Дейвид Лис
Спайдърмен (32) (Вражеска атака)

Трийсет и две

Бингъм нямаше как да разбере от колко време е в лабораторията. Вътре нямаше вестници или шоута по телевизията. Освен това телевизорът не работеше като онзи в другата стая, където трябваше само да го пусне и веднага започваше нещо развлекателно. Тук бе различно, докато не попадна на нещо.

Първоначално му допадна, че не се налага да спори с никого какво да гледа. Можеше да си стои в стаята и да гледа каквото си поиска, колкото си поиска, дори да гледа едно и също нещо отново и отново. След това обаче удоволствието от тази свобода избледня и започна да се чувства самотен. Лекарите, техниците и охраната не разговаряха с него. Когато ги попита дали може да се върне в старата си стая, му отговориха, че там вече няма никого.

Всички си били заминали.

Това означаваше, че всички са измрели. Той го знаеше, но не искаше да го произнесе на висок глас. Звучеше зле и някак си омърсяваше хубавите страни на случилото се. Да, те бяха мъртви, но Бингъм бе жив. Бе оцелял. Можеше да прави нещо, което другите не можеха. Да живее.

Мозъкът му работеше различно. Знаеше го. Бяха му дали тестове, където трябваше да отговаря на въпроси, да пише отговори, да избира форми или да описва картинки. Невинаги разбираше въпросите, но бе наясно, че ги е впечатлил. Преди никога не се бе справял добре с тестове и това чувство му хареса.

Тялото му също се променяше. Беше се източил и сега беше строен и мускулест, макар да не бе тренирал за тази цел.

Не бе променил начина си на хранене и никога не бе вдигал тежести, освен по време на лабораторните тестове. Причината бе в лекарството.

Сега можеше да скача на ненормални разстояния, което бе напълно необяснимо. Можеше да се катери по стени, дори по гладки стени. Понякога го караха да се бие с някого от охраната и в началото мразеше да го прави. Бингъм винаги бе мразел да се бие, защото щеше да го боли. Вече обаче не успяваха да го удрят и не го болеше, така че на него му хареса, че е толкова добър в боя. Идваха разни със свалени ризи, перчеха се с големите си мускули, но Бингъм бе по-силен. Беше и по-бърз. Някак си знаеше какво ще направят, преди да са го направили. Тялото му реагираше, без да се налага да му казва какво да прави.

— Кога ще се бия пак? — питаше той директора, а онзи се усмихваше, сякаш пази някаква тайна.

Един път нападна и него. Не си спомняше случката много добре, защото над разсъдъка му сякаш се бе спуснала мъгла. Сигурно пазачите са ги спрели, защото директорът продължи да идва на работа. Всеки път, когато влизаше при него, го правеше с охрана, чиито пистолети бяха извадени и насочени към него.

Бингъм разбираше какво му говорят хората, но разбираше всичко и когато мълчаха. Това бе нещо ново. Сега беше и по-умен. Сякаш лекарството бе вдигнало някакво було над разума му. Осъзнаваше нещата по начин, по който не бе съумявал преди, и можеше да прави взаимовръзки между тях. Даваха му хамбургер, а вместо просто да го изяде, той разбираше разни неща за него, например откъде е или как е бил сготвен. Сякаш всички хамбургери, които е изял досега, са станали част от него. Сякаш отчасти той бе станал хамбургер. Не целият, но някаква част от него. Не можеше да се свърже с нещо, без това нещо да го промени. Осъзнаването на този процес му даде сила, която обаче той все още не искаше да използва.

Още не. Чакаше правилния момент.

Един ден директорът влезе в стаята. С него имаше четирима пазачи, всеки от които бе насочил пистолета си към Бингъм.

Не му пречеха нито хората, нито оръжията им. Нямаше да стрелят по него, освен ако не предприеме нещо, а те го гледаха така, сякаш би могъл да им ги вземе, без да пострада. В главата си виждаше как може да стане това. Как нямаше да могат да го спрат, но Бингъм не го правеше, защото смяташе, че директорът много ще му се ядоса. Ами ако спрат да му дават лекарството? От това се страхуваше най-много.

— Шефът е много разочарован от теб — каза директорът.

Това разстрои Бингъм. Усети, че се паникьосва, но не можеше да се сети какво е сбъркал. Може би трябваше да вземе пистолетите на пазачите, преди да му направят нещо. Реши обаче да чуе още от онова, което директорът има да му каже. Да си прави такива изводи, бе едно от нещата, които преди не му се удаваха, а сега можеше.

— Какво съм направил?

— Вината не е твоя, Майкъл — каза директорът, — но лекарството не ти действа по начина, по който иска шефът. Той искаше да излекува една болест.

— Болен ли съм? — разтревожено попита Бингъм, макар никога досега да не се бе чувствал толкова здрав.

— Не, но от начина, по който тялото ти реагира на лекарството, можем да разберем дали ще лекува тази болест. Шефът се надяваше, че тялото ти ще реагира по един начин, а то реагира по друг.

— Помогна ми да правя разни неща — каза Бингъм.

— Да, така е — съгласи се директорът. — Искам да ти задам един въпрос, Майкъл. Чувал ли си кой е Спайдърмен?

Бингъм се сети за онази вечер на улицата. Имаше нужда от помощ, а Спайдърмен го бе подминал. Беше размишлявал дълго време по въпроса и най-накрая бе решил, че Спайдърмен не е истински. Беше като една от онези истории за стари божества и герои, а сега той самият можеше да прави много от нещата, които се предполагаше, че може да прави Паяка. Можеше да си извади само едно заключение.

Онази вечер не бе видял човек.

Беше видял бъдещето си.

— Аз съм Спайдърмен — заяви той.

Дълго време директорът не каза нито дума. Гледаше Бингъм и примигваше, което бе сигурен знак, че се опитва да реши нещо. Бингъм вече забелязваше тези неща.

— Мисля, че шефът много ще се зарадва да чуе това — по-накрая се обади директорът.

След това започнаха да му дават още повече от лекарството, а тренировките му станаха съвсем различни.