Дейвид Лис
Спайдърмен (9) (Вражеска атака)

Девет

Мери обожаваше скоростта, с която се случваха събитията в журналистиката. Напълно в неин стил.

Бе писала през по-голямата част от неделята, след което пренаписа написаното, след което редактира пренаписаното. В началото на вечерта изпрати материала си на Роби Робъртсън от „Бъгъл“. Секретарката му й се обади в понеделник сутринта, за да й съобщи, че господин Робъртсън би желал да се срещне с нея същия следобед.

И така, в 14:05 часа, по-малко от двайсет и четири часа след публикацията, тя стоеше пред вратата на кабинета на главния редактор.

— Малко закъснява — й каза секретарката, — но не толкова, колкото обикновено, което означава, че всъщност се движи по-бързо от обикновеното. Имате късмет. Още само няколко минути.

Мери нямаше нищо напротив. Ако след половин час все още беше тук и сърбаше изстинало нискокачествено кафе в пластмасова чашка, щеше да има нещо напротив, но засега всичко беше наред. Към този момент попиваше всичката тази журналистическа енергия, която кипеше около нея. Звънят телефони, хора си подвикват, пръсти тракат неуморно по клавиатури.

Една жена притича през нюзрума, стиснала наръч листа. Приличаше на сцена от филм, но тя бе наясно, че в момента не се случва нищо необичайно. Нямаше политически сътресения, нямаше битка между свръхчовеци на Таймс Скуеър, нямаше разгорели се скандали. Просто поредният забързан ден, а скоро, може би дори утре, тя щеше да е част от това.

Няма начин да не стане така. Господин Робъртсън нямаше да я вика, да губи своето и нейното време, само за да я уведоми, че не се е справила задоволително. Щеше да й предложи работа. Това беше. Щеше да списва за един от най-важните вестници в Ню Йорк.

Мери бе писала статии за вестника на гимназията, след което за този в университета, където бе следвала журналистика. По някакво неведомо стечение на обстоятелствата обаче след дипломирането си не бе намерила работа веднага. Животът й се бе стекъл щуро, най-вече заради факта, че е приятелка на Питър. Това може би щеше да звучи унизително за всяка друга жена, но младежът наистина имаше нужда от помощ. Имаше нужда от мениджър на пълно работно време и ако трябва да бъдем честни, тя се бе нагърбила с тази роля, защото той бе зает да спасява града почти ежеседмично.

Да си на първия ред и да гледаш отблизо героизма на Спайдърмен, в началото бе много вълнуващо. Сега пак си оставаше вълнуващо, но тя искаше нещо повече, искаше тя самата да постигне нещо.

В същото време продължаваше да пише, предимно материали на свободна практика за многобройните седмичници в града, както и обширни разследващи статии за класни онлайн платформи. Това бе стъпка към по-високата й цел. Онлайн журналистиката беше самотно изживяване, а тя искаше да се потопи в шумотевицата на нюзрума, в атмосферата на онова неуловимо усещане, че нещо е на път да изригне. Искаше да е на предния фронт на борбата за истина.

Честно казано, трудно беше да си около човек като Питър — човек, който променя света всеки ден, и да не поискаш да правиш същото.

— Вие сте Мери Джейн, нали?

Погледна нагоре и видя жена, която й се струваше позната. С тъмна коса, сериозно изражение на лицето и протегната ръка.

— Позволете — каза тя и погледна към чашата й с кафе. — Тук всички са толкова заети, че не са видели, че са ви дали кафе от петък. Надявам се, че не сте изпили прекалено много от него.

Мери подаде чашката, като се опитваше да потисне неприятното усещане в стомаха си.

— Можеше и да е повече — каза тя и се изправи, — но със сигурност е над това, което би ми се искало да бях. Познаваме ли се отнякъде…?

— Бети Брант — отговори жената с приятна усмивка. — Помня ви от времето, когато Питър Паркър беше наш фотограф. Вие сте съпругата му, нали?

Сега, когато ръцете й бяха освободени от студеното кафе, Мери ги вдигна, сякаш да се предпази от нещо.

— Да не прибързваме — кисело отбеляза тя. — Приятелка.

— Роби ми предаде материала ви — смени темата Брант без никакво очевидно усилие. — Толкова беше впечатлен. Аз съм редакторът на материалите, засягащи града, така че го прегледах.

След кратка пауза тя добави:

— Трябва да отбележа, че беше прав.

— Еха — отговори Мери. — Благодаря ви.

Брант кимна.

— Ще ви предложи работа. Запознах се някои от материалите ви в „Пробив“ и „Разрушител“, така че съм наясно, че редовите статии не са типа материали, над които искате да работите до края на живота си. С този материал вие просто си отворихте вратата. Аз започнах като секретарка, така че ми повярвайте, когато казвам, че упоритият труд и страстта към работата ще ви издигнат над нивото на другите.

Мери усети, че се изчервява. След толкова време в сянката на Питър беше страхотно да я забележат заради самата нея.

— Много мило от ваша страна.

Бети се засмя.

— Признавам си, че имам и егоистични подбуди. Макар нещата тук да се подобриха, откакто започнах, журналистиката продължава да е нещо от рода на тесен кръг за посветени. Предишният ни редактор Джона Джеймсън не обмисли смяна на приоритетите. Господин Робъртсън е доста по-добре, но аз искам да кача на борда колкото се може повече лоши момичета.

Вдигна чашката кафе за поздрав, след което я хвърли в кошчето за боклук.

— Когато имаш нужда от нещо, уведоми ме.

Когато тя се обърна, секретарката на Робъртсън направи жест на Мери да влиза.

Много ми хареса — каза Роби Робъртсън.

Беше мъж, току-що прехвърлил четиресетте, посивял по слепоочията, е очила на върха на носа. Имаше вид на човек, живял и препатил, видял всичко, пристигнал от конкурс за топжурналисти. Въпреки това обаче в очите му се долавяше някаква дружелюбна искрица.

Беше разпечатал статията й, което бе ясен признак, че е чадо на епохата, когато електронните документи са били на второ място по популярност. Бележки и подчертавания, всичките с червена химикалка, изпълваха полетата на листата. Тя нямаше нищо против да я редактират, дори й допадаше това да бъде от човек е усет, но в случая нещата клоняха към повече корекции, отколкото оригинален текст.

— Талантлива авторка сте — започна той, — макар да се усеща известна пресиленост в някои пасажи, сякаш се борите за „Пулицър“. Няма нищо лошо в това да си поставяте високи цели, но тезата ви трябва да е изложена ясно. Нека историята получи наградата, а не богатият ви речников запас.

— Разбира се — отвърна тя, — имам още много да се уча…

Той я прекъсна с махване на ръката.

— Да, така е — съгласи се той. — Аз също. В този бизнес съм от дълго време, но никога не съм пускал да се печата материал, който не е бил прегледан от редактор, станал сутринта със задника нагоре. Или редакторка. Ако не ви харесва да чувате, че можете да се справите и по-добре, „Бъгъл“ не е място за вас.

— Разбирам…

— Позицията е за автор на отделни статии — каза той. — Ще ви се поставят специфични задачи, но ще имате и време да се занимавате с личните си интереси. На първо място обаче са статиите, госпожице Уотсън. Разпознавам кога човек прави първата си крачка към нещо друго.

Погледна я многозначително.

— Четох и онлайн материалите ви. Тръгнали сте на лов за Фиск, познах ли?

— Има материал за статия — каза тя. — Сигурна съм, че…

— Вижте сега, тази сграда е пълна с хора, които искат да пишат за Фиск — каза Робъртсън. — Инвестирали са в това времето си, репутацията си. Колкото имаме нужда от сериозни материали, толкова имаме нужда и от пълнеж за страниците си е последните писъци на модата, новини от фермерските пазари и актуалните тенденции в задачите по студентските изпити. Това е работата, която ви предлагам. Не съм тръгнал по следите на Кингпин.

Мъжът се надигна от стола си.

— Това е нечия чужда работа и ако ще вършите чужда работа, значи няма да вършите тази, за която сме ви наели.

Погледна я е онзи особен свой поглед и добави:

— Наясно ли сме с това?

— Абсолютно — отговори Мери и отговори на погледа му.

Разбираше правилата на играта, но нямаше да се остави да бъде сплашвана.

Той се усмихна, от което тя се отпусна малко.

— Правете това, за което сте назначена, и ще се издигнете. Най-добрите винаги успяват. — Връчи й нашарените листа. — Не сте най-добрата, госпожице Уотсън, но сте много добра и очаквам от вас да вървите нагоре. Не виждам причина да не станете по-добрата в някакъв бъдещ момент, но трябва да платите за това е време, усърдие и съвестно изпълняване на задълженията си.

— Слушам, господине — каза тя и се изправи срещу него. — Благодаря ви, господине.

— Наричай ме Роби, освен когато съм бесен за нещо — каза той. — Сега не съм… за момента. Прочети бележките ми, поучи се от правилното в тях и не обръщай внимание на погрешното. Утре да си тук в 8 часа сутринта, обади се на секретарката ми и ако обичаш, затвори вратата на излизане.

Мери се усмихна, стисна разпечатката и излезе.

Беше успяла. Беше получила работата.

Не беше точно това, което й се искаше, но бе тръгнала по правилния път. Напълно разбираше позицията на господин Робъртсън… позицията на Роби относно задълженията й да работи по конкретни задания. За това беше назначена, а тя щеше да върши това, за което е назначена. При това добре.

А какво щеше да прави в свободното си време…

Бети Брант надникна в кабинета на Роби Робъртсън.

— Имам добро предчувствие за нея — каза тя.

— Големи проблеми ще ми създава — отговори той, след което се усмихна. — Но си права, и аз имам добро предчувствие за нея.