Бил Клинтън, Джеймс Патерсън
Къде е президентът (2)

Глава 1

— Заседанието на комисията на Камарата на представителите започва…

Надушилите кръвта акули кръжаха с разширени и потрепващи ноздри. Бяха общо тринайсет: осем от опозицията и пет от моята партия — стръвни хищници, срещу които подготвях защитата си с помощта на адвокати и съветници. Научих по трудния начин, че срещу хищниците почти всички защити са безсилни, без значение колко добре си подготвен. Неизбежно се стига до момента, в който на човек не му остава друго, освен да скочи и да отвърне с юмруци.

Недейте — снощи за незнайно кой път разпалено ме помоли Каролин Брок, началникът на моя кабинет. — Това явяване пред комисията няма да ви донесе нищо добро, сър. Възможно е да изгубите всичко, а няма да спечелите нищо.

Няма как да отговорите на въпросите им, сър.

След изслушването вече няма да сте президент.

Внимателно оглеждах лицата на тринайсетте срещу мен. Като съвременна версия на испанската Инквизиция, те седяха в дълга редица. Среброкосият мъж в средата, пред когото имаше табелка с името Г-Н РОУДС, се прокашля.

Председателят на Камарата на представителите Лестър Роудс обикновено не присъстваше на изслушвания пред комисии, но точно за това направи изключение и го напълни с членове на Конгреса от своята партия. Май смисълът на живота на тези конгресмени беше да възпрепятстват плановете ми и да намерят начин да ме унищожат като политик и личност. Диващината, бясно устремена да превземе властта, е много по-стара от Библията, само че някои от противниците ми ме мразеха и в червата. Не им стигаше да ме изритат от кабинета ми — даваха мило и драго да ме пратят зад решетките, да ме изкормят и насекат на парчета, и да не остане и помен от мен в учебниците по история. Да можеха, биха изпепелили дома ми в Северна Каролина и биха плюли на гроба ми, по дяволите.

Повдигнах и нагласих микрофона така, че да е изправен и колкото е възможно по-близо до мен. Не исках да се привеждам, когато говоря, докато членовете на комисията седят изправени в кожените си столове с високи облегалки, като крале и кралици на троновете си. Приведен, щях да изглеждам като малодушен, раболепен човек — подсъзнателно щях да внуша, че завися от тяхното благоволение.

Седях сам. Без помощници, без адвокати, без бележки. Американският народ нямаше да ме види да си шепна с адвоката, закрил с ръка микрофона, нито как го навеждам, за да обясня: Не помня нищо, конгресмен. Не се криех. Не трябваше да съм тук, не исках да съм тук, мътните го взели, но ето че бях на този стол. Сам. Президентът на Съединените щати седеше срещу тълпа обвинители.

В другия ъгъл на помещението седеше и наблюдаваше триумвиратът на моите помощници: началникът на кабинета ми Каролин Брок; Дани Ейкърс, моят най-стар приятел и съветник в Белия дом, и Джени Брикман, заместник-началник на кабинета ми и старши политически съветник. И тримата имаха притеснен вид, но наблюдаваха случващото се стоически и невъзмутимо. И тримата бяха против моите действия. Според тях допусках най-голямата грешка в президентския си мандат.

Но ето че седях пред комисията. Започваше се. Предстоеше да разберем дали са имали право.

— Господин президент.

— Господин председател.

Всъщност в този случай вероятно би трябвало да се обърна към него с „Уважаеми господин председател“, но щях да се въздържа да използвам и много други обръщения.

Господин председателят можеше да започне изслушването по най-различни начини. Да речем, с поднесена под формата на въпрос реч, в която възхвалява себе си. Уж невинни встъпителни подпитвания. Аз обаче бях изгледал предостатъчно записи от времето, преди Лестър Роудс да стане председател на Камарата на представителите, на които задаваше въпроси на свидетели в качеството си на не особено важен конгресмен в Надзорната комисия на Камарата, и бях наясно с неговия обичай да се нахвърля без никакво помайване върху явилия се да свидетелства пред комисията. Наясно бях — от смутеното оплитане на Майкъл Дукакис по време на дебата през 1988 година още на първия въпрос за смъртното наказание, всички бяха наясно, че успееш ли да нанесеш мощен удар още с първия въпрос, никой не помни нищо от случващото се след това.

Дали председателят щеше да следва този план за нападение и със седящия пред него президент?

Как иначе!

— Президент Дънкан — започна той, — откога защитаваме терористи?

— Не защитаваме терористи — отговорих почти едновременно с него, защото е недопустимо да се задават такива взривоопасни въпроси — и никога няма да защитаваме. Докато съм президент, е изключено.

— Убеден ли сте?

Той наистина ли ме попита дали съм убеден? Лицето ми пламна. Не беше минала и минута от началото, а вече ме беше вбесил.

— Господин председател, не бих го казал, ако не съм убеден. Нека изясним още в самото начало, че не защитаваме терористи.

След отговора ми известно време помълча.

— Господин президент, изглежда, се налага да се разтълкуват някои неясноти. „Синове на джихада“ терористична организация ли са според вас?

— Разбира се.

Моите помощници ме бяха предупредили да не използвам „разбира се“ — изразът лесно можеше да прозвучи високопарно и снизходително, ако не е произнесен по подходящия начин.

— И това е организация, получавала помощ от Русия, нали така?

Кимнах утвърдително.

— Така е, от време на време Русия е оказвала подкрепа на „Синове на джихада“. Осъдихме подкрепата им за тази организация, както и за други терористични формирования.

— „Синове на джихада“ са извършвали терористични актове на три различни континента, вярна ли е информацията?

— Напълно вярна, така е.

— Отговорни са за смъртта на хиляди хора, така ли е?

— Да.

— Сред които и американци?

— Да.

— Експлозиите в хотел „Белууд армс“ в Брюксел, при които загинаха петдесет и седем души, включително и щатски законодатели от Калифорния? Хакерската атака на системата за въздушен контрол на република Грузия, довела до свалянето на три самолета, на борда на един от които е бил посланикът на Грузия в Съединените щати?

— Да — потвърдих. — И двете атаки са станали, преди да бъда президент, но „Синове на джихада“ са поели отговорност и за двата акта…

— Добре, тогава нека поговорим за времето, откакто сте президент. Истина ли е, че преди няколко месеца хакерите от „Синове на джихада“ са атакували военните системи на Израел и са направили публична секретна информация, отнасяща се до оперативни работници под прикритие и до движението на военните части на Израел?

— Да — отвърнах. — Истина е.

— И се приближаваме съвсем близо до нас, тук, в Северна Америка, само преди седмица. Петък, четвърти май. Хакерите от „Синове на джихада“ не проведоха ли поредната терористична акция и не проникнаха ли в компютрите, които контролират метрото в Торонто, не я ли блокираха, вследствие на което дерайлира мотриса и загинаха седемнайсет души, десетки бяха ранени, а хиляди в продължение на часове останаха хванати в капан на тъмно?

Прав беше, че „Синове на джихада“ са отговорни и за тази акция. Точен беше и броят на жертвите. Само дето в случая „Синове на джихада“ не считаха действията си за терористична акция.

За тях ставаше дума за проверка.

— Четирима от загиналите в Торонто са били американци, прав ли съм?

— Напълно. „Синове на джихада“ не поеха отговорност за случилото се, но сме убедени, че те са виновни.

Кимва, преглежда бележките си.

— Основната фигура в „Синове на джихада“, господин президент, е мъж на име Сулиман Синдурук, така ли е?

Ето, започваше се.

— Да, Сулиман Синдурук е водач на „Синове на джихада“ — потвърдих.

— Най-опасният и най-изобретателен кибертерорист в света, нали така?

— Според мен — да.

— Мюсюлманин, роден в Турция, нали?

— Роден е в Турция, но не е мюсюлманин — уточних. — Той е краен националист сепаратист, който се противопоставя на влиянието на Запада в Централна и Югоизточна Европа. Воденият от него джихад няма нищо общо с религията.

— Така твърдите вие.

— Така твърди всеки доклад на разузнаването, който съм виждал — отвърнах на удара. — Вие също сте ги чели, господин председател. Ако се каните да превърнете изслушването в ислямофобска тирада, моля, заповядайте, но с това страната ни няма да стане по-сигурно място.

Той скалъпи суховата, крива усмивчица.

— Според всички оценки той е най-търсеният терорист в света, нали?

— Целта ни е да го заловим — поясних. — Искаме да заловим всеки терорист, който се опитва да навреди на страната ни.

Спря с въпросите си. Обмисляше дали отново да не ме попита: Убеден ли сте? Направеше ли го, трудно щях да се сдържа да не обърна масата и да не го хвана за гушата.

— Нека напълно изясним въпроса — каза той. — Съединените щати държат да заловят Сулиман Синдурук.

— Няма какво да изясняваме — пресякох го, — по този въпрос всичко е ясно. Било е и остава такова. От десет години се опитваме да заловим Сулиман Синдурук. Няма да се спрем, докато не го заловим. Нещо друго да не ви е ясно?

— Господин президент, с цялото ми уважение…

— Стига — прекъснах го, — щом започвате въпрос с думите „с цялото ми уважение“, значи думите, които се каните да изречете, показват пълната липса на уважение. Мислете си каквото щете, господин председател, но трябва да показвате уважение — ако не към мен, то към всички онези, които са посветили живота си на задачата да спрат тероризма и да опазят страната ни. Не сме съвършени и никога няма да бъдем. Но винаги ще бъдем посветени телом и духом на тази задача. Хайде — подканих го с пренебрежително махване на ръка, — питайте.

Кръвта ми кипеше, поех дъх и погледнах към моя триумвират. Джени, моят политически съветник, кимна, неизменно настояваше да не съм нито благ, нито кротък с нашия нов председател на Камарата. Дани с нищо не показваше какво мисли. Каролин, моят хладнокръвен началник на кабинета, седеше приведена, опряла лакти на колене, подпряла брадичка върху сплетените си ръце. Ако бяха съдии на олимпийски игри, Джени би ми дала деветка за избухването, а оценката на Каролин нямаше да стигне и до пет.

— Няма да допусна патриотизмът ми да се поставя под въпрос, господин президент — каза моят среброкос противник. — Американският народ е силно разтревожен от случилото се миналата седмица в Алжир, а ние все още не сме подхванали тази тема. Американският народ има пълното право да знае на чия страна сте.

— На чия страна съм, така ли? — рязко се наведох напред и насмалко да бутна поставката на микрофона. — На страната на американския народ съм, ето на чия страна съм.

— Господин през…

— На страната на онези, които работят ден и нощ за сигурността на страната ни. На онези, които не се съобразяват с конюнктурата и не следят накъде духа вятърът. На онези, които не търсят признание за успехите си и не могат да се защитят, когато ги засипват с упреци. Ето на чия страна съм.

— Президент Дънкан, подкрепям искрено мъжете и жените, които всеки ден се борят за сигурността на нашата нация. Но в случая не става дума за тях. Става дума за вас, сър. И тук не си играем. Случващото се не ме радва.

При други обстоятелства бих се изсмял. Лестър Роудс беше тръпнал в очакване на това изслушване, както колежанин брои миговете до деня на пълнолетието си.

Изслушването беше представление. Председателят Роудс така беше подбрал членовете на комисията, че да осигури един-единствен възможен резултат — провинението на президента да се счете за достатъчно основание, за да задейства Правната комисия процедурата по отстраняването ми от президентския пост. Осемте членове на Конгреса от неговата партия идваха от сигурни избирателни окръзи, толкова умело бяха подбрани и бяха такива безгласни букви, че и гащите да си сваляха по средата на изслушването и да засмучеха палци, след две години не само отново щяха да ги преизберат, но и нямаше да срещнат никаква опозиция.

Помощниците ми имаха право. Без значение беше дали доказателствата срещу мен са силни, слаби, или изобщо няма такива. Жребият беше хвърлен.

— Питайте — казах. — Да приключваме с този цирк.

В ъгъла Дани Ейкърс трепна, зашепна на Каролин, тя закима в отговор, но лицето й си остана непроницаемо като на покерджия. На Дани не му допадна моят ответен удар на изслушването — забележката ми за „цирка“. Колко пъти само ми повтори, че постъпката ми е направила „много, много лошо впечатление“ и е дала на Конгреса основание за разследване.

В това отношение не грешеше. Само дето не беше наясно с цялата история. Нямаше такъв достъп до засекретена информация, че да знае онова, което беше известно на мен и на Каролин. Ако го знаеше, щеше да е на друго мнение. Щеше да е наясно каква заплаха е надвиснала над страната ни — заплаха, с каквато никой никога не се беше сблъсквал.

Заплаха, която ме накара да постъпя така, както не ми е и минавало през ума, че ще постъпя.

— Господин президент, позвънихте ли на Сулиман Синдурук в неделя, 29 април, тази година? Само преди седмица? Свързвали ли сте се по телефона с най-издирвания терорист на света?

— Господин председател, както вече многократно казах и както вие би трябвало да знаете, не всичко, което правим за запазването на сигурността на страната, може да бъде огласено публично. Американският народ разбира, че сигурността на страната и външните работи включват множество променливи, множество сложни взаимодействия, и част от работата на моята администрация трябва да остане засекретена. Не защото искаме да пазим тайни, а защото се налага. Това е правото на президента да не разкрива информация.

Роудс вероятно се канеше да оспори приложимостта на това право към засекретената информация. Дани Ейкърс, моят съветник по въпросите на Белия дом, обаче твърдеше, че ще спечеля тази битка, защото в случая въпросът се свежда до гарантирани ми от Конституцията правомощия във външните дела.

Въпреки всичко стомахът ми се сви, докато изговарях думите. Дани също така твърдеше, че ако не спомена това право, мога да се откажа от него. Откажех ли се, бях длъжен да отговоря на въпроса дали по-миналата неделя съм позвънил на Сулиман Синдурук, най-търсения терорист на земята.

А на този въпрос аз отказвах да отговоря.

— Господин президент, не съм сигурен, че американският народ би приел отговора ви за задоволителен.

Господин председател, не съм сигурен, че американският народ ви има за кой знае какъв председател, но пък от друга страна, американският народ не ви е избирал за такъв, нали? Събрали сте осемдесет хиляди мижави гласа в трети избирателен район на Индиана. А дадените за мен гласове са шейсет и четири милиона. Но партийните ви приятелчета ви направиха председател, защото съумяхте да съберете огромни суми за тях и защото им обещахте да получат главата ми като ловен трофей, закован на стената.

Подобни думи май нямаше да прозвучат добре по телевизията.

— Значи, не отричате, че сте позвънили на Сулиман Синдурук на 29 април, това ли казвате?

— Вече отговорих на въпроса ви.

— Напротив, господин президент, не сте. Известно ви е, че френският вестник „Льо Монд“ публикува запис на телефонен разговор, заедно с твърдения на анонимен източник, според които вие сте позвънили на Сулиман Синдурук и сте говорили с него в неделя, 29 април, тази година. Известно ли ви е?

— Прочетох статията.

— Отричате ли написаното в нея?

— Отговарям ви така, както вече отговорих. Няма да го обсъждам. Няма да се включвам в играта „звъннах ли, или не звъннах“. Нито отричам, нито потвърждавам действията, които съм предприел в името на сигурността на страната ни. Особено след като от мен се изисква да ги запазя в тайна в интерес на националната сигурност.

— Господин президент, щом един от най-големите вестници в Европа е публикувал информация за разговора, не съм убеден за каква секретност иде реч.

— Отговорът ми си остава същият — заявих. Боже, звуча като някой кретен. По-лошо дори: звуча като адвокат.

— „Льо Монд“ съобщава, че — вдигна вестника — президентът на САЩ Джонатан Дънкан е уредил и провел телефонен разговор със Сулиман Синдурук, водач на „Синове на джихада“ и един от най-издирваните терористи в света, с цел да бъдат открити допирни точки между терористичната организация и Запада. Отричате ли тази информация, господин президент?

Не можех да отговоря и той беше наясно. Мотаеше ме така, както коте побутва и подхвърля кълбо прежда.

— Вече отговорих. Няма да се повтарям.

— Белият дом не е излизал с никакъв коментар по повод публикацията в „Льо Монд“.

— Точно така.

— Сулиман Синдурук обаче го направи, нали? Той пусна видеозапис, в който казва: „Президентът може да ме умолява колкото си иска. Няма да проявя никаква милост към американците“. Не бяха ли такива неговите думи?

— Такива бяха.

— В отговор Белият дом излезе с изявление. В изявлението се казва: „Съединените щати няма да отговорят на възмутителните тиради на един терорист“.

— Точно така — потвърдих. — Няма да го направим.

— Умолявахте ли за милост, господин президент?

Съветникът ми по политическите въпроси Джени Брикман буквално си заскуба косите. Тя също нямаше достъп до засекретена информация, затова не знаеше цялата история, но най-вече държеше да ме види като борец на това изслушване. Ако не можете да отвърнете на ударите — каза ми тя — тогава не се явявайте. Ще ви превърнат в боксова круша.

И имаше право. В този момент Лестър Роудс беше на ход и се канеше да нанесе своя удар върху мен с надеждата тялото ми да се разцепи и от него да се изсипе куп засекретена информация и политически прегрешения.

— Поклащате глава в знак на отрицание, господин президент. Само за да изясним напълно въпроса: отричате да сте умолявали Сулиман Синдурук за ми…

— Съединените щати никога няма да умоляват никого за нищо — прекъснах го аз.

— Добре, тогава отричате твърденията на Сулиман Синдурук, че сте умолявали…

— Съединените щати — повторих — никога няма да умоляват никого за нищо. Ясен ли съм, господин председател? Искате ли да го потретя?

— Ако не сте го умолявали…

— Следващият въпрос.

— Помолихте ли го учтиво да не ни напада?

— Следващият въпрос.

Той се умълча, погледна към бележките си.

— Времето ми изтича — каза той. — Имам още няколко въпроса.

С единия приключвахме — почти, — но още дванайсет разпитващи очакваха реда си, всички се бяха подготвили с куп други кратки въпроси, язвителни духовитости и заключения от типа „сгащих те натясно“.

Председателят беше известен не само с уводните си въпроси, а и със заключителните. Вече бях наясно какво ще ме попита. Както той вече бе наясно, че няма как да отговоря на въпроса му.

— Господин президент — започна той, — да поговорим за вторник, първи май. В Алжир.

Само преди седмица.

— Във вторник, първи май — продължи, — група проукраински, антируски сепаратисти нападат стопанство в северната част на Алжир, където се предполага, че се крие Сулиман Синдурук. И той наистина се крие на това място. Групата е локализирала Синдурук и бойците й влизат в стопанството с намерение да го убият. Само че, господин президент, са били възпрепятствани от отряд на специалните сили и агенти на ЦРУ от Съединените щати. Междувременно Сулиман Синдурук се измъква.

Дори не помръдвам.

— Дадохте ли нареждане за контранападение, господин президент? — зададе въпроса си председателят. — И ако сте дали, защо? Защо американски президент ще изпраща американски бойни части да спасяват живота на терорист?