Дейвид Лис
Спайдърмен (5) (Вражеска атака)

Пет

Фиск често присъстваше в новините. Преди време, когато Питър започна със своите спайдърменски подвизи, бързо бе успял да се убеди, точно както твърдяха и заглавията на жълтата преса, че Фиск е Кингпин — криминалният и абсолютно безскрупулен бос на града. По онова време Питър беше само един гимназист, който се опитваше да докаже, че може да използва силите си за добро.

Беше допуснал колосална грешка съвсем скоро, след като се бе сдобил с тях, като фриволно беше решил да не действа в момент, в който трябваше да действа, а това бе довело до смъртта на чичо Бен. В онзи момент се бе заклел никога да не бездейства, когато може да помогне с нещо. Когато може да промени нещата към по-добро.

Едно от тези неща беше да прати Кингпин зад решетките. Спайдърмен бе посветил месеци от живота си на една цел — да възпрепятства операциите на Фиск, да осуетява плановете му, като в същото време търси неопровержими доказателства, въз основа на които дори подкупен или изнудван прокурор няма да има избор и ще трябва да се задейства.

Беше намерил такива. Събираше досиета, лаптопи, снимки и свидетели. Беше натрупал достатъчно неоспорими доказателства, които да облекат Фиск в раиран костюм до края на живота му.

По онова време това му се бе сторило като най-великото му постижение. Помнеше как седи на дивана с леля Мей и тъпче цели шепи пуканки в устата си, докато по новините показваха как Фиск влиза в участъка.

— Знаеш ли, Питър, имаше време, когато не бях сигурна какво изпитвам към Спайдърмен — беше казала леля Мей, — но сега си мисля, че направи истинска услуга на града ни.

Излезли точно от нейната уста, тези думи го накараха да се почувства наистина добре. Смесицата от гордост, удовлетворение и задоволство, усещането, че е успял да постигне нещо наистина значимо, беше несравнима.

След което животът я сравни. Със земята. Нещо повече, преобърна я на сто и осемдесет градуса.

Адвокатите на Фиск се захванаха за работа и изведнъж половината медии в града се оказаха на негова страна. „Това е постановка“, заявиха те. Спайдърмен бил бандит и престъпник, който искал честните бизнесмени като Уилсън Фиск да бъдат унищожени, за да могат истинските престъпници да завладеят града. Доказателства взеха да изчезнат. Документи се изпаряваха или биваха променяни. Снимки биваха манипулирани. Компютърни логове се изтриваха. Свидетели „забравяха“ едни обстоятелства или започваха да си спомнят съвсем други, които оневиняваха Фиск, караха го да прилича на честен герой, който се мъчи да спаси бизнеса си, докато вандалът извън закона разкъсва всичко, което е успял да постигне през живота му.

И Фиск беше оправдан.

Излезе от съдебната зала и напусна страната. Отсъства години, а Спайдърмен си мислеше, че това е за добро. Решението не беше перфектно, защото никой не иска човек като Фиск да е наблизо, но поне вече не беше техен съгражданин. Ако хората навсякъде постъпеха така, лошите нямаше да има къде да отидат.

Слаба утеха, но Спайдърмен разполагаше само с нея.

След което преди година Фиск се върна, започна да харчи нашироко, да инвестира в обещаващи сделки с недвижими имоти, да строи в отдавна пренебрегвани части на града, да създава работни места и да трупа активи. Вестниците бяха пълни с истории за фондацията „Фиск“ — нова благотворителна организация, чиято цел беше да предоставя атрактивни възможности за всеки нюйоркчанин, независимо от благосъстоянието му. Уилсън Фиск беше нов човек и го повтаряше на всеки, който би го изслушал, а в това число влизаха мнозина журналисти, чиито медии преливаха от наливаните в тях пари на Фиск. Никога не е бил злодеят, за когото го представяли, но си признаваше, че бил алчен и себичен, сляп за всичко друго, освен за собствения си успех.

Трудностите го били научили каква е цената на егоизма. Сега знаел, че трябва да бъде добър, за да се чувства добре, и ето защо всеки проект, в който инвестирал, щял да подобри града и живота на обитателите му. Не искал да прави печалба, освен ако и другите не печелели.

Така твърдеше и доста хора му вярваха. Истината беше, че Фиск се бе върнал към стария си бизнес с наркотици, рекет, отвличания за откуп и пране на пари. Всичко от стария му репертоар. Ако нещо беше мръсно и жестоко, но и печелившо, сто процента Фиск бе забъркан в него. Спайдърмен го знаеше и беше убеден, че може да го докаже, но не знаеше дали това би променило нещо. Предния път не бе успяло.

Знам, че си имал вземане-даване с онази отрепка — каза Уатанабе. — Това е една от причините, заради които си позволявам да ти вярвам. Опитвам се да събера улики срещу Фиск от момента, в който се върна, но трябва да го правя тайно. Над мен има много хора, които не искат той да бъде разследван.

— Фиск винаги си е плащал на ченгетата.

— Може би е плащал — каза Уатанабе, но тонът й подсказваше, че според нея няма никакво „може би“. — Не помниш ли, че тези обвинения отпаднаха? По онова време ти изигра голяма роля в залавянето му. Колко време мина оттогава? Пет години?

— Седем — уточни Спайдърмен.

— Ясно — каза тя. — Тогава изниква въпросът каква е сегашната цел на Фиск. Защо си създава подобни проблеми? Какво печели от твоето натопяване?

— По-добре да се концентрираме върху залавянето на имитатора — предложи Спайдърмен. — Фиск е хлъзгава риба, а за мотивите му можем да се чудим и по-късно. Фалшивият Спайдърмен, тоест фалшивият аз, може да има отговори на някои от въпросите. Можеш ли да изискаш записите от камерите на строителната площадка?

— Можем — потвърди тя, — но откажат ли ни, се налага да извадим заповед за обиск, а без улики за извършено престъпление, като изключим думите ти, не мисля, че това ще се случи. Дори да успеем да уредим обиск, това ще отнеме време. Възможно е хората на Фиск дори в този същия момент да изтриват или манипулират записите.

— Защо му е на Фиск изобщо таен строеж? — попита Спайдърмен. — Всички знаят, че е в бизнеса с недвижими имоти.

— Постройката е класическа луксозна жилищна сграда — поясни Уатанабе. — Целта й не е да облагодетелства „обикновените хора“, а да му изкара купища пари, пък той не иска това да се разчува, защото противоречи на новия му имидж на „превъзпитан престъпник“.

— Да, но това не ни помага да разберем какво цели.

— Според мен си е традиционно отмъщение — каза Уатанабе. — Заставал си на пътя му. Сега той застава на твоя. Преди години му нанесе сериозен удар. Събра си много и убедителни доказателства, но адвокатите му успяха да накарат хората да се съмняват, особено когато въпросните доказателства са събрани от човек в костюм на паяк.

— Значи няма смисъл отново да тръгваме след него?

— Не съм казала това — отговори тя. Ако имаше човек, който да ти помага отвътре, който да изясни начините, по които Фиск пере парите си, нещата може би щяха да се развият различно онзи път. Знам, че вие, костюмарите, сте вълци единаци, но бихме могли да си помагаме един на друг.

Точно това чакаше да чуе от нея. Идеята беше страхотна, но не искаше да му проличава колко е нетърпелив да я чуе. Затова се облегна назад и скръсти ръце.

— Може и така да е.

— По принцип не стоя в Китайския квартал, но тази вечер на колегите от Адската кухня не им достигат кадри — каза тя. — Онзи клоун отвън, който играе игри на телефона си, също не е редовният ми партньор.

Направи жест на отвращение с ръка.

— Мисля си, че дори може би е от платените хора на Фиск, ето защо предпочитам да го оставя да си цъка игричките, вместо да ми помага. Случаят е мой, а кретенът ще се радва да не си цапа ръцете с него. Което означава, че аз взимам решенията. Ще поема инициативата и ще отхвърля връзка със Спайдърмен. Ще кажа, че според доказателствата е неоспоримо, а то е и така, че става дума за имитатор, на чиято въдица отказваме да се хванем. Рано или късно ще му се наложи да удари отново.

— И някой ще загине.

— Може да загине, може да не загине — повдигна рамене тя. — Нямаме основание да предполагаме, че ще постъпи по същия начин. Освен това никой не ни гарантира, че няма да прояви насилие, каквото и да решим да правим. Най-добрата възможност е да го накараме да играе нашата игра, не ние — неговата. А в същото време двамата с теб погваме Фиск.

— Как по-точно?

— Не знам — призна си тя. — Трябва да помисля, но ти можеш да отидеш на места, където аз не мога, а аз знам неща, които ти не знаеш. Способностите ти трябва да могат да ни осигурят доказателства, недостъпни за мен, като аз на свой ред ще ги превърна в нещо, което да издържи в съда.

Тя направи пауза, след което допълни:

— Остави ме да помисля. Ако не ти харесат идеите ми, можеш да ми кажеш да се разкарам, но ми се струва, че и ти искаш да видиш Фиск на колене толкова силно, колкото и аз.

При тези думи тя протегна ръката си.

Той я пое и може би заради силните емоции в момента усети, че се е случило нещо важно.

— Да се надяваме, че няма да влошим нещата — каза той. Уатанабе се ухили:

— Така като гледам, ще е голям майтап човек да работи с теб.

Още дори не беше 11 часа вечерта.

Усещаше се като по-късно, сякаш слънцето щеше скоро да изгрее. Питър още не бе осмислил всичко, което се бе случило. Постановката, убийството на Анди, имитаторът, Фиск. Всичко това се сливаше в кошмарна каша от ужаси. Единствената искрица в мрака беше лейтенант Уатанабе. Ако тя все още искаше да работят заедно и да разберат как да обединят усилията си, може би имаше шанс за измъкване от въпросната каша.

В апартамента си в Ист Вилидж Питър си проправи път през купищата дрехи, мръсна посуда, купчини книги и събрани откъде ли не компютърни компоненти. Мястото бе тясно, зле поддържано и прекалено скъпо. Освен това закъсняваше с наема за предходния месец и изобщо не му се мислеше за текущия. Животът в кутия за обувки, която не може да си позволи, също бе част от величието да си супергерой.

След като се измъкна от костюма си, се опита да насочи гнева си в правилната посока. Фиск бе известен със злопаметността си, така че Питър не се изненада, че дори след всичките тези години мъжът ще търси начин да си го върне на Спайдърмен. Фиск не знаеше как да нарани човека, затова явно бе решил да оцапа имиджа му. Той обаче не се тревожеше за репутацията си. Трябваше да се концентрира върху това да помага на колкото се може повече хора.

Самият чичо Бен го бе казал: С голямата власт идва и голямата отговорност.

Питър не го бе осъзнавал в нощта, когато бе решил да не спира крадеца, който впоследствие щеше да убие чичо му. С тези думи се опитваше да свикне да живее. Носеше отговорността да използва силите си по възможно най-добрия начин. Освен това бе придобил навика да преценява всичко, да анализира всяко свое движение, всяко решение, за да установи дали не би могъл да се справи още по-добре.

И тази вечер бе имало случаи, в които да вземе по-адекватно решение. А дали бе имало и такива, които биха спасили живота на Анди? Питър реши, че е постъпил правилно към онзи момент, тъй като не е знаел, че е само пионка в далеч по-мащабна игра. Ако Фиск бе замесен във всичко това, то той не можеше да си позволи да сваля гарда. Не и отново. Фиск бе подъл до безкрайност и Питър не можеше да промени този факт. Би могъл обаче да го спре и затова щеше да направи всичко по силите си, за да успее.

Всяко нещо с времето си обаче.

Най-много от всичко се нуждаеше да се види с Мери. Тя винаги го успокояваше, помагаше му да се почувства по-добре. Обаче не си вдигаше телефона, затова той реши да излезе и да я потърси.

Докато пускаше душа, предпазливо подуши костюма си. Имаше и малко разкъсване — спомен от битката с опонента. Трябваше да го зашие. Освен това бе започнал и да понамирисва, но почистването му беше бавна и сложна задача, затова щеше да почака малко. За късмет на всички, външният слой беше непроницаем за миризмите, така че — поне засега, той щеше да е единственият, на когото щеше да се налага да живее с „аромата“. След като го съблече, обаче миризмата на пот сякаш се заиздига на талази.

Смърдя кошмарно, помисли си той.

Дори Питър да се беше огледал внимателно в огледалото, пак нямаше да види малката лепенка, не по-голяма от нокътя на палеца си, залепена в областта на кръста му. От секундата, в която нападателят му бе разкъсал костюма и я бе лепнал на кожата му, тя бе започнала да се слива, променяйки цвета и текстурата си.

Не падна и по време на къпането. Въпреки това и тя си имаше своите ограничения. Щеше да изсъхне и да се отлепи след няколко дни, но дотогава щеше да излъчва своя сигнал.

Беше 23:37 часа, а Питър все още не се бе свързал с Мери.

Разбираше, че е глупаво да се тревожи, но въпреки това се тревожеше. Мери знаеше, че това е неотделима част от него. Питър бе загубил родителите си като съвсем малък и това му бе преподало жесток урок относно деликатната природа на света. Чичо Бен бе загинал заради неговите лични погрешни решения, а това бе усложнило ситуацията допълнително.

Правеше всичко по силите си, за да опази самоличността си в тайна. Трябваше да държи Мери, леля Мей и всички свои приятели далеч от дулата, насочени срещу него. Вероятността обаче нещо лошо да се случи бе съвсем реална и ежедневна. Колкото и внимателен да беше, все някой можеше да разбере кой е и да използва близките му като лост за въздействие срещу него.

Или още по-лошо.

Така че се тревожеше. Нещо повече, искаше да разговаря с единствения човек, който знаеше истината за него, да й разкаже за случилото се тази вечер.

Мери живееше в апартамент под наем на площад „Вашингтон“, за който той имаше ключ. Влезе, но само за да се увери, че „нощната птица“ не си е легнала изненадващо рано в леглото. След като дотук изненади нямаше, той се замисли как да постъпи по-нататък.

Можеше да се обади на общия им приятел Хари Осбърн. Тримата се познаваха от години и понякога Мери казваше на Хари неща, които не е споделяла с него самия. Оправданието й беше, че Питър бил прекалено предразположен към притеснения. С разума си той я разбираше, но това също го тревожеше. Защото беше предразположен към притеснения. Наясно бе, че това е един порочен кръг, но ако на Мери й се налагаше да споделя с някого, той наистина би предпочел този някой да е Хари. Беше умен, проницателен и като цяло — добър човек.

Освен това разполагаше с далеч повече свободно време от Питър. За разлика от някои хора, на които им се налагаше по цял ден да се бъхтят в лаборатория, а после по цяла нощ да се мятат из града с костюм на Спайдърмен, Хари имаше предимството да е син на богат баща. Питър знаеше обаче, че Хари на секундата би разменил живота си с неговия.

Приятелят му дълго се бе противил да започва работа в бащината си компания „Оскорп“. За кратко се бе ангажирал в някакъв страничен проект на майка си, но това се бе оказало недостатъчно за Норман Осбърн. Но той, така или иначе, никога не беше доволен. Понастоящем беше кмет на Ню Йорк и това бе като дар божи. Управлението на града означаваше, че Норман не разполага с време постоянно да мърмори на сина си и да го кара да постига нещо в живота си. Така че можеше да е трън в петата му само на половин работен ден.

Да израснеш богаташ, си имаше и своите отрицателни страни, но Питър като че ли бе склонен да се примири с тях. Мислеше, че разбира. Винаги бе искал да постигне велики неща, да остави следа в света. Често се чувстваше като коркова тапа в развълнувано море, борещ се просто да оцелее. Как да се самомотивира човек, след като знае, че каквото и да му се случи, ще оцелее?

Отново „проблем“, срещу който Питър нямаше нищо против да се изправи.

Знаеше обаче, че личната битка на Хари е съвсем истинска.

Приятелят му бе планирал обиколка на Европа с надеждата, че малко време, прекарано надалеч, ще му помогне. Искам да пътувам, да видя света, да поразмишлявам върху възможностите пред мен, бе казал Хари. Беше обиколил някои от европейските филиали на „Оскорп“, но само за да замаже очите на баща си. Това, което Хари истински искаше, беше да е далеч от него и да си събере мислите.

 

 

Естествено, че Хари си беше вкъщи. Това доказваше, че той всъщност няма никаква представа какво наистина иска или как да го постигне. Красив двайсет и две годишен наследник на милиарди, сам в апартамента си в събота вечер, чете списания по медицина. Е, да, той никога не е бил някакъв отявлен купонджия, но това тук беше ужасяващо дори по неговите стандарти.

— Мислиш да следваш медицина ли? — го попита Питър, докато сядаше.

Апартаментът на Хари беше четири пъти по-голям от този на Питър и бе обзаведен с мебели, които хората си купуват от магазините. В интерес на истината, на Питър му допадаше нюйоркският навик хората да си зарязват разни неща направо на улицата. Все едно ловуваш за съкровища. Хари повдигна рамене, докато му наливаше чаша ароматизирана газирана вода.

— Просто обмислям различни варианти.

Питър взе чашата, а Хари се настани срещу него. Сигурно не му беше лесно по някакъв си негов начин. По-голямата част от събитията в живота на Питър бяха продиктувани от неща, които той усещаше, че трябва да прави — да използва дарбите си разумно, да се учи усърдно, да плаща наема си, да не разочарова хората, които ги е грижа за него. Сигурно е ужасно ограничаващо да получаваш всичко, поднесено на тепсия.

— Може да разгледаш някои от медицинските университети в Европа.

— Може — неубедително се съгласи Хари, след което се засмя. — Хайде, Пит, стига сме се престрували. Много добре знам защо си тук. Отдавна сме приятели, така че няма да нараниш чувствата ми. Искаш да знаеш къде е Мери.

— Не си вдига телефона — страхливо си призна Питър. — Освен това е късно.

— Може и да е, за старица като теб.

— Казва човекът, който чете медицински списания в събота вечер.

— Хвана ме — отговори Хари. — От друга страна, ти пък какво интересно си правил напоследък? Защо не си там, където е Мери?

Ето пак. Питър мразеше тази ситуация. Много пъти се бе изкушавал да разкаже на Хари истината, но никога не бе събирал смелост. Не че не му вярваше. Имаше му пълно и безрезервно доверие, но всичко се свеждаше до факта, че не се налага да му казва. Можеха да са приятели и да не му казва, като от това и двамата щяха да са в малко по-голяма безопасност.

Имаше и нещо друго. Някаква част от него се притесняваше, че ако каже на Хари, Норман Осбърн щеше да научи. Хари можеше да се изпусне или да проговори насън. Нещо да се случи. Каквото и да е. Можеше да изтърве някаква частичка от истината и безпощадно интелигентният Норман Осбърн щеше да сглоби всичко. Не че Питър мислеше, че Норман е лош човек, но не беше и непременно добър. Просто обичаше властта прекалено много.

Защо иначе човекът, начело на една от най-успешните корпорации в света, щеше да иска да е кмет на един от по-важните градове в света? Питър бе решил, че причината е в егото му. Ясно и просто. Ако някъде съществуваше някаква награда, Норман Осбърн не можеше да устои на изкушението да я спечели, като направи всичко, за да бъде най-добрият, по-важният, най-влиятелният.

— Ами аз… таковата… работих в лабораторията — излъга Питър. — Правих едни опити, за които се следва план-график.

Класическо извинение от торбата с лъжите. Като че ли Хари никога не го подозираше, може би защото често наистина бе имало изследвания, които се развиваха по план-график. Син на учен и изобретател, Хари разбираше всичко това.

— Да, при теб купонът никога не спира — каза той. — Кой съм аз, че да се меря с теб?

— След като си решил да ме дразниш по този начин, значи знаеш къде е Мери и само ме тормозиш.

— Само малко — призна си Хари. — Освен това не искам да откачаш от притеснения, знаейки, че е в Адската кухня.

— Тя е къде? — попита Питър. — Сама? През нощта?

— Успокой се, Ланселот — каза Хари и се разсмя. — Знаещ, че може да се грижи за себе си.

Питър го знаеше. Освен това знаеше, че ако той не притежаваше паяковите си суперсили, Мери щеше да го пребие с едната си ръка, докато с другата си проверява пощата. Беше тренирала бойни изкуства години наред и в няколко редки случая бе демонстрирала, че много добре знае как да приложи наученото на практика. С разума си Питър съжаляваше горкия човечец, който се опита да открадне чантичката й. Със сърцето си искаше да е там, за да предотврати подобна ситуация.

— Интервю за „Бъгъл“ — каза Хари. — Прави някакъв материал за хора, които работят нощна смяна. Забравих подробностите.

— Звучи интересно — отговори Питър, като се помъчи да се престори на много корав. — Може да отида да проверя дали не мога да й помогна с нещо. Да споделя с нея дългогодишния си журналистически опит.

— Като фотограф — подсмихна се Хари. — С какво би могъл да й помогнеш?

Питър отвори уста да отговори, но не се сети какво би могъл да каже.

— Спокойно, пич — отново се разсмя Хари. — Каза ми да ти предам, ако случайно се отбиеш насам.

— Защо не ми го е казала лично?

— Защото знаеше, че ако го направи, щеше да хукнеш след нея — каза той и изгледа Питър. — Може би е знаела за твоите „опити с план-график“ и не е искала да те кара да се чувстваш длъжен.

Като се опитваше да не изглежда прекалено притеснен, Питър поиска адреса от Хари. Поговориха си още малко — колкото му издържаха нервите, след което му пожела лека нощ с уговорката скоро да се видят и си тръгна.

Беше без костюма си, така че хвана такси, което не можеше да си позволи, и намери Мери точно там, където Хари му бе казал, че ще бъде. Денонощна бакалия насред Адската кухня, където точно привършваше интервюто си със собственика й, свенлив и възпитан мъж на име Данило Окампо.

Окампо беше имигрант от Филипините. Последните десет години работел по осемнайсет часа на ден и макар да имаше свой собствен бизнес, едва свързваше двата края. Също като доста други хора, които Мери бе интервюирала, и той бил спечелил от лотарията, даваща му право да живее в новия комплекс на Фиск на приемлива цена. Статията, върху която тя работеше, беше как бизнесът с недвижими имоти на Фиск ще промени живота на редовите нюйоркчани.

— Фиск — намръщи се Питър. — Ти майтапиш ли се с мен?

Напоследък името на Фиск беше навсякъде. Медиите се бяха влюбили в историята за неговото сгромолясване от върха и повторен възход, макар Питър да подозираше, че Кингпин никога не беше губил състоянието си, а просто бе успял много добре да го скрие. Изведнъж се оказа най-големият бизнесмен благодетел в Ню Йорк, който строи огромни сгради с луксозни апартаменти и просторни квартири на субсидирани ниски цени; който плаща на служителите си заплати над средните; който разработва проекти, чиято цел е да привлича бизнеса и работната ръка в града.

Истината беше, че дейността на Фиск бе кражби в особено големи размери, търговия с наркотици, трафик на хора, рекет и пране на пари за някои от най-опасните престъпници в света. Подходът му включваше власт, корупция и придобиване на активи на всяка цена.

— Как си се съгласила да пишеш материал в негова прослава? — попита Питър.

— Знам какъв е Фиск — прошепна Мери, — но историята си я бива. Тя ще ми осигури място в „Бъгъл“, ще се наложа там, а пиша ли за него, дори и само подобни материали, може да намеря доказателства, които да спукат пиар имиджа му.

Питър си спомни какво бе научил от лейтенант Уатанабе — че Фиск продължава да строи луксозни сгради зад паравана на подставени корпорации. Подобна история можеше да разобличи лицемерието на „преродения“ Фиск, но можеше и да застраши информаторите на Уатанабе. Дори по-лошо — можеше да насочи вниманието на Фиск към Мери, а това е нещо, което Питър нямаше да допусне да се случи.

Той я хвана под ръка и внимателно я изведе навън. Това, което предстоеше да й каже, щеше да предизвика бурната й реакция, а той не искаше това да се случва пред усмихнатия господин Окампо. Отстъпиха встрани извън кръга светлина, който сияеше откъм бакалията.

— Не трябва да се изпречваш на Фиск — каза Питър. — Не трябва дори да го караш да си мисли, че би могла да му се изпречиш на пътя. Най-добре е дори да не подозира, че изобщо съществуваш. Човек като него не би се поколебал да нареди убийството на журналист.

Тя го изгледа за секунда, преди да отговори.

— Значи ти можеш да поемаш всички рискове, които пожелаеш, а аз не? — попита Мери. — Така ли станаха нещата? За първи път го чувам.

— Не казвам това — намръщи се той. — Само смятам, че би могла да се насочиш към други материали засега. Нищо повече.

— Например киноложки изложби ли — предложи тя, — или някое нашумяло за момента приложение за телефон?

— Стига де, Мери.

— Не, ти „стига де“ — каза тя и го бодна с пръст в гърдите.

Беше толкова напрегната, че той усети жуженето в тила си.

— Предложих да разработя профила му, защото този материал беше свободен, но целта ми, истинската ми цел, е разследващата журналистика. Разберат ли на какво съм способна, ще ми дадат шанс да се докажа. Това е моето призвание, Питър. С това искам да се занимавам. Ето така мога да постигна нещо значимо. Точно ти би трябвало да ме разбираш и ми се струва абсурдно точно ти да ми казваш, че не мога да преследвам мечтите си.

Той въздъхна.

— Да, така е. Не бих могъл да го кажа и няма да го кажа!

Явно се бяха разбрали. Тя отстъпи крачка назад и му се усмихна.

— Виж сега, знам, че се тревожиш — започна тя. — И аз се притеснявам за теб, но се научих да живея с това. Сега на теб ще ти се наложи да свикнеш с мисълта.

Внезапно Питър си даде сметка, че жуженето не е спряло. Чу се търкането на подметка по тротоара.

— Виж ти, влюбени гълъбчета.

Обърнаха се и видяха един мъж. Изглеждаше като всеки друг минувач — памучна тениска, дънки, яке… и сгъваем нож.

— Дайте си портмонетата — каза той. — И бижутата.

— Правиш лош избор — каза Мери със сладка усмивка на уста. — Обърни се, тръгни си и промени живота си.

— Я да не ми казваш какво да…

Успя да каже само това, защото коляното на Мери се заби в чатала му. Макар че изобщо не се налагаше, тя добави и един ритник, след като мъжът вече се бе свлякъл на тротоара. След това тя се наведе над него, докато той скимтеше.

— Запомни, че престъпленията не си струват — каза Мери, вдигна ножа му, сгъна го и го прибра в чантичката си, след което погледна към Питър. — Добре че беше тук да ме спасиш.

Питър й се усмихна криво.

— Взимам си бележка.