Дейвид Лис
Спайдърмен (34) (Вражеска атака)

Трийсет и четири

— Фиск винаги е разчитал на изнудването — каза тя. — Има по нещо за всеки, което може да му е от полза или да му навреди. Има нещо и срещу кмета Осбърн, но не знам какво. Държи тази информация на преносими флашки, по една във всеки от сейфовете си.

Бяха отишли в апартамента й в кулата „Фиск“. Мая бе слязла в кабинета си, беше отворила прозореца и Спайдърмен бе пропълзял вътре. Беше наблюдавал по лицето й как в нея осемте години омраза се борят с разбирането какво всъщност се случва във Вселената. Искаше й се да го покани да влезе, като в същото време в нея гореше желанието да го цапардоса с първия тежък предмет, до който успее да се докопа.

Трябваше да я държи под око.

Седнаха зад кухненската й маса. Още носеше дрехите си на Ехо, а той продължаваше да стои с навита нагоре долна част на маската си. Това бе една от най-странните срещи, на които бе присъствал, но със сигурност не беше на първо място. Припомни си разговора със Скорпиона и Херман Шулц в „Бара без име“.

Да, със сигурност не е най-странната. И все пак: двама души с костюми, които си приказват най-непринудено.

— Колко копия има на файловете за изнудване?

— Поне пет-шест.

Тя вдигна ръка, за да се почеше по лицето, но се сети за грима си и се спря. Изглеждаше уморена. Изтощена, объркана и изплашена. Целият й свят се бе обърнал с главата надолу и въпреки това тя се бе устремила напред.

— Може би ти трябва малко време да приемеш всичко това — предположи той. — Ако искаш да се срещнем друг път и да…

— Не — отсече тя. — Какво ще правя дотогава? Да продължа да се преструвам? Забрави. Ти ми разкри лъжите му и сега ще трябва да се изправиш срещу последствията, вече заедно с мен, защото за мен връщане назад няма.

Спайдърмен кимна.

— Исках само да съм сигурен, че нямаш нужда от пространство.

— Нямам — отговори тя. — Не ми трябва нито пространство, нито време, нито каквото и да било, защото това ще ме разсее от истински важните неща. Има проблем, значи има нужда от решение. Веднага, без никакво колебание или разкаяние.

Впечатляващо. А той не можеше да си избере зърнена закуска в магазина, без да се двоуми или после да съжалява. Възхити се на увереността на Ехо. От друга страна, не беше сигурен, че ситуацията е толкова еднозначна, колкото на нея й се искаше да я изкара, но разбираше нуждата й да действа, да реши проблема, вместо да стои и да чака.

— Тогава да анализираме ситуацията.

— Добре — съгласи се тя. — По принцип може да има повече копия на файла, за които да не знам. Имаме най-добрата охрана, която си в състояние да си представиш, но той е от старото поколение, което не вярва на облачните технологии, затова е заложил на повторенията.

— В такъв случай физическото унищожаване на информацията не е възможно — каза Спайдърмен, — но можем ли да вземем поне едно от копията? Ако знаем какво има във файла, може да решим какви да бъдат следващите ни стъпки.

— Имам достъп до един от сейфовете. Била съм на сантиметри от една от флашките повече пъти, отколкото мога да преброя, но никога не ми е хрумвало да се поинтересувам какво има на нея.

Усмихна се криво.

— Добре де, хрумвало ми е. Може би щях да го направя, ако си мислех, че ще ми се размине.

— А сега? — подкокороса я Питър.

— Мога да го направя, но това ще сложи край на всяка преструвка. Той веднага ще разбере, че я няма. Връщане назад за мен няма да има, няма да помогне каквато и да било имитация на лоялност. Ще бъда извън играта.

Преди малко бе съвсем категорична, че вече си приключила е преструвките.

— Така е — каза тя и се замисли със затворени очи. — Обаче би било някакво предимство, а аз мразя да се отказвам от преимущества, каквито и да са те, но наистина няма да се върна там. И така, значи взимам една флашка, но другите остават при него, при това ще знае, че има изтичане на информация.

Спайдърмен забеляза, че тя дори не можеше да се насили да произнесе името на Фиск.

— Съвсем нормално е Осбърн да има своите тайни — каза той. — Никой, независимо колко е чист, не може да ръководи корпорация като „Оскорп“ и да е кмет на град от световно значение, без да направил нещо, което да предпочете да остане скрито. Освен това Осбърн е лидер от рода на „не взимайте пленници“. Със сигурност има сума ти кирливи ризи. От това следва, че никога не би се предал без бой. Задължително е планирал нещо.

— И аз точно това си мислех — каза тя. — Изглежда прекалено сговорчив, което според мен означава, че компроматът срещу него е толкова мръсен, че ще го събори от постовете му. Това обаче е без значение. Ако не станем единствени собственици на информацията, няма никаква полза просто да знаем за какво се отнася тя.

— Не съм толкова убеден — отговори Спайдърмен. — Искам да кажа, че ако Осбърн крие нещо чак толкова инкриминиращо, добре би било хората да научат. Ако хората знаят, Фиск няма да може да го използва.

— Имаш предвид да разобличим Осбърн?

Спайдърмен кимна.

— Фиск няма да може да манипулира кмета, ако всеки знае тайната му.

— А ако кметът крие нещо, което не би било интересно на хората? — попита Мая. — Някаква срамна връзка, здравословен проблем или нещо от този род? Защо да оповестяваме тайна, ако не е за нещо незаконно?

Той вдигна рамене.

— Сега започвам да се ядосвам, че не ходих на лекциите по „Принципи на изнудването“ в университета. Не мисля, че можем да вземем правилно решение, докато реално не знаем с какво разполага Фиск, така че ще се наложи първо да извървим този път, преди да знаем накъде да поемем след това. Освен това може да се наложи да информираме обществеността. Може да се окаже достатъчно да кажем на кмета, че още някой, освен Фиск — някой, който работи срещу Фиск, също притежава файла. Каква е ползата да се криеш, ако и друг може да те изложи на светлината на прожекторите? Фиск ще загуби лоста си за влияние в секундата, в която Осбърн разбере, че имаме информацията.

— Всичко това е само на теория — отбеляза тя. — За да се превърне в практика, първо трябва се докопаме до някоя от флашките. Преди обявяването има още само два дни, така че какъв е планът ти?

— За момента продължаваш да си доверено лице — отбеляза той. — Надявах се ти да го измислиш.

Мая замълча и започна да мачка лицето си. Явно се бе замислила много дълбоко. Освен това изглеждаше много нещастна.

— Извинявай, че те забърках във всичко това — каза Спайдърмен. — Живееше в лъжа, но искрено вярваше в нея. Разруших основите на всичко, което до момента си смятала за истина.

Тя го изгледа, сякаш е непознато насекомо в буркан.

— Винаги ли се извиняваш, след като си направил нещо правилно?

— Невинаги. Да речем, в половината от случаите — каза той, след което се наведе напред и изражението му стана абсолютно сериозно. — Сменяме темата. Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за имитатора Спайдърмен.

 

 

След всичките тези седмици бездействие най-сетне да прави нещо — да проникне в една от сградите на Фиск, а след това да разбие един от сейфовете му.

Единственият, чиято комбинация Мая знаеше, се намираше в кабинета му в Горен Ийст Сайд. Искаше да го направи сама, но Спайдърмен настоя да я придружи. Предпочиташе да е наблизо, ако тя се забърка в някаква каша, а и освен това искаше да я държи под око. Решението й да се обърне срещу Фиск изглеждаше истинско, но все пак…

За съжаление, се наложи да изчакат до вечерта преди галацеремонията. Фиск щеше да е в същата сграда в ролята си на домакин на конференция на някаква асоциация на агенциите за недвижими имоти, което означаваше, че и охраната ще е засилена. Щеше да е по-добре да изчакат да се върне в кулата „Фиск“.

Когато им се отвори прозорец за действие, вече беше късен следобед. Мая можеше да си сложи бизнес костюма и да влезе през централния вход. Спайдърмен си намери път през покрива, а след това — и до кабинета, с комбинация от катерене, пълзене и избягване на охранителните камери. Когато стигна до целта си, Мая вече бе там.

Беше извадила лаптопа си и го бе свързала с порта на сейфа. Слънцето залязваше и в сградата бе тихо. Осветлението бе приглушено, за да не привличат излишно внимание.

— Сейфът има вътрешен сензор за регистрите — обясни му тя, докато щракаше по клавиатурата на лаптопа. — Всичко се записва, а подозрителните дейности се маркират. Това включва всяко негово отваряне, особено когато Фиск не е в сградата. Качвам програма, която да замаскира действията ни.

— Защо си правиш труда? — попита Спайдърмен. — И без това скоро ще разбере, че флашката е открадната.

— Ще трябва все пак да е, след като сме напуснали сградата, нали — отбеляза тя. — Добре е човек да си тръгне, без охраната да стреля по него.

— Спор няма — съгласи се той. — Големи сме късметлии, че сме крачка-две пред него.

— Има хора, които понякога си мислят така — изсумтя Мая, докато пръстите й танцуваха по клавишите, — но малцина са успели. За него светът е като партия шах и винаги обича да подчертава, че срещу матиране ответен ход няма. Стига си говорил. Не мога да ти чета по устните и да действам по програмата по едно и също време.

Той вдигна ръка в знак на извинение и я остави да си върши работата, като продължи да се оглежда за какъвто и да е знак, че са били забелязани. Всичко изглеждаше спокойно. Паяшкият му усет не се обаждаше. След малко лаптопът на Мая изпиука леко и тя вдигна лице към него с усмивка на уста.

— Това трябва да свърши работа. Вече можем да отворим сейфа, а той няма да го разбере до следващия път, когато сам установи, че флашката липсва.

Погледна го в очите и попита:

— Знаеш комбинацията, нали?

— Ти майтапиш ли се с мен?

Момичето се ухили.

— Естествено, че се майтапя. По цял ден съм около Фиск и съдружниците му. Имаш ли представа колко време е минало от последния път, когато ми се е удало да се пошегувам с някого? Ти изглеждаш като човек, който може би има чувство за хумор.

— Не мога да повярвам, че излиза от моята уста — изръмжа той, — но понякога не е удачно човек да се шегува.

Мая светна с фенерчето си срещу сложната плетеница от зъбчати колелца. Отварянето на този сейф изискваше повече умения, отколкото шкафчето в гимназията на Питър, но тя се ориентираше, сякаш е родена за това.

Чу се изщракване и нещо като отключване на магнитна ключалка. Вратичката на касата се отвори навън. Мая я дръпна широко. Лъчът на фенерчето й освети празна вътрешност.

Бръкна и прокара ръката си по дъното и стените, сякаш не вярваше на очите си, сякаш флашката можеше да е станала невидима.

— Тук беше — каза тя почти безшумно. — Флашка, папки, договори, дори накити и бижута. Всичко е изчезнало.

— Възможно ли е да ги е преместил някъде другаде? — допусна Спайдърмен. — Докато трае конференцията.

— Човек не маха неща от сейф, за да ги премести на по-сигурно място — иронично отбеляза Мая. — Ролята на сейфовете е да са сигурни.

— Спор няма — каза Спайдърмен и вдигна ръце в знак, че се предава. — Тогава какво означава това?

И в този момент паяшкият му усет се разбуди. Без да се замисля, той дръпна долната част на маската, за да закрие устата си, подскочи във въздуха, извъртя се и се захвана за тавана.

На вратата на кабинета стоеше Фиск.