските терористи и „Ал Кайда“ на Арабския полуостров се срещат.
— Кой още присъства?
— Изглежда, Абу Дик е пристигнал с малък антураж — каза тя, — затова пък Ал Фадхли е довел семейството си. Винаги го прави.
Така. Взел е семейството си, за да не бъде лесна мишена.
— Колко са?
— Седем деца — каза тя. — Пет момчета, две момичета. На възраст от две до шестнайсет. И съпругата му.
— Кажете ми точно къде се намират. С прости думи, а не с географски термини.
— Срещата е в сградата на основно училище — каза тя и бързо добави: — Но в момента в него няма деца. Да не забравяме, че те са осем часа преди нас. Там е нощ.
— Искате да кажете, че няма други деца, освен петте момчета и двете момичета на Ал Фадхли — уточних аз.
— Разбира се, сър.
Копелето използваше децата си като щит, предизвикваше ни да избием цялото му семейство, за да го премахнем. Що за страхливец постъпва така?
— Няма ли възможност Ал Фадхли да бъде отделен от децата си?
— Изглежда, той е в друга част на училището — каза Санчес. — Срещата е в някакъв вътрешен кабинет. Децата спят в широко пространство, което вероятно е салон или зала.
— Но ракетите ще разрушат цялото училище — отбелязах аз.
— По всяка вероятност, сър.
— Генерал Бърк? — казах в микрофона. — Коментар?
Бърк е генерал от най-висок ранг и оглавяваше Централното командване на Съединените щати, в този момент беше на телефона от Катар.
— Господин президент, излишно е да ми казвате, че тези двама души са изключително важни мишени. Те са най-добрите военни мозъци в съответните организации. Абу Дик е Дъглас Маккартър на „Ал Шабааб“. Ал Фадхли не само е най-високопоставеният военен командир, но и върховният стратег на „Ал Кайда“ за Арабския полуостров. Това е нещо голямо, сър. Може никога повече да не получим такава възможност.
„Голямо“ беше относително понятие. Тези мъже щяха да бъдат заместени. И в зависимост от броя на невинните жертви, можехме да създадем повече бъдещи терористи, отколкото щяхме да отстраним сега. Но това би било загуба за организациите им, в това нямаше съмнение. А не можехме да оставим терористите да си въобразяват, че са в безопасност дори когато се крият зад семействата си.
— Господин президент — каза Ерика Бийти, — не знаем колко ще продължи срещата. Всеки момент може да свърши. Очевидно двамата военни командири се срещат във връзка с някакъв важен въпрос или за да споделят ключова информация, но се страхуват да го направят чрез посредници или по електронен път. Нищо чудно обаче да си тръгнат след пет минути.
Сега или никога, с други думи.
— Род? — обърнах се към адмирал Санчес.
— Препоръчвам удар — отговори той.
— Дом? — обърнах се към секретаря по отбраната.
— Съгласен.
— Брендан?
— Съгласен.
— Кати? — попитах вицепрезидента.
Вицепрезидентът не отговори веднага, само въздъхна. Затъкна кичур сива коса зад ухото си.
— Той е решил да използва децата си като жив щит, а не ние — каза тя. — Съгласна съм, че трябва да нападнем.
Погледнах към директора на ЦРУ.
— Ерика, известни ли са имената на децата?
Тя вече ме познаваше добре. Подаде ми лист хартия със седем имена.
Прочетох ги — от шестнайсетгодишното момче на име Ясин до двегодишно момиченце на име Салма.
— Салма — произнесох високо — означава „мир“, нали?
Тя се прокашля.
— Така мисля, сър.
Представих си малко дете, сгушено в ръцете на майка си, спи спокойно и не знае нищо за изпълнения с омраза свят. Може би Салма ще порасне и ще се превърне в жената, която ще промени всичко. Може би тя ще бъде онази, която ще ни накара да загърбим военните действия и да се приближи към разбирателството. Трябваше да вярваме, че някой ден това може да се случи, нали?
— Може да изчакаме до края на срещата — казах. — Когато се разделят, ще последваме конвоя на Абу Дийк и ще го унищожим. Това прави един терористичен водач по-малко. Не са двама, но е по-добре от нищо.
— Ами Ал Фадхли? — попита генерал Санчес.
— Ще проследим и неговия конвой с надеждата, че ще се раздели с децата си. След това ще ударим.
— Няма да го направи, сър. Искам да кажа, че няма да се отдели от семейството си. Ще се върне в гъстонаселен район и ще изчезне, както винаги прави. Ще го изгубим.
— Ал Фадхли рядко се появява на открито — потвърди Ерика Бийти. — Затова възможността е невероятна.
— Невероятна — махнах с ръка. — Да. Убийството на седем деца поражда… Невероятно чувство.
Станах и се отдалечих от стола си, закрачих покрай стената. Обърнах се с гръб към екипа си и чух гласа на Кати Бранд.
— Господин президент — каза тя, — Ал Фадхли изобщо не е глупав. Ако убием Ал Дик на километър или два от мястото на срещата, той ще разбере, че сме проследили и двамата до основното училище. Ще знае, че сме го пощадили. Ще разкаже на събратята си по оръжие. Дръжте децата си близо до вас и американците няма да ви убият.
— Те не се притесняват за нашите деца — натърти Ерика Бийти.
— Тогава с какво сме по-различни? — попитах. — Излиза, че не сме по-добри, нали? Тях не ги е грижа за децата ни, затова и ние да не се грижим за техните, така ли?
Кати вдигна ръка.
— Не, сър, не казвам това. Те умишлено превръщат цивилните в мишени. Ние не го правим. Само когато нямаме друг изход. Провеждаме насочен военен удар срещу водач на терористи, не срещу случайно избрани за цели цивилни и деца.
Това е разумен довод, така е. Но терористите, с които се борехме, не виждаха разликата между военен удар, провеждан от Съединените щати, и тези, които сами осъществяват. Те не можеха да ни обстрелват с ракети от дронове. Не можеха да победят армията ни, военновъздушните ни сили. Вместо това взривяваха и нападаха цивилни цели и за тях това беше насочен военен удар.
Различни бяхме, така ли? Не планирахме ли да извършим военен удар, за който знаехме, че ще убие невинни деца? Неочакваните последствия са едно на ръка. Този път знаехме резултата, преди да започнем.
Род Санчес погледна часовника си.
— Обсъждането може да приключи всеки момент. Надали още дълго ще останат заедно…
— Така е, това вече го казахме — рекох. — Чух го и първия път.
Сведох глава и затворих очи, изключих останалите в стаята. Разполагах с екип от изключително компетентни, добре обучени професионалисти, които ме съветваха. Но решенията взимах сам. Създателите на тази страна имаха причина да поставят военните под командването на гражданите. Защото невинаги става дума за военна ефикасност. Става дума и за политика, за добродетели, за онова, което защитаваме като нация.
Как да убия седем деца?
Не убиваш деца. Убиваш двама терористи, които заговорничат как да избият следващите невинни цивилни. Ал Фадхли убива децата си, като се крие зад тях.
Така е, но това са само думи. Изборът е мой. Ще живеят или ще умрат в зависимост от решението ми. Как един ден ще се изправя пред Създателя и ще оправдая смъртта на тези деца?
Не са само думи. Не предприемеш ли действия, значи ги възнаграждаваш за страхливата им тактика.
Но това е без значение. Тук става дума за седем невинни деца. Не защитават ли това Съединените щати?
Защо обаче тези толкова високопоставени терористи се срещаха очи в очи? За пръв път се случваше. Сигурно планираха нещо голямо. По-мащабно от смъртта на седем деца. Да ги спра сега означаваше да предотвратя нападение. Мрежа, която спасява човешки живот.
Отворих очи. Поех дълбоко дъх, чаках сърцето ми да се успокои. Не се случи. Ритъмът му се ускори.
Знаех отговора. Знаех от самото начало отговора. До този момент не бях търсил отговор. Търсех оправдание.
Забавих се още миг и прошепнах молитва. Помолих се за децата. Помолих се един ден никой президент да не е принуден да взима такова решение.
— Бог да ни е на помощ — казах. — Разрешавам удара.