Дейвид Лис
Спайдърмен (33) (Вражеска атака)

Трийсет и три

По новините имаше репортаж и за Фиск, така че Питър взе дистанционното, за да го изключи, но така и не успя да накара палеца си да натисне бутона.

Всеки ден бе като повторение на предишния. Седмиците след инцидента в музея — тоест откакто Уатанабе сложи край на партньорството им и Мери скъса с него, преминаха като в мъгла. Питър все още излизаше навън в костюма на Спайдърмен. Дори се изправи срещу Скорпиона и Електро, като този път успя да ги вкара в затвора „Рафт“. Все пак градът продължаваше да има нужда от защита, ако ще и някои от жителите му да се страхуваха от Спайдърмен. Странеше от Фиск, защото Уатанабе го бе помолила. Можеше да влоши нещата по нейните думи, но той не се сещаше как ситуацията би могла да стане по-лоша.

Мислеше си за Аника. Гневът се трупаше, но вече примесен с отчаяние и донякъде безпомощност. Смъртта й беше безсмислена. Нищо не можеше да промени този факт.

Гледаше как един репортер говори пред кулата „Фиск“:

— Кметът Осбърн ще обяви новия си икономически съветник на тазвечерната гала — каза той, — а се носят слухове, че изборът му е паднал върху Уилсън Фиск. Фигура с противоречиво минало, гигантът в бизнеса с недвижими имоти сега се радва на любовта както на богаташите, така и на редовите граждани. Скорошният скок в цената на общинските облигации подсказва, че от Уолстрийт също одобряват подобно развитие на нещата.

Докато репортерът говореше, зад него се появи Фиск, а зад него крачеше Мая Лопес. Репортерите се скупчиха около тях и закрещяха въпросите си, докато двамата вървяха към лимузината.

— Не очаквам да бъда посочен за икономически съветник — каза Фиск — и не очаквам кметът Осбърн да поиска това от мен. Независимо от това аз повторно заявявам готовността си да служа на града, който обичам, ако и когато бъда призован да го направя.

Репортажът свърши и Питър най-накрая успя да изключи телевизора. На вратата се почука и той предположи, че е разносвачът на пица, но когато отвори, пред него стоеше Мери. Носеше избелели дънки и бяла тениска под кафявото си кожено яке. Косата й бе леко разрошена от вятъра.

Изглеждаше фантастично.

Питър не промълви нито дума, защото не знаеше какво да каже. За последно я бе видял преди седмици. Мислеше за нея всеки ден и всеки път, когато се връщаше от обиколка, му хрумваше да я посети. Тя бе единственият човек, с когото можеше да говори за двойствения си живот, но не искаше да й се натрапва. Беше поискала пространство, затова той й го осигуряваше.

— Здрасти — каза Мери. — Мисля, че е прието така да се поздравяват хората.

— Извинявай — каза той и се отдръпна, за да може тя да влезе. — Здрасти. Чаках си пицата.

— Често съм го чувала — каза тя и се промуши покрай него, след което заоглежда апартамента, през който сякаш бяха минали полицаи и бяха претърсили обичайната кочина, на каквато и без това приличаше. — Никога не си бил особено прибран, но това вече е нов личен рекорд.

— Рекордът ми беше в събота — заяви той. — Сега вече е почистено и подредено. Това в момента е новото средностатистическо състояние.

Погледна нагоре и погледите им се срещнаха.

— Мери, какво правиш тук?

— Дойдох да те видя, защото си депресиран.

Вдигна купчина мръсни чинии от един стол и внимателно ги остави на пода. Огледа седалката и седна.

— Че откъде би знаела?

— Защото те познавам, Питър — каза тя. — Приятели сме по-отдавна, отколкото бяхме двойка, и аз съм единственият човек, с когото можеш да разговаряш за двойствения си живот. Това, че вече не излизаме заедно, не означава, че не можем да си говорим.

Той скръсти ръце.

— Каза, че искаш пространство.

— Сигурна съм, че никога не съм казвала…

На вратата отново се почука. Мери го изпревари. Плати за пицата, след което се заоглежда за достатъчно чисто място, където да я остави. Най-накрая се зае да почиства едно ъгълче от кухненския плот.

— Виж сега, ако не искаш да си говорим, ще си отида — каза тя. — След като изям своя дял от пицата. Да ти се намират чисти чинии?

— Имам руло кухненски салфетки.

— И това е нещо.

Нямаше смисъл да се карат. Освен това се радваше да я види. Мери наистина го разбираше по-добре от всеки друг, а и беше права, че той има нужда да си поговори с някого. След като се въоръжиха с големи салфетки, те си взеха от пицата. Питър изгълта набързо едно парче, което му даде нужната енергия да започне разговора.

— Как са нещата в лабораторията? — попита Мери.

— Не знам — отговори Питър. — Уволниха ме.

— О, Питър… — започна тя.

Той осъзна, че играе нечестно и се опитва да предизвика съжалението й.

— Знаеш, че никога не съм се разбирал с Пейтън. Ще говоря с шефа да ме върне на работа, но точно сега нямам сили да правя подобни усилия.

— Защото си зает да стоиш в разхвърляния си апартамент?

Той поклати глава.

— Просто не знам какво да правя. Може би нямам избор и трябва да се примиря, че не мога да направя нищо. Ако Осбърн предложи поста на Фиск, тогава наистина ще е невъзможно да бъде спрян. Ще разполага с власт, лостове за влияние и достъп до ресурси, като полицията няма да може да припари до него. Не виждам начин да попречим на всичко това да се случи. Може да отида на галавечерята и да създам малко хаос, но всички видяхме какво се случи в музея. В най-добрия случай мога да попреча обявяването да се случи тази вечер. В дългосрочен план няма разлика.

— Значи се предаваш?

— Да имаш по-добра идея?

— Изобщо нямам никакви идеи — каза тя, — но това самосъжаление, на което си се отдал, не е в услуга на никого.

— Че защо да се чувствам добре? — запротестира той. — От години се опитвам да спра Фиск. Той убива хора. Уби човек, когото познавах, като не само се провалих, но и паднах в капана му. Нямам избор. Не мога да метна няколко паяжини и да реша проблема.

— Не е вярно, че нямаш избор — каза тя и отхапа от пицата. — Това са само идеи. Позволи си да ти хрумнат нови. Този Питър Паркър, когото аз познавам, никога не би се предал. Щом не можеш да решиш проблема с паяжини, реши го с мозък. Използвай състраданието си, Питър. Понякога прекалено много мислиш за другите. Това е проблем. Превърна се в проблем, който застана между нас, но е и едно от нещата, които те правят невероятен човек. Съществува вариант, който ще ти покаже трета линия на поведение. Може да е под формата на човек, може да е нещо друго. Трябва само да го разбереш какво е, след което да послушаш сърцето си.

— Лесно ти е да го кажеш — вметна той.

Мери избърса пръсти в салфетката, след което я остави върху кутията с пица.

— Така е — спокойно каза тя. — Лесно ми е да го кажа, а на теб ти е трудно да го направиш, така че по-добре ставай и се залавяй за работа.

Изправи се.

— В момента само си повтаряш как не можеш да го спреш. Когато решиш да разсъждаваш в другата посока, уведоми ме.

Тръгна си, без да изчака отговора му.

Питър седеше с парче пица, увиснало в ръката му. Хрумна му да порита малко мебелите, но реши, че ще бъде проява на лошо възпитание. После си помисли, че няма да е лошо да почисти апартамента, и започна с преместването на малко мръсни чинии в мивката. Същинското миене щеше да почака за някой друг ден. След това се отпусна на дивана и реши, че е много ядосан.

Това, че е ядосан, обаче не беше доказателство, че Мери греши, което наистина го вбесяваше. Всъщност дори май беше доказателство, че е права. Той наистина се предаваше, но не виждаше как състраданието му би могло да сложи прът в плановете на чудовище като Фиск. Речта й може и да беше чисто и просто изблик, който да го мотивира да действа, но беше права. Не можеше да позволи на Фиск да спечели.

Трябваше да се пробва, ама яката. Трябваше да открие как да се добере до Фиск, да го спре, без да се стига до директен сблъсък. Това най-вероятно щеше да наложи намесата на трети човек, но кой да е той? Уатанабе беше извън сметките…

По дяволите, права е, помисли си той. Усети, че се усмихва за първи път от седмици насам. Мери Джейн току-що го бе надхитрила, а това винаги бе удоволствие за страничния наблюдател. Освен това се усмихваше, защото в ума му покълваше една идея.

 

 

На следващата сутрин се появи в „Дейли Бъгъл“ без предварително уговорена среща. За да се извини за натрапването, както и за това, че се бе държал снощи като глупак, й донесе кафе и поничка, които остави на бюрото й.

— Мая Лопес — каза той и си дръпна стол.

Мери му се усмихна.

— Продължавай.

— Тя ме мрази. Обича Фиск, но той я лъже. Тя мисли, че аз съм убил баща й. Ако успея да я убедя, че греши, може да я накарам да ми помогне.

— Чакай да извадя досието й — каза Мери.

 

 

Когато го видя, Мая почувства, че сърцето й сякаш ще спре.

Излезе от банята, след като си бе взела душ, и намери бележка, залепена на стената. Тоест не залепена, а захваната с няколко паяжини.

Имаме недовършена работа. Чакам те на покрива. Носи си непредубедеността, а копието остави вкъщи. Моля.

Спайдърмен. Защо го прави? Иска да се бият ли? Дали се страхува от онова, което тя знае? Дали смята, че тя е заплаха за него, че може да го нападне в момент, когато не е готов? Сигурно иска да се изправи срещу нея на място и по време по свой избор.

Не, в това нямаше логика. Спайдърмен беше страхливец, който се крие зад маска и се преструва на герой. Ако искаше да я спре, щеше да я нападне неочаквано. Щеше да я убие така, както бе убил баща й.

Значи беше някакъв капан. Би трябвало да игнорира тази бележка. Не виждаше причина да му играе по свирката. По-добре да продължи да си гледа своята работа. Нека я чака и да разбере, че не е някаква кукла, на която да дърпа конците.

Само че не можеше да не обърне внимание. Не можеше да го игнорира. Беше я предизвикал и трябваше да отвърне на предизвикателството му.

Мая посегна към грима.

 

 

Ехо се качи на покрива, готова за опитите му да я хване в паяжините си. Очакваше от него да се крие в засада на някакво внимателно избрано място. Бе подготвена за варианта той дори да не е там. Можеше да е само тормоз. Може би на покрива я чакаха само вятърът и собствената й ярост.

Не беше оставила копието вкъщи.

Мая винаги си бе представяла, че последната битка помежду им ще бъде на някое тъмно място, може би с мъгла, но задължително със слабо и треперливо осветление. Той обаче стоеше в ярката светлина на ранното утро. Докато крачеше към него с гримираното си лице, тя го видя как е седнал по турски и разгръща някаква папка в другия край на покрива.

— Как се осмеляваш да ми се подиграваш? — попита го тя. — Гневът ми те забавлява ли?

Надяваше се гласът й да звучи толкова заплашително, колкото го усещаше в главата си.

Той погледна нагоре и нави долната част на маската си, за да вижда устните му.

Знае…

— Това не е подигравка. Опитвам се да изглеждам незастрашително. Кълна се, Мая.

— Наричай ме Ехо — каза тя.

Знаеше, че е глуха, и бе разкрил част от лицето си. Това нищо не означаваше. Дори с помощта на перфектната си памет тя се съмняваше, че може да го идентифицира само по уста, но не в това бе въпросът. Маските, костюмите, гримът… Всичко това бе някаква форма на защита. Той й се разкриваше, ставаше с една идея по-слаб пред нея. Костюмът му беше част от силата му точно толкова, колкото паяжините и уменията. Той можеше да иска да демонстрира слабост, но тя щеше да му покаже силата си.

Нападна го.

Бавно, сякаш не го е страх, той се изправи. Остави папката на земята и изстреля малка паяжинка, която да я задържи на място. След това се обърна с лице към нея.

— Не искам да се бия с теб — каза й той. — Искам да поговорим.

Мая насочи копието си към него, но той го избегна с лекота. Усети как я обзема съмнение. Знаеше как да се бие с него, когато той се държи като себе си, когато отвръща, но сега поведението му беше различно. Ехо не знаеше как да се справи с това.

Трябваше обаче да опита. Хукна срещу него и отново се опита да го промуши. Този път очакваше от него да се отдръпне. Беше го видяла да го прави и сега очакваше същото. Вдигна копието и краката му се препънаха в дръжката му, от което той загуби равновесие.

Спайдърмен падна на покрива, но светкавично отскочи и се обърна с лице към нея. Тя зае стойка, но не атакува. Той не изстреля по нея паяжини. Беше само на пет метра от нея и вдигна ръце.

— Това е моментът, в който започваме да си говорим.

— Ти уби баща ми — каза тя. — Стига си си играл на игрички и се бий с мен.

— Не играя никакви игрички — каза той. — Моля те да ме изслушаш.

Сигурно беше някакъв номер. Капан. Ако знаеше какво е замислил, щеше да го победи. В ума си превърташе всеки кадър, откакто го бе видяла на покрива. Къде е бил в началото. Къде се е преместил. Дали се е опитвал да я принуди да се премести към някаква конкретна позиция. Той се държеше като… Като че ли наистина иска да говорят. Щом искаше това, значи точно това нямаше да получи.

Отново се хвърли напред с движение, сякаш възнамерява да го прободе, но този път запрати копието право в гърдите му като куршум.

Ченето му падна от изненада. Падна по гръб и копието прелетя над главата му, а след това изстреля паяжина, която го улови, преди да е изхвърчало зад ръба на покрива. Докато скачаше отново на крака, извъртайки се далеч от пътя й, той го придърпа към себе си. Хвана го за дръжката, остави го внимателно на земята и отстъпи назад.

— Вземи си го — каза той, — но ми обещай да се държиш прилично.

Отстъпи още няколко крачки назад.

— Мислиш, че можеш да ме подценяваш — изръмжа тя.

Беше вбесена от факта, че Спайдърмен си играе така с нея. Той обаче стоеше с вдигнати ръце и длани, извърнати към нея. Премести се малко, за да може тя да вижда устните му по-добре.

— Не те подценявам и не си играя игрички с теб. Искам да поговорим. Разбирам защо си ядосана. Знам какво е да загубиш близък човек, но не аз съм убил баща ти, Мая. Казано ти е, че съм бил аз, но това не е вярно.

— Ти си лъжец — каза тя и замахна към него, но той вече бе скочил във въздуха.

Приземи се и отново застана с лице към нея.

— Не те лъжа. Не съм го убил, но знам кой го е направил. Имам доказателство. В папката е.

— Опитваш се да ме изиграеш.

Вдигна копието и направи опит да го намушка.

— Да ме накараш да сваля защитата си.

— Защо да го правя?

Защо да го прави? Добър въпрос. Какво би спечелил, ако излъже? Искаше й се да вижда очите му. Често познаваше по очите на хората кога я лъжат, но той носеше маска. Устата не бе достатъчна. Отново атакува с копието.

— Ако исках да те нараня — каза той и избегна острието, — защо бих дошъл да разговарям с теб? Знам къде живееш. Мога да проследя почти всеки човек без никакви проблеми. Много е лесно да се направи засада на някого. Виж, да се опитваш да говориш с хората, докато искат да те намушкат, е малко по-трудно.

Тя отстъпи една крачка и зае стойка с вдигнато копие, сякаш ще отклонява атака. Атака, която така и не дойде.

— Някога изобщо разглеждала ли си полицейското досие на случая? — каза той и направи крачка назад.

Тялото му бе отпуснато, сякаш бе наясно, че тя се е успокоила малко.

— Някога да си виждала доказателствата?

— Естествено — каза тя и безрезултатно се опита да го удари.

Подиграваше й се и тя му позволяваше да й влияе. Затова се спря и опря края на копието в земята с поглед, забит в него, готова да изслуша всичко, което е дошъл да й каже. Щеше обаче да изчака удобния момент. Щеше да е готова да нанесе удар.

— Ако бе прочела досието, щеше да знаеш, че не е възможно да съм го убил аз.

— Според казаното в него е невъзможно да е бил някой друг.

Устата му се разкриви.

— Сигурно Фиск ти е дал досието, нали?

Тя не отговори нищо.

— Било е фалшификат — заяви той. — Това тук е копие на истинското досие в полицията.

Посочи папката на земята.

— Виж го. Аз го прочетох и знаеш ли какво излиза? Че този, който ти е дал копието, е убиецът на баща ти.

Тя отстъпи крачка назад.

— Искаш да ме отстраниш от пътя си.

Той пристъпи с вдигнати ръце, сякаш се предава, а тя насочи копието срещу него.

— Искам да научиш истината — каза той. — Свалям защитата си, за да видиш колко съм сериозен. Просто погледни в папката.

— Който сваля защитата си, е глупак — му отвърна тя.

— Може и така да е — отговори той, — но по-добре да съм слаб глупак, отколкото зъл престъпник. Дебел зъл престъпник. С огромни юмруци. Като…

Той свали ръцете си и с длани оформи нещо като топка пред себе си.

— … ей толкова ненормално големи. Не знам как успява да си разопакова дъвката е такива лапи? Приличат на топки за боулинг, направени от шунка.

Случи се нещо странно. Нещо, което Мая не бе очаквала.

Засмя се.

Спайдърмен я бе накарал да се разсмее, а тя не знаеше как да реагира на този факт. Може би защото бе видяла, че той не е чудовище.

Само защото един човек може да бъде очарователен, не означава, че не може да е зъл, си каза наум тя, но знаеше, че греши. Всъщност Спайдърмен не беше очарователен. Беше искрен. Но тогава ако това, което й казваше, бе истина, значи…

Дори не искаше да си помисля какво означава това.

Копието падна от ръката й. Думите излязоха сякаш от нечия чужда уста, но тя знаеше, че са нейни.

— Дай да видя досието.

 

 

— Как да съм сигурна, че е истина? — попита тя и затвори папката.

— Ти си дъщерята на жертвата — й каза Спайдърмен. — Можеш да отидеш в полицията и да поискаш копие. Ще получиш същото, което прочете тук, а не това, което ти е дал Фиск.

Тя примигна няколко пъти в бърза последователност.

— Живея с човека, убил баща ми. Лъгал ме е за всичко.

— Така е.

— Ами другите неща, които се говорят за него? — попита Мая. — Че е Кингпин. Това вярно ли е?

Тя явно наистина не знаеше. Било е абсурдно да работи и живее с него, и да няма никаква представа каква е истината. Може пък да е изпитвала нуждата да скрие фактите от самата себе си.

— Да — каза Спайдърмен. — Бил съм свидетел. Мога да ти осигуря полицейските досиета и по този случай, ако имаш нужда от тях, за да се убедиш сама. Той е лош човек, Мая. Излъгал е много хора. Явно е излъгал и теб.

Помисли си, че тя ще се разплаче. Лицето й омекна, но след само секунда се върна към обичайното за нея сурово изражение.

— Трябва да го спрем — заяви тя. — Трябва да си плати за стореното.

Питър с усилие потисна усмивката си.

— Надявах се да кажеш точно това.