Дейвид Лис
Спайдърмен (36) (Вражеска атака)

Трийсет и шест

Щеше му се да имат време за съставянето на разумен план.

За съжаление, имаха време само за глупав план, така че Спайдърмен реши, че след като ще е гарга, поне да е рошава, и измисли наистина глупав план.

Всичко беше против тях. Мероприятието щеше да се проведе в хотел на Фиск. Навсякъде щеше да има охранители от „Роксън Блекридж“. Норман Осбърн щеше да е на сцената, което означаваше, че щеше да има и полиция. И ако това не бе достатъчно, в тълпата щяха да присъстват предостатъчно хора, за които на Спайдърмен да му пука.

Докато надничаше от скривалището си в една стаичка за чистачите, в която имаше отдушник към главната зала, той видя как Мери се опитва да взима интервюта от най-влиятелните и богати хора в публиката, вероятно за лайфстайл секцията на „Бъгъл“. Тук беше и леля Мей, съпровождана от шефа си Мартин Ли. Юри Уатанабе бе сред полицейските представители, а около тях се въртеше Джона Джеймсън. Макар да бе имало дни, в които Спайдърмен с удоволствие би изпратил Дж. Дж. на пилотирана мисия на майната си, всъщност не би пожелал бившия му началник да пострада физически.

Може би само малко публично унижение.

И така, ако се стигнеше до бой, най-скъпите му хора в света щяха да бъдат изложени на опасност. Това беше проблем, защото планът му включваше бой.

Поне главната зала бе просторна, с високи тавани и ложи, които гледаха към претруфени мебели и противен червен килим. От друга страна, висящите отгоре блещукащи полилеи можеха да се сгромолясат долу върху хората. Но да не забравяме — просторна.

Спайдърмен зависеше от Мая, защото тя имаше повече опит с онази откачалка Бингъм.

— Луд е — му бе обяснила тя, — но е от предсказуемите луди. Държи се по един и същи начин всеки път, когато съм се изправяла срещу него. Фука се и явно смята, че той е истинският Спайдърмен. Агресивен е и е жесток. Страда от мания за колекциониране, което е в наша полза. Събира какво ли не и по-важните за него неща държи най-близо до себе си.

— Значи според теб флашката е у него? — попита я той.

— Сигурна съм. Ти ми повтори думите му. Не е в сейфа, а на по-сигурно място. У него е и ще я носи у себе си. Знам, че ще го направи — каза тя. — Да речем, че съм почти убедена. Примерно деветдесет процента.

— А ако се случат другите десет процента?

— Значи сме рискували всичко за нищо — отговори Мая.

— Е, поне нямаме друг избор.

— Значи си осъзнал истината за ситуацията.

За да успеят, трябваше да се осланят на лудостта на Бингъм. Според Спайдърмен само по себе си подобно поведение представляваше друга форма на лудост. Само дето нямаха друг избор, освен да се опитат.

— Все пак няма някой крал да дава на Фиск рицарско звание — каза той. — Осбърн може да каже, че Фиск ще е новият икономически съветник, но ако утре вземем флашката и го информираме за това, тогава той няма да е в ръцете на Фиск. Имиджът му ще пострада, но не е нещо, с което да не може да се справи.

— Съгласна съм, но след днес няма никакви гаранции, че ще успеем да се сдобием с флашката — нито утре, нито когато и да било. Тази вечер поне знаем, че онзи, лудият, ще е тук. Знаем, че ще я носи. Няма да устои на изкушението да докаже, че той е истинският Спайдърмен. Бингъм е силен, но не е умен. Ако ще успеем, това трябва да е тази вечер. По това време утре Фиск вече може да е измислил как да му вземе флашката и никога няма да успеем да ги спрем.

 

 

Не можеше да не разсъждава върху думите на Уатанабе.

Едно открито нападение срещу Фиск щеше да затрудни допълнително разследването й. Дори да попречеха на обявяването му за икономически съветник, щяха да възпрепятстват юридическата атака, която му готвеше лейтенантката.

Можеше да се двоуми до края на света, но това бе неприемливо. Ако Осбърн назначеше Фиск, щеше да има лоши последици. Не можеше да го позволи. Трябваше да се справи с кризата, а за последиците щеше да се погрижи по-късно.

Ето защо Спайдърмен спря да спори с Мая. Никога нямаше да се успокои, че планът си го бива, но беше убеден, че трябва да го приложи в действие.

Тя се бе преоблякла като Ехо може би за да прикрие самоличността си, може би защото така се чувстваше по-свободна по време на схватка. Подозираше, че има и нещо друго. Фиск бе изиграл голяма роля в оформянето на характера й през последните осем години. Ехо бе роля, която тя сама бе избрала за себе си. Още преди да знае за предателството му, „Ехо“ бе нейната форма на бунтарство. Разбираше я какво усеща, когато облече костюма й се почувства свободна от ограниченията на ежедневния си живот. Може би тя имаше нужда от това повече дори от самия него.

Събитието долу течеше вече повече от час, когато тя го потупа по рамото.

— Какво чакаш? — го попита тя.

— Не знам — отговори той. — Някакъв знак, че моментът е настъпил. Признак, че Бингъм е тук. Ако се появя, а него го няма, ще настане пълна катастрофа.

— Тук е — каза тя. — Сигурна съм. Обича да шпионира хората и няма да може да устои на изкушението да види как ще се развият нещата. Дори и да не е тук обаче, за появата ти ще се разчуе, така че само ще се наложи да го почакаш.

— С други думи, да се пазя да не ме застрелят полицаите за… колко? Двайсет-трийсет минути, докато пристигне?

— Ако е наблизо — отговори тя. — Надявай се да не е в Бруклин.

— Да ти кажа честно, с теб се разбирахме по-добре, преди да разбереш за съществуването на хумора.

— Казвам ти, ще се появи — каза тя. — Като в хазарта. Ние залагаме, но в хазарта няма нищо сигурно. Хвърляме чиповете и се надяваме на късмета си.

Вероятно това беше най-доброто окуражаване, на което можеше да се надява. Свали долната част на маската, но след това отново се обърна към нея и пак разкри устата си.

— Какво? — попита го тя.

— Преди да сме започнали — каза той, — трябва да се изпикая.

 

 

— Дами и господа, моля за вниманието ви.

Всички разговори замряха и в помещението се възцари тишина. Квартетът спря да свири. Потрепна, когато чу как Мери плесна с длан по челото си. Сигурно си мислеше, че това е най-тъпата му постъпка през цялата му кариера, като по-вероятно бе съвсем права. Ако не най-тъпата, то определено в челната десетка.

Трябва да си направя една класация.

— Искам само да споделя няколко свои мисли с вас за моя приятел Уилсън Фиск — каза Спайдърмен на висок глас, стъпил на тавана с главата надолу. — Бизнесмен, филантроп, престъпен бос, човек канара. Сещате се. Всички го мразите, но трябва да се преструвате, че го харесвате, защото не искате да се събудите с конска глава до себе си под завивките.

— Това е Паяка! — извика Джеймсън на полицаите наоколо. — Застреляйте го.

Ченгетата се заоглеждаха объркано. Уатанабе разговаряше с неколцина от тях, опитвайки се да ги спре да не извадят пистолетите си от кобурите. Тя нямаше никаква представа какво се случва и най-вероятно си мислеше, че е полудял. Ако бе споделил идеята си с нея, той щеше да се опита да я увери, че нещата ще минат безпроблемно, а тя щеше да се опита да го разубеди и сигурно да му попречи.

— Чух, че кметът… Здрасти, Норман! … смята да назначи Фиск за икономически съветник. Тази идея, ама хич не е добра.

Огледа се за Бингъм, но не го видя.

— Само това исках да ви кажа и повече няма да ви преча на забавата… А-а-а, още едно нещо. Искам да помоля имитатора на Спайдърмен да направи три крачки напред. Който обикаля наоколо и уронва реномето ми, като наранява хората, убива и в общи линии, се държи като задник, моля да се обади. Покажи се. Не се срамувай.

— Ти си имитаторът!

Ето го и него. Изскочи от горния балкон, направи салто и се приземи на един корниз.

— Аз съм истинският Спайдърмен! — изкрещя Бингъм и се удари по гърдите. — Спайдърмен с ръце, облени в кръв!

— Единият от нас прекара последните осем години в опити да помогне на този град! — каза Спайдърмен. — Другият пролива кръв. Вдигнете ръце. Хайде да гласуваме кой е измамникът.

— Казах ти, че този задник не е истинският — каза един полицай.

— Тук няма имитатор — извика Джеймсън. — Повече от един са. Размножават се!

Хората се разприказваха и се наложи Спайдърмен да игнорира шума. Ето го мъжа, убил всички онези невинни хора, убил и негова приятелка. Аника бе мъртва заради него. С течение на времето болката бе отслабнала, но гневът не бе изчезнал изцяло. Това бе добре.

Да, Бингъм беше луд, при това опасно луд, затова трябваше да се изправи пред съда, който да реши какво е подходящото за него наказание. Спайдърмен трябваше да го залови и предаде на властите, но най-вероятно това хич нямаше да се окаже лесна задача. Главата му трябваше да остане бистра.

Бингъм атакува, като се залюля към него на тавана. Хората изпаднаха в паника и хукнаха към вратите. Това усложни задачата и на полицаите.

Инстинктът на Спайдърмен му подсказа да се отдръпне от нападателя, но не можеше да постъпи така. Трябваше да се ангажира в ръкопашна битка и колкото и нездравословно да звучеше, да се опита да се докопа до флашката. Определено щеше да отнесе тупаник, но нямаше начин това да бъде избегнато. По-късно щеше да се оправя с болката.

Добре че в това поне имаше голям опит.

 

 

Застанал до Фиск, Норман Осбърн си позволи лека усмивка.

— Като се замисля сега, Уилсън, май няма да ти предложа поста.

— Ти си зад всичко това, нали? — попита Фиск, докато с усилие на волята се опитваше да контролира изражението си. — Изпратил си го да ме шпионира.

— Просто ви срещнах, а ти го прилапа — отговори кметът. — Знаех обаче е какъв човек ще си имаш работа. Знаех, че е нестабилен. Планът беше следният: независимо дали той прави онова, което съм му казал, или не, щеше да те унищожи отвътре. Не знам как ще се оправям с него, но поне вече ти не ме държиш в ръцете си.

— Той има копие на файловете — каза Фиск. — Моли се да не си ги върна.

— Аз не се моля — отговори Осбърн. — Молят се хората, които се надяват на късмета.

Огледа се наоколо. Помещението бе потънало в хаос. Хора тичаха в търсене на прикритие. Събаряха се един друг по пътя си към изходите. Полицаите извадиха пистолетите, но нямаха представа какво да правят след това. Джеймсън крещеше на всеки, който му обърнеше внимание. Светкавици проблясваха, когато фотографите правеха снимки. Репортерите се опитваха да стоят пред операторите, докато излизаха извън кадър заради блъсканицата.

— Мислеше си, че можеш да предвидиш всеки ход — каза Осбърн, — но се опасявам, че си намери майстора. Ако бе поискал да правим бизнес, Фиск, щяхме да правим бизнес, но ти се опита да ми извиеш ръката, а това е грешка.

— Няма значение какво си мислиш — отговори Фиск. — Нещата между нас не са приключили. Прекоси линия, отвъд която бягството е невъзможно.

Осбърн се загледа в пандемониума около тях спокойно, сякаш разглежда статуи в музей.

— Готино парти — допълни той.

 

 

Пресрещнаха се във въздуха, като Спайдърмен се бе подготвил за сблъсъка. Поне си мислеше, че се е подготвил.

Имаше в главата си някакво предположение какво е да си готов, но ако трябваше да е честен, нямаше представа какво прави. Първото доказателство за това дойде още когато се озоваха един срещу друг. Кървавия паяк го цапардоса в лицето.

Спайдърмен се претърколи, за да смекчи удара, но въпреки това… Как беше думата? Болеше! Да, това беше. Болка. Огромна при това.

Това е най-добрият план, с който разполагаме, напомни си той, докато болката раздираше разсъдъка му.

Беше научил много от схватките си с Ехо. Беше опознал собствения си стил, как разчита на движенията и шаблоните, които дори не подозираше, че са залегнали в него. След това се бе научил как да се насилва да действа по различен начин, а не като самия себе си. Беше като да се боксираш със сянката си, затова му се бе наложило да измисли как да я измами.

Бингъм обаче не беше Ехо. Той можеше да прави това, което правеше Спайдърмен, но никога не бе изучавал движенията му. Искаше да бъде Спайдърмен, но не се бе постарал да се научи как да е Спайдърмен.

Беше време за урок.

Дори докато падаха към пода на залата, Бингъм присви рамене и стисна юмруци. Той не просто искаше да се бие, а искаше да е жесток. Искаше да удря врага си в главата, в тялото. Искаше истински бой.

Спайдърмен реши да му даде това, което иска.

Паднаха на краката си с лице един към друг. Челюстта му вече бе отекла, но той не обърна внимание на болката. Вдигна юмруците си като боксьор.

Кървавия паяк за първи път в живота си усети как вниманието му се концентрира върху само един обект. Изстреля паяжините си, които обгърнаха раменете на истинския Спайдърмен. Рязко дръпване и впримченият Паяк загуби равновесие. Кървавия изстреля нова нишка към тавана и издърпа нагоре врага си, чието съществуване му нанасяше жестока обида.

Спайдърмен почувства как стомахът му се присвива заради внезапната загуба на контрол, но успокои съзнанието си, за да потърси опора. Частица от секундата, преди да стреля със своите паяжини, Кървавия паяк го освободи. Започна да пада. Прицели се отново, но преди да успее да освободи паяжина, Кървавия го блъсна с рамо в стомаха.

Ударът му изкара въздуха, а след това тежко падна на земята. Точно в този момент издишваше и изведнъж усети как не може да си поеме въздух. Закашля се и почти повърна вътре в маската, което изобщо не беше добра идея, а после продължи да се мъчи да си поеме дъх.

Хората около него ахнаха. Някои избягаха, други се приближиха. Фотоапарати засвяткаха, а операторите започнаха да включват прожекторите на камерите си, за да ги насочат към двамата биещи се.

— Ще им хареса да видят как те убивам! — извика Кървавия паяк и дари Спайдърмен в лицето със свит пестник.

После втори път, а след това и трети.

— Постоянно дърдориш, шегуваш се и се преструваш на герой — занарежда Бингъм, — но си абсолютен пъзльо. Събаряш враговете си и те пак се изправят. Искаш светът да спазва правилата ти, а правила няма. Когато обаче Кървавия паяк събори някого, той остава на земята.

Най-накрая Спайдърмен бе в състояние да си поеме въздух, но болката го заслепи, когато в тялото му попадаха удари един след друг. Подпря се на земята и се опита да се изправи, но бе уцелен още веднъж, този път в слепоочието, и пред очите му се завъртяха звезди.

Усети как ръцете му поддават.

Не!

Този тук бе откраднал името му, но по-важното бе, че бе убил хора, бе убил Аника, а сега възнамеряваше и него да пребие до смърт, при това пред публика. Пред Мери. Пред леля му. После щяха да свалят маската от трупа и леля Мей щеше да научи тайната му.

Планът, този абсурдно глупав и невъзможен план, се бе изпарил в небитието с опитите му да остане в съзнание. С опитите му да отвърне на удара.

Да!

Малко се учуди, когато осъзна, че се е изправил. Дори бе ударил врага си, силно при това. Мозъкът му се рееше, но явно тялото бе поело контрол, при това достатъчно, за да нанесе удар. После втори. После сякаш някой запали лампите. Спайдърмен удари Бингъм пак и пак, и пак, а той взе да се олюлява назад.

Изстреля две нишки в лицето на Кървавия паяк, след това силно дръпна надолу и главата на мъжа се блъсна в земята. Бингъм се заклати. Спайдърмен отпусна нишката, след което отново я дръпна надолу.

Заради Аника.

Заради всички жертви.

Отпусна я трети път и тогава видя Мери в другия край на залата, която го гледаше с отворена уста. Дали се притесняваше, че е наранен, или че възнамерява да убие Бингъм?

Това, което прочете в изражението й, го накара да спре. Не бе дошъл тук, за да убива Бингъм.

Не, истинският Паяк имаше план за спасяване на хората, за опазване на града и този план трябваше да се изпълни по правилния начин. Спайдърмен щеше да набие врага си, ако се налага, но предпочиташе да го надхитри всеки път, когато това беше възможно. Щеше да използва уменията си разумно, винаги за да спасява и никога да отнема животи. Това бе разликата помежду им.

Това означаваше да си Спайдърмен.

Отпусна нишките и позволи на Бингъм да се изправи на крака.

— Да приключваме, а? — попита той.

— О, ние тепърва започваме — излая Кървавия паяк в отговор.

— Не, приключваме — информира го Спайдърмен. — Преди малко ме изненада, а това ти беше единственият шанс да ме победиш. В честна битка губиш при всяко положение.

— Не — изсъска Бингъм. — Аз съм Кървавия паяк.

— По-скоро си Паяка с разкървавен нос, мен ако питаш.

Бингъм се втурна с рев напред, но Спайдърмен с лекота отскочи от пътя му. Беше време да сложи край на всичко това. Мъжът пред него искаше бой. Спайдърмен щеше да удовлетвори желанието му, само че не по начина, по който онзи иска. Щеше да запази дистанция и да обикаля, като ангажира Бингъм отдалеч.

— Ако смяташ, че можеш да ме победиш в честна битка — каза той, — давай да видим. Един срещу друг. Без номерца. Веднъж завинаги ще решим кой е истинският Спайдърмен.

— Добре — съгласи се Бингъм и гласът му се извиси. — Добре, хайде да видим кой е по-силен. Да видим кой от нас е истинският.

— Обаче трябва да има награда — каза Спайдърмен, като не спираше да обикаля около опонента си.

— Какво искаш? — попита Бингъм объркано. — Какво бих могъл да ти дам, освен края на мизерното ти съществуване?

— Изкушаващо, но според мен трябва да е нещо по-интересно — каза Спайдърмен. — Сетих се! Флашката. Ако е у теб, можем да се бием за нея. Звучи ми като добра награда. Какво ще кажеш?

Бингъм се докосна по бедрото. Вероятно там вътре имаше скрит джоб, но за секунда се подвоуми. След това обаче бръкна и извади флашката, като я стисна в юмрук.

— Много съм доволен, че няма да ми се налага да бъркам там без ръкавици — каза Спайдърмен.

— Битка да бъде — обяви Кървавия паяк. — Победителят я получава. Победителят, тоест това няма да си ти. Никога. Не можеш да ме победиш.

— Пич, вече те победих. Току-що. Тази флашка не е твоята. Смених ги, докато се биехме.

Кървавия паяк се спря за секунда и погледна предмета в дланта си. Спайдърмен беше сигурен, че Бингъм се е намръщил под маската от усилието да си спомни как всъщност е изглеждала оригиналната флашка и дали тази прилича на нея.

Как да бъде сигурен?

В следващата частица от секундата флашката я нямаше.

Ехо скочи от балкона горе. Грабна я от дланта на Бингъм, приземи се, претърколи се и отново подскочи нагоре. Бингъм се извъртя да я проследи с поглед.

— Тя забрави да каже „та-даа“ — отбеляза Спайдърмен. — Ще го кажеш ли вместо нея? Обожавам моментите, когато се казва „та-даа“.

Кървавия паяк се обърна към него и го нападна.

 

 

 

В помещението има камери, си каза Ехо. Хората гледат. Кадрите ще обиколят новините, така че не се хили като идиотка.

Вече беше герой, както и съюзник на Спайдърмен. Това е сериозно нещо, но не можеше да се овладее. Не искаше да се овладява.

Ухили се.

Пристъпи напред и се озова лице в лице с Фиск.

Очите му бяха зачервени и с торбички, погледът му — мрачен като среднощ. Явно дори не забелязваше флашката в ръката й. Имаше очи само за предателството. Първата й реакция беше на срам, но много бързо той бе заменен от възмущение, а след това и ярост. Това беше мъжът, убил баща й. Който я бе накарал да изгради целия си живот въз основата на една лъжа.

Ехо беше бърза, но не достатъчно бърза, за да избегне атака, която не вижда. Юмрукът му се изстреля напред с невъобразима свирепост. В един момент стоеше неподвижен, а в следващия я удряше в лицето.

Не можеше да го избегне, затова се наклони назад и така поне успя да смекчи последствията. От болката обаче не успя да избяга. Да те жулне засилен камион, не беше като да те помете фронтално, но пак болеше. Олюля се назад и флашката се изплъзна от ръката й.

Това като че ли сложи край на гнева на Фиск.

Погледна Ехо. Погледна флашката.

Болката пулсираше в лицето й, но тя положи усилие на волята, за да я игнорира. Беше само болка. Може би и счупена челюст, но все пак само физическа болка. Имаше една секунда за ответна реакция. Хората ги гледаха. Сигурно викаха разни неща, но тя не можеше да отклонява вниманието си от Фиск. Ако се докопаше до флашката, отново щеше да контролира всичко.

И никога повече нямаше да допусне слабост.

Ехо не можеше да му позволи да се добере до нея, но за да я вдигне, щеше да се наложи да отклони поглед от врага си и Фиск бе наясно с това. Щеше да е уязвима, а на света нямаше човек, който да знае как да се възползва от уязвимост по-добре от Фиск. Опиташе ли се да я вземе, Ехо щеше да я загуби. В това бе абсолютно сигурна.

Погледът в очите му подсказваше, че и той е наясно със същото.

— Мат — каза той. — Предаде ме и загуби.

Информацията е сила. Тя знаеше, че Спайдърмен отчаяно иска да научи какво има Фиск срещу Осбърн. Каквото и да имаше на флашката, явно то е толкова разобличаващо, че Осбърн би предпочел да загуби контрола си над града, отколкото да позволи да се разчуе. Спайдърмен щеше да потърси друг начин.

Само че тя не беше Спайдърмен.

Хвърли се и настъпи флашката с пета. Усети как пластмасата се разтрошава под крака й. По-добре унищожена, помисли си тя, отколкото в ръцете на Фиск:.

— Преобръщаш дъската — каза тя с усмивка, от която нова вълна болка се изля върху челюстта й, но си струваше. — Това е противодействието на матирането.

Той се устреми отново към нея, но този път наблизо имаше полицаи, които го задържаха. Бяха поне петима-шестима. Той се опита да се отърси от тях, сякаш бяха малки дечица, но явно му дойдоха в повече. Достатъчно много, за да обърнат внимание и на нея.

Ехо се огледа и подскочи.

 

 

Спайдърмен обикаляше около Бингъм с вдигнати юмруци. Мъжът се пробва с прав удар, а после и с втори.

— Не сме приключили с теб — каза той между замахванията. — Трябва да се бием, за да установим кой е по-силният. Не ми дреме за флашката. За мен единственото важно нещо е да те победя, за да покажа на света кой е по-добрият измежду нас.

— Ето в това ти е проблемът — каза Спайдърмен. — Аз не обикалям наоколо да се доказвам кой е по-добър. Единственият човек, когото трябва да убедя, съм аз.

Премести се вляво, после вдясно, пазейки се от мощните удари на Бингъм. Трябваше да сложи край на всичко това. С няколко внимателно прицелени паяжини можеше да спре тази откачалка, но онзи беше бърз. Току-виж пропуснал и уцелил някой случаен човек наоколо.

Изстреля няколко нишки към краката на спаринг-партньора си, но точно както се опасяваше, Кървавия паяк беше прекалено чевръст.

— Мислиш си, че сме еднакви? — попита Кървавия паяк.

— Все едно ми четеш мислите — на глас каза Спайдърмен, но наум завърши с „ама друг път“. — Давай пак.

Карай го да приказва.

— Не сме еднакви. Ти не си като мен — отговори рязко Бингъм, който явно изобщо не чуваше какво говори опонентът му. — Не можеш да ме победиш в битка, не си достатъчно бърз, за да ползваш мрежите си, нито достатъчно умен, за да предугадиш какво ще направя. Е, какъв е планът ти? Да избягаш? Да го обявиш за равенство? И следващия път, когато се появя и натикам няколко души в гроба, ще вдигнеш рамене и ще кажеш, че си направил всичко по силите си?

Спайдърмен приклекна и скочи във въздуха, прицелил се в гърдите на Бингъм за унищожителен удар, но мъжът вече се бе преместил. По време на същото това движение той се пресегна, за да хване Спайдърмен за глезена, но благодарение на паяшкия си усет последният вече се бе извъртял.

— Може да взривя и друг ресторант — каза Бингъм. — Ей тъй, за кеф.

Опитва се да ме вбеси, помисли си Спайдърмен, да ме разконцентрира. Получаваше се. Усети как го обзема гняв, примесен със солидна доза отчаяние. Мъжът пред него беше жесток и непостоянен. Нараняваше хората, защото така се чувстваше силен. Това трябваше да спре.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Бингъм беше бърз, силен и пъргав. Нещата, с които се хвалеше, бяха истина. С изключение на онова, че бил по-умен. Това със сигурност не беше вярно.

Ето така щеше да се справи с него.

Спайдърмен се накани да удари пак, като замахна уж отляво, но нанесе удар вдясно. Бингъм го избегна точно по начина, по който очакваше да го направи. Вместо обаче да вложи цялата си енергия и точност в удара е ръка, Спайдърмен подсече с крак заднешком Кървавия паяк, който падна на колене.

Ей така се прави, помисли си той. Изстреля цял залп паяжини в опит да прикове Бингъм към земята, но дори е нарушено равновесие Кървавия паяк беше прекалено бърз. Той запълзя заднешком на зигзаг на четири крака, като отбягваше изстрел след изстрел. След това се изправи и се хвърли напред.

Очевидно бе бесен. Спайдърмен полагаше усилия да овладее емоциите си, докато Бингъм дори не се опитваше. Бе като изтъкан от гняв и се движеше като товарен влак.

Спайдърмен остана на място, след което направи пирует в последния момент. В същата секунда изстреля нов сноп нишки в краката на Бингъм. Една от тях се уви около глезена на нападателя и той се стовари тежко. Носът му се заби в земята и едно гласче в главата на Спайдърмен се замоли някой да е уловил всичко това на камера.

Дано да оживееше дотогава да изгледа записа, защото случилото се не му даваше никакви гаранции.

Бингъм подскочи като акробат и се отърси от паяжините.

— Онези хора са мъртви заради теб! — изкрещя той.

Това са празни приказки, помисли си Спайдърмен. В тях няма никаква логика. Опитва се да ми влезе под кожата.

Бингъм замахна и пропусна. Паяка видя открилата му се възможност, но не се възползва от нея. Най-вероятно пак нямаше да му се получи. Нямаше намерение да играе по правилата на Бингъм. Битката щеше да се провежда по правила, определяни от двамата, а той щеше да чака своя момент.

— Присмиваха ми се заради теб — вметна Кървавия паяк и нанесе нов тежък удар.

Спайдърмен приклекна под него и му се размина за малко, за негов късмет. Силата бе достатъчна, за да му откъсне главата от врата.

— Майка ми не ми обръщаше внимание заради теб — отново извика Бингъм и се опита да удари.

— За това си прав — контрира го Спайдърмен, докато се отдръпваше с танцови стъпки назад. — Не й оставаше много време за теб, защото започна да идва вкъщи да ми пече домашни сладки.

Репликата му не бе особено достойна постъпка, но трябваше да работи с това, което му се подава. Кървавия паяк беше ненормалник, затова го удари там, където явно го болеше най-много.

Сигурно бе успял. Бингъм изкрещя и отново се хвърли към него, но този път бе малко по-небрежен. В момента бе въплъщение на яростта. Спайдърмен приклекна, след което се изправи и нанесе топовен удар в брадичката на Бингъм.

Кървавия паяк залитна назад, но очевидно бързо щеше да се възстанови, затова Спайдърмен го халоса повторно в челюстта. Бингъм остана на крака. Сви юмруци, готов да отвърне на ударите, така че Спайдърмен нанесе трети. След него не чакаше.

И пак, и пак, и пак…

Спря.

Този човек беше убил Аника, Ремзи, Анди и много други, но не беше чудовище. Не беше като Фиск, който кроеше схеми и не му пукаше за мъртвите хора повече, отколкото за взетите фигури от шахматната дъска. Бингъм бе с увредена психика. Всички го виждаха. Трябваше да бъде затворен, а не пребиван.

Време беше за паяжините. Залп към прасците му го извади от равновесие. Докато се клатеше на място, Спайдърмен започна да го обикаля, докато най-накрая го уви в пашкул, който нямаше как да разкъса.

Бингъм продължаваше да се олюлява в полусъзнание. Погледът му блуждаеше разфокусирано.

— Прав си — му каза Спайдърмен, задъхвайки се. — Не сме еднакви. Съвсем различни сме.

Бингъм се наклони и започна да пада. Възпитано щеше да го подхване и да омекоти падането му. Майната му. Спайдърмен не беше като Бингъм, но пък и никога не бе твърдял, че е светец.

Кървавия паяк се пльосна на пода.

Спайдърмен се опита да установи какво точно изпитва в момента. Около него имаше много хора. Допреди малко не си бе давал сметка за това, но сега усещаше погледите им. Прожекторите на телевизионните камери го огряваха. Време бе да бяга, но не все още.

Трябваше му още една секунда спокойствие.

Беше заловил убиеца на Аника. Не го беше убил или накарал да се моли за милост. Беше го заловил. Беше се нагърбил с тази отговорност и бе докарал нещата до успешен край. Дишащ тежко, той вдигна поглед към очите на хората наоколо. След което усети болката от получените удари.

По-добре е да не казвам „ох“ помисли си той. Ще ми развали имиджа. Много от гостите се бяха разбягали, но наоколо бяха останали мнозина, притиснати към стените на залата, вдъхновено вперили взор в него. Репортерите също бяха тук — включително и Мери, която му се бе усмихнала широко. Дори леля Мей изглеждаше доволна. Беше наистина приятно да установи, че след всичките тези години и тя се е присъединила към защитниците на Спайдърмен.

Фотографите снимаха. Камерите проследяваха всяко негово движение. Видя как Юри Уатанабе успокоява някои от полицаите, които все още искаха да го арестуват.

— Това е фалшивият Спайдърмен — им каза той. — Това е бомбаджията от ресторанта. Сигурно ще ви разкаже някои доста интересни истории.

— Арестувайте го! — изкрещя Джеймсън, като го посочи.

В следващата секунда сочеше в празното пространство.

Спайдърмен си бе заминал.