Дейвид Лис
Спайдърмен (4) (Вражеска атака)

Четири

Беше стройна жена на около трийсет и няколко години, носеше дънки и кожено яке, а горните копчета на ризата й бяха разкопчани. Изглеждаше сериозна, макар очевидно да не гореше от желание да го застреля.

Спайдърмен си позволи малко да се отпусне.

— Какво правиш тук? — настоя тя.

— Не съм го убил аз — отговори той, но в момента, в който го произнесе, осъзна колко тъпо прозвуча.

— Знам отсече жената, — освен ако не си намерил начин да го скриеш някак си в този прилепнал костюм. Със сигурност ще стърчи като тумор.

— Ъ-ъ-ъ… Благодаря? — предположи той.

— Не се прави на идиот. Кажи ми какво знаеш.

— Някакъв шанс да свалиш пистолета?

Жената го изгледа, след което въздъхна:

— И без това не мисля, че би свършил някаква работа срещу теб — каза тя и прибра оръжието в кобура. — Сигурно можеш да ми го вземеш с някое от въженцата си.

— Паяжини — поясни Спайдърмен. — Със силата на науката. Добре, да го направим възпитано. Аз съм Спайдърмен. Ти как се казваш?

— Лейтенант Юри Уатанабе — отговори тя отсечено — и не си търся нови дружки. Ти си заподозрян в случай с убийство и макар отвеждането ти до участъка за разпит да е трудна задача, ако те обявим официално за издирване, сигурно ще ти развалим настроението. Какво ще кажеш да спреш да ми губиш времето?

Без шикалкавене, твърда като камък и готова да работи със Спайдърмен. Това му хареса, но и го накара да се замисли. Години наред се бе чудил колко ли повече работа би могъл да свърши, ако разполага с пряк контакт в полицията. Мислите му се зареяха сред безкрайните възможности. Щеше да има далеч по-малко възможности да ръси остроумни забележки, но ако се напънеше, сигурно щеше да успее.

— Кажи с какво мога да помогна — започна той.

— Защо изведнъж заговори с по-нисък тон?

— Не съм.

— Си и продължаваш да го правиш. Преди малко звучеше като хлапе…

— Ай!

— … а сега започна да звучиш като хлапе, което се опитва да излъже някого по телефона.

— А ти какво ще кажеш да си по-малко критична и да разкриваш повече престъпления? — на свой ред предложи той.

Иронична усмивка пробяга по лицето на лейтенант Уатанабе, но тя възвърна светкавично хладната си физиономия.

— Виждаш ли онзи камион там долу?

Тя посочи бял метален правоъгълник на около петдесетина метра от мъжа, който продължаваше да сърба от кафето си. Той гледаше в телефона си и заради разстоянието Питър не можеше да е съвсем сигурен, но изглеждаше сякаш играе някаква игра от рода на „подреди три еднакви фигури“.

— Това е мобилният полицейски офис — каза тя. — Вратата е от обратната страна, а ако успееш да отидеш там, без никой да те види, ще ти покажа нещо. Дай ми пет минути.

Обърна се и тръгна.

 

 

Отиването до вратата не беше проблем. Няколко добре преценени залюлявания и беше там. Лейтенант Уатанабе седеше пред едно бюро, а пръстите й летяха по клавиатурата. Вътре цареше полумрак, но светлината на пет-шест монитора осветяваше лицето й, а на всеки от тях се виждаше различна част от околния пейзаж. Вътре миришеше на спарени дрехи.

Уатанабе се извърна в секундата, когато той влезе, и ръката й се стрелна към пистолета, но успя да се спре, преди да го докосне. Можеше да е склонна да работят заедно, може би дори щеше принципно да му се довери, но нямаше да позволи на бдителността си да заспи. Питър оцени позицията й и не й се разсърди. Въпрос на здрав разум.

— Казах на всички, че имам нужда от малко концентрация на спокойствие, така че разполагаме с няколко минути — започна тя без предисловие. — Обаче не разполагаме с цялото време на света, затова си запази забележките и въпросите за накрая.

Пръстите й затанцуваха по клавишите. Единият от мониторите угасна, след което на него се включи видео. Първото нещо, което му показа, беше черно-бял запис на първата му среща с Анди. Часовникът в долния ляв ъгъл препускаше. Беше странно да гледа клип със себе си. Част от мозъка му все още не беше свикнала да го вижда отстрани.

— Когато си тръгнах, нищо му нямаше — каза Спайдърмен, а записът на екрана подкрепи думите му.

— Тишина — каза тя и превъртя напред с няколко минути.

Кадрите показваха как Анди се отдалечава от дока, като се опитва да се движи в сенките, най-вероятно за да се пази от охранителните камери. Тогава зад него изскочи Спайдърмен, приземи се леко на крака… Толкова тихо, че Анди не го усети.

Със сигурност нещата не се развиха така…

Владееше това движение. Знаеш как да се приземи от десет-петнайсет метра така, че да не издаде нито звук. Правеше го постоянно, когато връхлиташе изневиделица върху лошите. Беше му отнело месеци да го усвои, някъде далеч назад в миналото. Сега му идваше отвътре.

Проблемът беше, че това не бе той. Нали така? Движенията бяха правилни, толкова правилни, че сам на себе си трябваше да напомня, че това, което вижда, е невъзможно. Погледна часовника. По това време беше далеч от това място и се придвижваше към строителната площадка.

По дяволите! Това е онова момче. Имитаторът.

Тъкмо щеше да отвори уста да каже нещо, когато Спайдърмен имитаторът вдигна дясната си ръка. В нея държеше пистолет. Това бе толкова странно и абсурдно, чак гротескно. Спайдърмен никога не бе докосвал оръжие, освен в случаите, когато се налагаше да го отнеме от идиот, опитващ се да го използва. Дори тогава обикновено използваше паяжините си. Огнестрелните оръжия бяха големи, шумни и гадни. С тях човек няма особен избор, като най-често всичко приключва със смърт. Те бяха всичко, което той не искаше да бъде.

Имитаторът явно бе казал нещо, защото Анди подскочи, раменете му се изопнаха и краката му се преплетоха насред крачка. Обърна се и закрачи заднешком. От дулото изскочи светкавица и ярката светлина заслепи всичко останало в кадъра. Когато образът се върна, Анди лежеше на земята.

Имитаторът огледа за момент тялото, след което стреля още три пъти в неподвижната фигура. Спря се отново, след което премести погледа си право към тях — в охранителната камера. Поне така изглеждаше, но нямаше как да са сигурни заради маската. Вдигна лявата си ръка, от която излетя паяжина, след което фигурата му се изстреля от зрителното поле на камерата.

 

 

Спайдърмен имаше нужда от малко време да събере мислите си.

Искаше му се да каже сто неща едновременно, като представа си нямаше какви точно са поне половината от тях. Идеи се зараждаха в ума му само за да се изпарят след секунда и на тяхно място да се появят други. Ярост, съжаление, възмущение. По-примитивните емоции взимаха връх, но сред тях се прокрадваха и други. Бе забелязал дребни детайли, които се обработваха от някаква дистанцирана част от ума му, която знаеше, че полицайката ще има полза от тях.

Да, обаче му беше много трудно да изведе логиката на предна позиция. Анди бе умрял от ръката на негов имитатор. Бе умрял с убеждението, че е застрелян от Спайдърмен. Самото престъпление не ставаше по-ужасно от този факт, но лично него го настървяваше да направи нещо по въпроса.

— Не съм бил аз — каза той. — Никога не бих направил подобно нещо.

— Несъвместимо е с досегашното ти поведение — с медицинска безпристрастност констатира Уатанабе, — освен това е много трудно да се докаже, че човек е маска е същият като друг, който носи същата маска. Извършителят се движи като теб, а това е трудно за имитиране. Ако имаш алиби, много ще ни помогнеш. Може би някоя камера те е заснела на друго място в същото това време. Но дори и така да е, проблемът с маската и идентификацията на човека си остава.

— Първо на първо, това не съм аз — каза Спайдърмен, а мислите му започнаха да се избистрят или поне някои от тях. — Не използвам огнестрелно оръжие и абсолютно категорично не обикалям насам-натам, за да убивам хора. Дори от „Дейли Бъгъл“, когато Джеймсън призоваваше да ме заловят, не са твърдели, че съм способен на нещо такова.

— Вярвам ти — каза Уатанабе и върна записа в началото му, — но моето мнение не се брои за доказателство.

Спайдърмен се наведе по-близо до екрана и се взря във фигурата с костюма.

— Спри — каза той. — Ето тук. Костюмът не е както трябва. Прилича на моя, доста добро копие, определено по-добро от продаващите се по магазините, но дизайнът е малко по-различен. За цветовете не знам, но символът, на паяка не е съвсем същият, а паяжините са малко по-наблизо.

— И аз го забелязах — каза лейтенант Уатанабе. — Ето, виж този предходен запис.

Тя го пусна на друг монитор.

— Не би сменил костюма си с почти същия като твоя, а после да се върнеш. Няма логика, но когато си имаме работа с маскирани злодеи, принципът „няма логика“ често е неприложим…

Тонът на гласа й подсказваше, че целенасочено играе ролята на „адвокат на дявола“, а не че истински вярва в казаното.

Спайдърмен си пое дълбоко дъх, за да подреди мислите си. Трябваше да й разкаже за всичко случило се и се опитваше да намери начин да го направи по най-полезния за нея начин. Тя извади телефона си, а той започна, като описа срещата си с Анди, след което премина на събитията на строителната площадка. Подробно разказа какво се бе случило и там.

— Звучи прекалено удобно за теб — без никаква емоция отбеляза тя, докато пишеше. — Човек, който може да се движи като теб, по някаква случайност се появява на белия свят в нощта, когато Спайдърмен убива човек пред камера.

Поклати глава и продължи:

— Както казах, поведението на хората, с които ти си имаш вземане-даване, не всеки път се подчинява на здравия разум, но това тук определено прилича на нагласена работа. Некадърните стрелци те забавят, докато истинският убиец си сменя дрехите и пристига, за да се сбие с теб.

Звучеше смислено, но въпросите без отговор оставаха прекалено много.

— Защо ще си сменя дрехите?

— Защото е искал ти да видиш това? — каза тя и повдигна рамене. — Сигурно е смятал, че ще видиш материала по новините, а не тук и сега, в присъствието на полицай. Аз обаче смятам, че целта на това видео е да ти нанесе удар под пояса. Някой иска да те предизвика. Бих те попитала дали имаш врагове, но това ще е много тъп въпрос.

— Ако на строителната площадка има видеокамери, както е на повечето от тях, тогава ще мога да докажа поне тази част от историята си.

— Мислех си същото нещо — каза тя. — Имаш ли точния адрес?

Той й каза къде се намира сградата, а очите на лейтенант Уатанабе се ококориха. Остави телефона си и се обърна, за да го погледне в очите.

— Майтапиш ли се с мен? Сигурен ли си, че това е мястото?

— Да — отговори той. — Защо?

Тя издиша през стиснатите си зъби.

— Погребано е под стотици страници документи и няколко фиктивни компании, но теренът е собственост на Уилсън Фиск.

Устните й се сбръчкаха, сякаш се опитваше да се отърве от някакъв лош вкус в устата.

— Скапаният Кингпин — повтори си наум той.

Яростта разцъфна дълбоко в него и започна да си проправя път навън, докато той вече едва успяваше да остане неподвижен.