Дейвид Лис
Спайдърмен (6) (Вражеска атака)

Шест

Имаше игра на телефона си, чиято цел беше да почукваш на дисплея в такт е пуснат музикален клип. Мая обаче не чуваше музиката. Никога не бе чувала каквото и да било, но винаги се справяше добре, дори по-добре от човек, който чува. В играта имаше и други подсказки. Ритъмът на формите, пулсирането на вибрациите. Чуващите нямаха нужда да внимават за тях, да обръщат внимание на всички начини, по които светът може да те направлява в тишината.

Тази битка бе един от тези случаи. Имаше ритъм, имаше пулс, имаше пулсации на очакването. Имаше музика, която тя не чуваше, която никога нямаше да разбере какво е, и въпросното отсъствие я поставяше в неизгодна позиция. В същото време обаче я освобождаваше от разсейващ фактор. Противниците й се бяха загубили в музиката, докато тя следваше ритъма й.

Носеше обикновен черен потник и ластични шорти. Дългата й до раменете черна коса бе вързана в стегната опашка. Искаше да оголи колкото се може повече от кожата си, без да наруши чувството си за благоприличие. Важно беше да усеща всяко движение, всеки полъх във въздуха. Беше научила всичко това по времето, когато бе тренирала танци. Нямаше нужда да чува света, защото го усещаше.

Противникът й, онзи, когото не виждаше, се приближи отзад. Знаеше, че не може да го чуе, затова не си правеше труда да внимава. Тя го усети по вибрациите на крачките му по татамито. Усети деликатното раздвижване във въздуха, когато вдигна ръка, за да я удари в тоягата си. Беше го виждала как се движи и преди, бе изучавала движенията му и бе запомнила всяка тяхна подробност. Каквото и да предприемеше, тя знаеше какво да очаква и как да го повтори.

Мая знаеше траекторията на замаха му. Знаеше каква височина може да достигне и как ще изнесе напред десния си крак леко напред. В най-високата точка щеше да се спре за частичка от секундата.

Двамата мъже пред нея си мислеха, че могат да я притиснат и да й устроят засада. Остави ги да се самозаблуждават, че са я хванали в капана си. Това бе начинът, по който щеше да ги победи.

Ако това се случваше навън, в реалния свят, ако това бе истинско нападение, нещата отдавна щяха да са приключили. Тримата щяха да са на земята или в безсъзнание, или обзети от такава силна болка, която да им попречи да се изправят и да се бият. Тук, в залата, тя се сдържаше, защото господин Фиск се наслаждаваше на шоуто. Харесваше му да наблюдава как тя надхитря опонентите си, които би трябвало да се радват на всяко възможно предимство. Дори и сега за него тя бе малкото бедно глухо момиченце, което бе спасил.

Господин Фиск й бе дал толкова много. Истина беше — той я бе спасил. Нямаше друг начин, по който да се нарече стореното от него. Избавена от бедност и нещастие, толкова тежки, че тя рядко си позволяваше да ги извади от спомените си. Не я бе направил силна — тя вече бе такава, а й позволи да намери силата си. Позволи й да стане такава, каквато е. Щом искаше шоу, това бе най-малкото, което можеше да направи за него.

Двамата мъже пред нея се приближиха. И те бяха с тояги, докато Мая държеше шайенското копие, принадлежало в миналото на баща й, а преди това на неговия баща, който го получил от своя баща. Било е изработено в края на осемнайсети век и беше запазено в идеално състояние. Господин Фиск й го беше подарил, като сега то бе единственото нещо, което имаше от семейството си. Пазеше го, но не чак толкова, че да не го използва.

Беше участвала в спаринг с тези двамата и други като тях многократно, така че нямаше на какво ново да я научат. Вляво беше Лени, който искаше да е ММА боец. Беше силен и дисциплиниран, но страдаше от липса на самочувствие. Вдясно от нея беше Амал, мъж на ръба на средната възраст, но все още в чудесна форма. Годините може да бяха отнели нещо от скоростта му, но го бяха компенсирали с хитрост.

Над нея стоеше Нето. Той беше добряк, който изобщо не гореше от желание да я удря, но господин Фиск бе дал изрични указания. Не се сдържайте. Нето имаше три дъщери, две от които вече почти пораснали за колеж. Нямаше да направи нищо, с което да застраши работата и благополучието на семейството си.

Мая трябваше да ги победи, защото господин Фиск искаше точно това, но бе решила да не ги наранява. Бяха свестни хора, всичките, и ако я нараняха по погрешка, не че изобщо това бе възможно, щяха искрено да съжаляват. Затова тя реши да поеме по средния път. Събаря ги, обезоръжава ги и ги обезврежда, без да рискува да нанесе истински щети.

Амал направи лъжливо движение, след това друго, а после нападна с вдигната високо ръка. Беше го правил и преди, така че след първия финт Мая знаеше какво ще последва. Лени не бе достатъчно търпелив, за да разиграва сценки, и просто я нападна светкавично и със сила. При него всичко беше груба сила без никакъв финес.

Вдигна копието си и докато Нето удряше изотзад, тя подкоси краката на Лени, докато отстъпваше встрани от Амал. След като вече се бе отместила от параболата на Нето, тя го ръгна в гърдите с тъпия край на копието. На него имаше гумен накрайник, за който бе казала на господин Фиск, че служел за защита на дървото от остаряване. Истината беше, че целта му е да омекотява ударите по време на тези схватки.

Нето падна и изпусна тоягата си. Тя я изрита извън обхвата му, след което отстъпи и направи същото с оръжието на Лени. То излетя извън ринга. Амал се обърна към нея. Силите се изравниха — един срещу един. Двуметров сто и десет килограмов мъж с тренирани мускули, извисяващ се над двайсет и две годишна жена, наполовина на килограмите му. Прочете същото в очите му. Останали прави само те двамата, той се бе подготвил за болката, която щеше да го сполети.

Уилсън Фиск стоеше в сянката до прозореца с изглед над града. Докато гледаше как действа момичето, той си позволи една лека усмивка.

Естествено, че и тя беше пионка като всички останали. Щеше да я използва по предназначение, както му отърваше най-добре, но въпреки това изпитваше по-специални чувства към Мая Лопес. Когато я бе намерил, тя беше едно нищо — дива, брутална и недисциплинирана жертва на безполезната градска среда. Беше я оформил в може би не най-опасното си, но със сигурност в най-интересното си оръжие.

Пианото. Това го бе убедило. Беше наредил на един от хората си да я следи след смъртта на баща й. Беше на четиринайсет години, засмукана от системата на социалните домове, където пренебрегването, жестокостта и апатията бяха извадили наяве нейните най-жестоки и опасни импулси. Макар все още само дете, Фиск не искаше да рискува с нея. Ами ако разбереше истината? Дали щеше да потърси отмъщение? Трябваше да се подсигури, че тя няма да се превърне в проблем.

Неговият човек му бе показал редактиран видеозапис. Момичето се биеше за остатъци храна с приемния си баща и синовете му в схватка с почти смъртоносен изход. Беше я видял да разговаря на езика на жестовете с друго глухо момиче, неспособно да се защитава само от побойниците и хищниците около тях. В нея все още имаше нещо човешко, но бесът в очите й подсказваше, че няма да е задълго.

Опасна е, бе отбелязал служителят му. Може би ще е по-добре да я отстраним.

След това я бе видял пред пианото. Разнебитено, ненастроено, някои от клавишите бяха счупени, но въпреки това тя свиреше някаква творба на Шопен. Третата соната за пиано, всеизвестно с трудността си парче, и като изключим уврежданията на инструмента, тя я изпълняваше безпогрешно. Нещо повече, в свиренето й се усещаха страст и скрита красота. Момиче, родено без слух, което можеше да свири на пиано като същински виртуоз.

Аз ще бъда нейният нов приемен баща, бе казал той на служителя си. Уреди нещата.

Процедурата отне по-малко от седмица.

Далеч от постоянните мъчения и страх и получила свободата да скърби по баща си, Мая разцъфтя. Бе дори с още по-удивителен характер, отколкото той бе предполагал. Как се била научила да свири на пиано? Видяла пианист по телевизията. Веднъж. Нужно й било само толкова. Можеше да повтори всяко движение, което видеше.

Бе едно от най-ценените му творения. Все още не знаеше как би могъл да я използва, но потенциалът и верността й бяха безгранични.

Гледаше как тримата мъже се изправят. Бяха насинени, но не и сериозно наранени. Момичето проявяваше неохота относно нанасянето на истински щети. Това можеше да се превърне в проблем. Трябваше да намери начин да я накара да действа по-безпощадно. Докато не бъдеше изцяло подготвена, той не можеше да рискува да й разкрие бизнеса си в неговата цялост.

— Отново — нареди той. — Нето, нали не си се сдържал?

— Съвсем не, шефе — поклати глава мъжът. — Казахте без ограничения, така действаме.

Фиск се усъмни в чутото. Мъжете я обичаха. Отнасяха се към нея като към малка сестричка. Може би щеше да е по-добре да вика за тези битки хора, които не я познаваха, но пък от друга страна, така възникваше рискът от истински наранявания. Засега бе достатъчно да знаят, че ги гледа. Може да не искаха да я удрят сериозно, но със сигурност не искаха да противоречат на него.

— Ти също не трябва да се сдържаш спрямо тях — каза той на Мая, когато срещна погледа й. — И те като теб знаят, че в истинския живот спасение при матиране няма.

Тя кимна и с това следващият рунд започна. Фиск беше сигурен, че Мая можеше да повали и тримата за по-малко от трийсет секунди, макар да го правеше за около две минути. Отчасти това се дължеше на факта, че тя обичаше да контролира темпото. Разбираше я, но и знаеше, че го прави, за да им спести унижението, както и че удря така, че да не нанесе сериозни вреди.

Толкова силна и въпреки това демонстрираща подобна сантиментална слабост.

Вечерният му секретар Хоанг влезе в залата, като крачеше целеустремено, сякаш изобщо не изпитва страх. Това не беше добър знак. Никой не иска да съобщава лоши новини на шефа си и по-специално — точно на този шеф.

— Какво има? — настоя Фиск.

Хоанг отдели цяла секунда, за да застане почти мирно, след което изрецитира новината с най-ефектния си, школуван в бизнес училището тон.

— По дяволите! — изрева Фиск.

Вдигна юмрук и го изтегли назад. Хоанг потрепери. Ако удареше, щеше да го убие, но Фиск се учеше да контролира гнева си. Това бе нещо, което му се налагаше да овладее, ако целта му бе да убеди света, че се е променил. За да проработи този план, той никога не трябваше да се изпуска пред хората, като първата стъпка в това беше никога да не се изпуска в личното си обкръжение. Трябваше да е достатъчно силен, за да съумее да контролира силата си.

Свали ръка.

— Аз ще се оправя с това — каза той на Хоанг и му направи жест да се маха.

Дали Хоанг знаеше, че му се беше разминало едва-едва? Предишният Фиск нямаше да се поколебае, но новият Фиск имаше имидж, който трябваше да защитава. Слуховете за насилие на работното място нямаше да му помогнат с нищо. Мястото му в света сега беше различно.

Върна погледа си върху спаринг ринга. Амал и Лени вече бяха на пода, но Нето все още се държеше. Стоеше зад Мая, която бе проследила разговора му с Хоанг.

Посрещна погледа му и Нето осъзна какво бе направил. В очите му се зачете ужас.

— Шефе — започна той и заотстъпва назад с вдигнати ръце, сякаш това би му помогнало.

— Какво ти казах? — попита Фиск, докато се приближаваше като разярен бик. — Не се сдържай.

Нето продължи да отстъпва, препъна се и седна на земята.

— Тя се разсея — запротестира той. — Няма да ударя глухо…

Успя да каже само това. Фиск вдигна един от огромните си крака и го стовари върху коляното на мъжа. Изпращяването на костта се чу из цялата зала, която след това се огласи от виковете от болка.

Ето такъв е той, си помисли Мая, но поне нещата се подобряват. За момент бе решила, че господин Фиск ще продължи да тъпче и бе имало времена, когато най-вероятно щеше да се случи точно това, но сега се контролираше. Учеше се как да бъде по-добър човек. Толкова много гняв и въпреки това прави толкова много добрини.

Горкият Нето. Щеше да е извън строя цели седмици, ако не и по-дълго. Може би никога вече нямаше да е достатъчно добър за спаринг. Господин Фиск щеше да се погрижи за него, защото го биваше в подобни неща. Дъщерите на Нето никога нямаше да узнаят колко близо са били до това да останат без баща. Не бяха преминали през онова, което бе сполетяло Мая. Ужасът й им беше спестен.

След като стигна до този извод, реши повече да не мисли по въпроса. Щеше да го заключи при всички онези неща, които бе решила да не си спомня.

Какво каза господин Хоанг? С какво толкова разгневи господин Фиск?

Понякога той споделяше с нея разни неща. Понякога не го правеше. Мая не искаше да бъде държана настрани, защото никога нямаше да предаде господин Фиск. В същото време не смяташе, че би могла да му е от полза, ако я държи в неведение по толкова много въпроси. Господин Фиск беше човек с много лица. Безскрупулен в бизнеса, нежен е жена си, безразличен към страданията на конкурентите, щедър към непознати. Би направил всичко за Мая, докато с хора като Нето, които му бяха верни от години…

Не. Това също бе нещо, върху което бе решила да не разсъждава. След като се върна в апартамента си в кулата „Фиск“, тя отиде право в банята и понечи да пусне душа, но любопитството надделя. Можеше да се окъпе и по-късно.

Включи лаптопа си и пръстите й затанцуваха по клавиатурата, за да извадят наяве скритата програма и да въведат поредицата от пароли. След това се появиха образите на камерите.

Призна пред себе си, че е нередно да шпионира господин Фиск, човека, който я бе спасил, който й бе дал всичко. Каза си, че търси само информация, за да му бъде от по-голяма полза. Но освен всичко това тя чисто и просто си бе любопитна. Защо крие толкова много неща от нея? Дали смята, че още не е готова? Знаеше, че мъжът има своя тъмна страна. Знаеше, че може да пренебрегва тънката граница между доброто и злото в името на по-висша цел. Можеше да му помогне, ако той й позволеше.

Мая можеше да му помага да взима по-добри решения. Сигурна беше.

В кабинета на господин Фиск имаше три скрити камери, по и те си имаха своите ограничения, защото под ъгъл беше трудно, тоест тя не всеки път можеше да чете по устните му. Бе й хрумнала идеята да монтира скрит микрофон и да го включи към софтуер за разчитане на говор. Повече устройства обаче повишаваха риска, а тя не искаше дори да си помисля какво би се случило, ако господин Фиск разбере, че го наблюдава.

Сега беше сам и държеше чаша вода в едната си ръка, докато гледаше образа на камера на своя компютър. Мая успя да увеличи образа, за да види кое е ангажирало вниманието му. Изглеждаше като запис от охранителна камера. Преминал и през нейната камера, записът беше доста замъглен, затова на Мая й отне известно време да разбере какво вижда.

Приличаше на покрива на строяща се сграда. Две човешки фигури се биеха, но това не бе обикновена битка. Скачаха из въздуха, въртяха се и преодоляваха невъзможни разстояния. Едната от фигурите бе облечена изцяло в черно. Другата…

Другата принадлежеше на човека, убил баща й.