Дейвид Лис
Спайдърмен (35) (Вражеска атака)

Трийсет и пет

Яростта, изписана по лицето му, го бе направила да изглежда все едно е сглобено само от прави линии и ъгли. Стоеше пред тях, така че повече шансове да се сдобият с информацията нямаше да има. Бяха прецакали единствената си възможност да попречат на Осбърн и плана му да направи Фиск недосегаем.

Ако се опиташе да им попречи да си тръгнат, което изглеждаше неизбежно, Спайдърмен можеше да го победи… Поне се надяваше да може. С Кингпин се бяха изправяли един срещу друг и преди, затова щеше да е грешка да подценява огромния мъжага. Че си беше едър, едър си беше, но в същото време — изключително бърз и унищожително силен. Малко бяха хората в света, дори измежду онези със свръхсили, които да останат прави след едно добро попадение на юмрука му.

Да, но по-дребното телосложение и още по-високата скорост на Спайдърмен му осигуряваха предимство. Ако целта беше да избягаш, Паяка печелеше. Въпреки всичко една-единствена грешка да допуснеше, можеше да плати за нея висока цена.

Помисли се, че Мая също е бърза и пъргава. И тя щеше да се измъкне, но се притесняваше, че няма да се опита да го направи. Беше извънредно умна, това бе извън всякакво съмнение, но бе заслепена от яростта си — новопридобитата информация, че мъжът, който досега се е преструвал, че го е грижа за нея, всъщност е убиецът на баща й. Надяваше се трезвата част от разума й да вземе превес. Ако това се случеше, нищо нямаше да им попречи да се спасят, да преосмислят стратегията си и да продължат битката.

Само че се появи нещо, което им попречи.

Имитаторът.

Той влезе откъм коридора със светкавична скорост и скочи на тавана. Макар да бе невъзможно човек да разбере каква физиономия е направил под маската си, Спайдърмен беше сигурен, че двойникът му им се е ухилил широко. Нещо в него започна да се разгаря.

Времето забави своя ход. Емоциите на Спайдърмен се уталожиха. Този мъж, Бингъм, се бе облякъл като него и бе убил невинни хора. Бе отнел живота на Аника и Ремзи. До него, сякаш хванал го за каишка, стоеше Фиск. Тези двамата бяха въплъщение на чистото зло, затова той щеше да ги спре.

Щеше да ги накара да си платят. В представите си той се виждаше как удря побъркания пред себе си, как го поваля и го кара да страда така, както той е карал другите да страдат. Нямаше само да го оплете в паяжини и да го предаде на полицията, откъдето щяха да го пуснат. Щеше да…

Представа нямаше какво щеше да направи.

Но със сигурност щеше да е болезнено. В това поне бе сигурен.

— Значи е вярно — каза Фиск на Мая е глас, изпълнен с тъга. — Когато ми казаха, че си ме предала заради този… това недоразумение тук, първо не повярвах. Обаче се оказа вярно.

— Нима не го заслужаваш? — изплю думите Мая. — Ти си убил баща ми. Отгледа ме, е една лъжа.

След тези думи тя зае отбранителна стойка.

— И след всичко, което съм направил за теб — каза Фиск, — ти вярваш на лъжите му? Помисли, Мая. Помисли какъв би бил животът ти без мен. Помисли, преди да решиш на кого да повярваш.

— Ако не беше ти, баща ми щеше да е жив.

— Ако не бях аз — контрира я той, — той щеше да е мъртъв много преди да се махне от Монтана. Това не ти ли е хрумвало? След като спасих живота му, той ми принадлежеше, затова можех да правя с него това, което преценя.

Не осмисляше този разговор в цялата му пълнота, сякаш той се случваше в другия край на дълъг и криволичещ тунел. Вместо това го осени една важна мисъл. Щеше да въздаде справедливост. Щеше, но само ако действаше умно. Трябваше да се концентрира. В идните няколко минути нямаше да спечелят нищо. Никакъв бой или паяжини нямаше да са от полза, защото каквото и да се случеше, в крайна сметка Фиск щеше да държи лостовете за въздействие върху Осбърн.

Притеснявах се, че Мая ще прояви излишни емоции, си помисли той. Явно ще трябва да се притеснявам и за себе си. Ситуацията трябва да бъде разиграна разумно и прецизно.

— Това ми прозвуча като признание — каза Спайдърмен, но си даде сметка, че Мая не е чула нищо от казаното от него.

— Знаеш ли какво? — го попита имитаторът. — Взе да ми доскучава. Давай да преминаваме към частта, в която ги убиваме.

Внезапно вдигна ръце към лицето си.

— О, ужас! Глухото момиче не чу какво казах.

След тези думи той започна да ръкомаха подигравателно, сякаш говореше на езика на жестовете.

— Ние… ще… те… убием… — напевно произнесе той. — Теб… и… фалшивия… Спайдърмен.

— Чакай малко. Аз съм фалшивият? — попита Паяка. — Това ли е мнението ти? Случайно да си и Александър Македонски?

— Ти си фалшивият! — отсече имитаторът. — Аз съм истинският. Те ме създадоха. Аз не съм някакъв си фалшив Спайдърмен, когото го е шубе да действа, когато е необходимо. Ръцете ми са облени в кръв, затова съм Кървавия паяк. Да, това е истинското ми име. Кървавия паяк!

— Много яко — отговори Спайдърмен. — Ама иначе си едно голямо пораснало дете.

След кратка пауза попита:

— Та значи, къде е флашката?

— На сигурно място — каза имитаторът. — Не е в сейфа, а на по-сигурно място.

— Стига вече — извика Фиск. — Убий го!

Посочи към Спайдърмен, но на секундата допълни:

— Предупреждавам те, Мая не трябва да пострада.

— Никога няма да се върна при теб — каза тя.

Затича се към него, като пътьом грабна лаптопа си и го хвърли като шурикен. Устройството се завъртя във въздуха и като смъртоносно оръжие полетя към мишената си. Фиск едва успя да се отдръпне от пътя му, а в същото време тя скочи във въздуха и заби пети в гърдите му.

Не трябва да се бием, помисли си Спайдърмен. Трябва да се чупим оттук.

Нямаше как обаче да го каже на Мая, без да си повдига маската. А и освен това, макар битката да бе излишна, с удоволствие щеше да стане свидетел как Дебеланчо бива ступан от девойче с тегло една десета от неговото.

За съжаление, си имаше свои проблеми. Имитаторът, Кървавия паяк, както се бе нарекъл сам, го нападаше. Стреляше напосоки с паяжините си, затова на Спайдърмен не му остана нищо друго, освен да премине в защита.

— Откъде си взимаш паяжините? — го попита той, докато се отдръпваше от пътя му.

— Направиха ги специално за мен — изрева Кървавия паяк, — защото аз съм Спайдърмен!

Паяка бе научил това-онова от битките си с Ехо, тоест от човек, който имитира стила му, но това тук беше нещо различно. Тя се движеше като Спайдърмен, докато този тук си бе развил свой собствен стил.

Спайдърмен гледаше на своя боен стил като упражняване на хирургическа точност. Бе се сблъсквал с по-едри, по-силни и по-опасни врагове, но бе побеждавал — или поне не бе губил, с помощта на разума и предпазливостта си. Движенията му може и да изглеждаха спонтанни — като в защита те наистина бяха по-скоро инстинктивни, но той внимателно подбираше моментите си на атака. Когато си по-дребен и понякога по-слаб от опонентите си, трябва да правиш правилния избор.

Ако той беше скалпел, Кървавия паяк беше чук. В атаките му нямаше никакъв финес. Той пълнеше пространството с паяжини. Замахваше широко и се опитваше да влезе директно в тялото с мощни прави удари.

На открито няма никакъв шанс срещу мен, помисли си Спайдърмен, но в теснотията на кабинета на Фиск като едното нищо можеше да бъде пребит. Не разполагаше с пространство, в което да разгърне атаката и защитата си. Можеше само да бяга от ударите и да се опитва да им отвърне. Това щеше да прерасне в боричкане по правилата на Кървавия паяк.

Трябваше да привлече вниманието на Мая, но тя бе изцяло ангажирана със схватката е Фиск, който надделяваше. Бе успял да я хване през гърлото с една от огромните си лапи и я удряше в стената.

— Нямаш представа какво е това нещо благодарността — й каза той притеснително спокойно.

Като за лекция на тема „благодарност“, блъскането на главата в стената изглеждаше неподходящ педагогически подход. Спайдърмен се извърна, за да помогне на Мая. Кървавия паяк се възползва от тази секунда невнимание и прикова дясната му китка към стената с премерен изстрел на паяжината си. Втората порция уцели лявата му някъде около лакътя.

Спайдърмен дръпна силно. Паяжините на Кървавия паяк бяха здрави, но с удоволствие забеляза, че са по-нискокачествени от неговите. Надали обикновен човек би успял да се освободи, но той го направи. Когато врагът му се опита да го удари в главата, той вече бе приклекнал. Отвърна със силен удар в стомаха, после в ребрата, а с леко извъртане — и в бъбреците.

Кървавия паяк се вцепени за секунда. Спайдърмен го обсипа с паяжини и го прикова към пода. След това се извъртя и изстреля нишка около глезените на Фиск. Дръпна с всичка сила и успя да събори огромния мъж. Втората паяжина го прилепи към земята, поне засега. Надяваше се, че ще е за достатъчно дълго.

Хукна към Мая, като в движение повдигна долната част на маската си.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Нищо сериозно.

— Време е за бягане — каза той.

— Ами флашката?

— Не е тук — отговори той. — А и няма да имаме полза от нея, ако ни убият.

Тя кимна, извади едно устройство — модифицирано дистанционно за автомобил, и натисна червения му бутон. Прозорецът се взриви. Питър я грабна, намери подходяща цел за закрепване на нишката си и скочи в бездната.

Реши, че за да се е оставила в ръцете му по този начин, Мая сигурно изпитва огромно доверие в него. Не изглеждаше ужасена и не се гърчеше. Докато се носеха в нощта със скорост, която би вцепенила всеки човек с малко здрав разум в главата си, тя дори не затвори очи.

 

 

Бингъм се освободи от паяжините на фалшивия Спайдърмен. Бяха по-здрави от неговите, с яд констатира той, но не и толкова, че да не може да се справи с тях. Фиск обаче се мъчеше, което бе много смешно. Извади уреда за разграждане на своите паяжини, който не подейства на тези на измамника, но поне стаята стана малко по-чиста.

Отиде и помогна на Фиск. Мъжът се изправи като чудовище от стар филм на ужасите, махащо с ръце и залитащо напред. Юмруците му се свиваха и разтваряха в някакъв едва ли не успокояващ ритъм.

— Сега е моментът — отбеляза Бингъм — голямото бебе да избухне.

— Мамицата му! — изрева Фиск и удари с юмрук по бюрото. То се счупи на поне три парчета и се разпадна на пода.

— Познах — каза Бингъм.

Фиск се хвърли към сейфа и погледна вътре.

— Празен е — извика той. — Взели са всичко. Взели са флашката! Знаеш ли какво означава това? Че цялата операция е провалена!

Фиск удари с юмрук по стената и из стаята като шрапнели се разхвърчаха парчета от дървената ламперия.

Бингъм подскочи върху едно от оцелелите бюра. Демонстративно заразглежда ноктите си, което бе пълна глупост, защото носеше ръкавици. Хареса му обаче самият жест, защото така демонстрираше, че не изпитва нищо друго към дебелака, освен съжаление.

— В момента сме в ситуация като онези е добрата и лошата новина — каза той. — Добрата новина е, че не са взели флашката.

Фиск бавно се обърна към него. Очите му заблестяха и стана ясно, че яростта му се пренасочва към нова мишена.

— Какво си направил?

— Лошата новина е — продължи Бингъм, — че касата ти е производство на „Фърст Лайн“. Спечелили са си репутацията на производители на едни от най-сигурните сейфове на планетата. Проблемът е, че са частна фирма, за която не се разчу много, че миналия месец е погълната от „Оскорп“.

Фиск направи крачка към него. Лицето му бе олицетворение на гнева.

— Та значи този сейф, другите сейфове, всички в сградите ти и тайните скривалища… — каза Бингъм, докато театрално махаше с ръка наляво-надясно — не са особено сигурни. Мислехме си, че знаем за всички тях, но ето точно тук ни помогна придобиването на компанията. Бяхме пропуснали няколко, но след като компанията вече бе наша, можахме да проследим кой къде е. Искам да кажа, че ако имаше каси от друга фирма, планът щеше да се провали, но сега…

Той повдигна рамене.

— Аз печеля.

— Осбърн — изръмжа Фиск. — Той те е внедрил при мен.

— Няма да твърдя, че бих се справил без него — отговори Бингъм. — Всеки с уменията си. Да мами дебелаци, е едно от неговите. Той смята, че ще му бъда вечно благодарен, че ми е помогнал да намеря себе си, че ми е позволил от Спайдърмен във фантазиите си да стана Спайдърмен в истинския свят. Да, благодарен съм му, но това не означава, че съм му някаква кукла на конци. Аз не съм ничия кукла.

Фиск заскърца със зъби и заби поглед в Бингъм. Ноздрите му се разшириха и той задиша рязко и отсечено. Стъпи плътно на земята, сякаш се канеше да атакува, но не помръдна. Още не. Яростта се изливаше във вените му, но не бе готов да се откаже от рационалното мислене.

— Какво искаш? — попита той. — Къде са флашките?

Няма флашки, Тлъстьо — отговори Бингъм. — Има флашка. Унищожих всички, освен една. Осбърн ми каза да му я дам, но няма да го направя. Искаш ли да разбереш защо? Ще ти кажа. Защото тази флашка е моя.

— За какво ти е? — попита го Фиск. — Мога да те направя богат. Мога да ти дам власт. Скоро ще мога да правя всичко в този град.

— Не и ако дам флашката на Осбърн — поправи го Бингъм. — Не става въпрос какво ти можеш да направиш за мен, а какво аз мога да направя за теб. Гледай сега, в йерархичната стълбица настъпи малка промяна. Ти контролираш Осбърн, аз контролирам теб. Освен Кървавия паяк вече съм и Кингпин. Вече съм Кървавия Кингпин.

Фиск се хвърли напред със сведена глава и вдигнати юмруци. Намерението му да планира и да изгражда стратегии се бе изпарило. Искаше само да смаже врага. Бингъм очакваше това, но не и скоростта на едрия мъж. Фиск нанесе титаничен удар по главата му, преди да успее да се отмести.

Светът потъмня и се разкриви. Звън изпълни ушите му и в периферното му зрение затанцуваха светлинки. Плъзгаше се по пода. Ако беше обикновен човек, това щеше да е краят му, но той отдавна вече не бе като другите хора. Не беше обикновен човек от престоя си в лабораториите на Осбърн насам.

Осбърн не бе открил лекарството, което търсеше, а нещо друго. Начин да създадеш Спайдърмен. Препаратът бе убил всеки друг, което само доказваше, че на света може да съществува само един Спайдърмен. Ето защо имитаторът трябваше да умре. С всеки свой дъх той източваше силите на Бингъм. Всички го виждаха.

Само че в момента Бингъм имаше друг проблем под формата на огромен мъж, който се беше надвесил над него. Този път беше готов. Знаеше какво ще направи Фиск, колко бърз може да бъде, а това опростяваше нещата. Подскочи нагоре и напред, за да се приземи зад нападателя си. Дръпна панталоните на Фиск с надеждата да ги свали надолу. Нищо не можеше да извади от равновесие човек като Фиск така, както едно хубаво унижение. Панталоните обаче бяха като залепени и Бингъм скочи извън обсега на гиганта.

— Ще те убия — изръмжа Фиск.

— Трябва да приемеш офертата ми — каза Бингъм, докато подскачаше към тавана. — Мислеше, че Осбърн е в ръчичките ти. Сега е в моите. Мога да го накарам да направи това, което искаш, ако осъзнаеш, че сега вече работиш за мен.

Изстреля няколко паяжини… четири… пет… шест… седем. Право в лицето на Фиск. Седем е щастливо число, но не и за Фиск, който вече не можеше да диша. Бингъм знаеше, че няма полза да го удря в корема. Юмрукът му просто щеше да потъне в него. В лицето щеше да е приятно, но можеше да размести паяжините. Затова реши да е в коленете, за да го събори, след това продължи с ритници в ребрата. Фиск започна да се задушава и да се гърчи. Болка, липса на кислород, унижение. Сигурно е ужасно за човек, който се е мислил за толкова силен. Сега бе просто поредното глупаво хлапе в някакъв глупав град, чиято майка не му обръща внимание, докато всички му се присмиват.

Бингъм си спомни едно друго време, един друг дебелак и едно друго задушаване. Болката. Ужаса. Абсолютния ужас без лице. Когато направиш едно нещо, това нещо няма как да бъде направено на теб. Бингъм осъзна този принцип с кристална яснота. В момента се освобождаваше от миналото си. Правеше последните крачки към превръщането си в Кървавия паяк, в единствения и истински Спайдърмен.

Активира устройството си и разгради паяжините. Фиск се задави, докато пълнеше белите си дробове с въздух.

— Така стоят нещата — каза Бингъм. — Можеш да си или мой приятел, или моя жертва. Какво избираш?

Фиск стоеше и дишаше тежко, а юмруците му се отваряха и затваряха, докато ритъмът им се забави. Погледна Бингъм и лицето му застина.

— Приятел — каза кратко той.

— Добре — отбеляза Бингъм. — Ще ти хареса да сме приятели.

Естествено, че не вярваше на Фиск. Онзи щеше да го предаде при първия удобен случай. А Осбърн… Когато разбереше, че е бил надхитрен, щеше да понесе тежък удар. Щяха да получат урок. Щяха да се поучат от него. Кървавия паяк не може да бъде измамен. Едно време бе съществувал мъж на име Майкъл Бингъм, когото хората можели да използват и да захвърлят след това.

С онези дни бе свършено.