Дейвид Лис
Спайдърмен (31) (Вражеска атака)

Трийсет и едно

Трябва да се видим възможно най-скоро — каза Уатанабе. — Код червено.

Питър изръмжа наум. Това бе първото й обаждане от дни насам въпреки няколкото отчаяни съобщения, които й бе изпратил.

Тъкмо се прибираше вкъщи след двайсет и четири часова смяна в лабораторията. Към края на деня директорът бе постигнал пробив и бе разработил нова теория как да подобри съвместимостта на симулираните синапен в синтетичната мрежа. Мозъкът на Питър обаче се бе превърнал в каша и го изпратиха да си ходи, да хапне нещо, да се изкъпе… и да се върне след два часа.

— Какво става? — попита той Уатанабе.

— Просто ела. Важно е.

Продиктува му адреса и Питър започна да се преоблича на секундата.

Появи се след двайсет минути, с което почти подобри личния си рекорд. От позицията си на този покрив той виждаше целия Манхатън под себе си. Кулата на Отмъстителите светеше в далечината на нощта. Чуваха се автомобилни клаксони, човешки смях, викове и плач, които се отразяваха в един безспирен екот между сградите. Усещаше се длъжен да бди над всичко това и определено бремето му тежеше.

Уатанабе го чакаше.

— В Музея на съвременното изкуство има благотворителна вечер — каза тя.

— Да, знам — отговори той. — Очаква се Фиск да присъства.

Веждите й подскочиха. Може би бе впечатлена от факта, че е запознат е графика на целта им. Нямаше намерение й казва, че знае, защото приятелката му ще следва като сянка въпросната цел. Цял ден това го тревожеше и възнамеряваше тази вечер да се отдаде на патрулиране, за да разсее тези мисли от главата си.

— Имаме информация, че мероприятието ще бъде ударено от Тумбстоун — каза тя. — Явно Фиск го изтласква от сферата му на влияние в последно време и онзи търси как да му отмъсти. Източникът ми казва, че изобщо не се интересувал дали някакви си обикновени хора щели да се озоват насред престрелката. Дори се надявал да стане така.

Появата на Тумбстоун беше лоша новина. Лони Линкълн беше престъпен бос, който се ширеше в предградията на Ню Йорк, но територията му взе да се топи, откакто Фиск се върна в града. Със своята бледа кожа, свръхчовешка сила и странни остри зъби, той също си беше бая плашещ образ. Сблъсъците им е Фиск на обществени места винаги завършваха с жертви.

— Какво ще бъде полицейското присъствие на мероприятието?

— Точно в това е работата — каза тя с тъжно изражение на лицето. — Нищо повече от обичайната охрана. Опитах се да придвижа сигнала нагоре по командната верига, но шефът ми каза, че доказателствата не били достатъчни, за да оправдаят заделянето на допълнителен човешки ресурс. Неговите източници пък му били казали, че Тумбстоун си траел и избягвал да влиза в открит конфликт е Фиск. Досаждах му, докато не се съгласи да вдигне нивото на значимост на събитието. Това обаче няма да има никакво значение, ако Тумбстоун изпрати цяла армия да направи мястото на решето.

— Защо шефът ти ще си затваря очите за такова нещо? — попита Питър. — Дали не е „на заплата“ към Фиск?

— Нямам представа — отговори тя. — Може и да е прав и заплахата да не е реална. Може Фиск да предпочита да се справи с нея със собствените си хора. Последното нещо обаче, което искам да видя, е престрелка с редови граждани между двата лагера.

— Искаш от мен да спра всичко това ли?

— Не е нещото, което бих предпочела — каза тя и устата й се разкриви в гримаса. — Много ченгета все още смятат, че ти си убил Ейб Ремзи. Да се вясваш там, честно казано, не е добра идея, но може да е единственото, което да попречи на схватката да се разрасне. Ако решиш да отидеш и видиш нещо да се случва, на секундата ме уведоми. Извади ли се оръжие, ще успееш да опазиш хората невредими, докато изпратя повече полицаи на мястото. След което се омиташ.

Спайдърмен кимна.

— Заемам се.

Да спаси невинни хора от смърт, би било достатъчна мотивация само по себе си, но фактът, че Мери също е там, го накара да не губи нито секунда. Включи вградения в маската си телефон и й се обади.

— Мери Джейн, не бива да ходиш на това събитие — каза той. — Ще има проблеми.

— Какви проблеми?

Беше задъхана; сякаш е тичала.

Разказа й съкратената версия, но Мери не се разтревожи. Всъщност се случи точно обратното.

— Ще се оглеждам, но ако ще се случва нещо от този род, трябва да съм там, за да го отразя — каза тя и гласът й прозвуча развълнувано пред подобна перспектива.

— Ти изобщо чуваш ли се какви ги говориш? — я попита той. — Може да те убият.

— Виж какво, мъжаго, ще внимавам — каза тя. — И благодаря за окуражаването.

Преди да успее да отговори, тя вече бе затворила.

Спайдърмен изръмжа отчаяно, но не можеше просто да отиде при Мери и да я омотае в паяжини до края на вечерта. Добре де, можеше и да го направи, но не му се струваше като най-добрия подход към ситуацията. Най-добре щеше да е да се озърта и ослушва, и ако се разхвърчат куршуми, да я изнесе светкавично оттам.

Стигна музея и влезе през един от горните прозорци. Мероприятието щеше да се проведе в главната зала след входа, а там имаше множество сенчести вестибюли, където да се скрие. Струнен квартет свиреше класическа музика. От безопасното си местоположение той можеше да оглежда костюмираните мъже и жените в официални вечерни рокли, сервитьорите с таблите, отрупани с неща, които изглеждаха изключително вкусни за човек, който не е имал късмета да се навечеря.

Не се случваше нищо опасно. След няколко минути влезе Фиск, а Мери го следваше по петите. Поддържаше прилична дистанция, но не откъсваше ухо от празните му бръщолевеници. След края на всеки от разговорите му тя разменяше по няколко думи с предходния му събеседник, след което се забързваше към следващия. Представа нямаше защо го прави. Със сигурност беше едно и също дрън-дрън-дрън. Би могла да напише това дословно, нали така?

Можеше, но точно тя надали би го направила.

 

 

Докато времето се влачеше, той се чу с Уатанабе, за да я информира, че се случва едно голямо „нищо“. След това върна вниманието си върху масата от хора, които си приказваха празни приказки. Чудничко. И си хапваха от онези дребни деликатесчета, сякаш не са нищо особено. Ей това му е далаверата да си богат, помисли си той. Тъпчеш се с вкуснотии, докато обикновените хора висят в тъмното под тавана.

Някакво необичайно движение или цветен проблясък привлякоха погледа му. В същото време се събуди и паяшкият му усет. Отстрани се появиха трима мъже в шлифери. Държаха оръжия. Дългогодишният опит на Питър му подсказа, че вероятно това са хората, които имат нечисти помисли.

Оръжията им обаче го изненадаха. Бе очаквал автомати, но бяха само с пистолети. Непретенциозни „ютии“, които изключително много приличаха на полицейски револвери.

Спайдърмен отново огледа помещението. Източникът на Уатанабе бил казал, че една цяла малка армия ще атакува Фиск, но нищо не подсказваше присъствието на други мъже, освен тези. На теория трима биха могли да свалят Фиск, като нанесат по-малко странични щети. Тъй като обаче пистолетите не са оръжия с точен прицел като снайпера например, вероятността някой случаен човек да пострада бе неприемливо висока.

Щеше да се наложи да се намеси.

Фиск ще трябва да ми благодари, иронично си помисли той. Очаквам от него поне кошница с плодове.

Обади се на Уатанабе за промяната в ситуацията.

— Може би трябва да ги изчакаш да направят първия си ход — предложи му тя.

Абсурд. Мери беше някъде там долу.

— Няма да им отнеме много време да направят първия ход — каза той, — който ще е да накарат парчета олово да се движат насам-натам с много висока скорост.

— Добре, обаждам се — отговори тя. — Изчакай колкото се може повече, преди да е пострадал някой. Подкрепленията ще пристигнат скоро, а ако успееш да се измъкнеш, без някой да те види, ще улесниш живота на всички ни.

В секундата, в която тя затвори, той видя как тримата излизат от сенките и се приближават към тълпата. Още никой не ги бе забелязал.

Изстреля паяжина, за да може да се залюлее надолу, но в секундата, в която се отлепи от стената, видя още трима в шлифери да се показват в другия край на помещението. Това означаваше, че няма да може да се справи с всичките наведнъж. Нещо по-лошо, настанеше ли суматохата, хората щяха да се паникьосат. В объркването стрелците щяха по-трудно да уцелят мишената си, но пък рискът да пострадат странични хора щеше да е по-висок.

Обърна се към първата троица… И разбра, че е допуснал голяма грешка.

 

 

За секундата, в която се бе разсеял, тя бяха свалили шлиферите си, които сега лежаха на земята в краката им. Отдолу бяха облечени в полицейски униформи.

— Полицай в опасност! — извика един от тях и откри огън.

Спайдърмен се извъртя във въздуха, за да избегне куршумите. Усещаше как профучават покрай него и го пропускат на сантиметри. Другите трима също свалиха шлиферите си и се втурнаха напред с готови за стрелба оръжия. По-лошото нещо бе, че в помещението имаше истински полицаи, които сега си мислеха, че колегите им са в опасност. Това увеличаваше вероятността първо да стрелят и чак след това да задават въпроси.

Всичко се разви по сякаш предварително зададена хореография. Хора викаха и тичаха. Когато истинските полицаи се вклиниха сред тях, имитаторите се сляха с тълпата. Грабнаха си шлиферите, с които щяха да се дегизират по-късно по време на бягството си. В същото време истинските извадиха оръжията си и започнаха да се целят в откачения лунатик, който според тях нападаше мероприятието.

Някой щеше да пострада. Най-вероятно той.

Хвърли се към сенките, за да се измъкне по същия път, по който бе дошъл. Някой стреля по него и от тавана се посипа мазилка. Паяшкият му усет експлодира и той се замята през стаята, без съзнателно да си дава сметка как точно променя траекторията си. Още един изстрел, още една смяна на посоката.

Щом едно от ченгетата започна да стреля, го последваха и другите, а той загуби представа как точно се шмугва между куршумите, напред и назад, по паяжини или в свободно падане, само и само да не бъде уцелен. Във въздуха се носеше прах. Писъци. Хаос.

Видя възможност да се измъкне през един от прозорците на тавана и изстреля нишка, по която се дръпна рязко нагоре. С риск за живота си хвърли един поглед през рамо, за да види как Мери се е вторачила в него с поглед, в който се четеше пълно разочарование.

 

 

Докато чакаше на покрива, по телефона му се обади Пейтън от лабораторията, за да разбере къде е.

— Много съжалявам — каза той. — Наложи се да свърша една лична работа.

— Лична работа — повтори Пейтън.

— Да, знам, че звучи идиотски, но…

— Трябва да проведем много важен експеримент — започна Пейтън. — Стабилността на синаптичната проводимост е ключово важна за успеха на проекта и имам нужда от теб тук. Тъй като те нямаше, се наложи с това да се захвана аз. Имаш ли представа колко трудно беше?

— Имам — отговори той. — Съжалявам.

Искаше да добави, че повече няма да прави така, но не можеше да се насили да произнесе нещо, което бе очевидна лъжа.

— Имаш първокласен ум — каза Пейтън, — но се опасявам, че стигам до заключението, че за нас ще е по-добре да разполагаме с някой второкласен, но по-надежден ум.

Последва дълга пауза.

— Имам предвид, че си уволнен, Питър — отсече Пейтън.

Ченето на Питър увисна. Бе работил в тази лаборатория от университетските си години насам. Обичаше да работи там. Не можеха да го уволнят, но докато се чудеше как да го каже, Пейтън му затвори.

 

 

Всичко се разпадаше. Вече се чувстваше ужасно, така че реши да играе вабанк. Настрои приемника в костюма си на честотата на радиостанцията на Джеймсън, където имаше специално предаване — репортаж за събитията в музея.

— Дори защитниците му — казваше Джеймсън, — които са прекалено много в този град, се чудят тази вечер защо Спайдърмен би атакувал полицаите, изпълняващи своя дълг. Никой не знае. Аз обаче знам. Имам извънредни новини и вие ще ги чуете първи. В полицейските ни сили функционират чужди агенти, които действат в полза на мрежестата заплаха. Дали той дърпа конците им, или над него има друг, не се знае. Много от полицаите са добри хора, трудолюбиви мъже и жени, които ежедневно рискуват живота си. На всяко дърво обаче винаги висят и развалени ябълки. Всички сме наясно с това и мой дълг е да ви съобщя, че в нашия случай те работят за терориста насекомо. Какво се надяват да спечелят тези продажни ченгета, можем само да предполагаме, но в идните дни и седмици ще проучим този въпрос из основи.

Спря предаването и унило зачака.

 

 

Когато Уатанабе пристигна, изглеждаше наистина ужасно.

— Всичко това е моя грешка — каза тя, останала без дъх, веднага след като влезе през вратата, сякаш бе тичала нагоре по стълбите. — Сигналът изглеждаше достоверен, но явно Фиск се е добрал до моя информатор. Беше чиста постановка.

— Само за да подкопае реномето ми ли?

— Някой е установил, че работиш заедно с ченге и е поискал да сложи край на това. За жалост, Фиск бележи точка, защото ще се наложи да спрем за малко.

— Ама ти сериозно ли?

— Ситуацията е много напрегната — каза тя. — Гледат всички ни под лупа и сега ще следят работата ми още по-изкъсо. Трябва да се подсигуря, че всичко, което правя, няма да води към теб. Поне засега.

Нещо го стегна под лъжичката.

— Времето ни свършва. Ако назначат Фиск, никога няма да можем да го спрем.

— Знам — отговори тя — и ще направя всичко, за да попреча на това, но ще го правя сама. Поне засега. Това означава, че и ти трябва да страниш от Фиск. Ако продължава отстрани да изглежда, че все още работиш с някого от нас, нещата за мен ще станат доста по-трудни.

— Не мога да стоя настрани — възкликна той.

— Виж сега, това е сериозна спънка — призна си тя. — Изиграха ни и загубихме. Това са последствията. Може да се заемеш с разобличаването на имитатора си, но стой далеч от Фиск и недвижимите му имоти. Моля те за тази услуга и като приятел, и като професионалист. Ако не го направиш, все едно работиш за него. В момента всичко, свързано с теб, се приема за лошо.

Той поклати глава, но в крайна сметка се съгласи. Нямаше избор.

 

 

Какво правиш тук? — го попита Мери, когато пропълзя през прозореца на апартамента й.

В жилището й цареше бъркотия точно както в неговото, като навсякъде се въргаляха списания, книги, дрехи и кутии от храна. Беше по-добре осветено, от което изглеждаше по-малко депресиращо.

— Трябва да си поговоря с теб.

Тя скръсти ръце и поклати глава.

— Ти си последният човек, с когото бих желала да разговарям сега. Не мога да повярвам какво се случи тази вечер. Наистина ли нападна онези полицаи?

— Естествено, че не — отговори той. — Как изобщо можеш да ме питаш такова нещо? Беше инсценировка. Изиграха ни. Не трябваше да прибързвам. Допуснах грешка.

Думите му би трябвало да са правилните, но Питър не бе сигурен. Хора, които очевидно имаха лоши помисли, бяха извадили оръжие. Не можеше просто да седи и да чака да види какво ще се случи, в случай че всъщност не са планирали да наранят някого. Не му стигаха силите обаче да обясни това на Мери.

По-лесно беше да се признае за виновен.

— Искам да те попитам нещо — каза тя. — Ако не бях там, щеше ли да направиш същата грешка?

Питър въздъхна. Нямаше отговор на този въпрос. Може да е бил малко по-предпазлив от необходимото, но как би могъл да знае? Бе направил това, с което бе преценил, че ще предпази хората.

Тя прие мълчанието му за отговор.

— Така си и мислех.

— Искаш да кажеш, че не бих се намесил, ако не смятах, че си в беда?

— Не — настоя тя, — но понякога виждаш опасност там, където я няма. Толкова си настървен да ме предпазваш, че спираш да мислиш и започваш да действаш. Можеше да те убият. Можеше заради теб да убият други хора.

— Знам — отговори той, — но алтернативата беше да не направя нищо, а ти знаеш, че това не е моят стил на действие.

Тя пое дълбоко дъх.

— Питър, обичам те, но не мога да продължавам да живея по този начин. Страхувам се да ти кажа какво правя, защото тогава може да решиш да се намесиш. Не ми позволяваш да живея живота си.

— Знам, че се чувстваш така, но…

— Но си такъв, какъвто си — каза тя. — Разбирам те, но може би е време да си такъв, какъвто си, малко по-далеч от мен.

Пристъпи към него, но след това се обърна.

Тишината продължи само секунда-две, но бе изпълнена с непоносимо напрежение. Сякаш гравитацията на планетата се бе усилила. Питър усети тялото си да натежава. Въздухът, който дишаше, бе сякаш плътен като петмез.

— Късаш ли с мен?

— Мисля, че така ще е по-добре — каза тя. — Засега. Да сме далеч един от друг…

Не искаше да чува повече нито дума. Не би могъл да го понесе. Изскочи през прозореца и потъна в нощта, преди да се осъзнае, че го прави. Летеше през мрака, без да избира посока. Не чуваше и не виждаше нищо и никого. Шумът и светлините на града се превърнаха в бял шум, в мъгла, в едно голямо нищо.

 

 

Не беше сигурен колко е продължило всичко това, но осъзна, че се е движил в кръг. Спря се, без да мисли, на някакъв покрив. Зад него се ширнаха светлините на града.

Всичко се бе провалило. Бе загубил работата си. Юри не искаше помощта му. Дори му каза да не преследва Фиск. По-добрият му приятел си бе заминал и надали щеше да се върне скоро, а сега и приятелката му късаше с него, защото е оплескал нещата.

Искаше му се да й състави списък с всичките неща, които бе възприела погрешно, но знаеше, че всъщност тя е права. Знаеше, че вината е само негова. Ролята му на Спайдърмен бе съсипала живота му и не виждаше светлинка в тунела. Бе изгорил почти всички мостове в живота си и сега бе абсолютно сам.