Дейвид Лис
Спайдърмен (8) (Вражеска атака)

Осем

Работата ти отегчава ли те? — попита Тиодор Пейтън.

— Буден съм! — подскочи Питър и се изправи на работното си място, като се опита да се отърси от съня.

Докато се концентрираше, си даде сметка за унижението.

Колко по-лесно щеше да е, помисли си той, ако не трябваше да крия самоличността си на Спайдърмен. Всички онези пъти, когато леля Мей си мислеше, че е забравил нещо, че не може да му се има доверие или че е вятърничав… Нямаше ли да е по-добре, ако можеше да каже, че не е забравил за задачата или че трябва да я посрещне на спирката на автобуса. Защото е спасявал човешки животи! Всички онези пъти, когато Хари си е мислел, че не приема приятелството им на сериозно. Или пък когато администраторът на лабораторията смяташе, че е купонясвал до прекалено късно и затова не се е наспал.

Тиодор Пейтън носеше костюм дори в неделя, а папийонката му беше толкова стегната, сякаш с ръбовете й можеше да реже хляб, а защо не и дървена греда. Беше слаб и висок, а заради прецизно разделената му на път коса и малките кръгли очилца човекът приличаше на учител от деветнайсети век. При това, не от онези добрите, а от другите, които бият учениците с пръчка, защото не са успели да спретнат някой гръцки глагол достатъчно бързо.

Пейтън беше учен точно като Питър, само че отговаряше за финансовите средства на лабораторията, така че никой не знаеше дали ще нахлузи бяла престилка върху костюма си, или ще седи в някой ъгъл и ще изравнява перата по баланса.

Директорът на лабораторията, наставникът на Питър още от студентските му години, отговаряше за истинската наука, докато Тиодор се занимаваше с финансовите аспекти. Той броеше стотинките и се стремеше да изцеди и последната капчица сила от нископлатените си служители. Питър се примиряваше с това, защото обичаше началника си и вярваше в науката, но имаше моменти, в които не бе убеден, че това е достатъчна мотивация.

— Сигурен съм, че има места, където би предпочел да си в неделя следобед — задудна Пейтън. — Може би науката не е достатъчно бляскаво занимание за теб. И само да спомена — не ти плащаме да спиш тук.

Всъщност на Питър не се плащаше на час, а предната седмица бе работил поне шейсет часа. Бе дошъл, защото имаше работа за вършене, а той го правеше с удоволствие. Поне в абстрактния смисъл на думата. По един въпрос обаче бе напълно съгласен с Пейтън имаше места, където би предпочел да е в неделя следобед.

Лабораторията беше като по-голяма и по-научна версия на апартамента на Питър. Имаше компютри, механични установки, монитори, инструменти и прототипи във всевъзможни етапи на завършване. Навсякъде. Отвсякъде лъхаше на луд гений, ако такъв изобщо съществуваше.

— Взимам си поука, Тиодор — каза Питър. — Просто снощи будувах до късно, но се захващам за работа.

— Пак ли имаш проблеми със съня? — попита Пейтън, но без следа от загриженост в гласа.

Питър ползваше това извинение, откакто работеше в лабораторията. Пейтън вече не му вярваше, ако изобщо някога му бе вярвал.

Работата беше там, че Питър нямаше нищо против да е тук и неделя. Бяха излезли резултатите от тестовете на синтетичните невронни мрежи и информацията трябваше да се обработи. Питър обичаше работата си. Беше колкото вълнуваща, толкова и важна. Това място бе на гребена на научната вълна, която щеше да доведе до разработката на чувствителни и напълно функционални изкуствени крайници. Правеха неща, които никой досега не бе правил. Неща, които щяха да повлияят върху живота на милиони хора. Дори само приложението им при ветераните от войните щеше да е зашеметяващо.

Да си Спайдърмен, беше важно, но това също бе важно, макар и по различен начин.

Питър никога не бе искал да получава специалните си умения. Никога не бе мечтал да е костюмиран борец за справедливост. Винаги бе искал да е учен. Да, е голямата сила идваше и голямата отговорност, но нали и дарбата да си учен също е голяма сила? Нима не носеше отговорността и тук да прилага способностите си така, както го правеше толкова самоотвержено и там, на улицата?

Обичаше да е Спайдърмен. Поне през повечето време. По някакъв особен начин Питър чувстваше пълна свобода в онзи костюм. Наскоро обаче бе започнал да се тревожи, че люлеенето по паяжини не е само част от живота му, а се превръща в целия му живот. Прекарваше прекалено много време в битки е лошите, като въпросните лоши всеки път успяваха да се върнат.

Е, да, беше спасил много човешки животи, но ако си бе останал вкъщи и бе гледал телевизия миналата вечер, Анди още щеше да е жив. Ами хората, които страдат, когато побъркани като Електро, Скорпиона или Шокър стрелят по него? Спайдърмен е лекарство срещу, но и магнит за откачалки? Не влошаваше ли нещата, като излизаше навън?

— Ако няма да се справиш — каза Пейтън и думите му го върнаха обратно на земята, — мога да те сменя с някого, който е желание ще посвети времето си на тази важна задача.

— Няма нужда да се възползваш от избора, който ти предлага безкрайният набор от евтин квалифициран научен робски труд — каза Питър. — Дай ми половин час и данните ще са готови.

След трийсет минути работата беше свършена и Питър влезе в кабинета на Пейтън, като го завари да разглежда компютърни модели на изкуствени невронни мрежи.

— Резултатите са качени — му каза Питър.

Пейтън кимна и отвори нов файл на компютъра си. Деликатните му пръсти полетяха над клавиатурата, докато намери данните от Питър и ги интегрира в модела, който вървеше в момента. Питър видя как на екрана се появяват анимирани ръце, които се прикачат към анимирани трупчета на ампутирани крайници. Летящи светлинки, олицетворяващи преноса на информация от мозъка на субекта към изкуствения крайник, потекоха към и от ръцете. Още няколко докосвания на клавишите и пръстите започнаха да се свиват в юмрук и да се разпускат.

— Явно си свършил работата си — каза Пейтън. — Надявам се, че дрямката ти не е пострадала прекалено тежко.

— Трудът на шефа е нещо изумително — каза Питър, защото вече почти не обръщаше внимание на язвителните подмятания на Пейтън. — Много е вълнуващо.

— Да — съгласи се Пейтън, — трябва да призная, че и ти имаш сериозен принос за него, Паркър. Притежаваш първокласен ум. Нямам никакви оплаквания относно уменията ти. Трябва да поработиш върху усилията, които полагаш. Запомни, че тук се борим за висша кауза, а на мен ми е много неприятно да видя как се пречи на постигането й с мърляшки трудови навици. Ти сам си си най-големият враг.

Като се има предвид срещу какви врагове се бе изправял Питър през изминалите години, много му се прииска това да беше вярно. По-скоро би излязъл срещу себе си вместо срещу Носорога.

— Взимам си бележка, Тед.

— Много добре знаеш, че името ми е Тиодор, а наглите ти отговори няма да ти донесат нищо добро. Всеки друг на твоето място щеше да е изхвърчал оттук преди много време, но директорът те харесва, а когато положиш усилия, даваш ценен принос към този проект.

Питър бе толкова улисан в гледане на компютърните модели на екрана и игнорирането на Пейтън, че дори не забеляза, когато в лабораторията влезе още един човек. Пожела си, не за първи път, паяшкият му усет за опасни ситуации да се активира и при възникването на смущаващи такива, защото беше напълно сигурен, че красивата млада жена е чула как го хокат.

— Чудесно — каза Пейтън, когато я видя. — Питър, това е новата ни асистентка, студент Аника Адхикари. Освен всички останали неща тя е технически компетентна и ще ни помогне с анализирането на информацията. Аника, това е Питър Паркър, бивш асистент и настоящ служител.

Караш нещата да звучат толкова вълнуващо — каза Питър, Здрасти — каза тя е неопределена усмивка на уста.

Както винаги, Пейтън не долови неловкостта на ситуацията.

— Питър, разведи Аника — предложи той. — Запознай я е лабораторията и може да й покажеш как да започне да обединява тестовите резултати от ситуационните модели, които току-що разиграх. Това ще я въведе по-бързо в работата. Колкото по-скоро я вкараме в крачка, толкова от по-голяма полза ще ни бъде.

— Слушам — каза Питър.

Просто щеше да се преструва, че не забелязва колко ослепително красиво е момичето. А тя дори не се стараеше да го изтъква. Дългата й тъмна коса беше хваната в хлабава опашка. Носеше стари дънки, а в допълнение (което изобщо не улесняваше нещата) бе облякла и избледняла тениска на Спайдърмен. Без значение колко небрежно облечена да бе успяла да се докара, нищо не можеше да скрие огромните й кафяви очи и лицето е формата на сърце, от което просто се излъчваше доброта.

— Съжалявам, че станах свидетел как те въртят на шиша — му каза тя, след като излязоха от кабинета. — Искам да кажа, че го чух, така че ще е най-добре да загърбим онзи неловък момент, съгласен?

— Значи казваш, че ще ставаш учен, така ли? — контрира я Питър.

Тя се засмя.

— Хвана ме. Просто мразя неловките ситуации. Знам, че главният научен ръководител на този проект има високо мнение за теб, а този там…

— Тиодор Пейтън — каза Питър, — ама е повече като питон, Змията удушвач, сещаш ли се?

— Това ли е най-доброто, което ти хрумна?

— Чакай, чакай, тъкмо съм започнал да загрявам — отговори той. — Всъщност не е чак толкова зле, но живее в свят на балансирани бюджети и гледа да намести всяка стотинка. Понякога ми се иска да го удуша, но истината е, че трудно бихме си плащали тока, ако го нямаше него.

— Той пък си мисли, че си скатавка — ухили се тя. — Ясно. Давай сега да видим готините неща.

— Готините неща идват — съгласи се Питър и я заразвежда из лабораторията. — Днес е тихо, защото все пак е неделя, но доста често тук става интересно точно през уикендите и през нощта. Ще ти дам телефона си, в случай че ти потрябвам по такова време, Шефът, в общи линии, почти не си ходи вкъщи, не спи и не спира да работи. Той е неумолим, което е страхотно, но и плашещо, и респектиращо. Щом си тук, значи си страшно умна, когато обаче той заговори, винаги ще се чувстваш така, сякаш си допуснала грешка и говориш с някого далеч над твоето ниво. Пребори се е това чувство. Това е нещо като приемен изпит. Освен това, за разлика от Пейтън, шефът е наистина свестен човек и не го прави, за да те унижава.

— Повярвай ми, вече съм готова да бъда унижена — каза тя. — Изчела съм трудовете му върху теоретичната електроенцефалография. Още не мога да повярвам, че получих това стажантско място.

— Къде си се дипломирала?

— В университета „Емпайър Стейт“ — отговори тя.

— Моята алма-матер — каза Питър. — Между другото, готина тениска.

— Нося я като знак на ирония — каза тя. — Учените са истинските супергерои.

— Да, направо един в друг се препъват — отговори Питър. — Както и да е, това тук е кухнята. Не яж замразените овесени блокчета. По някаква причина Пейтън ги харесва и винаги знае точния брой на останалите.

— Няма защо да се притеснява от мен, но все пак благодаря за предупреждението.

След като свършиха с обиколката на лабораторията, Питър я настани пред един от компютрите, направи й профил е парола, след което й показа по кои файлове трябва да работи.

— Ще започнем с нещо по-лесно — каза той. — Днес няма да срещнеш особени предизвикателства, но това ще те запознае с характера на работата, след което ще ти е по-лесно да се гмурнеш в дълбокото. И винаги си мисли за това, когато си спомниш, че има места, където би предпочела да си в неделя следобед.

— Ако не бях тук, щях да съм над учебниците — каза тя. — Това е животът в града.

Спря се за секунда, усетила, че моментът е леко неловък.

— Ами ти? Прави ли нещо яко миналата вечер? Някоя готина мацка, а?

Тук беше мястото Питър да спомене за Мери. Така беше правилно да постъпи, но щеше да е малко неловко, защото и двамата знаеха, че тя чисто и просто го разпитва, а той не иска да я отреже веднага.

— Мотах се с един приятел.

Щеше да има достатъчно време, за да й разкаже за себе си. Някой друг път.